РЕШЕНИЕ № 98
гр. Пазарджик, 17.10.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско
отделение, на двадесет и девети септември през две хиляди и седемнадесета
година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Галина Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 68/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по предявен иск от „У.Л.“ ЕАД, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ЕИК *********,
чрез адв. И.И. от САК срещу Д.С.Т., ЕГН **********,***, и „Е.“ ООД, със
седалище и адрес на управление: гр. Пазарджик, ул. „Ген. Гурко“ № 22, ЕИК
*********, чрез управителя Д.С.Т., с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждането им да заплатят на ищеца при
условията на солидарност сумата от 38 014.24 евро, представляваща
незаплатени дължими суми, съгласно Споразумение от 23.03.2009 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба – 24.03.2016 г.
до окончателно изплащане на задължението.
Предявените искове се основават на следните фактически
твърдения:
В исковата молба ищецът твърди,
че на 23.04.2008 г. между „У.Л.“ ЕАД, като лизингодател, и ЕТ „Д.Т.“, със собственик Д.С.Т., като
лизингополучател, „Атлас-3 груп“ ООД /н/, Д.С.Т. и „Е.“ ООД, последните трима като
поръчители, е бил сключен договор за финансов лизинг на превозно средство №
82840/23.04.2008 г., по силата на който лизингодателят се задължил да придобие
и предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване движима вещ:
ВЛЕКАЧ, марка „DAF“, модел „XF 95.480“, с рама №. Лизинговата вещ е била
придобита от лизингодателя на 14.05.2008 г. с договор за покупка от ЕТ „Инко –
Костадин Семерджиев“ и надлежно предадена с протокол на лизингополучателя на
15.05.2008 г. Преди това на 12.05.208 г. е било подписано тристранно
споразумение, между лизингодателя, лизингополучателя и продавача на влекача ЕТ
„Инко – Костадин Семерджиев“, в което било уговорено, че заплатената от
лизингополучателя на продавача на вещта сума в размер на 26 990.45 лева с
ДДС представлява валидно плащане на първоначалната вноска от страна на
лизингополучателя по договора за лизинг. Съгласно т. 11.5 от приложение № 1 към
договора за лизинг, месечните лизингови вноски включвали главница и лихва, в
размерите, посочени в погасителния план. Ищецът излага, че лизингополучателят
не е изпълнявал редовно задълженията си по договора, поради което
лизингодателят му бил изпратил нотариална покана, получена от лизингополучателя
на 26.02.2009 г., с която му се давал 3-дневен срок, считано от получаването,
за да заплати доброволно задълженията си, като бил предупреден, че ако не
изпълни, договорът за лизинг следва да се счита за развален на основание чл. 87
от ЗЗД. Поканил го е, при евентуално разваляне на договора, да върне на свой
риск и разноски намиращото се в негово държане лизингово имущество. Плащане не
последвало в този 3-дневен срок, изтекъл според ищеца на 01.03.2009 г. След
това между страните започнали преговори за уреждане на отношенията по сключения
договор лизинг, като именно на 23.03.2009 г. между „У.Л.“ ЕАД и ЕТ „Д.Т.“ било
сключено Споразумение. Ищецът посочва, че до сключването на това споразумение,
лизингополучателят не е заплащал дължими месечни лизингови вноски в общ размер
от 9 016.39 евро; неустойка за забава в размер на 0.15 % на ден върху
сумата на забавено плащане, но не повече от 50 % в общ размер на 914.34 евро;
дължим данък за превозното средство за 2008 г. и 2009 г., заплатен от
лизингодателя, в общ размер на 520.12 евро; както и дължими разноски /нотариални
такси/ във връзка с предоставеното му за ползване лизингово имущество – нот.
такса за прехвърляне на МПС по договора от 14.05.2008 г. и нотариални такси за
изпращане на нотариалната покана, в общ размер от 271.28 евро. Ищецът твърди,
че със споразумението от 23.03.2009 г. страните се били договорили, че
действието на договора за лизинг щяло да бъде прекратено след вторичната
реализация на лизинговия обект и след окончателното уреждане на финансовите
взаимоотношения между страните. Вещта била върната на лизингодателя – съгласно
т. 1 от споразумението. Съгласно т. 2 от същото, било уговорено, че
лизингополучателят вместо да заплаща неустойка за предсрочното прекратяване на
договора, щял да заплати сума в размер, равен на лизинговата цена на обекта по
договора, намалена със заплатените по договора до датата на подписването му –
23.03.2009 г. вноски, както и намалена с продажната цена на обекта, получена от
продажбата му от лизингодателя на трето лице по негов избор. Към датата на
споразумението – 23.03.2009 г. лизингополучателят дължал на лизингодателя
сумата от 10 722.13 евро – просрочени и незаплатени задължения
(9 016.39 евро – просрочени вноски + 914.34 евро – неустойка за забава +
520.12 евро – разходи за данъци + 271.28 евро – разходи за нот. такси), както и
34 961.49 евро – непадежирали лизингови вноски съгласно погасителен план,
т. е. общо сума в размер на 45 683.62 евро. След продажбата на вещта на
14.04.2011 г. (издадена фактура на 05.05.2011 г.) и приспадане на получената
продажна цена от 7 669.38 евро от общата дължима от лизингополучателя сума
от 45 683.62 евро, се установявал остатък в размер на 38 014.24 евро,
която сума представлява исковата претенция. Претендират се съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът Д.С.Т. излага
своето становище по предявената претенция, като завява, че я оспорва изцяло,
тъй като вземането на „банката“ /най – вероятно има предвид лизингодателя/ е
изцяло платено от лизингополучателя „Е.“ ООД. Освен това вземането било
погасено по давност. Оспорва по съдържание всички документи, в които се твърди,
че той и „Е.“ ООД дължат пари на „банката“. Претендира разноски, направени в
хода на производството.
В допълнителната искова молба в
срока по чл. 372 от ГПК ищецът оспорва твърденията за плащане от страна на „Е.“
ООД. Относно твърденията за погасена искова претенция, ищецът излага, че
релевантната дата на възникване на задължението по договора за лизинг е датата,
на която вещта е била продадена – 05.05.2011 г. Общата 5-годишна погасителна
давност на новоформираното
задължение изтича на 05.05.2016 г. Исковата молба е заведена на 24.03.2016 г.,
следователно, според ищеца, преди изтичане на давностния срок.
Няма подаден допълнителен отговор
на допълнителната искова молба от ответника Д.С.Т..
На ответника „Е.“ ООД не е връчван
препис от допълнителната искова молба, доколкото не е подал отговор на исковата
молба.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията за наличие на неизпълнено договорно
задължение по Споразумение от 23.03.2009 г., което е сключено за уреждане на
отношенията между страните след разваляне на Договор за финансов лизинг №
82840/23.04.2008 г.
По
отношение на посочения от ищеца втори ответник - „Е.“ ООД, неговата пасивна
легитимация следва от твърдението за прехвърляне на търговското предприятие на
ЕТ „Д.Т.“, с ЕИК ********* на посоченото дружество, поради което на основание
чл. 15, ал. 3 от ТЗ се твърди, че същото е солидарно отговорно
за задълженията на отчуждителя.
Съдът приема от фактическа страна следното:
Видно от приетите по делото
писмени доказателства, на 23.04.2008 г. между „У.Л.“ ЕАД, като лизингодател, и ЕТ „Д.Т.“, Булстат
*********, със собственик Д.С.Т., като лизингополучател, „Атлас-3 груп“ ООД, Д.С.Т.
и „Е.“ ООД, последните трима като поръчители, е бил сключен Договор за финансов
лизинг на пътно превозно средство № 82840/23.04.2008 г., с нотариална заверка
на подписите, по силата на който лизингодателят се задължил да придобие и
предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване движима вещ:
ВЛЕКАЧ, марка „DAF“, модел „XF 95.480“, с рама №. Лизинговата цена, посочено в
т. 2 от приложение № 1 към договора, в размер на 52 441.78 евро се заплаща
по начин, описан в чл. 5 от договора и включва: встъпителна вноска от
11 500 евро, такси за обслужване на договора – 655.50 евро, разходи за
предварително финансиране, ДДС върху главниците на всички вноски, месечни
лизингови вноски (възнаграждение за отстъпеното ползване), определени по брой,
размер и график в приложение № 1 към договора и остатъчна стойност на обекта.
Предвидена е възможност за закупуване на лизинговия обект след изтичане на
срока на договора и заплащане на всички договорени месечни вноски, както и
остатъчна стойност – чл. 9, ал. 1. Видно от чл. 12, ал. 2 от договора, всички
разходи, свързани с експлоатацията и поддържането на лизинговия обект са за сметка
на лизингополучателя. Чл. 19, ал. 1 изрично посочва задължението за заплащане
на пътен данък от страна на лизингополучателя. В чл. 32 от договора са
предвидени основания за разваляне на договора. При разваляне на договора по
вина на лизингополучателя, разпоредбата на чл. 30, буква „В“ предвижда същият
да дължи неустойка в размер равен на разликата между лизинговата цена на обекта
и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски.
Видно от Приемо-предавателен протокол от 15.05.2008 г.
лизингодателят предава на лизингополучателя обекта на договора за финансов
лизинг.
С Договор от 25.03.2010 г. с нотариална заверка на
подписите, Д.С.Т., в качеството му на ЕТ с фирма „Д.Т.“, ЕИК *********,
прехвърля предприятието на ЕТ на „Е.“ ООД като съвкупност от права, задължения
и фактически отношения.
Лизинговата вещ е придобита от лизингодателя „У.Л.“
ЕАД на 14.05.2008 г. с договор за покупка от ЕТ „Инко – Костадин Семерджиев“,
Булстат *********, за сумата от 107 961.82 лева. Договорът е с нотариална
заверка на подписите за купувач и продавач.
На 12.05.208 г. се подписва споразумение, между
лизингодателя, лизингополучателя и продавача на влекача ЕТ „Инко – Костадин
Семерджиев“, последният в качеството му на доставчик, в което изрично е
уговорено, че заплатената от лизингополучателя на продавача сума в размер на
26 990.45 лева с ДДС представлява валидно плащане на първоначалната вноска
от страна на лизингополучателя по договора за лизинг.
На 26.02.2009 г. лизингополучателят ЕТ „Д.Т.“,
получава изпратената от лизингодателя нотариална покана, в която е посочено, че
на основание Договора за финансов лизинг № 82840/23.04.2008 г. до дата
21.01.2009 г. дължи сумата от 16 307.89 лева с ДДС, без договорна лихва за
забава, като му се предоставя тридневен срок, считано от получаването на
поканата, за доброволно заплащане на задълженията, с предупреждението, че ако
не изпълни в указания срок, договорът за лизинг следва да се счита за едностранно
развален, на основание чл. 87 от ЗЗД. Посочено е, че при разваляне на договора,
лизингополучателят следва да върне на свой риск и разноски намиращото се в
негово държане лизингово имущество.
Няма спор между страните, че плащане в указания в
поканата 3-дневен срок, няма.
По делото се установи, че на 23.03.2009 г. между „У.Л.“
АД и ЕТ „Д.Т.“ е сключено Споразумение към процесния договор за финансов
лизинг, в което страните се договарят действието на договора за лизинг да бъде
прекратено едва след вторичната реализация на лизинговия обект и след
окончателното уреждане на финансовите взаимоотношения между страните. В т. 1 е
отразено, че обектът на лизинга е върнат на лизингодателя. Видно от т. 2, страните
са се споразумели, че лизингополучателят вместо да заплаща неустойка за
предсрочното прекратяване на договора, ще заплати сума в размер, равен на
лизинговата цена на обекта по договора, намалена със заплатените по договора до
датата на подписването му – 23.03.2009 г. вноски, както и намалена с продажната
цена на обекта, получена от продажбата му от лизингодателя на трето лице по
негов избор. В т. 4 от споразумението е предвидено лизингополучателят да
заплати на лизингодателя остатъка от дължимата сума, необходима за пълното му финансово
удовлетворяване, в едномесечен срок от уведомяването му от лизингодателя за
извършената продажба и размера на дължимата сума.
По делото е представена нотариална покана, изпратена
от ищеца и получена от Д.Т. на 30.11.2015 г., с която последният се уведомява, че
на 28.04.2011 г. лизинговият обект е продаден за сумата от 9 203.25 евро
без вкл. ДДС, като след приспадане на заплатените от лизингополучателя суми
(вноски) и постъпилата от извършената вторична реализация на обекта, са
останали незаплатени задължения по договора за лизинг в размер на 26 079.33
евро с вкл. ДДС, която следва да се заплати в 1-месечен срок от получаването на
поканата. Предоставена е банкова сметка.
***на, изпратена от ищеца и получена на 30.11.2015 г. от
Д.Т., като представител на „Е.“ ООД, с която се посочва, че предвид
придобиването на търговското предприятие на ЕТ „Д.Т.“, дружеството носи
солидарна отговорност за задълженията на ЕТ по договора за финансов лизинг от
23.04.2008 г., респ. се кани същото да заплати задължението от 26 079.33 евро
с вкл. ДДС в едномесечен срок от получаване на поканата. Предоставена е банкова
сметка.
***инговия обект е представено преводното нареждане от
14.04.2011 г. от купувача ЕТ „Ковъл – Никола Вълканов“ в полза на „У.Л.“ АД за
сумата от 18 000 лева с вкл. ДДС (или 15 000 лева без ДДС).
Основанието за плащане е покупка на автомобил.
От приетата по делото ССчЕ, неоспорена от страните,
приета от съда за компетентно изготвена, се установява, че към 23.03.2009 г.
общо извършени към лизингодателя плащания са в размер на 19 784.85 евро
или 38 695.80 лева. С тази сума са погасени задълженията на
лизингополучателя за: първоначална вноска от 26 990.46 лева, 5 450.96
лева – главница, 2 106.72 лихва, разходи за доставка, комисионни и данък –
4 147.66 лева. Вещото лице посочва, че към 23.03.2009 г. общият размер на
падежиралите и просрочени задължения по договора е в размер на 10 714.29
евро, от които 6 804.50 евро – главница, 2 211.91 евро – лихви,
914.34 евро – неустойка за забава, 783.53 евро – разходи за данъци и нот.
такси. Размерът на непадежиралите към него момент задължения са в общ размер от
34 961.52 евро, от които: 30 896.13 евро – главница, 4 065.38 евро
– лихва. Или, общият размер към 23.03.2009 г. е в размер на 45 675.81
евро. Експертът посочва, че след приспадане на получената вследствие на
вторичната реализация (продажба) на лизинговия обект за сумата от 15 000
лева без ДДС (7 669.38 евро), дължимият остатък е в размер на 38 006.43 евро.
Ответникът Д.Т. представя писмени доказателства, от
които обаче не може да се направи извод за плащане на дължими суми към
лизингодателя.
Правни
изводи:
Предявен е иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
В производството по този иск върху ищеца лежи
доказателствената тежест да установи, че е налице валидно споразумение и изискуемост
на задължението по него за насрещната страна.
За
разлика от търговците юридически
лица, при които съществува обособеност на имуществото на дружеството от това на
съдружниците, по отношение на имуществото на едноличния търговец, ТЗ
не допуска раздвояване на физическото лице в качеството му на такова и в
качеството му на търговец. С регистрирането си като
ЕТ лицето не променя своята правосубектност. Физическото лице отговаря с цялото
си имущество за задълженията, поети в качеството му на едноличен търговец (в
този смисъл Решение № 133 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2020/2009 г., I г. о.,
Определение № 43 от 30.01.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1777/2008 г., IV г. о.,
Решение № 580 от 6.10.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2003 г., ТК). Следователно ответникът Д.С.Т. отговаря за задълженията поети от него в качеството
му на ЕТ с фирма „Д.Т.“.
Не се спори
между ищеца и ответника-лизингополучател, че в дадения тридневен срок с
нотариалната покана, представляваща по естеството си едностранно условно
(предупреждение) за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, получена от
лизингополучателя на 26.02.2009 г., няма изпълнение на задълженията от длъжника.
С оглед на това,
следва да се приеме, че с изтичането на 3-дневния срок (и факта на неизпълнение
на изискуеми задължения), процесният договор за финансов лизинг е развален,
считано от 02.03.2009 г., по силата на чл. 32, ал. 1, буква „Л“ от договора.
Сключеното след
това Споразумение от 23.03.2009 г. между лизингодател и лизингополучател,
уреждащо, според текста на споразумението, действието на договора за финансов
лизинг (до момента на вторичната реализация на лизинговия обект и окончателно
уреждане на финансовите отношения между страните), не може да заличи правните
последици на настъпилото вече разваляне.
В този смисъл е
и съдебната практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в Решение
№ 218/29.11.2016
г. на ВКС по гр. д. № 1306/2016
г., ІV г. о., според което, когато една от страните е манифестирала воля за
преустановяване на договорна връзка и е изпълнила уговорената процедура по
конкретния договор или тази по чл. 87 от ЗЗД, двустранният договор се разваля. Не би могло да се приеме, че чрез последващи преговори,
страната е оттеглила писменото предупреждение, чиито срок за изпълнение е
изтекъл или се е отказала от изявлението си за едностранно разваляне, защото
последиците му вече са настъпили.
С оглед на така изложеното разбиране, съдът приема, че сключеното
впоследствие Споразумение от 23.03.2009 г., по своето естество представлява съглашение
за уреждане на последиците от вече разваления договор. В т. 2 от същото е
предвидено незаплащане на неустойка за предсрочно прекратяване, а вместо него – че лизингополучателят ще
заплати сума в размер, равен на лизинговата цена на обекта по договора,
намалена със заплатените по договора до датата на подписването му вноски, както
и намалена с продажната цена на обекта, получена от продажбата му от
лизингодателя на трето лице.
Договорът
за лизинг е договор с продължително действие като цяло и периодично (ежемесечно)
изпълнение на задължението за заплащане на лизинговите вноски. Поради това и на
основание чл. 88, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 288 от ТЗ,
развалянето на договора има действие занапред, респ. не се дължат лизинговите
вноски занапред, до изтичането срока на договора (така Решение № 89 от
10.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 631/2007 г., I т. о., Решение № 580 от
6.10.2006 г. на ВКС по т. д. № 114/2006 г., I т. о., Определение № 548 от
14.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 289/2012 г., II т. о.).
В исковата молба ищецът излага твърдения, а това кореспондира
и с приетата по делото експертиза, че в понятието лизингова цена, посочено в т.
2 от Споразумението от 23.03.2009 г., лизингодателят включва освен падежиралите,
така и непадежиралите вноски, т. е. и
тези месечни вноски, които не се дължат предвид настъпилото занапред разваляне
на договора за лизинг. Вещото лице изрично посочва, че към датата на
споразумението (23.03.2009 г.) общият размер на падежиралите задължения по
договора са в размер на 10 714.29 евро, а размерът на непадежиралите към
него момент задължения са в общ размер от 34 961.52 евро. От така определения
общ размер от 45 675.81 евро (10 714.29 евро + 34 961.52 евро),
след приспадане на получената вследствие на вторичната реализация (продажба) на
лизинговия обект за сумата от 7 699.38 евро (15 000 лева без ДДС),
дължим остатък е сума в размер на 38 006.43 евро. При идентично
изчисляване, ищецът претендира сумата от 38 014.24
евро.
С оглед практиката по чл. 290 ГПК на
ВКС – Решение
№ 253 от 28.01.2015
г. на ВКС по
т. д. № 3881/2013 г., I т. о., при
предсрочно прекратяване/разваляне на договора за лизинг и връщане на
лизинговата вещ, с оглед отпадането на облигационната връзка, всяка от
страните се освобождава от основните задължения по лизинговия договор, поради
което лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяване/разваляне
на договора не се дължат на лизингодателя. Следователно, при развалянето на
договора и връщането на вещта, лизингополучателят не дължи заплащане на оставащите до края
на срока на договора лизингови вноски като възнаграждение по договора и противна уговорка за плащането им има характер на неустойка за
вредите от развалянето на договора.
Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от
развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване
на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г.
на ОСТК на ВКС (Решение № 193 от 09.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 2659/2014 г., I т. о., Решение № 219 от 9.05.2016 г. на ВКС по т. д. №
203/2015 г., I т. о.).
С цитираните решения на ВКС се приема, че уговорката
за неустойка при предсрочно прекратяване на договор за финансов лизинг от
лизингодателя по вина на лизингополучателя, в размер на всички неплатени по
договора лизингови вноски до края на срока му, излиза извън по-горе очертаните
функции на неустойката, тъй като лизингодателят по вече разваления договор
получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил,
ако договорът не беше развален, но без да се предоставя ползването на вещта,
което води до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава
принципа за справедливост. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1,
изр. 2 от ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при
който обезщетението няма компесаторен характер. В този смисъл е прието, че уговорката за неустойка при предсрочно прекратяване (разваляне) от лизингодателя по вина на
лизингополучателя на договор за финансов лизинг, определена в размер на
непогасената част от лизинговата цена, е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че клаузата по т. 2 от
Споразумението, в частта за
дължимостта и на непадежиралите вноски от лизинговата цена, има характер на
неустойка за вредите от развалянето на договора, като неустоечната клауза е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, поради което сумата за непадежиралите вноски не следва да се
взема предвид при съобразяване на основателния дължим размер по споразумението.
Доколкото се установи, че към датата на сключване на
споразумението лизингополучателят дължи на лизингодателя сумата за падежирали
задължения по договора в размер на 10 714.29 евро, а както се посочи не
дължи сумата за непадежиралите към него момент задължения в размер от
34 961.52 евро, след приспадане на получената от лизингодателя сума за
продажбата на МПС в размер на 7 699.38 евро, то дължимата сума по т. 2 от
Споразумението от 23.03.2009 г. за вредите от развалянето следва да се определи
в размер на 3 014.91 евро, до
която сума претенцията се явява основателна (10 714.29 евро - 7 699.38 евро = 3 014.91
евро).
По възражението за изтекла погасителна давност:
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Алинея 2 предвижда, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
В настоящия случай, страните са определили падежа на
задължението за плащане на дължимата по т. 2 от Споразумението от 23.03.2009 г.
сума, да е след изтичането на 1 месец от уведомяването. До
уведомяването длъжникът не знае и не може да знае каква е дължимата сума, тъй
като от дължимите по договора вноски следва да се приспадне получената от
лизингодателя продажна цена от вторичната реализация (продажба) на лизинговия
обект. Т. е. до уведомяването сумата не е определена, поради което не може да
се приеме, че е възникнало задължението по смисъла на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД.
Ето защо, настоящият състав приема, че приложение намира чл. 114, ал. 1 от ЗЗД,
а именно изискуемостта на вземането, респ. погасителната давност започва да
тече от изтичането на 1-месечния срок след уведомяването на длъжника за
дължимата от него сума.
По делото е представена нотариална покана, получена от
Д.Т. на 30.11.2015 г., в която се определя дължимата от лизингополучателя сума,
респ. 1-месечният срок изтича на 30.12.2015 г. Тригодишната погасителна давност
за вземането съгласно чл. 111, б. „б“ от ЗЗД не е изтекла към датата на
предявяване на иска – 23.03.2016 г., видно от пощенското клеймо, отбелязано на
исковата молба.
Възражението
е неоснователно.
Доколкото в случая претендираната солидарна отговорност се
основава на настъпилото правоприемство по чл. 15, ал. 3 от ТЗ, а не на
качеството поръчител на ответника „Е.“ ООД, разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД е
неприложима и ирелевантна за правния спор, поради което макар императивна
материалноправна норма, същата не следва да се обсъжда от съда. Искът е основателен до
посочения размер от 3 014.91 евро спрямо двамата ответници предвид
основателното ангажиране на солидарната им отговорност.
По разноските:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 от
ГПК, заплатените
от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.
При това положение, дължимата сума, която следва да се присъди в полза на ищеца
е сумата от 518.81 лева, съразмерно на уважената част от иска.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Д.С.Т., ЕГН **********,***, и „Е.“
ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Пазарджик, ул. „Ген. Гурко“ № 22,
ЕИК *********, да заплатят солидарно на „У.Л.“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ЕИК *********, сумата
от 3 014.91
евро (три хиляди и четиринадесет евро и
деветдесет и един евроцента), на основание Споразумение от 23.03.2009 г.,
на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска на „У.Л.“ ЕАД, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ЕИК *********, срещу Д.С.Т.,
ЕГН **********,***, и „Е.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр.
Пазарджик, ул. „Ген. Гурко“ № 22, ЕИК *********, чрез управителя Д.С.Т., за разликата над 3 014.91
евро (три хиляди и
четиринадесет евро и деветдесет и един евроцента) до претендираните 38 014.24 евро (тридесет и осем
хиляди и четиринадесет евро и 24 евроцента), като неоснователен.
ОСЪЖДА Д.С.Т., ЕГН **********,***, и „Е.“ ООД, със седалище и адрес
на управление: гр. Пазарджик, ул. „Ген. Гурко“ № 22, ЕИК *********, чрез
управителя Д.С.Т., да заплатят на „У.Л.“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ЕИК *********, сумата от 518.81 лева (петстотин и
осемнадесет лева и осемдесет и една стотинки), представляваща съдебно-деловодни
разноски за настоящата инстанция.
Решението може да бъде
обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: