№ 3340
гр. С, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110121725 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Д. А. Н. и Н. Л. Н., чрез адв. П., срещу П Р
Б и С д в р, с която са предявени при условията на активно и пасивно субективно
съединяване обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 53 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира
осъждането на ответниците, при условията на солидарност, за изплащането на сума в размер
на 16 104 лв., представляваща горницата над уважения частичен иск в размер на 15 000 лв. в
хода на възз.гр.д. № 12203/2019 г. по описа на СГС, III – Б възз. с-в, до пълната му стойност
в размер на 31 104 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
съсобствения на ищците лек автомобил марка „С, модел „Л“, с рег. ********, за периода от
15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба - 15.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за
сума в размер на 5458,74 лв. – мораторна лихва, начислена върху стойността на главницата в
размер на 16 104 лв. за периода от 14.04.2021 г. до 14.04.2024 г.
Ищците извеждат съдебно предявените субективни права при твърденията, че по
силата на влезли в сила Решение № 12299 от 15.01.2019 г. по гр.д. № 80083/2017 г. по описа
на СРС, 128 с-в, и Решение № 1589 от 27.02.2020 г. по възз.гр.д. № 12203/2019 г. по описа на
СГС, III – „Б“ възз. с-в, ответниците са били осъдени, при условията на солидарност, да им
заплатят сумата от 15 000 лв. – частична претенция от общо дължимото вземане на стойност
31 104 лв., представляващо обезщетение за претърпени вреди, вследствие от неправомерни
действия от страна на ответниците, свързани с незаконното задържане на съсобствения на
ищците лек автомобил с продължителност от 1591 дни, считано от 15.10.2012 г. до
1
23.02.2017 г. Сочат, че вземането им е било заплатено от ответниците, като обосновават
правния си интерес от предявяване на иск за изплащане на остатъка от дължимото до пълния
му размер на стойност от 31 104 лв. Излагат доводи, че са придобили процесния лек
автомобил марка „С, модел „Л“ с рег. ********, при условията на съпружеска имуществена
общност на 11.01.2005 г. Твърдят, че на 30.08.2012 г. автомобилът с прилежащите към него
вещи е бил предаден доброволно от страна на Д. А. Н. на инспектор от сектор 07 ОПКП –
СДВР по повод образувано срещу неизвестен извършител ДП № 5337/2013 г. във връзка с
пр.пр. № 28651/2012 г. по описа на СРП за извършено престъпление по чл. 316 вр. чл. 308,
ал. 2 вр. ал. 1 НПК, което е било спряно поради неразкриване на извършителя с
Постановление на СРП от 13.05.2014 г. Излагат доводи относно незаконосъобразното
задържане на процесния лек автомобил по вина на ответниците след изтичане на срока по
чл. 69а, ал. 10 ЗДМВР на 15.10.2012 г. до фактическото предаване на вещта на 23.02.2017 г., с
продължителност от 1591 дни. Твърдят, че са претъпели вреди под формата на пропуснати
ползи, доколкото са били лишени неправомерно от правото им да ползват процесния лек
автомобил. Считат, че общата стойност на претърпените вреди се равнява на 31 104 лв.,
представляваща сбор от средната дневна наемна цена за автомобил със същите показатели за
период от 1591 дни. Сочат, че поставеното решение в хода на гр.д. № 80083/2017 г. по описа
на СРС, 128 с-в, се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите
факти на спорното право във връзка с уважената частична претенция. В тази връзка, молят
съда да осъди ответниците да им заплатят при условията на солидарност сума в размер на 16
104 лв., представляваща горницата над уважения частичен иск в размер на 15 000 лв. в хода
на гр.д. № 80083/2017 г. по описа на СРС, 128 с-в, и възз.гр.д. № 12203/2019 г. по описа на
СГС, III – Б възз. с-в, до пълната му стойност в размер на 31 104 лв., представляваща
обезщетение за пропуснати ползи вследствие от невъзможността на ищците да ползват
съсобствения им лек автомобил с оглед незаконно му задържане по вина на ответниците, с
продължителност от 1591 дни, считано от 15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната
лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното погасяване на дълга.
Претендират солидарното осъждане на ответниците и за сума в размер на 5458,74 лв.,
представляваща мораторна лихва, начислена върху стойността на главницата в размер на 16
104 лв., за периода от 14.04.2021 г. до 14.04.2024 г. Обективират искане за присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът П Р Б, чрез юрк. С., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Потвърждава, че е осъден
при условията на солидарност със С д в р за заплащането на сумата от 15 000 лв. в полза на
ищците. Релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на процесните
вземания. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът С д в р, чрез юрк. Г., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове. Потвърждава, че е осъден при условията на
солидарност с П Р Б за заплащането на сумата от 15 000 лв. в полза на ищците. Счита, че
2
размерът на претенцията е силно завишен и не съответства на твърдените вреди. Моли съда
да отхвърли предявените искове като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи, намира от
фактическа страна следното:
От представеното по делото удостоверение, издадено от Столична община, район „К
с“, се установява, че на 07.12.1991 г. бил сключен граждански брак между Н. Л. Н. и Д. А. Р,
с фамилия след брака Н..
Не е спорно между страните, а и от представеното по делото свидетелство за
регистрация част I се установява, че на 11.01.2005 г. ищците Н. Л. Н. и Д. А. Н. придобили
по време на брака им лек автомобил марка „С, модел „Л“, с рег. № *******
Безспорно е също така, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че на 30.08.2012 г. описаният по – горе лек автомобил е бил предаден от Д. А. Н.
с протокол за доброволно предаване по реда на чл. 69а, ал. 6 ЗМВР (отм.) на инспектор от
сектор 07 ОПКП-СДВР за извършване на проверка по преписка вх. № 12227/2012 г. по описа
на СДВР.
С постановление от 14.12.2016 г. на прокурор в Софийска градска прокуратура било
разрешено л.а. марка „С, модел „Л“, с рег. № ******* да бъде върнат на Д. А. Н., което било
сторено на 23.02.2017 г., видно от представения по делото приемо-предавателен протокол.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че Д. А. Н. и Н. Л.
Н., чрез адв. П., подали искова молба до Софийски градски съд срещу П Р Б и С д в р, с
която предявили искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 53 ЗЗД за
осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищците сумата от 62 904,96 лв.,
представляваща обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността на ищците да ползват
съсобствения им лек автомобил марка „С, модел „Л“ с рег. ********, за периода от
15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., като с исковата молба били предявени и искове за заплащане на
обезщетение за обезценяването на пазарната стойност на автомобила, както и за
имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното погасяване на задълженията.
С молба вх. № 100273 от 26.07.2017 г., подадена от Д. А. Н. и Н. Л. Н., чрез адв. П., по
образуваното гр.д. № 3994/2017 г. по описа на СГС, 1-4 състав, ищците уточнили искането
си към съда, като изрично посочили, че предявяват частичен иск за сумата от 15 000 лв. от
сума в размер на 62 904,96 лв., представляваща обезщетение за пропусната полза в размер
на паричната стойност, която ищците е следвало да заплатят, за да получат възможност да
ползват подобен на техния автомобил за периода от 30.09.2012 г. до 23.02.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Предвид уточнението на ищците и с оглед разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК,
производството пред Софийски градски съд било прекратено, а делото било изпратено по
подсъдност на Софийски районен съд и било образувано гр.д. № 80083/2017 г. по описа на
3
СРС, ГО, 28 състав. С определение по делото в последно открито съдебно заседание било
допуснато изменение на иска, като било прекратено производството по частичния иск с
правно основание чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 53 ЗЗД, предявен за сумата от 15 000 лв. за
разликата над сумата от 31 450 лв. до пълния първоначален размер от 62 904,96 лв., поради
отказ от иска.
С Решение № 12299/15.01.2019 г. по гр.д. № 80083/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28
състав, били отхвърлени предявените от Д. А. Н. и Н. Л. Н. срещу П Р Б и С д в р искове с
правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 53 ЗЗД за осъждане на ответниците
да заплатят на ищците сумата от 15 000 лв. като частичен иск от сумата в размер на 31 450
лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността на ищците да
ползват съсобствения им лек автомобил марка „С, модел „Л“ с рег. ********.
С влязло в сила на 22.01.2021 г. съдебно решение по в. гр. д. № 12203/2019 г. по описа
на СГС, ГО, III – „Б“ въззивен състав, е отменено частично решение по гр. д. № 80083/2017
г. по описа на СРС, ГО, 28 състав и вместо него е постановено друго, с което са осъдени
солидарно П Р Б и С д в р да заплатят на Д. А. Н. и Н. Л. Н. сумата в размер на 15 000 лв.,
предявена като частичен иск от сума в размер на 31 104 лв., представляваща обезщетение за
пропуснати ползи за периода от 15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., или общо за 1591 дни, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба -
30.03.2017 г. до окончателното й изплащане. В мотивите на решението е посочено, че
стойността за ползване на автомобил, еквивалентен с процесния, за периода от 30.09.2012 г.
до 23.02.2017 г., е 31 450 лв., като с оглед големия период на отдаване под наем и годината
на производство, наемната цена е около 10 евро на ден.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за
чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-
обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена,
причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за
изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа,
но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
4
липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на
деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите
разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от
претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
Предмет на настоящото производство е останалата част от вземане за обезщетение за
пропуснати ползи, непредявена по уважения частичен иск в предходно развилото се съдебно
производство между страните.
По силата на чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение е задължително за страните, за
съда, който го е постановил, и за всички други съдилища и учреждения в Република
България, а разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните
предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила
между същите страни, за същото искане и на същото основание.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение от
22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен
иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите
факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за
защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от
същото право. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено
нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите
факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по
материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти
са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се
ползват от последиците на силата на пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата
част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е
разликата (остатъка) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото
вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска
се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид
правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо е
недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно
основанието на вземането и правната му квалификация.
За преценка на обхвата на СПН следва да се вземат предвид и разясненията, дадени от
ВКС в Тълкувателно решение № 2/2020 от 18.03.2022 г., т. д. № 2/2020 г. ОСГТК на ВКС, в
което се доразвива възприетото в ТР № 3/22.04.2019 г. по т. дело № 3/2016 г. на ВКС,
ОСГТК, относно СПН при частичния иск, като в т. 3 се сочи, че силата на пресъдено нещо
има правоустановяващо действие, като обхваща основанието и размера на признатото с
решението по иска субективно право. След формирането й никоя от страните не може да
претендира повече или по-малко, а нов иск за същото вземане е недопустим. С решението, с
което е уважен изцяло частичният иск, размерът на признатото субективно право остава
извън обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо. Това позволява на
титуляра да предяви с нов иск частта от своето право, останала извън процеса.
След като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа
на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което
частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до
пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е
възникнало, нито каква е правната му квалификация. Формираната сила на пресъдено нещо
на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и
правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно
5
релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното
правоотношение, от което произтича спорното право.
Поради изложеното, с влязлото в сила решение по гр. д. № 80083/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 28 състав, е формирана сила на пресъдено нещо относно основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му. Така отчитайки обективните и субективни предели на
формираната сила на пресъдено нещо на решението на СРС, следва да се приеме, че по
делото са установени предпоставките за ангажиране на отговорността на ответниците по чл.
49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД.
Относно размера на обезщетението за пропуснатите ползи настоящият съдебен състав
приема, че следва да бъде в размер на средния наем на автомобил със същите показатели
като този на ищците (марка, модел, година на производство) за периода на претенцията (в
този смисъл Решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 1794/2010 г. по описа на ВКС, IV
г.о.). По делото не са събрани доказателства за средния наем на автомобил със същите
показатели като този на ищците, но тъй като искът е доказан в своето основание и няма
данни за неговия размер, на основание чл. 162 ГПК съдът следва да го определи по своя
преценка (така Определение № 384 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4162/2020 г., III г. о.,
ГК). Същата се базира на установените със сила на пресъдено нещо обстоятелства, че
ищците са били лишени от собствения им автомобил за изключително дълъг период от време
от 2012 г. до 2017 г. или 1591 дни, като с оглед големия период и годината на производство
на автомобила, настоящият съдебен състав приема, че наемната цена е 10 евро на ден, което
прави общо 15 910 евро или левовия еквивалент от 31 104 лв. От сумата в размер на 31 104
лв. следва да се приспадне сумата от 15 000 лв., присъдена по гр. д. № 80083/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 28 състав. Следователно, в настоящия случай размерът на обезщетението за
лишаване от ползването на съсобствения на ищците лек автомобил за периода от 15.10.2012
г. до 23.02.2017 г. възлиза на сумата от 16 104 лв., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 15.04.2024 г., до окончателното погасяване на дълга, като отговорността на
ответниците за обезщетяването на вредите съгласно чл. 53 ЗЗД е солидарна (в този смисъл
Решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 1794/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о.).
При положение, че претендираното от ищците вземане е установено в горепосочения
размер, следва да бъде разгледано релевираното от процесуалния представител на П Р Б
правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност, по което съдът приема
следното:
На първо място следва да се отбележи, че формираната СПН на решението по
частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите
възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към
възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича
спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от
вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с
първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по
друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането
също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната
изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник
да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи
защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за
разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства,
нерелевирани при разглеждането на частичния иск (виж т. 2 от Тълкувателно решение от
22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС).
Несъмнено е, че тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната
власт – чл. 130, ал. 2 ЗСВ – прилагат се разрешенията, приети от общото събрание на
6
съответната колегия/колегии на ВКС по конкретния спорен въпрос, предмет на
тълкувателното решение.
В т. 1 от Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на
ВКС е прието следното:
Погасителната давност е вид юридически факт от категорията на юридическите
събития и представлява период от време (срок), с изтичането на който се погасява
публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита или принудително
изпълнение на притезателно или преобразуващо право.
Давностният срок спира да тече при настъпване на изчерпателно изброени в закона
обстоятелства. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният
процес относно вземането. Поради изчерпателното изброяване на основанията за спиране на
давността и въвеждането с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД на изключение от общото правило за
непрекъсваемост на давностните срокове, разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ не следва да
се тълкува разширително. Срокът на погасителната давност спира да тече от деня на
предявяване на иска чрез подаване на исковата молба до влизане в сила на съдебния акт, с
който исковото производство приключва, съгласно правилата на чл. 296 ГПК.
Давностният срок се прекъсва при настъпване на определени в закона обстоятелства.
Нормата на чл. 116 ЗЗД също е от императивен порядък, съдържа изчерпателно изброяване
на основания за прекъсване на давността и не може да се тълкува разширително. Съобразно
чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска, но само ако искът бъде
уважен. При уважаване на иска изтеклият срок на погасителната давност се заличава и
започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна. Ако искът не бъде уважен,
давността не се смята прекъсната – чл. 116, б. „б“ in fine ЗЗД.
Срокът на погасителната давност не тече, докато трае съдебният процес относно
вземането, което се индивидуализира чрез посоченото основание и заявения петитум. За
разликата над предявената част от вземането давността не спира и не прекъсва. Спиране и
прекъсване на срока на погасителната давност се проявява само относно иска, с който съдът
е сезиран и по който трябва да се произнесе с решението. Силата на пресъдено нещо (СПН)
на влязлото в сила съдебно решение се разпростира само спрямо субективната и обективна
рамка на диспозитива на решението, постановено по съществото на спора. В мотивите към
т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС се приема, че със СПН
се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. Съгласно задължителните
разяснения към т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС предмет
на делото, образувано по частичния иск, е само част от вземането.
Счита се, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за
пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че
предявява иска като частичен. Ако от събраните по делото доказателства се установява, че
спорното право (вземането) е в по-голям размер от заявения с исковата молба, това
обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен. Разпоредбата на
чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното
дирене в първата инстанция да измени размера на предявения иск. В тази хипотеза след
изменение на размера на иска спорното право продължава да се претендира на същото
основание и със същото съдържание, като промяната е само по отношение на размера.
Давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с исковата молба и
е спряла да тече докато трае исковият процес, защото пред съда е заявено цялото спорно
право, без да е посочено, че се предявява частичен иск.
За да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата
молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С
7
предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от
спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е
претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на
осъдителното решение.
Новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД (ДВ, бр. 42/2018 г.) въвежда правилото, че „когато
вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената
част“. Следователно при предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само
за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е
уважен. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея
давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече.
Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл.
214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за
защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По
отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по
чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
В Решение № 23 от 08.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2019 г., III г. о., ТК, е прието,
че погасителната давност за вземане за обезщетение от необосновано задържан автомобил
започва да тече от датата на връщането на вещта на правоимащия. В случая петгодишната
погасителната давност за процесното вземане (чл. 110 ЗЗД) е започнала да тече на 23.02.2017
г., когато автомобилът е бил върнат на ищците (видно от представения по делото приемо-
предавателен протокол) и до датата на предявяване на исковата молба - 15.04.2024 г.
очевидно е изтекла. Изводът за погасяването на вземането по давност не се променя от
обстоятелството, че през 2017 г. ищците са предявили осъдителни искове за заплащане на
обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да ползват съсобствения им лек
автомобил, тъй като с молбата вх. № 100273 от 26.07.2017 г. изрично са уточнили, че
предявяват частичен иск за сумата от 15 000 лв. от сума в размер на 62 904,96 лв., поради
което в аспекта на гореизложеното следва да се приеме, че доколкото вземането е предявено
като частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част – чл. 116а ЗЗД.
Спиране и прекъсване на давността за разликата от уважения частичен иск до пълния
предявен такъв не е налице с предявяване и уважаване на исковата молба по частичния иск
(в този смисъл са и Решение № 72 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 832/2017 г., I т. о., ТК,
Определение № 866 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2739/2020 г., III г. о., ГК, и др.).
Ето защо, предвид релевираното единствено от процесуалния представител на
прокуратурата възражение за изтекла погасителна давност, следва да се приеме, че
предявеният срещу този ответник главен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С
оглед неоснователността на претендираната главница като погасена по давност,
неоснователна е и акцесорната претенция за претендирана лихва за забава от П Р Б.
Давността не се прилага служебно и това означава, че кредиторът може да предяви иск
за погасено по давност вземане и съдът няма да отхвърли иска му, ако длъжникът не
направи възражение, че дългът е погасен по давност. Това означава, че погасяването по
давност настъпва само при позоваване от страна на длъжника, като съдът не е длъжен да
следи и да се произнася служебно относно погасителната давност. В тази връзка следва да се
посочи също така, че всяко задължение се погасява по давност самостоятелно, т. е.
погасяването по давност по отношение на един от солидарните длъжници не погасява по
давност вземането към останалите.
Вида на другарството при солидарна отговорност произтича от разпоредбите на чл.
122, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, съгласно които кредиторът може да предяви иск срещу един солидарен
длъжник, без това да засяга правата му спрямо останалите солидарни длъжници, като
солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на
своите съдлъжници. Кредиторът може да иска изпълнение от солидарните длъжници, чиито
8
задължения не са погасени, независимо че спрямо един или няколко от тях давността е вече
изтекла. Спирането и прекъсването на давността срещу един от солидарните длъжници е без
правно значение за останалите - чл. 125, ал. 1 ЗЗД. Отказът на един от солидарните
длъжници от давност не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници - чл. 125, ал. 2
ЗЗД.
От посочените разпоредби следва, че солидарните длъжници не са нито необходими,
нито задължителни другари. В хода на съдебния процес солидарните длъжници имат
положение на обикновени другари. Съединяването на исковете срещу солидарно
отговорните лица е предоставено на преценката на ищеца - кредитор (чл. 122, ал. 2 ЗЗД), и
следователно не може да се говори за съвместна процесуална легитимация на другарите,
като условие за допустимост на исковете. По аргумент от чл. 122, ал. 3 ЗЗД, решението по
отношение на тях не е необходимо да бъде еднакво и следователно разпоредбата на чл. 216,
ал. 2 ГПК се явява неприложима.
В този смисъл доколкото солидарните длъжници са обикновени другари, а за
обикновените другари приложима е разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ГПК, според която всеки
от обикновените другари действа самостоятелно, липсата на направено възражение от
страна на единия солидарен длъжник нито ползва, нито вреди на останалите съдлъжници.
Това означава, че извършените от него процесуални действия могат да се отразят само в
неговата правна сфера, освен ако не се касае до т. нар. общи факти, каквито в случая не са
налице. С оглед характеристиката на обикновеното другарство, че материалноправното им
положение е различно, то същото предпоставя и относителната самостоятелност при
извършването на процесуални действия, респ. – при бездействие на страната, като не
съществува необходимост решението да бъде еднакво спрямо всички другари.
Ето защо, след като претендираното от ищците вземане е установено в горепосочения
размер и от ответника по делото С д в р не е релевирано възражение за погасяване на
претенцията на ищците по давност, следва да се приеме, че предявеният срещу този
ответник главен иск е основателен до пълния предявен размер от 16 104 лв., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 15.04.2024 г., до окончателното погасяване на
дълга.
Основателността на главния иск срещу С д в р предпоставя разглеждането и на
предявения срещу този ответник акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по
който съдът приема следното:
Ищците претендират обезщетение за забава върху главното парично вземане за периода
от 14.04.2021 г. до 14.04.2024 г.
Разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД предвижда, че при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва, считано от деня на забавата. И тъй като чл.
51, ал. 1 ЗЗД указва, че при непозволено увреждане се дължат всички вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането, лихвата, която е компенсаторна, се дължи като
обезщетение от деня на настъпване на вредоносния резултат - от увреждането.
Обезщетението по чл. 86 от ЗЗД е в размер на законната лихва от деня на увреждането до
предявяване на иска. След предявяване на иска законна лихва върху обезщетението за вреди
се дължи до деня на окончателното му изплащане.
В конкретния случай ищците претендират обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва не от деня на увреждането, а от по-късен момент. С оглед изложеното и
предвид диспозитивното начало в гражданския процес се налага извод, че претенцията
следва да се уважи съобразно заявения обем на защита. За исковия период обезщетението за
забава върху присъдения размер на главното парично вземане от 16 104 лв. възлиза на
претендираната от ищците сума от 5 458,74 лв., определена по реда на чл. 162 ГПК и с
9
помощта на компютърна програма, поради което предявеният срещу С д в р иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът С д в р следва да
заплати на ищците направените разноски по делото. Същите са представили доказателства
за сторени разноски за държавна такса в размер на 862,50 лв. и адвокатско възнаграждение в
размер на 2500 лв., което е било заплатено в брой видно от приложения договор за правна
защита и съдействие. Съдът приема за основателно своевременно релевираното от
процесуалния представител на СДВР възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразно Решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. №
1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва
да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, като определи и
присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. В
този смисъл, като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в настоящото
производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора (предмет на настоящото
производство е единствено останалата част от вземането за обезщетение за пропуснати
ползи, непредявена по уважения частичен иск в предходно развилото се съдебно
производство между страните), както и обстоятелството, че делото е приключило в едно
съдебно заседание без събиране на други доказателства, извън приложените към исковата
молба, настоящият съдебен състав приема, че размерът на претендирания адвокатски
хонорар следва да се намали от 2500 лв. на 700 лв., т.е. общият размер на разноските възлиза
на сумата от 1562,50 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да заплатят на П Р Б юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
По изложените мотиви, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА С д в р, с адрес: гр. С, ул. А I” № 5, да заплати на Д. А. Н., ЕГН **********,
и Н. Л. Н., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. С, ж.к. *“, бл. 11, вх. „А“, ет. 1, ап. 1, на
основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 53 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следните суми:
16 104 лв., представляваща горницата над уважения частичен иск в размер на 15 000 лв. в
хода на възз.гр.д. № 12203/2019 г. по описа на СГС, III – Б възз. с-в, до пълната му стойност
в размер на 31 104 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на
съсобствения на ищците лек автомобил марка „С, модел „Л“, с рег. ********, за периода от
15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на исковата молба - 15.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и
5458,74 лв. – мораторна лихва, начислена върху стойността на главницата в размер на 16 104
лв. за периода от 14.04.2021 г. до 14.04.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. А. Н., ЕГН **********, и Н. Л. Н., ЕГН **********,
двамата с адрес: гр. С, ж.к. *“, бл. 11, вх. „А“, ет. 1, ап. 1, срещу П Р Б, с адрес: гр. С, бул. В
**** искове с правно чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 53 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на следните суми: 16 104 лв., представляваща горницата над уважения частичен
иск в размер на 15 000 лв. в хода на възз.гр.д. № 12203/2019 г. по описа на СГС, III – Б възз.
с-в, до пълната му стойност в размер на 31 104 лв., представляваща обезщетение за
лишаване от ползването на съсобствения на ищците лек автомобил марка „С, модел „Л“, с
рег. ********, за периода от 15.10.2012 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната лихва върху
10
тази сума от датата на подаване на исковата молба - 15.04.2024 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и 5458,74 лв. – мораторна лихва, начислена върху стойността на
главницата в размер на 16 104 лв. за периода от 14.04.2021 г. до 14.04.2024 г.
ОСЪЖДА С д в р, с адрес: гр. С, ул. А I” № 5, да заплати на Д. А. Н., ЕГН **********,
и Н. Л. Н., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. С, ж.к. *“, бл. 11, вх. „А“, ет. 1, ап. 1, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1562,50 лв., представляваща сторените разноски за
производството пред СРС.
ОСЪЖДА Д. А. Н., ЕГН **********, и Н. Л. Н., ЕГН **********, двамата с адрес: гр.
С, ж.к. *“, бл. 11, вх. „А“, ет. 1, ап. 1, да заплатят на П Р Б, с адрес: гр. С, бул. В **** на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, сумата в размер
на 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11