№ 3166
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100506904 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20076269/24.03.2021г. по гр.д. № 12915/2020г. по описа на
Софийски районен съд, 159 състав, е признато за установено, че А. С. Х., ЕГН
**********, дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата от 434,46 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № 216559 от
14.07.2018г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издавана на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 24.07.2019г. до
изплащане на вземането и сумата от 272,25 лв., представляваща договорна
лихва за периода 12.10.2018г. – 09.07.2019г. С решението ответницата е
осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 483,33 лв.
Срещу решението, в частта в която е уважен иска за сумата от 272,25
лв., представляваща договорна лихва за периода 12.10.2018г. – 09.07.2019г. е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответницата А. С. Х., с релевирани оплаквания за неправилност на
постановения акт. Поддържа че решението е неправилно като моли съда да
извърши служебна проверка за неравноправни клаузи. Сочи че
претендираната законна лихва в размер на 40,15 %.
В законоустановения е постъпил отговор от въззиваемия-ищец „И.Ф.“
ЕООД, ЕИК *******. с който взема становище за неоснователност на
въззивната жалба.
Подадена е и частна жалба по реда на чл. 248, ал.3 от ГПК с която се
1
обжалва определение обективирано в решението по делото с което се оставя
без уважение искането за на адв. Д. Ф. за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съразмерно на частта от исковата
молба която е върната като недопустима. Жалбоподателката поддържа че с
молба е оттеглено възражението срещу част от главницата поради което на
основание чл. 78, ал.4 от ГПК. Поддържа че доверителката не е дала повод за
завеждане на иска.
В законоустановения е подаден отговор от „И.Ф.“ ЕООД и срещу
частната жалба с който се взема становище за нейната неоснователност.
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми. Доводите на жалбоподателите за
недопустимост на решението на СРС са неоснователни по съображения,
които ще бъдат изложени по-долу.
По отношение на правилността настоящият състав намира следното:
Не е спорно че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит от разстояние № 216559/14.07.2018г., сключен по реда на Закона за
предоставяне на кредитни услуги от разстояние, съгласно който ищецът се е
задължил да предоставени на ответника кредит от 1500лв., която сума следва
да се върне за срок от 540 дни на 18 месечни вноски като и да плати
възнаградителна лихва от 40,15% годишно, който за срока н договора е
453,75лв., ГПР от 48,3%. В чл. 4 от договора посочен падеж и размер на всяка
погасителна вноска, както и каква част от вноската е за лихва и каква част е за
главница. В договора е посочено, че приложими са Общи условия.
Не е спорно че по делото сумата по кредита е преведена по банкова
сметка на ответницата на 14.07.2018г.
Не се спори, а и се установява от заключението по приетата съдебно-
счетоводна експертиза, което настоящият състав кредитира като пълна
задълбочена и безпротиворечива че ищцата дължи главница в размер на
1206,30 лв., за част от които, а именно 771,84 лв. производството е било
прекратено, а останалите 434,46 лв. не са предмет на настоящото
производство като решението в тази част не е обжалвано.
Единствения спорен въпрос е дали e недействителна като
противоречаща на добрите нрави клаузата с която е уговорена
възнаградителна лихва от 40,15% годишно.
Настоящият състав приема, че по делото не е установено валидно
постигнато съглашение по договора за плащане на възнаградителна лихва.
2
Действително, съгласно договора дължимост на такава е уговорена в размер
на 40,15% годишно. Така уговорената клауза по договора съдът приема , че
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основаниена чл.
26, ал.1 пр. 3 от ЗЗД . Договорната свобода позволява страните да уговарят
възнаградителна лихва , включително и над размера на законната лихва за
забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД –
съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Волята на
страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер,
допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, като е предписал за нарушаването
им правна последица, идентична с тази при нарушението на закона. Добрите
нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и за
спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за
възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. По същността си възнаградителната лихвата
представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което
търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната
лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може включва
съобразяване на размера на законната лихва за забава, но и пазарната цена на
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето му, включително и
с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на 9
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. В
съдебната практика постановена по приложението на Закона за задълженията
и договорите трайно е прието, че противоречи на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва, а за необзепчене кредит – размер,
съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава. За валидността
на клаузите по договора съдът следи служебно. Добросъвестността и
справедливостта са основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е
нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда във всеки
3
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. В конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 40,15%
годишно при съобразяване че предоставена сума е 1500лв., а възнаградителна
лихва за срока на договора от 14 месеца е 453,75лв. съдът приема, че е в
разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата
цел на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за двете
страни. За заемополуателя целта е получаване на средства за покриване на
текущи стопански нужди, за заемодателя целта е да покрие разходите по
заема и да получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън
тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция.
Възнаградителната лихва е възнаграждението за предоставянето на
Финансовия ресурс. (В този смисъл Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. №
315/2005г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.). В случая уговорената лихва не е установено да
съответства на присъщата й функция. Този извод се налага при съобразяване
на размера на предоставената сума, срок за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва. Договорът е за кратък срок – 14 месеца, размер на
лихви по банкови кредити към този момент е в пъти по-нисък от уговореното
с договора, размер на лихвата надвишава многократно размер на законната
лихва за забава, потребителят е икономически по-слабия субект , като не е
установено да е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата.
При така възприето съдът приема, че клаузата в договора за кредит,
уговаряща размер на възнаградителна лихва е нищожна.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответника не е възникнало
валидно задължение за плащане на суми за възнаградителна лихва по
договора за кредит на основание на договорното правоотношение и
неправилно районният съд е уважил исковете за лихва.
При така възприето съдът приема, че решението на СРС в обжалваната
част е неправилно и следва да бъде отменено, като иска за договорна лихва
следва да бъде отхвърлен.
По отношение на частната жалба настоящият състав намира следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.4 от ГПК. Ответникът има право на
разноски и при прекратяване на делото. За да бъдат присъдени разноски по
отношение на ответника следва да се установи, че той не е дал повод за
предявяване на иска.
В случая действително производството е прекратено и исковата молба е
върната за сумата от 771,84 лв. производството е било прекратено поради
оттегляне на възражението отстрана на длъжника. Това оттегляне обаче е
станало с молба с вх.№ 3025832/05.06.2020г., а иска по чл. 422, ал.1 от ГПК е
предявен на дата 09.03.2020г.
Поради изложеното настоящият състав намира, че ответникът е дал
повод за завеждане на делото и не му се следват разноски за прекратената
част от делото.
4
Ето защо частната жалба по чл. 248, ал.3 от ГПК следва да се остави без
уважение.
По отношение на разноските.
При този изход на производството решението следва да бъде
коригирано и в частта за разноските.
При този изход на производството ищецът има право на разноски в
първоинстанционното производство в размер на 136,28 лв., съобразно
уважената част от исковете. Ето защо решението за присъдените суми над
тези размери следва да бъде отменено. Ишецът има право на разноски в
заповедното производство в размер на 82,48 лв., а не както са присъдени
62,90 лв. но тъй като липсва молба по чл. 248 от ГПК от ищеца в тази част
решението не следва да бъде изменяно.
Ответницата има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете, но такива не са претендирани. Такива следва да се присъдят на
основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв в полза на адв. Д. Ф. в размер на 55,24 лв. за
оказана безплатна правна помощ в първоинстанционното производство.
Във въззивното производство право на разноски има жалбоподателката,
която е сторила такива в размер на 25 лв. за държавна такса.
На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв въззиваемия следва да бъде осъден да
заплати разноски в полза на адв. Д. Ф. в размер на 300 лв. за оказана
безплатна правна помощ във въззивното производство.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20076269/24.03.2021г. по гр.д. № 12915/2020г. по
описа на Софийски районен съд, 159 състав В ЧАСТТА в която е признато за
установено че А. С. Х., ЕГН **********, дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК
******* и сумата от 272,25 лв., представляваща договорна лихва за периода
12.10.2018г. – 09.07.2019г. по договор за потребителски кредит № 216559 от
14.07.2018г. и В ЧАСТТА в която А. С. Х., ЕГН ********** е осъдена да
заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* сумата над 136,28 лв. до присъдените
420,43 лв. /или за сумата от 284,15 лв./ разноски в първоинстанционното
производство и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК от „И.Ф.“
ЕООД, ЕИК ******* за признаване за установено, че А. С. Х., ЕГН
********** дължи на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК
сумата от 272,25 лв., представляваща договорна лихва за периода 12.10.2018г.
– 09.07.2019г. по договор за потребителски кредит № 216559 от 14.07.2018г.
за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по
5
ч.гр.д. № 42661/2019г. по описа на СРС 159 състав.
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на адв. Д. Ф. САК на
основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв сумата от 55,24 лв. за оказана безплатна
правна помощ в първоинстанционното производство на А. С. Х..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. №
25066924/14.04.2021г. на адв. Д. Ф. за отмяна на определение обективирано в
решение № 20076269/24.03.2021г. по гр.д. № 12915/2020г. , с което е оставено
без уважение искането й за присъждане на разноски съобразно прекратената
част от производството.
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на адв. Д. Ф. САК на
основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв сумата от 300 лв. за оказана безплатна правна
помощ във въззивното производство на А. С. Х..
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на А. С. Х.. на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 25 лв. разноски за държавна такса
във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6