РЕШЕНИЕ
№268
гр. С., 31.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С.СКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено на първи февруари
през две хиляди двадесет и първата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Екатерина Баракова сложи за
разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 353 по описа на съда за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
“А.с.в.” ЕАД, гр. С. е предявило срещу Х.З.В.
*** искове за установяване на съществуването на свои вземания срещу нея за
сумата 1345,62 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №
3288964, сключен на 01.08.2018 г. между „И.а.м.” АД и ответницата, за сумата
167,33 лв., представляваща договорна лихва за периода от 30.09.2018 г. до
28.05.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска), ведно със законната лихва
върху всяка от тези суми, считано от 13.02.2020 г. – денят, следващ датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е
образувано ч. гр. д. № 153/2020 г. по описа на РС – С., до окончателното им
изплащане, както и за сумата 132,46 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху неплатени на падеж погасителни вноски, дължимо
за периода от 30.09.2018 г. (датата, на която е станала изискуема първата
неплатена вноска) до подаване на горепосоченото заявление чрез куриер на
12.02.2020 г. Ищецът претендира и разноските в заповедното и в настоящото
исково производство.
Твърди се в исковата молба, че на
01.08.2018 г. между „И.а.м.” АД като заемодател и ответницата като заемополучател бил сключен горепосоченият договор за
паричен заем, към който били приложими и Общи условия на заемодателя, с които заемополучателят се запознал и съгласил при сключване на
договора. По силата на този договор заемодателят се задължил да предостави на заемополучателя в заем сумата 1500 лв., а заемополучателят се задължил да му върне получената в заем
сума и да му заплати договорна възнаградителна лихва
в размер 251 лв., или общо сумата 1751 лв., в срок до 28.05.2019 г. на 10 равни
месечни погасителни вноски, всяка в размер 175,10 лв., включваща части от
главницата и от договорната лихва. Броят и размерът на погасителните вноски
били посочени в договора. Също така в договора бил фиксиран и лихвеният процент
за срока на договора.
С подписването на договора
ответницата удостоверила, че е получила заемната сума. Крайният срок за
погасяване на задълженията й настъпил на 28.05.2019 г. с настъпване на падежа
на последната погасителна вноска, без тези задължения да са обявявани за
предсрочно изискуеми. Тези обстоятелства обосновават твърденията в исковата
молба за размера на претендираните вземания.
Активната си процесуална
легитимация ищецът обосновава с твърденията, че на 01.06.2019 г. било подписано
приложение 1 към договор за покупко-продажба на вземания (цесия), сключен на
16.11.2010 г. между „И.а.м.” АД и ищеца, по силата на което вземанията на „И.а.м.”
АД срещу ответницата, произтичащи от горепосочения договор, били прехвърлени на
ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и с
всички лихви. Ищецът, действащ като пълномощник на предишния кредитор „И.а.м.”
ООД, уведомил ответницата от името на предишния кредитор за прехвърлянето на
вземанията, като й изпратил уведомление от дата 14.06.2019 г. с известие за
доставяне.
За тези свои вземания ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по
което било образувано ч. гр. д. № 153/2020 г. на РС – С.. Съдът уважил заявлението
с издаване на заповед за изпълнение, срещу която длъжникът – настоящ ответник
подал възражение, поради което съдът указал на заявителя – настоящ ищец, да
предяви искове за установяване на съществуването на вземанията по заповедта и
срокът за предявяване на исковете бил спазен. Тези обстоятелства обосновават
според ищеца правния му интерес от предявяване на исковете като установителни.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответницата, чрез пълномощника й адв. Д. М., е
представила отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени изцяло и е
заявено становище за тяхната недопустимост и неоснователност.
Срещу допустимостта на исковете е
направено възражение с довод за липса на активна процесуална легитимация на
ищеца да ги предяви поради това, че договорът за цесия от 16.11.2010 г. между „И.а.м.“
АД и ищеца не може да има прехвърлително действие по
отношение на вземания, възникнали 8 години по-късно. Сочи се в тази връзка и че
в приложение 1 към договора от 01.06.2019 г. вземанията на „И.а.м.“ АД срещу
ответницата не са индивидуализирани по начин, който да сочи на идентичност с процесните вземания. Поради това се изтъква, че с договора
за цесия от 16.11.2010 г. и с приложението към него от 01.06.2019 г. ищецът не
се легитимира като носител на процесните вземания.
Срещу основателността на исковете
е направено възражение за недействителност на договора за паричен заем, сключен
между „И.а.м.” АД и ответницата, с оглед разпоредбата на чл. 22 от приложимия
Закон за потребителския кредит (ЗПК), поради противоречието на договора с чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Посочено е в отговора на исковата
молба, че в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора за паричен
заем не било посочено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на
договора или е променлив, а освен това както в договора, така и в погасителния
план липсвало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и на съотношението й с главницата, за
да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя.
Наред с това, в договора за паричен
заем бил посочен годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, но в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не били посочени всички разходи,
които заемателят ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Така ответницата била поставена в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт.
Също така се твърди в отговора на
исковата молба, че липсата на погасителен план към договора противоречи на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и това създало неяснота
за ответницата да разбере какви компоненти включват вноските по погасителен
план.
Наред с това, с отговора на
исковата молба е направено възражение за нищожност на клаузата в договора за
паричен заем за възнаградителна лихва поради
противоречието й с добрите нрави. Сочи се в тази връзка, че съгласно съдебната
практика уговорка за възнаградителна лихва, която
превишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, или
двукратния й размер – при обезпечени такива, противоречи на добрите нрави, тъй
като не съответства на изискванията за добросъвестност и равнопоставеност
на страните в договорните им отношения.
Поради твърдяната в отговора на
исковата молба нищожност на договора за паричен заем се оспорва и дължимостта на претендираното
обезщетение за забава.
Всички тези твърдения и доводи
обосновават искането на ответницата за отхвърляне на исковете изцяло,
включително и на претенцията за главница. Посочено е, че разпоредбата на чл. 23
от ЗПК не налага различен извод, защото в конкретния случай при евентуалното й
прилагане от съда би се стигнало до уважаване на иска за главница на
непредявено от ищеца основание и до недопустимост на съдебния акт.
В проведените по делото открити
съдебни заседания ищецът не се представлява и не заявява допълнително становище
по исковете и по представения отговор на исковата молба.
В писмени становища, депозирани
преди даване ход на устните състезания, пълномощникът на ответницата заявява,
че поддържа отговора на исковата молба и отправените с него искания.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 153/2020 г. на РС – С. обстоятелства,
че срещу издадената в заповедното производство заповед за изпълнение е подадено
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, поради което на основание чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя - настоящ ищец е указана възможността да
предяви установителни искове за вземанията по заповедта за изпълнение в
едномесечен срок от съобщението и този срок е спазен. Възраженията в отговора
на исковата молба срещу допустимостта на исковете представляват всъщност възражения
за липса на материално-правната легитимация на ищеца като кредитор на
ответника, която се отнася до основателността на исковете, а не до тяхната
допустимост.
Исковете са основателни.
Между „И.а.м.“ АД и ответницата
валидно е възникнало облигационно отношение на основание сключен между тях на
01.08.2018 г. договор за паричен заем № 3288964. По силата на този договор „И.а.м.“
АД като заемодател е предал в собственост на ответницата като заемател заемна сума в размер 1500 лв., която тя е получила
изцяло и в брой, както е удостоверила с подписването на договора (вж. чл. 3 от
същия) и което обстоятелство тя не оспорва по делото. С договора ответницата се
е задължила да върне тази сума на заемодателя в 10-месечен срок на 10 равни
месечни погасителни вноски, всяка в размер 175,10 лв. при 35 % фиксиран годишен
лихвен процент по заема. Датите на плащане на всяка вноска са конкретно
посочени в чл. 2.5 от договора. Посочено е също в него, че годишният процент на
разходите на заема е 41,88 %, който е изчислен при допусканията, че договорът
ще бъде валиден за посочения в него срок, че всяка от страните ще изпълнява
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията
по него. При тези допускания страните са се съгласили, че общата дължима от заемателя сума е 1751 лв.
Възраженията на ответницата за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, са неоснователни.
Видно е от чл. 2.6 от договора,
че страните са се съгласили заемът да се предостави при фиксиран годишен лихвен
процент. При съвкупната преценка на съдържанието на чл. 2, точки от 1 до 9 от
договора е очевидно, че в общата дължима от ответницата сума в размер 1751 лв.
се включва 1500 лв. главница и 251 лв. договорна възнаградителна
лихва, чийто размер също е фиксиран в абсолютна сума в договора, както и че с
всяка от десетте дължими месечни погасителни вноски от по 175,10 лв. се
погасяват части от главницата и от договорната лихва. Тази съвкупност от
обстоятелства ясно сочи в конкретния случай какви са условията за прилагане на
фиксирания в договора годишен лихвен процент на договорната възнаградителна
лихва, без да е необходимо да се сочат по друг начин конкретни такива условия.
Наред с това, не съответстват на събраните доказателства твърденията в отговора
на исковата молба, че в договора липсвало изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив, както и че
липсвало изрично посочване какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата. Ето защо не е налице несъответствие на договора с изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
В съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК в договора конкретно е посочен годишният процент на разходите по
заема (ГПР), който не надвишава максималния размер, установен в чл. 19, ал. 4
от ЗПК, както и е посочена общата сума, дължима от ответницата, изчислени към
момента на сключване на договора, като са посочени и взетите предвид
допускания. Разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК не
предявяват към съдържанието на договора изискване в него да се сочат поотделно
всички конкретни разходи на потребителя, формиращи общите му разходи по
кредита, на основата на които се изчислява ГПР. Изискването е да се посочат
конкретни допускания, при които е направено изчислението (което в случая е
сторено), както и изчислението да съответства на начина по приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 от ЗПК, а възражения за неспазване на този начин, респ. доказателствени искания в тяхна подкрепа не са ангажирани
(дори напротив – в отговора на исковата молба пълномощникът на ответницата е
заявил, че не е необходимо назначаване на съдебно-счетоводна експертиза).
В договора ясно са посочени
условията на издължаване на заема – на 10 равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер 175,10 лв., който размер съгласно чл. 2 от договора (както се
посочи по-горе) включва части от главницата и от договорната възнаградителна лихва. В договора са посочени конкретни
дати на падеж на всяка вноска. Ето защо съдържанието на самия договор
удовлетворява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, без да е необходимо
в случая погасителният план да е обективиран в
отделен документ и да има характерен графичен (табличен) изглед. Наред с това,
в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК не съществува изискване за посочване в договора
или в погасителния план (ако последният е обективиран
в отделен документ) на компонентите, от които се състои всяка погасителна
вноска, още по-малко при фиксиран лихвен процент.
Неоснователно е възражението на
ответницата за нищожност на договорната клауза за възнаградителна
лихва поради противоречието й с добрите нрави. Тази лихва има характер на
възнаграждение за заемодателя, дължимо от заемателя
за ползването на предоставения му паричен ресурс и за условията, при които това
ползване е предоставено, в случая – веднага и без обезпечения. Затова ползването
на сумата 1500 лв. при 10-месечен срок на издължаването й срещу възнаграждение
от 251 лв. за целия срок на договора, представляващо 16,73 % от тази сума не налага
извод, че договорната възнаградителна лихва е
определена в договора в противоречие с добрите нрави. Само за пълнота следва да
се отбележи, че в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на
ВКС, ІV г. о., на което се позовава ответницата в отговора на исковата молба в
подкрепа на доводите си за противоречие с добрите нрави на договорна клауза,
установяваща размер на договорна възнаградителна
лихва, надвишаващ трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, е прието, че недействителна на това основание е договорна клауза,
установяваща такъв размер на лихва за забава, а такъв не е конкретният случай –
вж. чл. 8 от договора.
В съответствие с чл. 26, ал. 1 от ЗПК в чл. 10 от договора за паричен заем страните по него са уговорили, че
заемодателят „И.а.м.“ АД има право по всяко време да прехвърли правата си по
договора на трето лице.
Заемодателят е упражнил това свое
право. На 16.11.2010 г. той е сключил с „А.с.в.“ ООД (чийто универсален правоприемник
е ищецът „А.с.в.“ ЕАД) представения рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия). Видно е от цялостното съдържание на този договор, че с него „И.а.м.“
АД не прехвърля конкретни вземания на „А.с.в.“ ООД, а се установяват условията
и реда, по които занапред във времето ще се прехвърлят бъдещи вземания, като в
чл. 2.1 от рамковия договор е посочено, че при прехвърляне на такива вземания
те ще се индивидуализират в съставяни приложения към договора (всяко от тях,
наричано в рамковия договор „приложение № 1“) на месечна база. В този смисъл
рамковият договор изобщо няма за предмет прехвърляне на процесните
вземания срещу ответницата и доводите на последната, че той не може да бъде
основание за цедиране на процесните
вземания срещу нея в полза на ищеца, тъй като цесията могла да има за предмет
само съществуващи вземания, са изцяло неоснователни.
С исковата молба е представено
приложение № 1/01.06.2019 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия), сключен между „И.а.м.“ и „А.с.в.“ ЕАД на 16.11.2010 г. Въпреки че
последното дружество е посочено в титулната част на приложението с
дружествената си форма към датата на съставянето му, ясно е от посочването в
същата част на приложението на датата на договора, че то е съставено към гореобсъдения рамков договор и има за предмет прехвърляне
на вземания по начина, посочен в чл. 2.1 от рамковия договор. На ред 188 от
приложението е посочено, че с него се прехвърлят и вземанията на „И.а.м.“ АД
срещу Х.З.В., ЕГН ********** по договор за кредит с номер 3288964, т. е. процесния договор между нея и „И.а.м.“ АД. Коректното
посочване на индивидуализиращите данни за длъжника и за номера на договора
изключват възможност за извод, че предмет на прехвърляне на вземания съгласно
това приложение са вземания, основаващи се на договор, различен от процесния договор за паричен заем, независимо от
некоректното посочване в приложението на датата на сключването му (02.08.2018
г. вместо 01.08.2018 г.), което се дължи на техническа грешка.
Наред с това, с уведомително
писмо изх. № УПЦ-П-ИАМ/3288964 от 12.06.2019 г., изпратено на ответницата по
пощата и получено лично от нея на 19.06.2019 г., същата е уведомена от името на
предишния кредитор (допустимо действащ чрез пълномощник – новия кредитор, тъй
като уведомяването за цесията не е строго лично действие), че вземанията срещу
нея именно по договор за паричен заем № 3288964 с предмет предоставяне в заем
на паричната сума 1500 лв. (а това е процесният
договор с „И.а.м.“ АД) са прехвърлени на ищеца с приложение № 1/01.06.2019 г.
Приложение № 1/01.06.2019 г. към рамковия договор от 16.11.2010 г. е двустранно
подписано и има всички характеристики на валидно постигнато съгласие, по силата
на което вземанията на първоначалния кредитор „И.а.м.“ АД срещу ответницата,
произтичащи от сключен между тях договор за паричен заем № 3288964/01.08.2018
г., са преминали в имуществената сфера на ищеца. Последният се легитимира като
кредитор на ответницата, а възраженията й, че цесията не е произвела действие
по отношение на нея за тези вземания, респ. че е нищожна поради липса на
предмет, са неоснователни.
Установява се от приетото и
неоспорено заключение на в. л. Ц.Н. по съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като надлежно обосновано и неопровергано от други
доказателства, че към датата на изготвянето му (19.01.2021 г.) непогасените
вземания на ищеца към ответницата по договор за паричен заем №
3288964/01.08.2018 г. са в следните размери: 1345,62 лв. – главница, 167,33 лв.
– договорна възнаградителна лихва и 233,99 лв. –
лихва за забава за периода от 30.09.2018 г. до подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч.
гр. д. № 153/2020 г. по описа на РС – С.. До приключване на устните състезания
не са ангажирани доказателства за погасяване (пълно или частично) на процесните вземания в тези размери. Ето защо претендираните размери на главницата и договорната лихва
изцяло се потвърждават от заключението по съдебно-счетоводната експертиза.
Искът за установяване съществуването на вземане на ищеца срещу ответницата за
лихва за забава в размер 132,46 лв. за периода от 30.09.2018 г. до 12.02.2020
г. не е увеличен по размер в хода на производството, поради което в
съответствие с диспозитивното начало в гражданския
процес следва да бъде уважен в предявения му размер.
По всички изложени дотук съображения
предявените искове са основателни и следва да бъдат изцяло уважени.
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, в съответствие с т. 12 от съобразителната
част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.
на ОСГТК на ВКС, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 380,52
лв. за разноски, от които сумата 82,91 лв. представлява общ размер на
присъдените разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 153/2020 г. на
РС – С., а сумата 297,61 лв. представлява разноски в настоящото производство, в
това число 77,61 лв. дължима и довнесена държавна такса за разглеждане на делото,
120 лв. внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната
експертиза и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
съществуването на вземания на „А.с.в.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д-р П.Д.”
№ 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, срещу Х.З.В.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, за сумата 1345,62 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № 3288964, сключен на
01.08.2018 г. между „И.а.м.” АД и Х.З.В., за сумата 167,33 лв.,
представляваща договорна лихва по договора за паричен заем за периода от
30.09.2018 г. до 28.05.2019 г., ведно със законната лихва върху всяка от тези
суми, считано от 13.02.2020 г. – денят, следващ датата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано
ч. гр. д. № 153/2020 г. по описа на РС – С., до окончателното им изплащане,
както и за сумата 132,46 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху неплатени на падеж погасителни вноски, дължимо
за периода от 30.09.2018 г. до 12.02.2020 г. – датата на подаване чрез куриер
на заявлението, по което е образувано ч. гр. д. № 153/2020 г. по описа на РС – С..
ОСЪЖДА Х.З.В.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** да заплати на „А.с.в.” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д-р П.Д.” № 25,
офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, сумата 380,52 лв. за разноски, от които 82,91
лв. представляват разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 153/2020
г. по описа на РС – С. за внесена държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение и 297,61 лв. представляват разноски в настоящото производство за
довнесена държавна такса по исковете, за депозит за възнаграждение на вещо лице
и за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: