№ 405
гр. София, 20.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20241800500698 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК вр. чл. 17 ЗЗДН.
Обжалва се решение № 87 от 24.07.2024 г. по гр. д. № 569/2023 г. по описа на РС –
Пирдоп, с което по молба на М. Ц. Д. по отношение на Х. И. Д., с когото молителката е била
във фактическо съпружеско съжителство до 2022 г., е наложена мярка за защита по чл. 5, ал.
1, т. 1 ЗЗДН, а именно задължен е Х. И. Д. да се въздържа от извършване на домашно
насилие /физическо, психическо или друго/ по отношение на М. Ц. Д.. С решението са
присъдени и разноски в полза на молителката и на съда.
Решението е обжалвано от Х. И. Д., като са изложени доводи за неговата
неправилност и се иска отмяната му.
В срока за отговор на въззивната жалба не е постъпил отговор от М. Ц. Д., в о. с. з.
процесуалният й представител оспорва жалбата и иска оставяне в сила на решението.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните съдът намира
следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна,
съответно решението следва да бъде оставено в сила по следните съображения:
За да уважи молбата за защита от домашно насилие, първоинстанционният съд е
приел, че са доказани фактите и обстоятелствата, изложени в нея. Изводите на
1
първоинстанционния съд са основани на съвкупната преценка на всички събрани по делото
доказателства и данни. Видно е от съдържанието на решението, че доказателствата /които са
многобройни – както гласни, така и писмени/ са не само надлежно и подробно обсъдени, но
и анализирани във връзка както с твърденията на молителката, така и с оспорванията на
ответника. Поради това е неоснователно наведеното в жалбата оплакване за допуснато
съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в липса на
извършен подробен и задълбочен анализ на доказателствата.
Изводите на първоинстанциония съд са правилни и се споделят от настоящата
инстанция, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите, изложени в първоинстанционното решение. Следва да се добави следното с оглед
останалите наведени във въззивната жалба оплаквания:
Неоснователно е оплакването, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са
налице косвени доказателства, установяващи извършването на твърдяното домашно насилие
от Д.. Според жалбоподателя в противоречие с направения от първоинстанционния съд
извод бил събраният доказателствен материал и в частност представеното медицинско
удостоверение, установяващо получените от молителката травми. В удостоверението било
отразено, че травмите са получени от лицето, с което молителката живее, а според
твърденията в молбата за защита молителката не живеела с ответника от 2022 г., което,
според жалбоподателя, налага извод, че травмите са нанесени от друго лице, не от Д..
Допълнителен довод в тази насока според жалбоподателя е, че молителката не потърсила
медицинска помощ веднага след инцидента, а едва на другия ден посетила съдебен лекар,
както и личния си лекар. По отношение съдържанието на медицинското удостоверение
следва да се отбележи, че същото няма удостоверителна сила по отношение на това от кого
са нанесени травмите. Съдебният лекар удостоверява единствено вида и характера на
констатираните при прегледа увреждания и механизма, по който същите биха могли да бъдат
получени, с което удостоверителната сила на медицинското удостоверение се изчерпва.
Обичайно е пострадалият при посещението си при съдебен лекар да опише при какви
обстоятелства е получил уврежданията, като въз основа на това съдебният лекар следва да
направи преценка дали според установените при прегледа травми, сочещи конкретен
механизъм на получаването им, същите биха могли да бъдат получени по описания от
пострадалия начин или не. Дали обаче сочените от пострадалия обстоятелства са се
осъществили точно по описания начин и най-вече от кого са нанесени уврежданията е извън
удостоверителната сила на медицинското удостоверение. Поради това не е приоритет на
съдебния лекар да запише надлежно дали твърдението на пострадалата е, че травмите са
получени от лицето, с което тя живее или от лицето, с което е живяла. Освен това, видно от
съдържанието на удостоверението, пострадалата е съобщила, че става дума за пореден акт на
насилие, т. е. коментирала е и минали събития, осъществили се очевидно по време, в което
страните по делото са живеели съвместно, поради което отразеното в удостоверението не
може да доведе до сочения от жалбоподателя извод. Това е така, тъй като твърдяната
възможност травмите да са причинени от друг, вкл. от новия приятел на молителката /с
2
когото, според данните по делото, тя живее едва от нощта на инцидента, което по-скоро
налага извод, че молителката търси защита при него/ не може да се разглежда изолирано, без
връзка с доказателствата по делото, а тези доказателства установяват конфликтни отношения
именно между молителката и Д. /при това датиращи от преди инцидента/, а не такива между
молителката и новия й приятел или между нея и което и да е друго лице. Именно тази
връзка между твърдените факти и събраните доказателства е изследвал
първоинстанционният съд и е направил правилен извод въз основа на анализа на
доказателствата, поради което изложеното във въззивната жалба в обратния смисъл е
неоснователно. Не води до различни от направените от първоинстанционния съд изводи и
обстоятелството, че молителката не е потърсила медицинска помощ веднага след инцидента,
а е посетила съдебен лекар и личния си лекар на следващия ден. На първо място следва да се
отбележи, че предвид часа, в който е настъпил инцидента – 22.00 ч. и след това, очевидно
молителката не би могла да посети нито личния си лекар, нито съдебния лекар. Би могла да
посети единствено Спешна медицинска помощ, но състоянието й не е било такова, че да
налага оказване на медицинска помощ, тя не е и твърдяла това.
Свидетелските показания са надлежно обсъдени в обжалваното решение и въз основа
на съвкупната им преценка е направен правилен правен извод за основателност на молбата
за защита. В тази връзка следва да се отбележи, че обстоятелството, че двамата полицаи
/разпитани като свидетели/, които след инцидента са спрели за проверка автомобила, в който
е пътувала молителката, приятелят й и негови приятели, в показанията си са заявили, че не
са видели следи от побой по тялото на молителката по никакъв начин не изключва изводите
за доказаност на осъщественото насилие, тъй като полицаите са спрели автомобила за
проверка на пътниците, но нито са имали за цел и задача да оглеждат дали по някого от тях
има следи от побой, особено предвид, че проверката е извършена в тъмната част на
денонощието, нито твърдените увреждания на молителката са с такъв характер и
локализация, че да могат да бъдат забелязани при такива обстоятелства, при това
непосредствено след инцидента, когато част от тях още не са се били проявили външно.
Фактът, че никой от свидетелите не е възприел непосредствено и съответно установил пред
съда, че между страните по делото е имало физически контакт, а само, че е имало скандал, е
надлежно анализиран от първоинстанционния съд във връзка с останалите доказателства по
делото и с обстоятелствата, при които е възникнал инцидента, като направените въз основа
на този анализ изводи са единствено възможните, поради което и това оплакване на
жалбоподателя е неоснователно. По отношение показанията на свид. М. Д. – баба на
молителката М. Д., са изложени съображения във въззивната жалба, че същите не следва да
се кредитират. Тези съображения, от една страна, са твърде хипотетични, тъй като са
основани на анализ на това какво би било поведението на детето на страните по делото , ако
то, предвид възрастта му /достатъчно голямо според жалбоподателя/ наистина било видяло,
че майка му е бита от баща му /доколкото в показанията си свидетелката заявява, че детето й
казало „Тате е набил мама“/, от друга страна жалбоподателят очевидно не отчита факта, че
едно дете на 7-годишна възраст едва ли е в състояние да прави избор между двамата си
родители и да се отчуждава от единия или от другия, анализирайки отношенията между тях.
3
Неоснователно е и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение от
първоинстанционния съд, изразяващо се в това, че е прието за напълно достоверно
доказателство преразказът на родител, разпитан като свидетел, на думите на неговото дете
„Навън има бой“, тъй като непълнолетните не можели да бъдат свидетели. Следва да се
отбележи, че думите на детето на свидетеля са коментирани от съда като част от
свидетелските показания, като изводите за основателност на молбата за защита съвсем не са
основани на тези думи /в противен случай съдът би приел, че са налице преки доказателства
– свидетелски показания, установяващи, че между страните по делото е имало физически
сблъсък, а той не е приел това/. Същевременно следва да се отбележи – само за яснота на
жалбоподателя, че ненавършилите пълнолетие могат да бъдат свидетели. Фактът, че един
правен субект поради възрастта си формира правно-валидна воля или чрез своя законен
представител /при малолетие/, или лично, но със съгласието на своя родител /при
непълнолетие/ не го прави неспособен да възприема случки от действителността и да
възпроизвежда възприетото. Наистина показанията на деца се преценяват от съда съобразно
възрастта, интелектуалното и психологическото развитие и зрялост на детето и с оглед
конкретните обстоятелства, при това във връзка с всички данни по делото. Но това не води
до извод, че свидетелските показания на непълнолетните /а също и на малолетните/ са
негодно доказателствено средство. Поради това сравнението, направено във въззивната
жалба, с безсловесните твари е, меко казано, неудачно.
Относно изложеното във въззивната жалба, макар и само маркирано, че наложената с
първоинстанционното решение мярка за закрила не е скрепена със срок следва да се
отбележи, че мярката въздържане от извършване на домашно насилие не се налага за
определен срок както с оглед разпоредбите на чл. 5 ЗЗДН, така и предвид постоянното
задължение, което всеки индивид има спрямо останалите индивиди да се въздържа от
всякакво насилие.
С оглед всичко гореизложено решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото искането на жалбоподателя за присъждане на разноски не
следва да се уважава. Ответницата по жалбата не претендира разноски.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 87 от 24.07.2024 г. по гр. д. № 569/2023 г. на РС –
Пирдоп.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5