ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2132
Плевен, 20.11.2023 г.
Административният съд - Плевен - II касационен състав, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и двадесет и трета година в състав:
|
Председател: |
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ |
|
Членове: |
РОСИЦА
БАСАРБОЛИЕВА |
Като разгледа докладваното от съдия ИВАЙЛО ЙОСИФОВ частно касационно административно дело № 236 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
втори касационен състав на
Административен съд – Русе, командирован на основание чл.94, ал.1 вр. чл.227,
ал.3 от ЗСВ, за разглеждане на делото в Административен съд – Ловеч съгласно
заповед № РД-08-389/25.10.2023 г., изменена със заповед № РД-08-446/10.11.2023
г., и двете на председателя на Върховния административен съд, като разгледа
докладваното от съдия Йосифов ч.к.а.д. № 236 по описа на съда за 2023
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е чл.229 и сл. от АПК вр. § 4б, ал.2 от ДР на ЗИНЗС.
Образувано е по частна жалба на М.С.С.,
понастоящем в Затвора гр.Плевен, чрез служебно назначения му процесуален
представител – адв.А В от АК – Плевен, против определение № 413/21.02.2023 г.,
постановено по адм.д. № 149/2023 г. по описа на Административен съд – Плевен, в
частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на С. против заповед №
Л-55/10.01.2023 г., издадена от началника на Затвора – Плевен и е прекратено
производството по делото.
В частната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на обжалваното определение като постановено в противоречие с
чл.159, т.1 от АПК и чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България.
Частният жалбоподател, чрез служебно назначения си процесуален представител,
поддържа, че точният смисъл на посочената конституционна норма налага
разбирането, че за да се изключи даден административен акт от възможността за
съдебен контрол е необходимо това да бъде направено с изрична законова
разпоредба. Твърди, че такава разпоредба, която изрично да изключва оспорената
заповед за налагане на дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“ от
кръга на административните актове, подлежащи на съдебен контрол, не се съдържа
нито в ЗИНЗС, нито в АПК. Възразява, че за да е удовлетворено изискването за
изрично изключване на административния акт от такъв контрол не е достатъчно наличието
на позитивна норма, в която да не фигурира като обжалваем пред съд конкретния
акт, както това е сторено в чл.111, ал.1 от ЗИНЗС по отношение на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“.
Аргументира становище, че правото на достъп до съд може да бъде ограничено, но
само когато накърнява висш, признат от Конституцията публичен интерес, какъвто
в случая липсва, в която връзка се позовава на мотивите към решение № 14 от
4.11.2014 г. на КС по к. д. № 12/2014 г. и решение № 2 от 14.02.2023 г. на КС
по к. д. № 1/2022 г. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на
делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия по него и разглеждане на жалбата по същество.
В срока по чл.232 от АПК ответникът по частната жалба
– началникът на Затвора гр.Плевен, чрез процесуалния си представител, е
депозирал възражение, в което изразява становище за нейната неоснователност.
Солидаризира се с виждането на първата инстанция, че законът не предвижда
възможност за съдебен контрол от административния съд на дисциплинарните
наказания по чл.101, т.1 – т.6 от ЗИНЗС като такава възможност е предвидена
единствено за наказанието „изолиране в наказателна килия“, предвидено в чл.101,
т.7 и т.8 от ЗИНЗС. Твърди, че смисълът и целта на ЗИНЗС е именно да се
предвиди съдебен контрол за най-тежките дисциплинарни наказания, с оглед
спазване на основните права на лишените от свобода, като за по-леките такива е
предвидена възможност за обжалването им само по административен ред.
Аргументира се и с цитираната константна практика на ВАС, формирана по този
въпрос. Претендира присъждането в полза на ГД „Изпълнение на наказанията“ на
юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е подадена в срок, от процесуално
легитимирана страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима.
Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
С оспорената пред първоинстанционния съд заповед №
Л-55/10.01.2023 г., на основание чл.104, ал.1 и чл.102 от ЗИНЗС, на частния
жалбоподател М.С.С., в качеството му на лишен от свобода, изтърпяващ
наказанието си в Затвора гр.Плевен, V-та група, е наложено предвиденото
в чл.101, т.1 от ЗИНЗС дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“. В
заповедта е изрично указана възможността за обжалването й по административен
ред – пред главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ в 7-дневен срок
от запознаването на наказания с нея. От тази възможност С. се е възползвал като
със заповед № Л-394/24.01.2023 г. на горестоящия административен орган, на
основание чл.110, ал.5, т.2 от ЗИНЗС, жалбата му е отхвърлена, а обжалваната
заповед е потвърдена.
За да остави жалбата без разглеждане и да прекрати
производството по делото първоинстанционният съд е приел, че законът не
предвижда възможност за съдебен контрол от административния съд на
дисциплинарните наказания по чл.101, т.1 – т.6 от ЗИНЗС като такава възможност
е предвидена само за наложеното наказание „изолиране в наказателна килия“,
предвидено в чл.101, т.7 и т.8 от ЗИНЗС. Посочил е, че наличието на годен за
обжалване административен акт е положителна абсолютна процесуална предпоставка
за допустимостта на образуваното съдебно производство и липсата му прави това
производство недопустимо на основание чл.159, т.1 от АПК, който извод е
обосновал с цитираните съдебни актове на ВАС.
Определението е правилно.
В Препоръка Rec (2006) 2 на Комитета на министрите към
Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите, част IV
„Вътрешен ред”,
раздел „Дисциплина и
наказания“, чл.57, § 2 изрично е предвидено, че националното законодателство
следва да определи: а. действията и бездействията на затворниците,
представляващи дисциплинарни нарушения; б. процедурите, които трябва да се
следват при разглеждане на случаи и дисциплинарни нарушения; в. вида и
продължителността на наказанието, които може да бъдат наложени; г. органите,
които са компетентни да налагат такива наказания; и д. органите, пред които
може да бъде обжалвано налагането на наказанието, и достъпа до тях. В чл.61
от същия раздел е посочено, че затворник, който е намерен за виновен за
дисциплинарно нарушение, има правото да обжалва решението пред компетентен и
независим висшестоящ орган. В съображение първо от преамбюла на Препоръка
Rec (2006) 2 Съветът на министрите изрично е отбелязал, че е взел предвид „Европейската
конвенция за правата на човека и съдебната практика на Европейския съд по
правата на човека“.
Следователно,
макар горната препоръка да няма задължителен характер, с нея се възприема
подход, според който в националното право на съответната страна – членка на
Съвета на Европа, каквато е и Република България, следва да е предвидено право
на обжалване на наложеното на лишения от свобода дисциплинарно наказание, но
без да се изисква органът, който е компетентен да се произнесе по жалбата срещу
това наказание, да е непременно съд.
На този европейски стандарт националното ни право
напълно отговаря. В чл.110, ал.1 от ЗИНЗС е предвидено правото на лишените от
свобода да обжалват заповедите за дисциплинарно наказание, издадени от
началника на затвора, пред главния директор на Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията". Съдът намира, че главният директор на ГД „Изпълнение на
наказанията“ отговаря на изискванията, които поставя чл.61 от Препоръка Rec
(2006) 2, а именно да е „компетентен и независим висшестоящ орган“. С
разпоредбата на чл.110, ал.5 от ЗИНЗС изрично е очертана компетентността на
този орган, който може с мотивирано решение да отмени заповедта, да отхвърли
жалбата и да потвърди оспорената заповед или да я отмени и да върне преписката
на органа, издал заповедта с допълнителни указания. По арг. от чл.97, ал.1 от АПК този горестоящ орган разполага и с правото да обяви оспорения акт за
нищожен. На следващо място, макар и в структурата на изпълнителната власт, при
произнасянето си по жалби срещу дисциплинарни наказания, наложени на лишени от
свобода, главният директор на ГД „Изпълнение на наказанията“ не е подчинен на
министъра на правосъдието. Освен това този орган се явява висшестоящ по
отношение на началника на затвора, издател на оспорената заповед.
В своето решение от 24.07.2012 г. по делото М К
срещу България, жалба № 13801/07 г., § 56, ЕСПЧ припомня трайната си
практика, според която наказателноправната част на член 6 е неприложима по
отношение на производствата по обжалване на дисциплинарни наказания, наложени
на лишени от свобода, тъй като производството по въпроса не се отнася до
решаване на правен спор относно основателността на наказателно обвинение (вж. Щ
срещу Хърватия (titi v. Croatia), № 29660/03 г., параграфи 51 - 63, решение
от 8 ноември 2007 г.; Г срещу Турция (Glmez v. Turkey), № 16330/02 г.,
параграф 26, решение от 20 май 2008 г.; и С и Б срещу Португалия (Stegarescu
and Bahrin v. Portugal), № 46194/06 г., параграф 34, решение 6 април 2010
г.). В § 57 от същото решение ЕСПЧ сочи, че следва да се разгледа допълнително
дали има истински и сериозен правен спор относно „гражданско” право, което може
да се твърди, че е признато от вътрешното право. В допълнение, изходът на производството
трябва да е пряко решаващ за въпросното право (вж. Е срещу Италия (Enea v.
Italy) [ГК], № 74912/01 г., параграф 99, решение от 17 септември 2009 г., и
Б срещу Люксембург (Boulois v. Luxembourg) [ГК], № 37575/04 г., параграф
90, решение 3 април 2012 г.).
В разглеждания случай се касае до най-лекото по вид
дисциплинарно наказание, което може да се налага на лишените от свобода. От
него не произтича никакво непосредствено засягане на права на лишения от
свобода като същият само се предупреждава, че при повторно нарушение ще му бъде
наложено дисциплинарно наказание. Поради това следва да се приеме, че
разпоредбата на чл.6 от ЕКПЧ и предвиденото в нея право на достъп до съд се
явяват неприложими в процесния случай (същата, в гражданскоправната си част, би
била приложима само по отношение на дисциплинарното наказание „изолиране в
наказателна килия“, за което в чл.111, ал.1 от ЗИНЗС изрично е предвиден
съдебен контрол).
На следващо място, съдът не споделя и поддържаното от
частния жалбоподател буквално тълкуване на нормата на чл.120, ал.2 от Конституцията. Още в решение № 5 от 18.II.1997 г. по конст. д. № 25/96 г.
Конституционният съд е изяснил, че е допустимо правото на защита срещу
по-леките като тежест дисциплинарни наказания да се реализира при условията на
изключението, предвидено в чл. 120, ал. 2 от Конституцията, а именно в рамките
не на съдебно, а на законоустановено административно производство. С това
решение е отхвърлено искането за обявяване на противоконституционност на
разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Указ № 9 за работата на ръководния и
изпълнителския състав в железопътния транспорт (отм.) в хипотезите, с които се
налагат дисциплинарни наказания "забележка", "предупреждение за
уволнение" и "понижение в звание". Видно от теста на посочената
разпоредба, същата гласи, че дисциплинарните наказания се обжалват по
административен ред. За противоконституционна разпоредбата е обявена само в
хипотезата на чл. 9, ал. 2, т. 4, предвиждаща налагане на дисциплинарно
наказание "уволнение". Конституционният съд приема, че само
последното най-тежко дисциплинарно наказание засяга основно конституционно
право – правото на труд, поради което само по отношение на него, по силата на
чл.120, ал.2 от Конституцията, е недопустимо изключването от обхвата на съдебния
контрол.
Очевидна е аналогията, която може да бъде проведена с
дисциплинарните наказания, налагани на лишените от свобода по ЗИНЗС. Само най –
тежкото дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“ по чл.101, т.7
и т.8 от ЗИНЗС засяга основно човешко право – правото на зачитане на личния
живот и по-конкретно правата на свиждане и кореспонденция, както и на контакти
с други лишени от свобода (вж. § 58 от цитираното решение на ЕСПЧ по делото М
К срещу България). Както беше посочено, наложеното на частния жалбоподател
най-леко по вид дисциплинарно наказание „писмено предупреждение“ по никакъв
начин не засяга такива права с интензитет, достатъчен, за да обоснове
задължение за гарантиране на достъп до съд по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ в гражданскоправната
му част и чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България.
На следващо място, в соченото решение № 5 от
18.II.1997 г. на КС по конст. д. № 25/96 г. имплицитно се приема и
допустимостта на използвания и в чл.110, ал.1 от ЗИНЗС законодателен подход за
изключване от съдебно обжалване на административни актове, за които е
предвидена възможност за оспорването им единствено по административен ред.
Поради това изискването на конституционната норма на чл.120, ал.2 за изрично
посочване в закона на необжалваемостта на административните актове следва да се
счита спазено и когато за някои от актовете от една и съща категория, но с
различни по тежест и значение правни последици, е предвидена само възможност за
оспорване по административен ред, а за други, които засягат в по-голяма степен
своите адресати, и за оспорването им пред съда.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3
от АПК ответникът по частната жалба има право на юрисконсултско възнаграждение,
чийто размер съдът, на основание чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, определя според извършената от юрисконсулта дейност – изготвяне
на писмен отговор по частната жалба, в минималния размер от 50 лева. Както се
приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на
ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в
чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на ГД „Изпълнение на наказанията“, която
главна дирекция има качеството на юридическо лице съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА
определение № 413/21.02.2023 г., постановено по адм.д. № 149/2023 г. по описа
на Административен съд – Плевен.
ОСЪЖДА М.С.С., с ЕГН **********,
понастоящем в Затвора гр.Плевен, V-та група, да заплати на Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, представлявана от главния директор И Л Й,
сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
|
Председател: |
/П/ |
|
|
Членове: |
1/П/ 2/П/ |