Р Е Ш Е Н И Е
гр.
Плевен 07.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
Окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав, в открито заседание на тридесети
юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря Дафинка Борисова като
разгледа докладваното от съдията Димитрова в.гр.д. № 229 по описа за 2020 г. и
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
С
решение №2376 от 28.11.2019 г. по гр.д. №47/2019 г. Плевенски Районен съд е:
ОТХВЪРЛИЛ предявения от „***”
ЕООД-гр. С., с ЕИК: ***
против И.Д.И.
от гр. В.,
с ЕГН: **********
иск с основание чл.422 от ГПК с петитум за установяване съществуване на вземане
на ищеца спрямо ответника за сумата от 3 000 лв. – частична претенция,
представляваща падежирала към 21.05.2018 г. част от общото задължение – 19
198.39 лв. по Договор за потребителски кредит от 08.06.2012 г. и Анекс *** към
него от 27.11.2013 г., от които 1500 лв. от общо дължима главница - 17 193.79 лв. и 1500 лв. от общо дължима
2004.60 лв. - договорна/възнаградителна лихва за периода - 08.06.2012 г.-
27.07.2015 г. (датата на договора за цесия), за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
9908/2018 г. по описа на Варненски Районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Недоволен
от решението е останал ищецът и е подал въззивна жалба срещу него, в която моли
то да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови решение, с
което да бъде уважен предявения иск по чл.422 от ГПК. Въззивникът счита, че необосновано
първоинстанционният съд е уважил немотивираното искане на ответника по чл.183
от ГПК. Сочи, че заверените по реда на чл.32 от ЗА преписи от доказателствата
към исковата молба са четливи и не съдържат белези, възбуждащи съмнение за
невярност. Същите не са оспорени конкретно от ответника.
Въззивникът
моли да бъде отчетено, че разполага с оригиналите на доказателствата и че не е
отказвал да ги представи.
Препис
от въззивната жалба е връчен на И.Д.И. на
10.02.2020 г., но в указания срок отговор не е депозиран по делото.
С
определение, постановено в о.с.з. на 11.06.2020 г., Плевенски Окръжен съд е дал
възможност на „***”
ЕООД да представи оригиналите на доказателствата, представени с
исковата молба във вид на заверени по реда на чл.32 от ЗА преписи. Съответното
съобщение е връчено на 24.06.2020 г. и с молба, подадена по пощата в същия ден
въззивникът е представил в оригинал кредитното досие. Помолил е за допълнителна
възможност за представяне в оригинал и на договора за цесия. Такава му е
предоставена с определение, постановено в о.с.з.
на 25.06.2020 г.
Със
становище от 27.07.2020 г. са представени нот.заверени преписи с рег. №***
всички от *** г. на съответно: договор за цесия от 27.07.2015 г., Приложение №1
към договора за цесия, Приложение №2 към договора за цесия; Потвърждение за
извършена цесия; Пълномощно от „***“ЕАД, дадено на „***” ЕООД и
Пълномощно от „***“ЕАД, дадено на „И. И
Д. – ***“.
В
становището от 27.07.2020 г. „***” ЕООД моли да бъдат приети представените
от дружеството оригинали на доказателства, да бъде уважена въззивната жалба и
да бъдат присъдени разноски за двете инстанции.
В о.с.з.
на 30.07.2020 г. не са се явили процесуални представители на страните.
Съдът, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
„***” ЕООД твърди и е
видно от приложеното ч.гр.д. №9908/2018 г. по описа на Варненски Районен съд,
че в негова полза е била издадена заповед №4933/26.06.2018 г. срещу И.Д.И. за
изпълнение на следните парични задължения:
-1 500
лв. – част от общодължима главница в размер на 17 193.79 лв. по договор за
потребителски кредит от 08.06.2012 г. и анекс към него №1331353 от 27.11.2013
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2018 г. до
окончателното и изплащане;
-1 500
лв. – част от общодължимата лихва в размер на 2 004.60 лв.
В
заповедта е отразено, че договора за кредит е бил сключен между „***“ЕАД
и длъжника и че вземанията са били прехвърлени от „***“ЕАД на „***” ЕООД
с договор за цесия от 27.07.2015 г.
И.Д.И. е подал в срок бланкетно възражение
по чл.414 от ГПК.
В срок „***” ЕООД е предявило срещу И.Д.И. иск по чл.422 от ГПК с петитум: да
бъде признато за установено, че съществуват следните
вземания на ищеца от ответника:
-1 500
лв. – част от общодължима главница в размер на 17 193.79 лв. по договор за
потребителски кредит от 08.06.2012 г. и анекс към него №*** от *** г.,
падежирала към 21.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 25.06.2018 г. до окончателното и изплащане;
-1 500
лв. – част от общодължимата договорна/възнаградителна лихва за периода от
08.06.2012 г. до 27.07.2015 г. в размер на 2 004.60 лв.
Към
исковата молба са приложени заверени от адв. Р.М. по реда
на чл.32 от ЗА преписи от: договор за отпускане на потребителски паричен кредит
№*** от *** г., в който са инкорпорирани Общи условия за предоставяне на
потребителски паричен кредит /за краткост по-нататък договора за кредит/;
декларация за съгласие за обработка на лични данни от 10.05.2012 г.;
погасителен план към договора за кредит; сертификат за застраховка „***“; копие
от л.к. на И.Д.И.;
искане от 27.11.2013 г. на И.Д.И.; анекс №*** от *** г. към договора
за кредит и погасителен план към анекса; договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 27.07.2015 г. /за краткост по-нататък договора за цесия/;
Приложение №1 към договора за цесия; Приложение №2 към договора за цесия;
Потвърждение за извършена цесия.
Разпоредено
е на ответника да се връчи препис от исковата молба заедно с приложенията и
това е сторено на 10.04.2019 г. На 08.05.2019 г. И.Д.И. е подал отговор, в която е
заявил, че е получил препис от исковата молба, но не и от приложенията към нея.
При този процесуален пропуск, дефакто за ответника приложените към исковата
молба доказателства не са съществували в правния мир. Затова той е поискал на
основание чл.183 от ГПК ищеца да бъде задължен да представи в оригинал договора
за кредит от 08.06.2012 г., анекс №*** от *** г., договора за цесия от
27.07.2015 г., уведомлението за извършена цесия, кредитното досие. Поискал е
още последните да му бъдат връчени и да му бъде даден срок за отговор след
запознаването с тях.
С
определение №2452 от 12.06.2019 г. Плевенски Районен съд е приел приложените
към исковата молба доказателства и е уважил искането на ответника по чл.183 от ГПК. Въззивната инстанция намира, че правилно Плевенски Районен съд е приел, че
заместването на оригинала със заверен по реда на чл.32 от ЗА препис е възможно
само тогава, когато между страните в процеса няма спор относно съществуването
на документа в правния мир /по арг. от определение №400 от 23.06.2020 г. по
т.д. №234/2010 г. на ВКС, II т.о. Следва да се добави, че спорът
относно съществуването на документа в правния мир се различава от спора относно
верността на документа. В случая ответникът не е повдигал спор от втория вид и
е било безпредметно Плевенски Районен съд да уважава молбата на ищеца от 26.06.2019
г. с искане ответникът да бъде задължен да конкретизира доказателствената цел
на искането си по чл.183 от ГПК.
С
определение, постановено в о.с.з. на 27.06.2019 г., Плевенски Районен съд е
указал на ответника да уточни причините, поради които иска представянето на
оригиналите на горепосочените доказателства и е дал допълнителна възможност на
ищеца да представи тези оригинали. Така постановено, определението създава
неправилна косвена зависимост, а именно – ищецът да представи оригиналите, ако
ответникът уточни защо ги иска.
В
становище от 03.07.2019 г. И.Д.И.
правилно е възразил, че чл.183 от ГПК не предвижда искането за
представяне на оригиналите да бъде мотивирано.
В молба от
05.07.2019 г. „***”
ЕООД е заявило, че е разбрало при справка в деловодството, че
ответникът е оттеглил искането си по чл.183 от ГПК.
На
19.07.2019 г. И.Д.И. е депозирал по делото становище със същото
съдържание като това от 03.07.2019 г.
С
определение, постановено в о.с.з. на 25.09.2019 г., Плевенски Районен съд е дал
последна възможност на ищеца да представи исканите от ответника оригинали.
В молба от
30.09.2019 г. „***”
ЕООД е заявило, че представените преписи от доказателствата,
заверени по реда на чл.32 от ЗА, са равностойни на официално заверени преписи
по смисъла на чл.183 от ГПК.
На
25.10.2019 г. „***”
ЕООД е депозирало по делото молба със същото съдържание като тази
от 30.09.2019 г.
В
обжалваното решение Плевенски Районен съд е приел, че заверените от адвокат по
реда на чл.32 от ЗА преписи на документи не могат да заместят оригиналите. Този
извод е аргументиран с решение №173 от 03.05.2012 г. по гр.д. №668/2011 г. на
ВКС, IV
г.о.; определение №816 от 05.11.2013 г. по гр.д. №1999/2013 г. на ВКС, ТК;
определение №400 от 23.06.2010 г. по т.д. №234/2010 г. на ВКС, II
т.о.
Въззивната
инстанция споделя извода на Плевенски Районен съд и цитираната практика на ВКС,
но те касаят уважаването на искането по чл.183 от ГПК, не и последиците от
неизпълнението на така вмененото задължение. За да има основание ищецът да
понесе тези последици, той трябва да бъде предупреден от съда за тях. Нито в
определение №2452/12.06.2019 г., нито в постановените в о.с.з. на 27.06.2019 г.
и на 25.09.2019 г. определения Плевенски Районен съд е предупредил ищеца за
последиците по чл.183, изр.2 от ГПК – а именно, че заверените от него преписи
ще бъдат изключени от доказателствата по делото при непредставяне на
оригиналите на доказателствата или на официално заверени преписи от тях.
Ето защо
неправилно Плевенски Районен съд е изключил от доказателствения материал
преписите от документите и неправилно е отхвърлил иска като недоказан.
Мотивиран
от така констатираните процесуални нарушения по приложението на чл.183 от ГПК,
въззивният съд е дал възможност на „***” ЕООД да ангажира
оригиналите на доказателствата или на официално заверени преписи от тях. Те са
представени от въззивника и нито верността им, нито автентичността им са
оспорени от въззиваемия. От тях се
установява следното от фактическа страна:
Видно от
оригинала на договор за отпускане на потребителски паричен кредит №*** от ***
г., „***“ЕАД е отпуснало на И.Д.И. потребителски кредит в размер на
20 000 лв. при фиксиран ГЛП 11.5 % и ГПР 13.49 %, който кредит той е
трябвало да върне с лихвите на 60 месечни вноски от по 483.30 лв. всяка, с
падеж на първата вноска 21.07.2012 г. В същия
смисъл е и оригинала на погасителен план към договора за кредит.
Видно от искане
от 27.11.2013 г. в оригинал, И.Д.И. е поискал да погаси предсрочно
кредита като плати изцяло дължимото по него в размер на 18 927.73 лв.
Видно от
оригинала на анекс №*** от *** г. към договора за кредит, страните са
споразумели остатъкът по кредита в размер на 18 927.73 лв. да бъде платен при
ГЛП 14.366 % и ГПР 15.36 %, на 57 вноски, като за периода от 21.12.2013 г. до
21.08.2014 г. вноските са по 197.75 лв. месечно, а за периода от 21.09.2014 г.
до 21.08.2018 г. – по 528.20 лв. месечно. Така
формирано, общото крайно задължение по анекса възлиза на 27 133.35 лв. В
същия смисъл е и оригинала на погасителен план към анекса.
Видно от
нот.заверени преписи с рег. №*** и *** и двата от *** г. съответно на договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
*** г. и на Приложение №1 към договора за цесия, „***“ЕАД е продало на „***” ЕООД
вземането си по №*** /номера на анекса от *** г./ от И.Д.И. в размер на общо
19 198.39 лв., в т.ч. 17 193.79 лв. – главница и 2 004.60 лв. –
лихви.
Видно от
нот.заверени преписи с рег. №*** и *** и двата от *** г. съответно на
Приложение №2 към договора за цесия и на Потвърждение за извършена цесия,
цедентът е предал на цесионера всички договори за кредит и е потвърдил цесията,
съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Видно от
нот.заверен препис с рег. №*** от *** г. на Пълномощно от „***“ЕАД, дадено
на „***” ЕООД, цедентът
е упълномощил цесионера да уведомява по чл.99, ал.3 от ЗЗД длъжниците за
извършената цесия.
Видно от
писма, изпратени от „***”
ЕООД до И.Д.И., на адреси в гр. П. и в гр. В.,
старият кредитор чрез пълномощника си в лицето на новия кредитор е уведомил
длъжника за извършената цесия. В писмата се съдържа и уведомление, че поради
неизпълнение на договорните задължения, кредита става изцяло предсрочно
изискуем. На 21.03.2018 г. е връчено писмото, изпратено на адрес в гр. П..
Видно от
приетото в първата инстанция без възражения на страните писмено заключение на
ВЛ В. В., кредитът от 20 000 лв. е предоставен на И.Д.И. по негова сметка с IBAN ***.
ВЛ е
установило, че в периода от 21.12.2013 г. /когато е падежа на първата вноска по
анекса/ до 27.07.2015 г. /когато е сключен договора за цесия/ са платени общо
3 442.38 лв., с които са погасени 1 733.94 лв. – главница,
1 670.06 лв. – лихва върху редовна главница и 38.38 лв. – наказателна
лихва.
При
положение, че общото задължение по анекса възлиза на 27 133.35 лв., след
приспадане на платените 3 442.38 лв., остават дължими към 27.07.2015 г.
23 690.97 лв. С договора за цесия от 27.07.2015 г. обаче са прехвърлени
общо 19 198.39 лв., в т.ч. 17 193.79 лв. – главница и 2 004.60
лв. – лихви.
ВЛ не е
установило в счетоводството на „***” ЕООД плащания след 27.07.2015 г. от
страна на И.Д.И.
за погасяване на общото задължение в размер на 19 198.39 лв.
При така
установеното от фактическа страна, предявеният установителен иск се явява
основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Съгласно ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая „***“
ЕООД е направило по ч.гр.д. №9908/2018 г. по описа на Варненски
Районен съд разноски за ДТ в размер на 60 лв. и е поискало присъждането на тези
разноски.
В делото
липсват доказателства за плащането на ДТ за разглеждане на иска по чл.422 от ГПК в размер на 60 лв., поради което и на основание чл.77 от ГПК „***“ ЕООД следва да бъде осъдено да плати в
полза на Плевенски Районен съд ДТ в размер на 60 лв. В първоинстанционното
производство ищецът е направил разноски за депозит за възнаграждение на ВЛ в
размер на 160 лв.
Във
връзка с въззивното обжалване „***“ ЕООД е направило разноски за ДТ в размер на
60 лв. и претендира заплащането на тази сума.
При този
изход на спора по същество, И.Д.И. следва да бъде осъден да заплати в полза на „***“
ЕООД сумата от 60
лв., явяваща се разноски, направени за ДТ в заповедното производство, сумата
от 160 лв., явяваща се разноски,
направени за депозит за възнаграждение на ВЛ в първоинстанционното исково производство
и сумата от 60 лв., явяваща се
разноски за ДТ за въззивно обжалване.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№2376 от 28.11.2019 г. по гр.д. №47/2019 г. по описа на Плевенски Районен съд и вместо него ПОСТАНОВИ следното:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 във връзка с
чл.415, ал.1 от ГПК, че съществуват следните вземания на „***“ ЕООД-гр. С., с ЕИК: *** от И.Д.И. от гр. В., с ЕГН: **********:
-1 500 лв. – част от 17 193.79
лв., явяващи се дължима главница по договор за
отпускане на потребителски паричен кредит №*** от *** г., сключен между „***“ЕАД-гр.
С. и И.Д.И. и анекс към договора №*** от *** г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2018 г. до
окончателното и изплащане;
-1 500 лв. – част от 2 004.60
лв., явяващи се дължимата договорна/възнаградителна лихва за периода от
08.06.2012 г. до 27.07.2015 г.,
които вземания
са били прехвърлени от „***“ЕАД-гр. С. на „***” ЕООД-гр. С. с
договор за цесия от *** г. и за които вземания е била издадена в полза на „***” ЕООД-гр.
С. заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 9908/2018 г. по
описа на Варненски Районен съд.
ОСЪЖДА на
основание чл.77 от ГПК „***“ ЕООД-гр. С., с ЕИК: *** да
заплати в полза на Плевенски Районен съд ДТ в размер на 60 лв.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от ГПК И.Д.И.
от гр. В.,
с ЕГН: ********** да заплати в полза на „***“ ЕООД-гр. С., с ЕИК: *** сумата от 60 лв., явяваща се
разноски, направени за ДТ в заповедното производство, сумата от 160 лв., явяваща се разноски, направени
за депозит за възнаграждение на ВЛ в първоинстанционното исково производство и
сумата от 60 лв., явяваща се
разноски за ДТ за въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: