Р Е Ш Е Н И Е
№ 258
гр. Перник, 12.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 306 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
1392/14.12.2018 г., постановено по гр.д. № 1683/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, първоинстанционният съд е уважил претенцията на „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК: ********* с правно основание по чл. 422
вр. с чл. 415 от ГПК против Л.И.С., с ЕГН: **********
като е
признал за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1350 лева,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № *** и
сумата от 165.42 лева, представляваща договорна лихва, ведно със законната
лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 15.09.2017 г. до окончателно изплащане на вземането
като за разликата до пълния претендиран размер исковете са отхвърлени като
неоснователни.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Л.И.С. да
заплати на „Профи кредит България“ ЕООД и сумата от 388.40 лева, представляваща
разноски в заповедното и в исковото производство съобразно уважената част от
исковите претенции.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 7103/06.03.2019 г. от
„Профи кредит България“ ЕООД чрез процесуалния му представител – юрк. К.А., с
която същото се оспорва в отхвърлителната му част. Излагат се съображения, че в
тази му част атакуваният акт е неправилен и необоснован. В тази връзка се
твърди, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
действително, доколкото последното не било в противоречие с чл. 10 а вр. с чл.
19, ал. 4 от ЗПК и с добрите нрави, както погрешно бил приел районният съд.
Излагат се подробни доводи, че ответницата е била наясно със съдържанието на подписаните
от нея договор за кредит и споразумение за допълнителни услуги. Посочва се, че
същата е била запозната с естеството на услугите, предлагани с процесното
споразумение, с възможностите и условията, при които да ги ползва като изрично
е заявила желание в тази насока. Уточнява се, че подписването на такова
споразумение не е задължително и не е условие за сключване на договора за
кредит. Акцентира се върху обстоятелството, че съответните допълнителни услуги
се предлагат с оглед удобство на клиента и обслужват неговите интереси като му
осигуряват по-гъвкави възможности за обслужване на получения кредит. Уточнява
се, че по време на действие на договора ответницата дори се е възползвала от
част от услугите по закупения със споразумението пакет. В тази връзка се
допълва, че възнаграждението по процесното споразумение не представлява цена на
услугите, а цена на осигурената възможност за ползване на такива от страна на
длъжника. Излагат се доводи, че уговарянето на такива услуги е законово
допустимо. Допълва се, че възможността да се ползват същите не може да е част
от уговорения годишен процент на разходите. На последно място се излагат
доводи, че съдържанието на сключеното споразумение в крайна сметка кореспондира
с принципа на свободата на договаряне. Освен това се посочва, че дружеството
жалбоподател е небанкова финансова институция и не извършва влогонабиране,
поради което било обосновано цената на услугите му да е по-висока в сравнение с
тази на банките, доколкото и рискът от осъществяваната от него дейност бил
завишен. По тези съображения се иска първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат уважени в пълен размер.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – Л.И.С.,
чрез особения й представител – адв. Т.Ш., е постъпил писмен отговор с вх. №
10686/08.04.2019 г., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат
се съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на атакуваното
съдебно решение в обжалваната част, доколкото районният съд правилно бил приел
сключеното споразумение за пакет от допълнителни услуги за нищожно поради
противоречие с добрите нрави. Излагат се доводи в полза на посочения извод,
като се обръща внимание, че възнаграждението по процесното споразумение е в
размер близък до този на самия кредит. Цитирана е и съдебна практика. По тези
съображения се иска жалбата да бъде оставена без уважение. Не се представят и
не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
срока по чл. 263, ал. 2 вр. с ал. 1 от ГПК от насрещната страна – Л.И.С.,
чрез особения й представител – адв. Т.Ш. е постъпила и насрещна въззивна жалба
с вх. № 10750/08.04.2019 г., с която първоинстанционното решение се обжалва в
осъдителната му част като неправилно и незаконосъобразно. В тази връзка се
излагат доводи, че процесният кредит не е бил обявен за
предсрочно изискуем по надлежния ред преди подаването на заявлението за
издаване на заповед по чл. 410 от ГПК – по арг. от т. 18 от ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Посочва се и че ищцовото дружество не е ангажирало никакви
доказателства относно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на
длъжницата. По тези съображения се иска първоинстанционното решение да бъде
отменено в обжалваната част. Не се представят и не се сочи необходимост от
събирането на нови доказателства.
В
срока по чл. 263, ал. 3 от ГПК срещу подадената насрещна въззивна жалба не е
депозиран отговор от ищцовото дружество.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят „Профи кредит България“ ЕООД
редовно призован, не се явява. Не се явява и процесуалният му представител –
юрк. К.А..
Въззиваемата
и насрещна жалбоподателка Л.И.С., редовно призована, не се явява в съдебното
заседание пред въззивния съд. Вместо нея се явява адв. Т.Ш., назначена като
особен представител. Последната оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания
от нея отговор на същата, както и насрещната въззивна жалба. Не прави
доказателствени искания. По същество излага доводи за правилност на
първоинстанционното решение в обжалваната от дружеството част, като иска
жалбата му да бъде отхвърлена по съображенията, изложени в писмения отговор. По
отношение на подадената насрещна въззивна жалба иска същата да бъде уважена,
предвид възраженията, изложени в нея, доколкото счита атакуваният съдебен акт
за неправилен в обжалваната част.
Въззивната
жалба, както и насрещната въззивна жалба, са подадени в законоустановения срок срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от активно легитимирани страни, всяка от
които има правен интерес от обжалване на решението в съответните атакувани
части, поради което и двете жалби са допустими и редовни и следва да бъдат
разгледани по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 13.03.2018 г., подадена от „Профи кредит България“ ЕООД. Със
същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422,
вр. с чл. 415 ГПК като се иска съдът да признае за установено, че Л.И.С.,
дължи на ищеца сумата от 2565.90 лева, представляваща главница, по сключен
между ищцовото дружество и ответницата Договор за потребителски кредит „Профи
кредит стандарт“ № ***. Претендират се и разноски в исковото производство.
Искът
е с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 240 от ЗЗД – за
установяване вземането на ищеца към ответника въз основа на Договор за
потребителски кредит № ***, за което е издадена
заповед № 5144 от 18.09.2017 г. по ч.гр.д. № 6136/2017 г. на РС – гр. Перник за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Доколкото последната е връчена на длъжника Л.С.
по реда на чл. 47 от ГПК, то на заявителя „Профи кредит България“ ЕООД са дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази
връзка и в нормативно установения срок кредиторът е предявил посочения
установителен иск като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването
на вземането по съдебен ред в исково производство.
В исковата
молба се твърди, че Л.С. е кандидатствала за отпускането на потребителски
кредит „Профи кредит стандарт“ за сумата от 1350 лева с пакет от допълнителни
услуги Екстра КДК 1 като за целта й е бил предоставен „Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация относно потребителски кредит“. Посочва
се, че след като искането й е било одобрено между „Профи кредит България“ ЕООД като кредитор и Л.С. като кредитополучател е
сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ***, при общи
условия – за сумата от 1350 лева, със срок за издължаване 36 месеца и размер на
месечната вноска 65.87 лева, при годишен процент на разходите (ГПР) – 49.89 %,
годишен лихвен процент (ГЛП) – 41.17 % и лихвен процент на ден – 0.11 %.
Уточнено е че датата на погасяване на всяка вноска е 2-ро число на месеца, като
общото задължение по кредита възлиза на 2371.32 лева. На следващо място в
исковата молба се твърди, че ответницата е закупила от ищцовото дружество и
пакет от допълнителни услуги на стойност 1052.28 лева. В тази връзка се
посочва, че общото задължение на същата по кредита и по пакета от допълнителни
услуги възлиза на 3423.60 лева при размер на месечната погасителна вноска от
95.10 лева. Уточнява се, че съгласно договора с част от отпуснатата по кредита
сума е погасено старо задължение на длъжника към дружеството, а остатъка от
предоставената в заем сума – в размер на 884.78 лева, е преведен по посочена от
ответницата банкова сметка. ***, че към договора е сключен и Анекс №
1/29.07.2016 г., с който страните са уговорили нов погасителен план.
На следващо
място в исковата молба се твърди, че първоначално длъжникът е изпълнявал точно
задълженията си по кредита, но впоследствие е започнал да допуска забава в
плащанията, като на 07.10.2016 г. е преустановил същите. В тази връзка се
уточнява, че ответницата е заплатила девет пълни месечни вноски по договора за
кредит. Посочва се, че поради допуснатата забава на плащанията кредиторът се е възползвал
от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем като е изпратил съобщение
в този смисъл до ответницата на 16.11.2016 г. Поддържа се, че дори посоченото
уведомяване за предсрочната изискуемост да не е редовно, то последната следва
да се счита уведомена за същата с връчването на препис от исковата молба. В
тази връзка се посочва, че неизплатената част от задълженията на ответницата по
договора за кредит и пакета допълнителни услуги към него възлиза на 2565.90
лева – главница, която се претендира изцяло с исковата молба.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявеният иск се оспорва
изцяло като недопустим, евентуално като неоснователен. Относно допустимостта се
посочва, че претенцията на дружеството не е достатъчно ясно посочена, доколкото
с исковата молба се претендира една обща сума, без да е уточнено как е
формирана същата. Във връзка с основателността на предявената претенция се
твърди, че предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит и пакета
допълнителни услуги към него, не е настъпила, доколкото такава не е била
съобщена на длъжника по надлежния ред преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. В подкрепа на този довод са цитирани задължителните
разяснения, дадени в т .18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място се излагат подробни доводи, че
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно поради
противоречието му с добрите нрави. В тази връзка се акцентира върху
обстоятелството, че по него е уговорено възнаграждение в размер близък до
сумата по кредита, като същевременно не става ясно за какво точно се дължи
същото. С тези доводи се иска претенцията на дружеството да бъде отхвърлена
изцяло.
По подадения отговор е постъпило
становище от страна на ищеца. В същото се излагат доводи, че споразумението за
пакет от допълнителни услуги е валидно и не противоречи на добрите нрави.
Поддържа се, че сключването му не е условие за отпускане на кредита, а зависи
единствено от волята на длъжника. Уточнява се, че уговореното в него
възнаграждение се дължи за осигурената възможност на последния да полза
предвидените в него услуги, а не представлява цена за реалното ползване на
същите. Допълва се, че ответницата освен това реално е ползвала такива услуги.
На последно място се излагат доводи, че кредитът е бил обявен за предсрочно
изискуем по надлежния ред като се твърди, че цитираното от ответницата ТР №
4/2013 г. не намира приложение спрямо небанковите финансови институции, каквото
дружество е ищецът. Посочените доводи се поддържат и в депозирана от последното
писмена защита.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: искане за отпускане на потребителски кредит „Профи кредит стандарт“,
декларация за обработка на личните данни, декларация за запознаване с
параметрите на кредита, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, допълнителна преддоговорна информация,
договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № *** и общи условия
към него, както и декларация за запознаване с последните, споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, погасителен план към договор за
кредит, Анекс № 1 към договор за потребителски кредит № *** и погасителен план
към него, уведомително писмо до Л.С., извлечение по сметка към договор за
потребителски кредит № *** и удостоверение от ТР.
Към гр.д. № 1683/2018
г. по описа на РС – гр. Перник е приложено ч.гр.д. № 6136/2017 г. по описа на
същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между „Профи кредит България“ ЕООД и ответницата Л.С. е
сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ***, по
силата на който дружеството е отпуснало на кредитополучателката сума в размер
на 1350 лева, със срок на погасяване 36 месечни вноски. Приел е че към
посочения договор е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги срещу възнаграждение в размер на 1052.28 лева, платимо от
ответницата също разсрочено на 36 месечни вноски. В тази връзка районният съд е
достигнал до извода, че общото задължение на последната по договора за кредит и
споразумението за допълнителни услуги възлиза на 3423.60 лева, платими в
рамките на 36 месечни вноски, всяка по 95.10 лева.
На следващо
място решаващият състав е приел, че сключеното споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги е нищожно, доколкото накърнява добрите нрави, противоречи
на чл. 10 и чл. 10а от Закона за потребителски кредит, а и уговореното по него
възнаграждение е прекомерно, като е изложил подробни аргументи в тази връзка. По
тези съображения е достигнал до извод, че посоченото възнаграждение не следва
да се дължи, а действителните задължения на ответницата по договора за кредит
възлизат на 2371.32 лева – главница и лихви. Доколкото е приел, че същата е
заплатила девет месечни вноски, то предвид разпоредбата на чл. 76, ал. 2 то ЗЗД
районният съд е отнесъл сумата в размер на 855.90 лева за погасяване на
уговорената по договора за кредит лихва. В тази връзка районният съд е
достигнал до извод, че по договора за кредит са останали незаплатени – дължимата
главница в размер на 1350 лева, както и остатъкът от дължимата лихва – в размер
на 165.42 лева, за които суми предявеният иск е уважен, съответно съразмерно са
присъдени разноски в полза на ищцовото дружество.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба съответно насрещната въззивна жалба.
От фактическа страна по делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че на 03.09.2015 г. между „Профи кредит
България“ ЕООД и ответницата Л.С. е сключен Договор за потребителски кредит
„Профи кредит стандарт“ № ***. По силата на последния
дружеството е отпуснало на кредитополучателката сума в размер на 1350 лева, при
49.89 % ГПР и 41.17 % ГЛП, която сума същата се е задължила да върне на 36
месечни вноски. Като общ размер на задължението по тези параметри е посочената
сумата от 2371.32 лева Освен посочения договор и с оглед на същия страните са
сключили и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
по силата на което ответницата се е задължила да заплати на кредитора и сумата
от 1052.28 лева. Срещу посоченото възнаграждение последният е приел да й
предоставя следните услуги, при поискване от нейна страна – приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане и за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на падежна
дата, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства. Видно от
договора за потребителски кредит страните са уговорили, че общото задължение на
ответницата по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза 3423.60 лева,
платими на 36 месечни вноски по 95.10 лева всяка. Съгласно приложения към
договора погасителен план падежът на всяка вноска е 2-ро число от месеца, като
последната вноска следва да бъде заплатена на 02.10.2018 г. Видно от
разпоредбата на чл. 12.3 от процесния договор при просрочване от страна на
длъжника на една месечна вноска с повече от 30 дни, настъпва автоматично
прекратяване на същия и обявяване на неговата предсрочна изискуемост.
На следващо
място от представен по делото Анекс № 1 към договора за кредит и приложен към
него погасителен план, се установява, че страните са се съгласили да изменят
първоначалния погасителен план като последната вноска по кредита да е с падеж
02.11.2018 г.
На последно
място по делото не се спори, че ответницата е заплатила девет пълни месечни
вноски по кредита – всяка по 95.10 лева или общо сумата от 855.90 лева, като
след 07.10.2016 г. е преустановила плащанията по договора. От представено
уведомление до Л.С. е видно, че кредиторът се е възползвал от възможността да
обяви кредита за предсрочно изискуем, но липсват данни същото да е получено от
ответницата.
Така установената
фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между „Профи кредит България“ ЕООД и Л.С. е
налице валиден договор за кредит за сумата от 1350 лева. По силата на последния
посочената сума е отпусната на ответницата, която се е задължила да върне
същата на 36 месечни вноски при 49.89 % ГПР и 41.17 %
ГЛП. С оглед наведените във въззивната жалба и насрещната въззивния
жалба доводи, настоящият състав намира, че по делото са налице два основни
спорни въпроса – относно валидността на сключеното по повод на договора за
кредит споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и относно
изискуемостта на целия непогасен остатък от кредита предвид твърдяната от
кредитора предсрочна изискуемост на същия.
По отношение
на първия въпрос следва да се отбележи, че съгласно чл. 9, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, като в
нормите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК са посочени изискванията за форма и съдържание,
на които такъв договор следва да отговаря. Освен това в случая отпуснатият на ответницата заем
представлява „финансова услуга" по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите,
поради което същата има качеството
потребител по смисъла на т. 1 от същия параграф. В тази
връзка следва да се приеме, че последната се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи,
уредена в ЗЗП, за наличието на които съдът следи служебно и без да е наведено
от страната подобно възражение. В този смисъл е и трайната съдебна практика, съгласно която както първоинстанционният, така и
въззивният съд следва да следят служебно за съществуването на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителския договор и
да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не,
като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС по приложението
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. Съобразно последната националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата.
От своя страна в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа
легално определение на понятието „неравнопрана клауза" в договор с потребител, съгласно което такава е всяка уговорка във вреда на същия, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, а съгласно ал. 2 – не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. В този
смисъл са и разрешенията, дадени в цитираната
Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, по делото не се
спори, че процесният договор за потребителски кредит № *** е сключен при общи
условия, т. е. при предварително определени от ищеца договорни клаузи. Това е
видно и от самия договор, който представлява стандартизиран бланков формуляр,
чието съдържание е предварително изготвено от въззивника, поради което настоящият
състав намира, че същият не е бил
предмет на предварително договаряне между страните и ответницата не е имала възможност да влияе върху съдържанието му. Видно е също, че в договора за потребителски кредит като съставна част е
включен и съответен избран и закупен
пакет от допълнителни услуги, за който ответникът дължи заплащане на
възнаграждение в размер на 1052.28 лева Следователно в случая се касае за уговорки по сключения договор за
потребителски кредит, доколкото същите са инкорпорирани в него – в частта „Параметри"
и месечната погасителната вноска включва освен главница и лихва и парична сума по този допълнителен пакет услуги, чиято
регламентация се съдържа в общите услови към договора.
В тази връзка, въззивният съд намира
за неоснователни доводите на въззивника, че споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги не е пряко свързано с договора за кредит. Освен това твърденията на ищцовото дружество по отношение на това дали подписаното от
ответницата споразумение за допълнителния пакет е част от договора за кредит са
противоречиви, доколкото във
въззивната жалба се твърди, че възнаграждението по този допълнителен пакет
произтича от процесния договор за кредит, а същевременно се сочи, че
предлаганите допълнителни услуги не са пряко свързани с договора за кредит и не
са част от общите разходи по него.
На следващо
място въззивният съд намира, че
клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет услуги
противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност. Възнаграждението в размер
на 1052.28 лева за допълнителния пакет се явява прекомерно и не отговаря на изискванията
на закона, като възраженията на въззивното дружество в този смисъл са неоснователни. Посоченият извод следва на първо
място от обстоятелството, че процесните услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит,
каквото е изискването на императивните разпоредби на закона, като не е
формирана и цената за всяка от услугите по отделно. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит, което в
случая не е направено. В
противоречие с императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор е определено общо възнаграждение за плащане за
различните видове допълнителни услуги, като наред с това заплащането на
възнаграждението от потребителя е уговорено да е предварително. Следователно,
то е дължимо само за „възможността
за предоставянето" на изброените в споразумението услуги и е без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор, която концепция в последна сметка
се извежда и от твърденията на дружеството жалбоподател. Подобно
разрешение обаче противоречи на принципа за
добросъвестност и справедливост при договарянето, който изисква потребителят да
заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното
ползване на такава, каквато е тезата на ищеца. По тези съображения настоящият
състав също намира, че е налице неравноправна
клауза в договора за кредит, доколкото потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави, както правилно е приел и
районния съд.
С оглед възраженията във въззивната
жалба на дружеството следва да се отбележи, че действително разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД урежда
принципа на свободата на договаряне. Последният обаче не може да
оправдае уговарянето на клаузи, които противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази
връзка следва да се вземе предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените
във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“, представляват
именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се
приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия
случай обаче посочените в т. 2, 3 и 4 от споразумението допълнителни услуги по
своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора.
Не на последно
място следва да се отбележи и че както правилно твърди ответницата, уговореното
възнаграждение за пакета от допълнителни услуги, е в размер от 1052.28 лева,
при размер на кредита от 1350 лева. В тази връзка доколкото същото е на
практика съизмеримо с размера на кредита, но представлява цена не за
действително предоставени услуги, а само за „осигуряване на хипотетичната
възможност“ да се ползват такива, то същото следва да се приеме и за
прекомерно, което е допълнителен аргумент за неговата нищожност поради
противоречие с добрите нрави. По тези съображения въззивната жалба на
дружеството ищец е неоснователна и следва да бъде оставане без уважение, а
първоинстанционното решение в атакуваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отношение на втория спорен въпрос
– относно твърдяната от дружеството предсрочна изискуемост на кредита, въззивният
съд намира, че същият не е обуславящ по отношение на изводите за основателност
за исковата претенция в присъдената от районния съд част. Посоченият извод следва
пряко от задължителните разяснения, дадени в т .1 от Тълкувателно решение №
8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същите предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Настоящият случай попада именно в посочената хипотеза, доколкото
както правилно твърди жалбоподателката ответница, след като уведомлението за
предсрочна изискуемост не й е било връчено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, то същата не е настъпила. Въпреки това обаче
от представения по делото втори погасителен план, уговорен с Анекс № 1 към
договора за кредит е видно, че падежът на последната вноска по същия е
02.11.2018 г. Същевременно последното заседание по делото пред
първоинстанционния съд, в което и същото е обявено за решаване, е проведено на
15.11.2019 г., видно от изготвения протокол. В този смисъл въззивният съд
достигна до извод, че всички вноски по процесния договор за кредит са с
настъпил падеж към датата 15.11.2019 г., поради което и няма пречка, след като
липсват и твърдения за плащане на процесните суми, неизплатените задължения по
договора да бъдат присъдени в полза на ищцовото дружество. В контекста на
гореизложеното следва да се отбележи, че наведените от насрещната
жалбоподателка доводи са принципно правилни, доколкото почиват на цитираното от
нея ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т .18). Доколкото обаче
настоящият случай попада в хипотезата на т. 1 от цитираното ТР № 8/02.04.2019
г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, то въззвният съд не намира за необходимо
да ги обсъжда по същество.
По
гореизложените съображения настоящият съдебен състав намира и насрещната
въззивна жалба за изцяло неоснователна, а атакуваното решение за правилно и в
тази му част, поради което и същото следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
От
дружеството „Профи кредит България“ ЕООД не е направено искане за присъждане на
разноски, независимо че такива са извършени. Предвид изхода на въззивното
производство и в частност извода за неоснователност на въззивната му жалба
обаче такива не му се и дължат.
Насрещната
страна Л.С. се представлява от особен представител, на когото се дължи
възнаграждение по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, като същото е внесено от
дружеството „Профи кредит България“ ЕООД по сметка на ОС – гр. Перник.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1392/14.12.2018 г., постановено по гр.д. № 1683/2018 г. по описа
на Районен съд – гр. Перник.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.