Р Е Ш Е Н И Е
Номер
954 Година
06.08.2020 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
С.Т РАЙОНЕН СЪД
XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На седемнадесети юни Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 6097 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „Ф.“ О. твърди в
исковата си молба, че ответниците били солидарно отговорни длъжници по
отношение на него, като вземането му срещу тях произтичало от сключен между тях
договор за заем от 26.10.2016 г., който бил обективиран в ипотечен акт №
193/26.10.2016 г. на Нотариус Е.Т.. Съгласно този договор, заемополучателят И.
получил заем в размер 50 000 лева, който се задължил да върне на заемодателя в
срок до 26.10.2017 г. Заемателят - длъжник дължал и договорна лихва в размер 2
% върху неизплатената част от главницата (платими до 26-то число на всеки
месец), или по 1000 лева месечно, като първата вноска за договорна лихва била
дължима до 26.11.2016 г. В договора било предвидено и че при неплащане на която
и да било месечна лихва, цялото вземане ставало предсрочно изискуемо. При
просрочване на крайния срок за издължаване на заема или при настъпване на
предсрочна изискуемост, заемателят дължал освен цялата неиздължена главница,
заедно с дължимите лихви, и неустойка в размер на 10 000 лева. Договорът бил
подписан и от ответника И.Г.М. в качеството му на физическо лице - солидарен
длъжник. Ищецът, поради неизплащане от длъжника на дължимите съгласно
горепосочения нотариален акт договорни лихви на съответните падежи, се сдобивал
с изпълнителни листове за всяка от тях поотделно. В случая се касаело до
изпълнителен лист в полза на ищеца от 04.10.2017 г. по ч.гр.д. № 5605/2017 г.
на PC Стара Загора, за 1 000 лева дължими договорни лихви за септември 2017 г.
по договора за заем и законна лихва върху тази сума от 03.10.2017 г. до
изплащането й, както и разноски по делото в размер на 325 лева. Въз основа на
изпълнителния лист било образувано изп.д. № 372/2019 г. по описа на ЧСИ Р.М.
против ответниците, по което до момента нямало събрани суми. По заповедното
било постъпило възражение от солидарните длъжници, поради което в
законоустановения срок предявявал пред съда настоящия иск. Искането е да се
признае за установено по отношение на ответниците, че дължал солидарно на ищеца
сумата от 1000 лева за дължими договорни лихви за септември 2017 г. по договора
за заем от 26.10.2016 г., сключен с посочения ипотечен акт № 193/26.10.2016 г.
на Нотариус Е.Т., и законна лихва върху тази сума, считано от 03.10.2017 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д № 5605 описа за 2017 г. на С. районен съд. Претендира за
сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответниците И. и И.Г.М.
оспорват предявените искове, които молят съда да отхвърли, като неоснователни и
им присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно от пълномощника им в подадения в срок отговор и в хода на делото по
същество.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът
е подал на 03.10.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 5605/2017 г. на
СтРС, по което на 04.10.2017 г. са издадени исканите заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, срещу която заповед, на 27.09.2019
г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответниците са подали възражения, че не
дължат изпълнение на вземането по нея, поради което 22.11.2019 г., в срока по
чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които
поради това се смятат предявени на 03.10.2017 г., когато е подал в съда
заявлението си за издаване на заповедта по чл. 417 ГПК срещу ответниците (чл.
422, ал. 1 ГПК).
В представения ипотечен
акт № 193/26.10.2016 г. на нотариус Е.Т. е удостоверено, че ищецът е
предоставил на ответника И. в заем сумата от 50 000 лева, която заемателят
се задължил да му върне в срок до 26.10.2017 г. (л. 6).
Предоставянето на този заем се установява и от представените в съдебно
заседание от пълномощника на ищеца и неоспорени от пълномощника на ответниците
две платежни нареждания, от които е видно, че на 25.10.2016 г. и на 26.10.2016
г., ищецът е превел по посочената в тях банкова сметка *** И. две суми по
25 000 лева или общо 50 000 лева, като в платежните нареждания е
посочено като основание за превода им - „заем“ (л. 30-31).
Ипотечният акт е подписан и от ответника И.Г.М. в качеството му на солидарен
длъжник (л. 6-7). При това положение
съдът намери, че страните са сключили на 26.10.2016 г. икнорпорирания в този ипотечен
акт договор за заем за потребление по смисъла на чл. 240 ЗЗД, по който ищецът е
предоставил на ответника И. заемната сума от 50 000 лева, а същият и ответникът
И.Г.М., в качеството му на солидарен длъжник, са се задължили да му я върнат в
срок до 26.10.2017 г.
Възраженията за
противното на пълномощника на ответниците, че нямало сключен между страните
договор за този заем, какъвто не съществувал и не можел да бъде инкорпориран в
ипотечния акт, са неоснователни, защото договорът за заем за потребление е
неформален (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Поради това се счита
сключен след като страните постигнат съгласие за сключването му и заемодателят
предостави в собственост на заемателя обещаната в заем сума, което в случая се
установява несъмнено от ипотечния акт, в който е инкорпориран и представените
платежни нареждания за предоставянето на заемната сума на заемателя (чл.
240, ал. 1 ЗЗД). Неоснователни са и възраженията на пълномощника на
ответника И.Г.М. за приложението на чл. 147 ЗЗД, защото този ответник не е
подписал икнорпорирания в ипотечния акт договор за заем за потребление в
качеството му на поръчител, а на солидарен длъжник. Поради това се е задължил
да отговаря солидарно със заемателя пред кредитора-ищец за връщането на всички
дължими суми по заема при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД. Вярно е, че
солидарните съдлъжници са се съгласили заемната сума да бъде предоставена само
на ответника И. – заемополучател, но това обстоятелство има значение само във
вътрешните им отношения, но не и по отношение на кредитора-ищец, спрямо когото
те отговарят солидарно за изпълнението на всички задължения по договора за заем
(чл. 122, ал. 1 ЗЗД).
В инкорпорирания в
ипотечния акт договор за заем е уговорено писмено и заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 2 % месечно или 1000 лева месечно.
Основателно е обаче възражението на ответниците в отговора за недействителност
на тази договорна клауза. Същата в случая е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави, за спазването на които съдът следи служебно (т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК). Те
са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките/клаузи
от тях. Особеност на същите е, че са неписани и неконкретизирани, но
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такъв принцип на добрите
нрави е справедливостта. А понеже тя по дефиниция е мяра за съответствие, от
нея произтича също така общоприетият принцип на тези нрави – за еквивалентност
(равноценност) на престациите. Поради това противоречи на добрите нрави и тази
възмездна сделка или клауза от нея, която съществено накърнява изискванията за
еквивалентност на престациите, и от условията на сключването й става ясно, че
са били налице и някой други субективни предпоставки, които обуславят нейната
необичайност. Поради това, макар такива сделки да не са сключени при крайна
нужда, добрите нрави не могат да се примирят с тях. Защото техен основен
принцип е изискването за еквивалентност на престациите. Последното се
подчертава не само от правната доктрина (проф. В.Т., „Гражданско право на НРБ”,
дял II, стр. 254). Но и от съдебната практика (Р 1444-1999-V г.о. и Р
615-2010-III г.о.). А според последната, противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, която надвишава двукратния
размер на законната лихва (Р 378-2006-II
г.о. и Р 906-2004-II г.о.). Такъв е и случая.
При него предоставеният
на ответниците заем от ищеца е обезпечен с ипотека, а размерът на уговорената за
ползването му възнаградителна лихва от 2 % месечно върху заетата сума от 50 000
лева или 24 % годишно, надхвърля двукратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, която към датата на сключване на този заем на 26.10.2016
г. (към която следва да се преценява валидността му и според т.
3 от ТР 1-2010-ОСГТК), е била в размер на 10.00 % годишно, а
двукратният й размер е бил 20 % годишно (ПМС № 426/18.12.2014
г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.). Ето защо съдът
намери, че уговорената в процесния договор за заем клауза за възнаградителна
лихва е нищожна, като накърняваща добрите нрави (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
В случая нормите на чл.
19, ал. 4 и 5 ЗПК (Нови – ДВ, бр. 35/2014, в сила от
23.07.2014 г.) и чл. 29, ал. 9 и 10 ЗКНИП (Обн. ДВ, бр.
59/29.07.2016 г.), според които, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от петкратният размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, определен в ПМС, и клаузи в договор,
надвишаващи този ГПР по кредита, се смятат за нищожни, са неприложими и не
променят горепосочения извод. Нормите на ЗКНИП, включително и тези на чл. 29,
ал. 9 и 10, са неприложими към процесния договор за заем, защото е сключен на 26.10.2016
г., преди влизането след това в сила на 01.01.2017 г. на този ЗКНИП, а според
§4 от преходните и заключителните му разпоредби, този закон не се прилага за такива
договори за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение
на чл. 41, който не се отнася за случая. А според нормата на чл. 4, т. 2 ЗПК, в
редакцията й към датата на сключване на договора за заем на 26.10.2016 г. (ДВ,
бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), разпоредбите на ЗПК
не се прилагат за договорите за кредит, които са обезпечени с ипотека (какъвто
е и процесния – б.р.). За тях е било предвидено в същата
норма съответно приложение само на изчерпателно посочените в нея норми на ЗПК,
сред които обаче не е и нормата на чл. 19 ЗПК. Ето защо съдът намери, че нормите
на ЗПК и ЗКНИП
са неприложими към процесния договор за заем, а клаузата му за възнаградителна
лихва е нищожна с оглед изложеното й противоречие с добрите нрави.
Тази нищожна клауза от
договора за заем, не е произвела предвиденото в чл. 240, ал. 2 ЗЗД действие и
поради това ответниците не дължат на ищеца процесната възнаградителна лихва от
1000 лева за септември 2017 г. по договора за заем, нито претендираната за
забава в плащането й от подаване на заявлението за издаване на заповедта по чл.
417 ГПК законна лихва върху същата от 03.10.2017 г. до изплащането й, защото е
акцесорна/обусловена/зависима от възникването на това везмане, а ищецът не
доказа да е налице валидна уговорка в договора за плащане от ответниците на
възнаградителна лихва. Тъкмо напротив. По делото се установи, че тази уговорка
е нищожна. Поради това ответниците не му дължат въобще такава лихва, както и
законна лихва за забава в плащането й.
Ето защо съдът намери,
че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване по отношение
на ответниците съществуването на негови изискуеми вземания за процесната възнаградителна
лихва и законна лихва за забава в плащането й, обезпечени с ипотечния акт, са
неоснователни на предявеното в исковата му молба основание – (икнорпорираната
в същия акт уговорка за плащането на такава лихва в размер на 1000 лева месечно
до всяко 26-то число на месеца, за който се отнася
– чл. 240,
ал. 2 ЗЗД) и като такива следва да се отхвърлят.
При този изход на
делото, само ответниците имат право да им се присъдят сторените от тях разноски
по делото и в заповедното производство, изчерпващи се с платеното от ответника И.Г.М.
адвокатско възнаграждение от 200 лева за защитата му по делото, което поради
това следва да се възложи в тежест на ищеца (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните
мотиви, С.т районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от „Ф.“ О., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление
-, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на И.,
с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, и И.Г.М., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължат солидарно сумата от 1000 лева за дължима се до
26.09.2017 г. месечна възнаградителна лихва по договор за заем сключен с нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 193, том I,
рег. 2398, дело № 143/26.10.2016 г. на Нотариус Е.Т. с рег. № - на Нотариалната
камара и район на действие – района на С. районен съд, и законна лихва върху
тази сума от 03.10.2017 г. до изплащането й, за изпълнение на които парични
задължения е издадена заповед № 3624/04.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 5605 по описа за
2017 г. на С. районен съд, както и искането за присъждане на сторените по
настоящото дело и в заповедното производство разноски.
ОСЪЖДА „Ф.“ О. с п.а.,
да заплати на И.Г.М. с п.с., сумата от 200 лева за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните
по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: