Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 12.04.2023г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести януари през
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 5631 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 29.10.2020г., постановено по гр.д. № 50562/2010г. по описа на СРС,
ГО, 179 състав, е признато за установено по предявения от Е.М.Р., Р.М.Р. – К., Е.С.С.
и В.С.С. срещу Л.С.Т. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, че ищците
са собственици към 23.07.2010г. на основание договор за продажба на недвижим
имот от 1943г. и доброволна делба от 1996г. на следния недвижим имот – имот с
пл. № 226 до кв. 150 на север и до кв. 15 а на юг по неодобрения кадастрален
план на гр. Банкя от 1987г., к.л. А-2-9-В, целият с площ от 3 500 кв.м., при
съседи: от север – Л.С.Т.,***, от запад – дере, от юг – Национална спорна
академия, а по скица от кадастралния план на гр. Банкя от 1987г. – имот с пл. №
1336, улица, имот пл. № 1369, дере, имот пл. № 2601, имот пл. № 1670, отразени
в комбинирана скици, изготвени от вещото лице инж. В.К./л. 90 и л. 93 от
делото/, които да се считат неразделна част от решението.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответницата Л.С.Т., в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формирания от първоинстанционния съд изводи.
Конкретно се твърди, че съдът не е изяснил в какво се състои спорното
материално право. Сочи, че ищците не са уточнили претенцията си нито по размер,
нито по местонахождение, нито по граници. Освен това поддържа, че при заявените
в исковата молба фактически твърдения, не се касае до спор по иск с правно
основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, предвид липсата на твърдение да е налице
грешка или непълнота. Навежда съображения, че първоинстанционният съд не е
обсъдил събраните по делото гласни доказателства, установяващи, че ответницата
е придобила спорната реална част от имота по давностно владение, считано от
датата на закупуване на имот с пл. № 1336. Поддържа се необоснованост на
решението и поради обстоятелството, че от същото не става ясно каква част от
имота не е собственост на ответницата. По тези съображения е направено искане
за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният
иск да се отхвърли.
Насрещната страна Е.М.Р., Р. М. Р. – К., Е.С.С.
и В.С.С. оспорват въззивната жалба като неоснователна. Считат
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на
относимите материално-правни норми. Посочено е, че след завеждане на делото за
имотът на ответницата е нанесен в одобрената кадастрална карта с правоъгълна
форма, очертание и лице, различни от разположението и лицето на имота по
предходните одобрени кадастрални планове. По тези съображения е направено
искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Ищците са сезирила съда на 19.10.2010г. с искова молба, в която са изложени
твърдения за неоснователно оспорване от страна на ответницата на искането им за
нанасяне в кадастралния план на притежавания от тях имот с пл. № 2226, до кв.
150 по кадастралния план на гр. Банкя, с площ от 3 500 кв. Изложили са
твърдения, че със Заповед № РД-50-68 от 23.07.2010г. на кмета на СО, район
Банкя, е постановен отказ за нанасяне на процесния имот в кадастралната основа
в одобрения кадастрален план, поради постъпило възражение от ответницата.
Излагат, че към посочената дата – 23.07.2010г., те притежават правото на
собственост върху имот пл. № 2226 с границите, посочени в скицата-проект за
изменение /л. 20 от първоинстанционното дело/. Направено е искане поради
наличието на спор за собственост да се постанови решение, с което да се
установи, че ищците притежават право на собственост към 23.07.2010г. /датата на
постановяване на заповедта на кмета на СО, район Банкя, с която е отказано
нанасянето на кадастралната основа в одобрения кадастрален план относно имот
пл. № 2226, кв. 150 по плана на гр. Банкя/ на основание
договор за продажба на недвижим имот от 1943г. и доброволна делба от 1996г. на
следния недвижим имот – имот с пл. № 226 до кв. 150 на север и до кв. 15 а на
юг по неодобрения кадастрален план на гр. Банкя от 1987г., к.л. А-2-9-В, целият
с площ от 3 500 кв.м., при съседи: от север – Л.С.Т.,***, от запад – дере, от
юг – Национална спорна академия, а по скица от кадастралния план на гр. Банкя
от 1987г. – имот с пл. № 1336, улица, имот пл. № 1369, дере, имот пл. № 2601,
имот пл. № 1670.
От
диспозитива на постановеното първоинстанционно решение
е видно, че съдът е признал претендираното от ищците право
на собственост върху имота съобразно действалия кадастрален план от 1987г. Макар и формално в диспозитива на решението да е посочено, че то се
постановява по иск с правно основание чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, е видно, че съдът
се е произнесъл по иск за право на собственост към минал момент /какъвто по
правило е недопустим освен в изрично посочените в закона случаи – например чл.
14, ал. 4 от ЗСППЗ, чл. 32, ал. 1 от ЗТСУ – отм./, при това без да посочи
налице ли е непълнота или грешка, съответно в кой кадастрален план е допусната
и в какво се изразява същата.
Във въззивното производство ищците поддържат твърдението си за наличие на
правен интерес от установяване правото на собственост към минал момент –
23.07.2010г., като заявяват за неотносимо към предмета на спора
обстоятелството,
настъпило в хода на процеса и имащо значение относно спорното
право, а именно, че през 2012г. е одобрена със Заповед № РД-18-13/17.01.2012г.
на изпълнителния директор на АГКК кадастрална карта, съгласно която имотът на
ответницата е нанесен с идентификатор 02659.2251.1336 и със граници, различни
от тези по действащия одобрен кадастрален план за гр. Банкя. Промяната е
установена съгласно заключението на приетата в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, според което в кадастралната карта имотът е
ситуиран като правоъгълник с надлъжно направление север-юг /а не като
предходното направление запад-изток/ и е с увеличено лице. Както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство, в което е прието
заключение на съдебно-техническа експертиза, проследяваща кадастралния и
регулационен статут на имотите на страните, ищците не са навели като основание
на предявения иск твърдение за допусната грешка или непълнота при нанасянето на
имота на ответницата в одобрената през 2012г. кадастрална карта, съответно – не
е направено искане за установяване на непълнота или грешка в кадастралната
карта към релевантия момент – към настоящия момент. Напротив, безпротиворечиво е поддържано в хода на цялото производство, че нанасянето на имота на
ответницата с посочените в одобрената кадастрална карта граници, е ирелевантно
за спора, тъй като е настъпило в хода на процеса. Ищците погрешно навеждат като
обуславящо обстоятелство за провеждането на производство по отстраняване на
грешка в кадастралния план, установяването на правото на собственост върху
имота в обема и границите по одобрения кадастрален план от 1987г.,
при положение, че с иска по чл.
54, ал. 2 ЗКИР се разрешава спор за собственост на имот, който или не е
нанесен в действащия кадастрален план /кадастрална карта/, или поради грешка в кадастралната
карта този имот е отразен като част от имота на ответника, а не като част от
имота на ищеца. Изрично с молба от 16.12.2013г. ищците са заявили
фактическо твърдение, че грешка в кадастъра не е допусната и не искат
установяване на такава в настоящото производство. Освен това в същата молба е
конкретизирано, че собственият на ищците имот е нанесен правилно /съобразно
имотните му граници и с площ от 3 500 кв.м./ в одобрения кадастрален план от 1987г. и в кадастралната
основа не е допусната грешка.
Съгласно
мотивите към т. 4 на ТР от 23.02.2016г. по тълкувателно дело № 8/14
г. на ОСГК на ВКС целта на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, идентичен с иска
по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е да се установи пространствения обхват на
правото на собственост с оглед
правилното му отразяване в кадастралната карта и за разлика от иска
по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ(отм.),
установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното
отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на предявяване на
иска, респ. - на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат
предвид и тези след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които
имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. При постановяване на Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г.
по тълкувателно дело № 8/2014 г., ОСГК на ВКС, е изходено от виждането, че принцип в
гражданския процес е спорното право да се установява към момента на предявяване
на иска, респ. към момента на приключване
на съдебното дирене в инстанцията по същество при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Определението, дадено в § 1, т. 16 ДР ЗКИР, следва да се тълкува не изолирано, а
във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 51 ЗКИР, в
смисъл, че установяването както на спорното право на собственост, така и на
неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на
предявяване на иска, респ. – на приключване на съдебното дирене в инстанцията
по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на
кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване,
изменение или погасяване на правото и само по изключение правото на собственост
се установява към минал момент /напр. в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ – предвид
прякото отчуждително действие на заповедта за одобряване на първия подробен
устройствен план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия
собственик/.
Следователно, в случаите, в
които ищецът се легитимира като собственик към момента на предявяване на иска,
правото на собственост се установява към този момент и само в случаите, в които
поради отчуждително действие на влязъл в сила административен акт за одобряване
на подробен устройствен план по чл. 16 ЗУТ или за отчуждаване на имот-частна
собственост за държавни или общински нужди по реда на ЗДС или ЗОбС, когато
ищецът не може да се легитимира като собственик към настоящия момент, но при
установяване на правата му към момента, в който е настъпило отчуждаването ще има
възможност да получи обезщетение /имотно или парично/, правото на собственост
се установява към минал момент. Дали предявеният положителен установителен иск
ще бъде квалифициран по чл. 54, ал. 2 ЗКИР или по чл.124, ал. 1 ГПК зависи
единствено от твърденията, с които е обоснован правния интерес – ако същите са
свързани с липсата на отразяване или наличието
на неточно отразяване на границите на правото на собственост в кадастралната
карта, искът е по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а ако правният интерес се извежда от други твърдения – по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Както бе
посочено, в настоящия случай ищците извеждат правния си интерес от установяване
на правото на собственост към минал момент с подаденото от ответницата
възражение относно нанасянето на имота на ищците в кадастралната основа на
действалия към 2010г. одобрен кадастрален план, с границите, посочени в скицата-проект за
изменение. Не се твърдят /независимо от многократно даваните указания от
първоинстанционния съд/ релевантни към иска по чл. 54, ал. 2 от ГПК обстоятелства,
свързани с непълнота или грешка в одобрената през 2012г. кадастрална карта. По
тези съображения, независимо от предложената от ищците квалификация на спора, и
формално възприетата от първоинстанционния съд такава по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, се налага извод, че предмет
на предявения иск е установяване право на собственост към минал момент, какъвто
както бе посочено е недопустим. По правило правото на собственост по исковете за
защита на вещни права се установява към момента на приключване на съдебното дирене
в инстанцията по същество по аргумент от чл. 266, ал. 2 и чл. 439, ал. 2 ГПК, защото
към този момент се преклудират със сила на пресъдено нещо фактите и
обстоятелствата по спора. Само в изрично предвидените с нормативен акт случаи, когато е установен друг
релевантен момент за установяване правото на собственост с оглед реализиране на
конкретни права, е допустим
иск за установяване правото на собственост към минал момент. Съдебната практика
е дефинирала искът за установяване грешка и непълнота в кадастралните планове
като искове за установяване правото на собственост към минал момент при
действието Закон за благоустройството на населените места в Княжество България
/ДВ бр. 2/1898г./, Закон за благоустройство на населените места в Княжество
България /ДВ бр. 67/1905/, Закон за благоустройство на населените места /ДВ бр.
117.05.1941г./, чл. 47 ЗПИНМ, чл. 39 и ЗТСУ, защото тези закони са предвиждали
непосредствено отчуждително действие на дворищно-регулационния план, а нормите
на чл. 8 от първите два закона, на чл. 47 от Закона за благоустройство на
населените места и първоначалната редакция на чл. 39 ЗПИНМ в сила до
06.07.1956г. са придавали отчуждително действие и на предвижданията за
обществено мероприятие. Такава е била уредбата и в чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ. При действащата сега
уредба в ЗУТ и въведения в него принцип, че плановете на урбанизираната
територия и в частност ПУП нямат отчуждително действие, не е необходимо
установяване на правото на собственост към минал момент. То е ирелевантно за
правото на собственост, респективно за отразяването му в кадастралната карта и в
кадастралния план след влизане в сила на ЗУТ, тъй като плановете по този закон
нямат вещно отчуждително действие, освен по волята на собствениците в
хипотезите на чл. 15 и чл. 17 ЗУТ. При тази уредба няма основание за
установяване правото на собственост към минал момент. Затова с измененията на
ЗКИР (ДВ, бр. 57 от 2016г.) в нормата, дефинираща „грешка” и „непълнота”, е отпаднал изразът „към
минал момент”.
С
оглед изложеното следва да се приеме, че СРС е разгледал процесуално недопустим
иск, поради което постановеното решение подлежи на обезсилване. Съобразно
нормата на чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК след обезсилване на решението
производството по делото следва да се прекрати. Следва да се посочи, че
настоящият съдебен състав не е обвързан от постановените от други състави на
въззивния съд актове, с които по реда на частното въззивно обжалване е прието,
че е налице правен интерес от предявяване на иска. Не е налице хипотезата на
чл. 278, ал. 3 от
ГПК, доколкото настоящият съдебен състав не е долустоящ съд, за който
постановеното определение по частната жалба е задължително.
По
частната въззивна жалба на ответницата Л.С.Т. срещу определението на СРС от 09.02.2021г.,
постановено по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК:
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е отхвърлил молбата на
ответницата за изменение на решението в частта му за разноските, присъдени в
полза на ищците.
Частната
въззивна жалба е подадена в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, но към настоящия момент същата е недопустима поради
отпаднал интерес от разглеждането, по следните съображения:
С
настоящото съдебно решение въззивната инстанция приема, че предявените искове са недопустими,
поради което първоинстанционното
решение следва да се обезсили, а производството по делото да се прекрати. След обезсилване на решението
следва
да се пререши и въпросът за разноските. С оглед изхода на спора ищците нямат
право на разноски, такива следва да се присъдят в полза на ответника при
условията на чл. 78, ал. 4 от ГПК. Определението по чл. 248 от ГПК няма
самостоятелен характер /няма самостоятелно съществуване без решението, което
изменя или допълва/, а това прави разглеждането на частната жалба и
извършването на проверка за правилността на определението безпредметно. За
жалбоподателя е отпаднал правният
интерес от обжалване, доколкото въпросът за разноските, дължими на ищеца, е
обусловен от изхода на делото по материално-правния спор. След като решението
на СРС се обезсилва и в частта, в която са присъдени
разноски в полза на ищците, търсената
защита срещу определението по чл. 248 от ГПК от 09.02.2021г. по същество е
дадена, поради което частната въззивна жалба следва да се остави без разглеждане,
а производството в тази част да бъде прекратено
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 4 от ГПК въззивницата има право на сторените в настоящото
производство разноски в общ размер на 583 лева, от които 183 лева за държавна
такса и 400 лева за възнаграждение за вещо лице.
В полза на ответницата следва
да се присъдят и сторените по делото разноски в първоинстанцинното
производство, които възлизат на сумата от 200 лева, от които 100 лева за
възнаграждение за вещо лице и 100 лева адвокатсско възнаграждение.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 20239119 от 29.10.2020г., постановено по
гр.д. № 50562/2010г. по описа на СРС, ГО, 179 състав и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА Е.М.Р., ЕГН **********,***, Р.М.Р.
– К., ЕГН **********,***, Е.С.С., ЕГН **********,*** и В.С.С., ЕГН **********,***
да заплатят на Л.С.Т., ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК
сумата от 200 /двеста лева/ съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплатят на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата от 583 /петстотин осемдесет и три/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ
частна въззивна жалба на Л.С.Т. срещу определение
от 09.02.2021г., постановено по гр.д. № 50562/2010г. по описа на СРС, ГО, 179
състав, с което е отхвърлена молба по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното
по делото съдебно решение в частта му за разноските и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.