РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.08.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното
от съдия Сантиров гр. дело № 14929 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 138886 от 11.06.2019 г., постановено по гр. дело № 37812/2018 г. по
описа на СРС, 81-ти състав, частично са били уважени предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу М.П.И. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, за сумата от 966.80 лв., представляващи главница за
потребена незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017
г. за реално потребена топлинна енергия (ТЕ), отразена във фактури от
31.07.2015 г., 31.07.2016 г. и 31.07.2017 г., в това число и такса за услугата
дялово разпределение от 47.48 лв., сумата от 129.19 лв. - мораторна лихва за
забава за периода от 16.09.2015 г. до 25.10.2017 г., както и законната лихва
върху главницата до окончателното изплащане на задължението, както и законната
лихва от 21.12.2017 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед
по чл. 410 ГПК по дело № 89089/2017 г. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, до окончателното
изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за главница до пълния размер от
966,88 лева, както и иска за лихви за пълния размер от 132.31 лв.
Със същото решение М.П.И. е осъдена да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 782,71 лева,
представляваща разноски в производството пред СРС, както и сумата от
74,78 лв., представляваща разноски в заповедното производство.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която установителните искове са били частично
уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез назначения му особен представител
- адв. А.М., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради
допусното от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че ответникът не живее и не ползва процесния имот, до който ищецът е доставял топлинна енергия през процесния
перид и вероятно живее в чужбина, поради което логично същият не можел да бъде
реален потребител. Изтъква, че топломерите са били демонтирани, което се
установява от представените по делото доказателства, а логично недопустимо в
решението било прието, че макар и да няма радиатори е налице потребление.
Въззиваемият
ищец - „Т.С.” ЕАД, както и третото
лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.” ЕООД, в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не са подали отговор на въззивната жалба и не са взели становище по
същата.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
срещу ответника М.П.И. обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважените размери до пълния
предявен размер, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като особеният представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Процесният
договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с
конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а
топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи
условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с
битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото
им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач
(страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот
е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и
потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество.
Ето
защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна
уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз
основа на индивидуален договор, а възниква по силата на закона със собственика
или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по делото е
представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 98 от 14.06.2007 г. на
нотариус Р.Радева, от който се установява, че М.П.И. е собственик на
процесния имот, до който ищецът е доставил топлинна енергия. Следователно
противно на поддържаното в жалбата именно ответникът И. е пасивно материално
легитимирана да отговаря по иска. Ирелевантно е обстоятелството, че същата
фактически не е обитавала имота, тъй като нормативно задължен да заплаща
стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният ползвател.
По отношение на оплакването, че въпреки
демонтираните радиатори в имота, ищецът е начислявал топлинна енергия следва да
се отбележи, че от заключението на допуснатата
и изслушана пред СРС СТЕ, което не е било оспорено от страните и
настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно даденото, и кредитира
с доверие се установява, че топлинна енергия не е била начислявана за отопление
на имот, а само за БГВ и за сградна инсталация.
В
тази връзка следва да се отбележи, че за да възникване задължението за топлинната
енергия отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответникът да
е
собственик на
жилище в топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. При
това той остава
такъв потребител
дори и да е прекратено
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй
като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и
събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. №
15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно
конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката). Нещо повече, с решение
от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна
уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в
частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски
практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи
части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като
се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино
съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението в тази му част
и същото следва да се потвърди.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138886 от 11.06.2019 г., постановено по
гр. дело № 37812/2018 г. по описа на СРС, 81-ти състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: