Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 222 Дата 27.07.2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Златка Стойчева
в съдебно заседание на 22 юли 2020 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 281 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл., във вр. с чл. 294 ГПК.
Обжалвано
е Решение № 231 от 13.06.2018 г.,
постановено от Смолянския окръжен съд по т. д. № 52/2017 г., с което съдът е
решил следното:
„ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ю.Б.“ АД срещу Ч.Т.П. иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК – да се признае за установено, че „Ю.Б.“АД има срещу длъжника Ч.Т.П.
валидно и изискуемо вземане по договор за кредит за покупка на недвижим имот № …
/ … г. за сумата 76 137.06 швейцарски франка главница, сумата 34 858.95 швейцарски
франка договорни лихви за периода от 9.І.2009 г. до 16.Х.2014 г., сумата 1
611.57 швейцарски франка такси по договора за периода от 9.І.2009 г. до 16.Х.2014
г., ведно със законните лихви върху главницата и дължимите такси, считано от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение 17.Х.2014 г.
до окончателното изплащане на вземането, като недопустим!“
Дружеството
„Ю.Б.“ АД е било и осъдено, да заплати на Ч.Т.П. „съдебни разноски по водене на
делото в настоящата съдебна инстанция в размер на 50 лв.“, както и „да заплати на адв. В.Р. адвокатско
възнаграждение в размер на 5 317.44 лв. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във
връзка с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения“.
Решението се обжалва от „Ю.Б.“ АД, с подробни съображения за неговата неправилност.
Ответникът по
жалбата Ч.Т.П. е на мнение, че тя е неоснователна.
По жалбата на „Ю.Б.“ АД първоначално е било образувано т. д. №
674/2018 г. на Пловдивския апелативен съд и с Решение № 38 от 23.01.2019 г.
обжалваното решение на Смолянския окръжен съд е било обезсилено, а
производството по делото – прекратено.
С Решение № 58 от
17.06.2020 г., постановено по т. д. № 1131/2019 г. Върховният касационен съд е
отменил решението на Апелативния съд и е върнал делото за ново разглеждане –
настоящото въззивно производство.
Апелативният съд
прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно
правомощията по чл. 269, във вр. с чл. 294 ГПК, прие:
В производството по
чл. 417, т. 2 и чл. 418 ГПК, проведено по гр. д. № 1008/2014 г. на Смолянския
районен съд, заявителят „Ю.Б.“ АД се е снабдил със Заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист против длъжника Ч.Т.П., който подал възражение
по чл. 414, ал. 1 ГПК, прието в производството по чл. 423 ГПК (ч. гр. д. №
221/2017 г. по описа на Смолянския окръжен съд). Затова заявителят „Ю.Б.“ АД предявил
настоящия иск по чл. 422, ал. 1 ГПК – за установяване на вземанията, предмет на
заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.
Процесуална
предпоставка за допустимост на исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК, е спазването
на срока за подаване на възражение против издадената заповед за изпълнение (чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК). Ако възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК не е било
направено:
а) в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК пред
заповедния съд, или
б) в едномесечния срок по чл. 423, ал. 1 ГПК пред
въззивния съд,
тогава
заповедта за изпълнение влиза в сила (чл. 416 ГПК) и – поради липса на правен
интерес – установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, ще е недопустим.
Ако възражението по
чл. 414, ал. 1 ГПК, се прави пред въззивен съд, то трябва да е „в едномесечен
срок от узнаването на заповедта за изпълнение“ (чл. 423, ал. 1 ГПК). Най-късният
момент на „узнаването“ на заповедта за изпълнение от длъжника, по необходимост
съвпада с редовното връчване на поканата за доброволно изпълнение по чл. 428,
ал. 1 ГПК (л. 4 и сл. от в. гр. д. № 126/2017 г. на СмОС). В случая, поканата
за доброволно изпълнение е била връчена чрез залепване на уведомление по реда
на чл. 47, ал. 1 ГПК и след като двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 ГПК е
изтекъл на датата 06.12.2016 г., тогава е трябвало, поканата да „се смята за
връчена“ (чл. 47, ал. 5 ГПК) на длъжника Ч.Т.П. на същата тази дата 06.12.2016
г.
С Определение № 141
от 15.02.2017 г., постановено по гр. д. № 26/2017 г. от Смолянския районен съд
(прил. на л. 15 и сл. от в. гр. д. № 126/2017 г. на Смолянския окръжен съд) в
проведената по-късно процедура по чл. 430 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г., това
връчване от датата 06.12.2016 г. на изпратената до длъжника Ч.Т.П. покана за
доброволно изпълнение по изп. д. № 591/2016 г. е било прието за „редовно“ (чл.
430 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г., във вр. с чл. 47, ал. 6 ГПК), което е дало
основание на Районния съд, съответно да назначи особен представител на длъжника
Ч.Т.П..
Но щом връчването на поканата за доброволно
изпълнение е било „редовно“, тогава трябва да се приеме, че датата 06.12.2016
г. е датата, на която длъжникът е „узнал“ за подробно описаните в тази покана
Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 31.10.2014 г., издадени
по ч. гр. д. № 1008/2014 г. на СмРС. Което на свой ред трябва по необходимост
да означава, че едномесечният срок за подаване на възражението по чл. 414, ал.
1 ГПК пред въззивния съд в процедурата по чл. 423 ГПК, също е започнал да тече
на датата 06.12.2016 г. (чл. 423, ал. 1 ГПК) и съответно – че е изтекъл на
датата 06.01.2017 г. (присъствен ден).
До изтичането на този ден възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК против
заповедта за изпълнение не е било направено от длъжника Ч.П.:
- нито в двуседмичния срок
по чл. 414, ал. 2 ГПК (ред. ДВ, преди изм. с ДВ, бр. 100 от 2019 г.),
- нито в едномесечния срок
по чл. 423, ал. 1 ГПК – от узнаването на тази заповед, в хипотезите по т. 1 – 4
на чл. 423, ал. 1 ГПК.
Затова последицата е била, че заповедта за изпълнение, издадена от
Смолянския районен съд по ч. гр. д. № 1008/2014 г. е влязла в сила (чл. 416,
предл. 1-во ГПК) още с изтичането на срока по чл. 414, ал. 1 ГПК – с неподаване
пред заповедния съд на възражение против заповедта за изпълнение.
При тази вече влязла в сила заповед за изпълнение, на датата 06.12.2016
г., на която на длъжника Ч.П. е била връчена (чл. 47, ал. 5 ГПК) поканата за
доброволно изпълнение, за него е започнал да тече нов едномесечен преклузивен
срок – този по чл. 423 ГПК, в който пред въззивния съд е можело да бъде
подадено ново възражение по чл. 414, ал, 1, изр. 1-во ГПК, но вече с
обосноваване – в някоя от хипотезите по чл. 423, ал. 1, т. 1 – 4 ГПК. В рамките
на този едномесечен срок обаче, който е изтекъл на датата 06.01.2017 г.,
възражение пред въззивния съд не е било подавано, затова след тази дата
производство по чл. 423 ГПК не е можело да бъде образувано.
Без правно значение в случая е, че след като на 06.01.2017 г. срокът по
чл. 423, ал. 1 ГПК вече е бил изтекъл, на датата 27.03.2017 г. (вж. разписката
на л. 17 от в. гр. д. № 126/2017 г. на СмОС) възражение на длъжника по чл. 414,
ал. 1 ГПК е било – по реда на чл. 423 ГПК – направено от негов особен
представител, който междувременно е бил назначен с посоченото по-горе
Определение № 141 от 15.02.2017 г., постановено по гр. д. № 26/2017 г. от СмРС.
С факта на назначаването на особения представител изтеклите и пропуснати от
длъжника процесуални срокове не се възстановяват, защото особеният представител
по чл. 430 ГПК стъпва в изпълнителния процес едва след „редовно“ връчване на
поканата за доброволно изпълнение по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК и повторно
„редовно“ връчване на същата покана – но вече на особения представител – е не
само недължимо, но и недопустимо.
Казано иначе, особеният представител по чл. 430 ГПК може да упражнява
само такива процесуални права, каквито длъжникът има. Тоест, особеният
представител може да прави възражение против заповедта за изпълнение пред
въззивния съд, но само в едномесечния срок по чл. 423, ал. 1 ГПК – броен от деня,
в който длъжникът е узнал за тази заповед, което – както по-горе се отбеляза – би
могло да стане най-късно чрез редовно връчената на длъжника покана за
доброволно изпълнение.
Приемането на направеното възражение, както от заповедния съд (чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК), така и от въззивния съд (чл. 423, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК)
не обвързва служебната преценка на съда, разглеждащ установителния иск по чл.
422, ал. 1 ГПК – за допустимостта на този иск. Ако възражението против
заповедта за изпълнение, в която и да е от двете хипотези, не е било подадено в
срок, тогава абсолютната отрицателна процесуална предпоставка по чл. 422, ал. 1,
във вр. с чл. 416, предл. 1-во ГПК за
водене на процеса – влязла в сила заповед за изпълнение – е настъпила и
установителният иск за съществуване на вземането би бил недопустим.
Трябва да се подчертае и това, че макар производството по чл. 423 ГПК
да се провежда пред „въззивен съд“ то не е инстанционно и в него не се обсъждат
доказателства – нито за съществуване на претендираното от кредитора притезание,
нито възражения на длъжника за неговото несъществуване. Производството по чл.
423 ГПК е само за нова проверка на правото на длъжника, при наличие на
предпоставките по чл. 423, ал. 1, т. 1 – 4 ГПК, да подаде възражение по чл. 414,
ал. 1 ГПК и съответно – да упражни правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал.
1 ГПК. Но нито при подаване на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК пред
заповедния съд, нито при подаване на същото възражение в производството по чл.
423 ГПК пред „въззивния съд“, взискателят, посочен във вече издадената в негова
полза заповед за изпълнение, може да възразява против „приемането“ на
подаденото от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, като и в двата случая
това „приемане“ е акт на съда (заповедния или въззивния), който не подлежи на
обжалване.
Подаването от длъжника, който е вписан в заповедта за изпълнение, на възражението
по чл. 414, ал. 1 ГПК, е процесуално основание за предяваване на установителния
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, който иск – без това възражение – би бил недопустим.
Затова преценката на заповедния съд да даде указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, независимо
дали е на самия заповеден съд или е предхождана от производството по чл. 423 ГПК, не само не може да обвърже проверката на съда, разглеждащ установителния
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК – за допустимостта на иска, но и няма нищо общо със зачитането
на съдебните решения по чл. 297 ГПК.
Съгласно
задължителните разяснения по т. 10а от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, правото на иск за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува
при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за
надлежното му упражняване:
„Процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, извършва
самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от
констатациите по тях на съда в заповедното производство.
А според
разясненията по т. 5а от същото Тълкувателно решение:
„Заявителят не може в рамките на заповедното производство да търси защита срещу преценката на
съда, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. От една страна, тази преценка на съда не е обективирана в акт, чиято обжалваемост е изрично
предвидена в закона, нито прегражда развитието на производството. От друга страна, доколкото подаденото в срок възражение
срещу заповедта за изпълнение има за последица възникване на интерес от предявяване на иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, на общо основание
исковият съд следва да прецени всички предпоставки за допустимост на иска, вкл. наличието на подадено в срок възражение от
длъжника, без да е обвързан от преценката на заповедния съд“.
В същия
смисъл е и Решение № 183 от 2.11.2016
г. на ВКС по т. д. № 2588/2015 г., I т. о.:
„Спазването на установения от законодателя
преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на
правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото
на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство
възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността
на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на
ответника,
служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието
на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл.
414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство.
Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на
заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ
установителния иск“.
Заключението
в настоящия случай е, че при влязлата в сила Заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК, издадена от Смолянския районен съд по ч. гр. д. № 1008/2014 г.,
предявеният от Ю.Б.“ АД установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
на вземането, посочено в тази Заповед, е бил недопустим и производството по
делото е следвало да бъде прекратено.
Налице
са условията по чл. 270, ал. 3, изр. 1-во ГПК, обжалваното решение, с което
Смолянският окръжен съд се е произнесъл по съществото на предявения иск, като
го е „отхвърлил като недопустим“, ще следва да се обезсили, а производството по
делото – съответно да се прекрати. На осн. чл. 416, предл. 1-во ГПК, поради
неподадено възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, както в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, така и в срока по чл. 423, ал. 1
ГПК, Заповедта за незабавно изпълнение с № …/… г., издадена от Смолянския районен съд
по ч. гр. д. № 1008/2014 г., съответно следва да се обяви
за влязла в сила.
Разноските.
Настоящият недопустим
процес е бил образуван след дадени на ищеца указания от заповедния съд при
условията на чл. 423, ал. 4, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, ред. ДВ, бр. 42/2009
г., след недопустимо проведеното от Смолянския окръжен съд производство по чл.
423 ГПК (гр. д. № 221/ 2017 г.), което на свой ред е било образувано по недопустимо,
като подадено извън преклузивния срок по чл. 423, ал. 1 ГПК, възражение на
длъжника Ч.Т.П. против Заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с № …/… г., издадена от Смолянския районен съд
по ч. гр. д. № 1008/2014 г.
Това
означава, че ищецът „Ю.Б.“ АД, първо, е нямал фактически оправдана правна
възможност да не предяви иска по чл. 422, ал. 1 ГПК (чл. 415, ал. 5 ГПК) и
второ, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Обратно,
повод за завеждане на делото е дал ответникът и при липса на признание на иска,
по арг. на чл. 78, ал. 2 ГПК, нему ще следва да се възложат и разноските по
делото.
В производството
по т. д. № 52/2017 г. на Смолянския окръжен съд ищецът „Ю.Б.“ АД е направил
разноски в размер на сумата 3 998.80 лева (3 648.80 лева платена ДТ +
350 лева разноски за експертиза), по т. д. № 674/2018 г. на Апелативния съд
разноските на жалбоподателя са само в размер на платената държавна такса от
3 648 лева, тъй като доказателства за плащане на посоченото в Списъка по
чл. 80 ГПК, приложен по т. д. 674/2018 г. на Апелативния съд (л. 28),
„адвокатско възнаграждение от 7200 лева без ДДС“ по делото няма. В
производството по т. д. 1131/2019 г. на ВКС ищецът е направил разноски в размер
на сумата 3 678.80 лева, а в настоящото производство разноски не са били
направени. Или общо 11 325.60 лева (3 998.80 лева + 3 648.00
лева + 3 678.80 лева = 11 325.60)
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 231 от 13.06.2018 г., постановено от Смолянския окръжен съд по търг. д. № 52/2017 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОБЯВЯВА за влязла в сила Заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК с № 545/27.10. 2014 г., издадена от Смолянския районен съд по ч. гр. д. № 1008/2014 г.
ОСЪЖДА Ч.Т.П., ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК …, сумата 11 325.60
(единадесет хиляди триста двадесет и пет) лева разноски
по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.