№ 455
гр. София , 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на петнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Членове:Камелия Първанова
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско
дело № 20201000504036 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 91 от 31.07.2020 г., постановено по гр. д. № 125/2019 г. по описа
на Врачански окръжен съд, е отхвърлен предявеният от “Уникредит Булбанк” АД срещу Т.
Л. Н. и С. Д. Н. иск по чл.422 от ГПК за установяване дължимостта на основание чл.430 от
ЗЗД на сумата 34410,65 евро, представляваща главница по договор за ипотечен кредит №
TR1624725_1 от 10.03.2009 г., сумата 2981,61 евро – лихви за периода 10.06.2018 -
12.12.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№
768/2019 г. на ВрРС. Ищецът е осъден да заплати на ответниците 3275 лева – направени
разноски по делото.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът в
първоинстанционното производство, който го обжалвалва с доводи за неговата
неправилност и необоснованост. Твърди, че съдът не е съобразил прилагането на
първоначално договорения лихвен процент от 8,2%, поради което изводът му за липса на
просрочени задължения е неправилен. Оспорва извода за нищожност на анексите към
договора и на клаузи от договора и общите условия относно договорната и наказателната
лихва. Сочи, че промяната на надбавката на базовия лихвен процент е базирана на
обективни показатели. Счита, че в случай на недоказаност настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита ответниците дължат поне вноските с настъпил падеж. Отправя
искане за отмяна на решението и уважаване на предявения иск или установяване на
1
дължимост на падежиралите вноски.
Ответниците по жалбата я оспорват като молят да бъде оставена без уважение, а
постановеното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
След преценка на събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК,
във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено следното от фактическа
страна:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 430, ал.1 и чл.432 от ТЗ, предявен от “Уникредит Булбанк”
АД срещу Т. Л. Н. и С. Д. Н. за установяване дължимост на сумите, за които в полза на
банката е издадена заповед за незабавно изпълнение. Твърди се в исковата молба, че
ответниците е получили от “Уникредит Булбанк” АД общо сумата 365000 евро по договор за
ипотечен кредит № TR1624725_1 от 10.03.2009 г. Кредитът бил погасяван до 10.06.2018 г.,
след което обслужването му било преустановено. Поради това кредитът е обявен за
предсрочно изискуем с покана от 25.01.2019 г. За цялата дължима сума по кредита в полза
на банката била издадена заповед да незабавно изпълнение на парично задължение, по която
ответниците подали възражение. Претендира установяване дължимостта на сумите, по
заповедта за изпълнение.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са представили писмен отговор, в който
оспорват осъществяването на основания за обявяване на кредита за предсромно изискуем.
Оспорват действителността на клаузите от договора за кредит и общите условия, при които
той е сключен, относно формирането на годишния лихвен процент и неговата промяна;
твърдят недействителност на анексите като сключени с оглед едностранното увеличаване на
лихвения процент от страна на банката, което води до увеличаване на дълга. Твърдят
нищожност на клаузите относно наказателните лихви като установяващи необосновано
висока неустойка. Считат, че са заплатили всички дължими суми съгласно действителните
условия на договора и затова не са били налице условията за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Молят предявеният иск да се отхвърли.
Фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд въз основа на
подробен анализ на представените по делото доказателства, се възприема от настоящата
инстанция при условията на чл.272 от ГПК.
От доказателствата по делото се установява, че процесният договор за кредит е
сключен на 10.03.2009 г. за сумата 36500 евро със срок на погасяване до 10.03.2044 г. чрез
анюитетни вноски. Към датата на сключване на договора годишният лихвен процент е
8,20% като базовият лихвен процент е 3,543%; надбавката – 4,657%. Базовият лихвен
процент е формиран от едномесечния индекс EURIBOR, който при сключване на договора е
в размер 1,543% и премия 2%. Следователно единственият променлив компонент при
формирането на годишния лихвен процент е референтният индекс EURIBOR, компонент на
2
базовия лихвен процент. Това означава, че само промяната на индекса EURIBOR може да
доведе до промяна на годишния лихвен процент.
За периода от 10.03.2009-11.04.2017 г. премията е била увеличена от 2% на 4%, което
е довело до увеличаване на годишния лихвен процент до 9,617% въпреки намаляването на
променливия компонент - едномесечният индекс EURIBOR е понижавал стойността си в
този период.
Договорът е сключен при общи условия, с които кредитополучателите са били
запознати. Според чл.4.1.а от договора и чл.9.1, чл.9.2 и чл.9.3.2 от ОУ годишният лихвен
процент се формира от Базовия лихвен процент (едномесечния EURIBOR плюс премия) и
надбавка за редовен дълг. В чл.9.2, изречение последно е предвидено, че банката може
едностранно да променя размера на премията. Условията за промяната на премията са
посочени в чл.9.6 от ОУ. Видно е, че нито в договора, нито в общите условия е посочен
конкретен механизъм, по който се извършва промяната на премията, а изброените условия,
при които банката може едностранно да променя лихвения процент, са общи и не създават
достатъчна яснота, нито възможност за контрол в случай на увеличение на лихвения
процент. Клаузите, даващи възможност на банката едностранно да променя лихвата чрез
увеличаване на премията, която е част от базовия лихвен процент, по начин, зависещ от
нейната преценка, а не от обективни измерители, са нищожни, защото директно
противоречат на изискванията на ЗЗП. Същите не са индивидуално уговорени и поставят
потребителя в неравноправно положение спрямо неговия съконтрахент банката.
Едностранното изменение на общите условия чрез клаузите, касаещи ГЛП са нищожни на
основание общата хипотеза на чл.143 от ЗЗП, доколкото разкриват всички нейни присъщи
белези – те са във вреда на потребителите, не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията. В противоречие със
закона (чл.58, ал.1, т.1 от ЗКИ) са въведени неясни субективни критерии за промяна на
възнаградителната лихва, въпреки изискването за "обективни критерии, въз основа на които
разходите по кредита могат да се изменят". Едностранната промяна на съществуващите
договорни условия чрез възможността за едностранно увеличаване на премията, като част
от ГЛП противоречи и на чл.143, т.9, 10, 11,12, 13 от ЗЗП, поради което е нищожна на
основание чл.146 от ЗЗП.
В случая изключенията, визирани в чл.144 от ЗЗП, не намират приложение, защото не
просто е изменена стойността на лихвен процент, а е заменена методиката за определянето
му, като определянето на ГЛП е предоставено на волята на УС, без кредитополучателят да
има право да прекрати договора без неустойка, под формата на такса за предсрочно
погасяване. Освен това не се касае за "индекс или лихвен процент на финансов пазар извън
контрола на търговеца" (ал.3, т.1), какъвто е например юрибор. Определянето на размера на
премията е изцяло под контрола на банката и не зависи от независим пазарен индекс.
Размерът на премията се определя от УС на УКБ по неясни вътрешни критерии. По изрична
разпоредба на чл.147, ал.2 от ЗЗП липсата на яснота в договора при какви конкретно
3
условия може да се повиши лихвата, се тълкува по благоприятен за потребителя начин. По
изложените съображения олихвяването на процесния кредит следва да се съобрази спрямо
размера на премията към момента на сключване на договора за кредит без да се прилага
едностранното й увеличение от страна на банката.
Пред настоящата инстанция се спори дали към момента на обявяването от страна на
банката на целия остатък по кредита за предсрочно изискуем са били налице предвидените в
договора основания за това. Банката се е позовала на неплащане на дължимите месечни
вноски за периода 10.06.2018-10.12.2018 г. – главница в размер на 408,88 евро и договорна
лихва 924,37 евро.
На 11.04.2017 г. и на 20.03.2018 г. между страните са сключени два анекса към
договора за кредит, с които изцяло са предоговорили условията по кредита. Съдът споделя
изводите в обжалваното решение досежно недействителността на анексите като сключени
на основание неравноправна и поради това нищожна клауза на първоначалния договор
(чл.11.2), прилагането на която е довело до определяне на по-висок размер на дълга към
момента на сключване на анексите. Независимо от това, дори да се приеме, че анексите са
действителни и обвързват ответниците, дължимите по силата на тях суми са заплатени от
ищците. Видно от допълнителното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, заплатените от ответниците суми към датата на обявяването на дълга за
предсрочно изискуем надвишават дължимите вноски, определени според погасителния план
към договора от 10.03.2009 г. (но без едностранно увеличената премия и при съобразяване
спада на едномесечни ЮРИБОР) и двата анекса.
Неоснователно е оплакването за неправилност на извода за липса на основание за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Лихвеният процент върху редовната
главница, уговорен в чл.4.1.а от договора, е променлив, а не постоянен за целия срок на
договора. Правилно задължението на ответниците не е изчислено при прилагане на лихва от
8,2%, след като в срока на действие на договора променливият компонент на лихвата
(EURIBOR) се е променял. Съгласно уговорените условия на кредита, намаляването на
EURIBOR следва да се отрази на лихвения процент. Така изчисленият дълг към датата на
обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем е в по-малък размер от внесените от
ответниците суми. Те не са допуснали просрочие на месечна вноска. Следователно за
банката не е съществувало основанието по чл.17 от договора, респ. чл.17.1 от анекс 2.
Основаният на предсрочната изискуемост иск подлежи на отхвърляне.
С оглед пълното съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено, съответно подадената въззивна жалба – оставена без уважение.
Въззивникътт дължи заплащане на въззиваемите направените разноски за адвокатско
възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1500 лева.
4
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 91 от 31.07.2020 г., постановено по гр. д. № 125/2019 г. по
описа на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА “Уникредит Булбанк” АД да заплати на Т. Л. Н. и С. Д. Н. разноски пред
въззивната инстанция в общ размер 1500 (хиляда и петстотин лева).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването на преписи.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5