Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
16.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 105 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 265363 от 05.11.2019
г., постановено по гр. д. № 54056/2018 г., по описа на СРС, ГО, 85-ти състав, по
предявени от „М.К.“ ЕООД установителни
искове по реда на чл. 422 от ГПК е
признато за установено, че ответницата М.П.А. дължи на ищеца на основание чл.
221, ал. 2 от КТ сумата от 510 лева, представляваща обезщетение при наложено
дисциплинарно наказания уволнение, ведно със законната лихва за периода от
06.09.2015 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр. дело № 27752/2017 г. на СРС, 120-ти състав.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от М.П.А. срещу Софийски районен съд
иск за осъждане на СРС да заплати на М.П.А. сумата от 510 лева – обезщетение за
причинени имуществени вреди от издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по гр. дело № 27752/2017 г. на СРС, както и сумата
от 155,48 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода 13.08.2015 г. – 13.08.2018 г.
Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач – Софийски районен съд.
Срещу така постановеното съдебно решението
е депозирана въззивна жалба от М.П.А., с която първоинстанционният съдебен акт
е обжалван изцяло, като се навеждат доводи за неговата неправилност,
незаконосъобразност и постановяване в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила. Намира се, че СРС се е произнесъл по недопустим иск по
чл. 422 от ГПК, доколкото е налице незаконосъобразно провеждане на заповедното
производство, в което се твърди да са допуснати груби нарушения на
процесуалните правила. В тази връзка се излага, че поправената поради допусната
очевидна фактическа грешна втора заповед за изпълнение не може да предпоставя
образуването на допустимо исково производство по установяване съществуването на
вземането. Сочи се, че в заповедното производство М.А. не е оспорила
съществуването на процесното вземане, поради което неправилно СРС e квалифицирал възражението й като
такова по чл. 414, ал. 1 от ГПК, а не като такова по чл. 414а от ГПК. Счита се, че в процесния случай е
налице злоупотреба с процесуални права от страна на действителния кредитор,
който е знаел за извършеното плащане в полза на друго дружество със същия
управител. Твърди се, че претенцията на жалбоподателката срещу СРС е за вреди,
причинени от последния поради незаконосъобразно издадената заповед за
изпълнение, като българският съд е длъжен да допусне иска срещу държавата за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие на съдебен акт, който противоречи на
правото на ЕС, независимо дали извършеното нарушение влиза в приложното поле на
чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от „М.К.“ ЕООД, в който се излагат доводи за
неоснователност на същата и се отправя искане атакуваното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба и от третото лице – помагач, Софийски
районен съд, в който се излагат съображения за неоснователност на същата и за
правилност и законосъобразност на решението на СРС, поради което се претендира
и неговото потвърждаване. Моли се за присъждане на сторените по делото
разноски.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба от „М.К.“ ЕООД, в която ищецът твърди, че на 03.05.2017 г. дружеството е депозирало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу М.П.А. за сумата от 510 лева, представляваща
обезщетение при наложено дисциплинарно наказания уволнение, ведно със законната
лихва за периода от 06.09.2015 г. до изплащане на вземането. Сочи се, че на
09.06.2015 г. между „М.К.“ ЕООД и М.П.А. е бил сключен трудов договор с
уговорка за изпитване в полза на работодателя, като на 22.06.2015 г.
ответницата е депозирала молба до дружеството за прекратяване на трудовото й
правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 от КТ считано от 23.06.2015 г., която
молба управителят на ответника не е уважил и е заявил да се спази от
служителката 30-дневния срок на предизвестие. Твърди се, че въпреки така
направеният отказ на работодателя, в периода 23.06.2015 г. – 13.08.2015 г. М.А.
не се е явявала на работа, поради което със заповед № 510-167/13.08.2015 г. на
основание чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ работодателят е наложил на ответницата
дисциплинарно наказание „уволнение“. Заповедта е била изпратена на посочения от
служителката адрес с препоръчано писмо с обратна разписка, което се е върнало
като непотърсено.
С постъпилия в
срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба М.П.А.
оспорва исковата претенция на ищцовото дружество с доводи за нейната недопустимост
и неоснователност като сочи, че е погасила претендираните спрямо нея суми и е
представила доказателства за така извършеното плащане в заповедното
производство.
На 03.05.2017 г. „М.К.“ ЕООД е депозирало пред СРС заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.П.А. за сумата от 510 лева - обезщетение при
наложено дисциплинарно наказания уволнение, ведно със законната лихва за
периода от 06.09.2015 г. до изплащане на вземането, по което е било образувано
гр. дело № 27752/2017 г. По така депозираното заявление на 09.05.2017 г. СРС е
издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
поисканата в заявлението сума, както и за сумата от 25 лева – разноски по
делото, но неправилно в заповедта като кредитор е посочено дружеството „Г.Т.Н.“
ЕООД, а не дружество заявител - „М.К.“ ЕООД. В срока по чл. 414 от ГПК М.П.А. е
подала молба до СРС с приложено преводно нареждане за това, че същата е погасила
задължението си към „Г.Т.Н.“ ЕООД по издадената срещу нея заповед по гр. дело №
27752/2017 г. С оглед постъпила по заповедното производство молба от „М.К.“
ЕООД, в която последното е заявило, че направеното от длъжника плащане не е в
полза на заявителя, с разпореждане от 18.12.2017 г. СРС е указал на „Г.Т.Н.“
ЕООД да възстанови по сметката на съда сумата от 535 лева, която недължимо е
била платена от М.П.А., като с определение от 16.04.2018 г., постановено по гр.
дело № 27752/2017 г., СРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на 09.05.2017 г., като в
заповедта вместо „Г.Т.Н.“ ЕООД да се чете - „М.К.“ ЕООД. По делото липсват
доказателства за възстановяване от страна на „Г.Т.Н.“ ЕООД на заплатената в
негова полза сума. След извършената от страна на районната съдебна инстанция
поправка на очевидна фактическа грешка в издадената по гр. дело № 27752/2017 г.
заповед, по делото е депозирано възражение от страна на М.П.А.. Във връзка с
последното в срока по чл. 415 от ГПК
ищецът е предявил иск за установяване на вземането си.
По искане на М.П.А. с определение от 11.02.2019 г., постановено
по гр. д. № 54056/2018 г., СРС е конституирал като трето лице – помагач
Софийски районен съд, като по делото е приет за съвместно разглеждане
предявеният срещу последния при условията на евентуалност обратен иск за
осъждане на Софийски районен съд да заплати на М.П.А. сумата от 510 лева –
главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр. дело №
27752/2017 г. на СРС, както и сумата от 155,48 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 13.08.2015 г.
– 13.08.2018 г.
Ответникът по обратния иск е оспорил предявената
срещу него претенция с доводи за нейната недопустимост и неоснователност.
По делото не се спори, а и от
представените доказателства се установява, че на 09.06.2015 г. между „М.К.“
ЕООД, като работодател, и М.П.А., като работник, е сключен трудов договор със
срок за изпитване в полза на работодателя и срок за предизвестие за
прекратяване в размер на 30 дни, по силата на който М.П.А. е била назначена на
длъжността „асистент /офис/‘ с основно месечно трудово възнаграждение в размер
на 510 лева. Със заповед № 510-167/13.08.2015 г. трудовото правоотношение с М.П.А.
е било прекратено на основание чл. 188, т. 3 от КТ, във вр. чл. 190, ал. 1, т.
2 от КТ с наложено дисциплинарно наказания „уволнение“, поради неявяването на
служителката на работа в продължение на два последователни работни дни.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима
като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
По иска с правно основание
чл. 221, ал. 2 от КТ.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл. 221, ал. 2
от КТ е валидно, допустимо и правилно,
като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. В действителност, по
отношение тази част от първоинстанционното решение изложените от
жалбоподателката доводи пред настоящата съдебна инстанция са свързани
единствено с твърдения за неговата недопустимост, като същата не е релевирала
никакви конкретни и съответни доводи по основателността на исковата претенция,
а напротив – признава същата с оглед изложените твърдения за неоспорване
на съществуването на процесното вземане,
поради което и този въпрос следва да остане извън пределите на въззивната
проверка.
Не могат да
бъдат споделите възраженията на М.П.А. за недопустимост на
първоинстанционното съдебно решение в частта му по иска с правно основание чл.
221, ал. 2 от КТ, поради заявените твърдения за незаконосъобразно провеждане на
заповедното производство и поправената поради допусната очевидна фактическа
грешна заповед за изпълнение, за коеяо се счита, че не може да предпоставя
образуването на допустимо исково производство по установяване съществуването на
вземането. Съгласно мотивите на задължителното за съдилищата ТР № 4/2013,
постановено по т. дело № 4/2013 на ОСГТК на ВКС, разпоредбите на чл. 247, чл. 250
и чл. 251 от ГПК намират на общо основание приложение в заповедното
производство. По силата на задължението на гражданския съд да разгледа всяка
подадена до него молба за защита и съдействие /чл. 2 от ГПК/, заповедният съд е
длъжен да се произнесе по молба за поправка, допълване или тълкуване на постановен
от него акт. Да се приеме противното би означавало да се допусне съществуването
в правния мир на погрешно, непълно или неясно произнасяне на съда, което не е в
състояние да постигне целите на производството. Съобразно принципа на законност
/чл. 5 от ГПК/ съдът е длъжен при непълнота на закона да решава делата според
общия им разум. Това налага при допусната очевидна фактическа грешка или
непълнота в заповедта същата да бъде поправена или допълнена, а при неяснота -
да даде тълкуване на същата, тъй като предвиждането на тези институти в исковия
процес е наложено от съображения, които са в сила и в заповедното производство.
Формален аргумент за приложимост на посочените разпоредби в заповедното
производство е разпоредбата на чл. 406, ал. 4 от ГПК, която препраща към чл. 247,
чл. 250 и чл. 251 от ГПК в производството по издаване на изпълнителен лист,
което също е насочено към създаване на изпълнителен титул в полза на кредитора,
още повече като се има предвид, че систематично заповедното производство е уредено
като част от изпълнителния процес.
Предвид изложено, с постановено от
районната съдебна инстанция определение от 16.04.2018 г. по гр. дело №
27752/2017 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 09.05.2017 г., СРС не е допуснал
процесуално нарушение, довело до незаконосъобразността на проведеното пред него
заповедно производство. Напротив, както е посочено и в цитираното в настоящото
тълкувателно решение, заповедният съд е бил длъжен с оглед принципа, заложен в
нормата на чл. 2 от ГПК, при констатирана допусната очевидна фактическа грешка
в издадената по делото заповед за изпълнение на парично задължение, да проведе
нарочно производство по реда на чл. 247 от ГПК за нейното остраняване, което е
било и сторено с определението от 16.04.2018 г. Последното е било надлежно
връчено на М.П.А., която в указания й за това срок е подала пред заповедния съд
възражение срещу изменената заповед и срещу дължимостта на посочените в нея
суми към „М.К.“ ЕООД, като последната не е заявила твърдения или представила
доказателства да е заплатила задължението си към „М.К.“ ЕООД. Поради което
правилно районната съдебна инстанция е квалифицирала възражението на длъжника като
такова по чл. 414 от ГПК и е предоставило възможност на заявителя да предяви
иск относно вземането си, доколкото не са били налице предпоставките за
провеждане на процедурата, предвидена в чл. 414а от ГПК.
Така, доколкото в коментираната част
решението на СРС е допустимо, а по същество в хода на първоинстанционното
производство районната съдебна инстанция, преценявайки доказателствата по
делото и липсата на спор между страните за възникването на вземането по
издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, законосъобразно
е достигнала до извода за основателност на иска по чл. 221, ал. 2 от КТ, то в
тази част обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
По предявения обратен иск
срещу третото лице - помагач Софийски районен съд.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение в частта по предявения обратен иск срещу третото
лице - помагач Софийски районен съд е валидно, но процесуално недопустимо,
съображенията за което са следните:
Принципно привличането на трето
лице-помагач в процеса е средство за защита и право на привличащата страна,
чрез което тя цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на
привлеченото лице, като при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини
привлеченото лице на задължителната сила на мотивите, за да обезпечи своето
правно положение при евентуален, следващ процес между нея и привлеченото лице.
Предпоставка за встъпване /привличане/
на трето-лице помагач е наличието на правен интерес за него от постановяване на
благоприятно решение по спора за съответната главна страна, т.е. когато
съдебното решение по някакъв начин може да се отрази на правното положение на
третото лице. Извън изрично предвидените в закона случай – чл. 226, ал. 2 от ГПК, чл. 191, ал. 2 от ЗЗД и др., допускането на привличане или встъпване на
трето лице – помагач в процеса е обусловено от наличието на правен интерес от
неговото участие, от интересът му от решаване на спора в полза на подпомаганата
страна, като се посочи по какъв начин това ще се отрази на правното положение
на третото лице. Такъв интерес е налице в следните случи: 1./ когато решението
обвързва третото лице на основание чл. 226, ал. 2 от ГПК като приобретател на
спортното право в хода на процеса, в който случай същият е обвързан от
решението дори и да не вземе участие в процеса; 2./ когато при неблагоприятен
изход на спора за подпомаганата страна, последната би имала иск срещу третото
лице.
Съставът на СГС намира, че в процесния
случай не са налице нито една от горепосочените хипотези. Безспорно в
разглеждания казус не намира приложение разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от ГПК.
Не е налице и коментирания интерес на привличащата страна да улесни защитата си
срещу противната страна с помощта на привлеченото лице. Това е така, защото
изходът от иска по чл. 221, ал. 2 от КТ, респективно неговото уважаване или
отхвърляне с оглед материалноправните предпоставки, които подлежат на
изследване при преценката на неговата основателност, по никакъв начин не би
могъл да се отрази на правното положение на конституираното по делото третото
лице – Софийски районен съд, и съответно при неблагоприятен за привличащата
страна изход на делото да се подчини привлеченото лице на задължителната сила
на мотивите, за да се обезпечи правното положение на привличащата страна при
евентуален, следващ процес между нея и привлеченото лице. Затова и с оглед
липсата на необходимата корелационна връзка между иска на двете главни страни
по делото и евентуалния такъв от подпомаганата към подпомагащата страна, с оглед
липсата на причинна връзка между правопораждащите факти по първоначалния и
обратния иск, то конституирането пред първата инстанция на Софийски районен съд
като трето лице – помагач и приемането за съвместно разглеждане на предявения
срещу него обратен иск е процесуално недопустимо, поради което обжалваното
решение следва да бъде обезсилено в тази част, а производството – прекратено.
По
отношение на разноските:
При този изход
на спора право на разноски пред въззивната инстанции имат въззиваемата страна и
третото лице – помагач.
На основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК на
въззиваемия „М.К.“ ЕООД се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, което
съдът определи на сумата от 300 лева, съответстваща на минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004 г.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 13, т. 2 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на Софийски районен съд също се дължат разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 50 лева,
като М.П.А. следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сума
в размер на 50 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ОБЕСИЛВА
решение
№ 265363 от 05.11.2019 г., постановено по гр. д. № 54056/2018 г., по описа на
СРС, ГО, 85-ти състав, в частта, в
която е отхвърлен предявеният от М.П.А. срещу Софийски районен съд иск за
осъждане на СРС да заплати на М.П.А. сумата от 510 лева – обезщетение за
причинени имуществени вреди от издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по гр. дело № 27752/2017 г. на СРС, както и сумата
от 155,48 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода 13.08.2015 г. – 13.08.2018 г., както и в частта, в която решението е
постановено при участието на трето лице
– помагач – Софийски районен съд, и прекратява производството по делото в тази
му част.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 265363 от 05.11.2019 г., постановено по гр. д. № 54056/2018 г., по описа на
СРС, ГО, 85-ти състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА
М.П.А.,
с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал.
3 от ГПК на „М.К.“ ЕООД, ЕИК********, с адрес ***, сумата от 300 лева –
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
М.П.А.,
с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК на
Софийски районен съд сумата от 50 лева – разноски във въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.