Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ Б въззивен състав,
в публичното съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ДОНКА ШУЛЕВА, като разгледа
докладваното от съдия Д. Алексиева гр. дело № 1063 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20238469 от 29.10.2020
г., постановено по гр.д. № 12485/2018 г. на СРС, ГО, 82 състав е: признато за
установено по предявения от „Т.С.“ АД, ЕИК ******, срещу М.П.П. ЕГН **********,
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че М.П.П. ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата от 2360,29 лева,
представляваща продажна цена на доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2014 г. до 30.04.2016 г. с включена сума за разпределение на топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното изплащане,
за топлоснабден имот в гр. София, ж.к. „******, ап. 90, аб. № 085048, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.10.2017 г. по ч.гр.д. № 65303/2017 г. на СРС,
82 състав, като е отхвърлен иска за разликата над сумата от 2360,29 лева до
пълния предявен размер от 4349,69 лева като погасен по давност; признато за
установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** срещу М.П.П., ЕГН **********
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че М.П.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД на осн. чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата от 811,26 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода 15.09.2014 г. – 12.09.2017 г. с включена сума за дялово
разпределение, ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното
изплащане, като е отхвърлен иска за разликата над сумата от 811,26 лева до
пълния предявен размер от 912,66 лева; осъдена е „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** да
заплати на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на М.П.П. сумата от 43,31 лева – разноски в
производството.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД –
„М.Е.“ ООД.
Срещу така постановеното
решение в частта, с която е отхвърлен частично предявения от „Т.С.“ ЕАД иск
срещу М.П.П. за главница за сумата над 2360,29 лева до пълния предявен размер
от 4 349,69 лева и в частта на разноските, е депозирана въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон. Навежда оплакване, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че сумите са погасени по давност. Поддържа,
че съгл. чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г.
след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни
сметки, продавачът издава за отчетния период обща фактура за потребеното
количество топлинна енергия. Сочи, че за претендирания период м. 05.2013 г. до
м. 04.2016 г. са в сила Общите условия от 11.07.2016 г. Изтъква, че издадената фактура
от 31.07.2014 г. е за целия предходен отоплителен сезон в периода 05.2013 г. до
04.2014 г., като задълженията стават изискуеми едва след изтичането на 45 дни
от издаване на общата фактура, т.е. 15.09.2014 г. съгл. чл. 33, ал. 2 и ал. 3
от Общите условия. Сочи, че за този период са издадени кредитни известия с
посочени във фактурата номера. Отправя искане до съда за отмяна на решението в
обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника М.П.П., с който изразява
становище за неоснователност на
въззивната жалба. Поддържа, че задълженията за топлинна енергия са
периодични плащания по чл. 111 б. „в“ ЗЗД, като изискуемостта настъпва с
изтичането на 45 дневен срок от датата на издаване на месечните фактури, а не
от изравнителната фактура. Поддържа, че издаването на изравнителна сметка не
променя срока, в който месечните вноски стават дължими.
Решението в частта, с която са уважени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ.
Ищецът твърди, че ответницата М.П.
е потребител на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот: апартамент № 90,
аб. № 085048, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, като му дължи сумата от 4283,61 лв. главница,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 15.09.2017 г. до окончателното плащане, мораторна лихва
върху главницата в размер на 897,28 лева за периода от 15.09.2014 г. до
12.09.2017 г., сумата от 66,08 лева, представляваща сума за разпределение на
топлинна енергия за периода 01.06.2014 г.
до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до
окончателното изплащане , мораторна лихва в размер на 15,38 лева, за периода от
15.09.2014 г. до 12.09.2017 г., за които суми по ч.гр.д. № 65303/2017 г. на
СРС, 82 състав, е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Във връзка с подадено на 15.09.2017 г.
заявление по ч. гр. д. № 65303/2017 г.
по описа на СРС, 82 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
срещу която длъжникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва качеството си на потребител на
топлинна енергия, като твърди, че по делото не е доказано, че ответницата е
собственик на апартамента. Не оспорва количеството доставена топлинна енергия
до апартамента. Твърди неравноправност на чл. 33, ал.1 и ал. 2 от Общите
условия по съображения, че настъпването на падежа на задължението за плащане е
обвързано от притежаване на специално техническо средство от страна на
потребителя. Прави възражение за давност за претендираните суми в периода от
05.2013 г. до 07.2014 г. включително, позовавайки се на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С оглед изложеното моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендират разноски.
На 15.09.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за осъждане на М.П.П. за следните
суми: сумата от 4283,61 лв. главница, сумата от 897,28 лв. мораторна лихва
върху нея за периода 15.09.2014 г. – 12.09.2017 г., сумата 66,08 лв. главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение и сумата от 15,38 лв.
лихва върху нея, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението по чл.410 ГПК – 15.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
С разпореждане от 18.10.2017 г.
по ч. гр. д. № 65303/2017г. по описа на СРС, 82 състав, съдът е постановил
исканата заповед за изпълнение срещу длъжника, като е разпоредил да заплати на
заявителя и разноски по делото, от които: 105,25 лв. държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК е
постъпило възражение от длъжника.
В срока по чл.415 ГПК ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията му към длъжника по исков ред.
Обстоятелството, че ответникът
е собственик на апартамент в гр. София, ж.к. „******се установява от: договор за покупко- продажба на жилище ,
сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ от 15.01.1979 г. и нотариален акт № 61, том
I, рег. № 5198, н.д. 42 /16.07.2009 г., както и служебно
изготвена справка за предоставяне на данни по Наредба 14/18.11.2009 г.
За
извършване на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия е избрано
дружеството „МХ Елвеко“ ЕООД, което се установява от: протокол от проведено на
10.05.2002 г. Общо събрание на етажните собственици на адрес: гр. София, ж.к. ******; договор № 172/05.08.2002 г.,
сключен между ЕС на адрес: гр. София,
ж.к. ******, като възложител и „МХ Елвеко“ ЕООД като изпълнител за
извършване на услугата дялово разпределение; договор №У № 104/ 08.11.2007 г., сключен
между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „МХ Елвеко“ ЕООД – изпълнител, при общи условия
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.
139в, ал. 2 ЗЕ.
Количеството
доставена и потребена топлинна енергия не се оспорва от ответницата за
процесния имот в исковия период.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, с оглед на което следва да бъдат
обсъдени доводите относно правилността му.
В
предмета на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът е възразил в срока по чл.414 ГПК. Целта на ищеца е
да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването
на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Спорен
по делото пред въззивна инстанция е въпросът дали сумите, за които
първоинстанционният съд е отхвърлил исковите претенции са погасени по давност.
Съгласно
ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. 3адълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно
нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо. Тъй като настоящият иск се счита предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.09.2017
г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната
давност за вземанията, станали изискуеми преди 15.09.2014 г.
Изискуемостта
на вземането за заплащане на доставена топлоенергия съгласно Общите условия на
ищеца от 2008 г., настъпва след изтичане на 30-дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнасят, т. е. до края на текущия месец, следващ месеца на
доставка на топлинна енергия.
В Общите
условия на ищеца от 2014 г. /в сила 12.03.2014 г./ е въведен различен момент,
от който вземанията на ищеца стават изискуеми. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2
от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните
фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура
за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г., продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура /по
чл. 32, ал. 2/, но не и върху прогнозно начислените суми. При тази уредба на
отношенията в общите условия от 2014 г.
и с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за
топлинна енергия следва, че месечните вземания са изискуеми от момента на
възникването им по арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед
за изпълнение е подадено на 15.09.2017 г. и погасени по давност са всички
вземания за главница за потребена топлинна енергия, чиято изискуемост е
настъпила в периода 01.05.2013 г. до 15.09.2014 г. С оглед на гореизложеното,
първоинстанционният съд правилно е уважил направеното възражение за давност от
ответника и е определил размера на основание чл. 162 ГПК. Видно от цитираните
клаузи задължението на потребителите на топлинна енергия да заплащат топлинна
енергия не възниква с издаването, респ. публикуването на обща фактура, очевидно
и не става изискуемо към този момент.
Неоснователно
е възражението, че изискуемостта на вземанията за целия отоплителен сезон
05.2013 г. до 04.2014 г. настъпва с изтичането на 45 – дневен срок от
публикуването на общата фактура от 31.07.2014 г. Моментът на издаване на
обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен сезон не е от
естество да промени момента на възникване на вземането и изискуемостта му. В
случая вземанията са периодични и са възникнали в момента на осъществяването на
доставката на енергията и за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури.
Вземането е за доставена топлинна енергия в определен месец. Моментът, от който
започва да тече погасителната давност е определен императивно от законодателя в
зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му и не подлежи на
промяна чрез издаване на обща фактура.
Възражението
във въззивната жалба, че за процесния период м.05.2013 г. до м. 04.2016 г. са
приложими Общите условия в сила от 11.07.2016 г. се изтъква за първи път във
въззивната жалба, което е недопустимо по чл. 266, ал. 1 ГПК, а освен това е и
неоснователно, доколкото процесният период е преди влизане в сила на цитираните
общи условия.
С
оглед изложеното и предвид изчерпване предмета на въззивна проверка, решението
в обжалваната част следва да се потвърди.
С
оглед изхода на спора, за въззивната инстанция не е налице основание за
ревизиране на първоинстанционното решение в частта на разноските.
По разноските:
С
оглед неоснователността на въззивната жалба, право на разноски възниква за
ответника по жалбата. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева се дължат в полза на въззиваемата страна.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20238469 от 29.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 12485/2018 г. на СРС, ГО, 82 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** срещу М.П.П., ЕГН ********** по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал.1 ЗЕ за
разликата над сумата от 2360,29 лева до пълния предявен размер от 4349,69 лева като
погасен по давност и е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** да заплати на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК на М.П.П. сумата от 43,31 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****** да заплати на М.П.П., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв. - разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице –
помагач на страната на ищеца: „МХ Елвеко“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.