Р Е Ш Е Н И Е
№ V-110 18.05.2020 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На четиринадесети октомври, две
хиляди и деветнадесета
година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1221 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №79 от 24.04.2019г.
по гр.д.№1018 по описа за 2018г. на РС-Несебър
уважени предявените по делото обективно съединени искове, както следва:
отменена е Заповед № 040/02.01.2018 г., изменена и допълнена със Заповед №
040-1/02.01.2018 г., двете на Управителя на „Пауърбилд” ЕООД, с които е
прекратено трудовото правоотношение на ищеца В.Д.П., ЕГН **********; ответникът
„Пауърбилд” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ”, № 81 е осъден да заплати на ищеца сумата
от 1500 лв., представляващи обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ; сумата от 190,48
лв. представляващи обезщетение по чл.224 от КТ, както и сумата от 400 лв.
представляващи съдебно- деловодни разноски. Ответникът е осъден още да заплати
на ищеца и сумата от 950 лв., представляващи дължимо трудово възнаграждение за
периода от месец октомври 2017 г. до месец декември 2017 г. включително, ведно
със законната лихва върху главницата, начиная от 15.10.2018 г.- датата на
подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане, както и сумата от
94,03 лв., представляващи лихва за забава в изплащането на трудовото
възнаграждение за месеците от октомври 2017 г. до декември 2017 г. включително,
дължима за периода от 30.10.2017 г. до 15.10.2018 г., като иска е отхвърлен за
разликата над тази сума до претендираните 100 лв.
Ответното дружество е осъдено да заплати по сметка на Районен съд-
Несебър сумата от 260 лв., представляващи държавна такса.
В законоустановения срок е подадена
въззивна жалба от „ПАУЪРБИЛД“ ЕООД, представлявано от управителя И.Г.. С нея
решението е обжалвано в частта, с която исковете против него са уважени.
Изложени са оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно поради
допуснати нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални
нарушения на съдопроизводствените правила. Игнорирани били направените от въззивника доказателствени искания, изложените
обстоятелства и аргументи пред първата инстанция. Грешно била тълкувана
фактическата обстановка, което довело да многобройни неясноти в процеса и
грешни изводи от страна на съда. Макар доказателствената тежест да била
правилно разпределена съобразно определение №922/4.12.2018г. в тежест на ищеца,
същият не ангажирал доказателства за законосъобразното прекратяване на
трудовото правоотношение, уведомяването на работника за изпълнението на
уговорената работа и прекратяването на трудовия договор и исканите обезщетения.
Такива доказателства не били ангажирани от ищеца, поради което съдът
необосновано приел за доказани неговите искове. Размерът на претенциите също
останал недоказан- липсвали надлежно направени изчисления на експерт-
счетоводител, което било самостоятелно основание за отмяна на решението. Неверен
бил извода на съда, че никъде не било посочено, че ищецът е бил назначен като
пазач на склад. В мотивите на решението били налице грешки относно номерацията
на договора, датата на сключване и на постъпване на работа, което водело до
съмнение за това дали фактическата обстановка била правилно оценена от съда.
Договорът бил възприет като безсрочен, но за него били приложени правилата за
прекратяване на срочен такъв и на ищеца било присъдено обезщетение за неспазено
предизвестие от три месеца, каквото обаче се полагало за срочните договори.
Затова въззивникът счита, че съдът приемал едни от клаузите за
незаконосъобразни, тълкувал ги и ги изменял, докато други от тях, които били в
ущърб на работодателя, оставял в сила и присъждал въз основа на тях обезщетение
по чл.220, ал.1 КТ. В исковата си молба ищецът признавал, че договорът е
срочен, поради което и претендирал обезщетение за неспазено тримесечно
предизвестие, а това обезсмисляло всички изводи на съда относно ненадлежното
обозначаване на срочния характер на договора и позоваването му на съдебна
практика относно временния характер на работата. Счита, че след като ищецът бил
наясно с характера на работата и срочността на договора, този факт следвало да
се приеме за безспорен, вместо съдът да разсъждава хипотетично при определяне
характера на договора и преценката за законосъобразността при прекратяването на
трудовото правоотношение. В резултат на това съдът достигнал до грешни
заключения за необходимост от промяна на характера на договора и
незаконосъобразно отменил в диспозитива на решението си заповедта за
прекратяването му. Развити са пространни съображения- т.2 от въззивната жалба.
В заключение е посочено, че претенциите на ищеца по чл.344, ал.1, т.1 КТ за
признаване на „уволнението“ му за незаконно и отмяната му са неоснователни, понеже ищецът не бил
уволняван, а изтекъл срока на договора, за който е бил назначен, понеже била
завършена определената със сключения трудов договор работа. Заповедта за
прекратяването по чл.325, ал.1, т.4 КТ само констатирала завършването на
определената работа, доколкото трудовото правоотношение вече било приключило. Така
се обезсмисляла отмяната на горната заповед и последващите осъдителни
диспозитиви на решението. Нарушени били и съдопроизводствените правила-
кредитирани били противоречиви и неясни свидетелски показания, които принципно
били недопустими, тъй като касаели обстоятелствата във връзка с прекратяването
на договора, а от друга страна свидетелят Д. бил заинтересован от изхода на
делото, понеже водел аналогичен спор с ответника, поради което показанията му
следвало да се изключат от доказателствения материал. На следващо място се
сочи, че съдът се е произнесъл свръхпетитум, тъй като била присъдена мораторна
лихва за периода октомври- декември, макар че според договора падежа на
задължението за изплащане на възнаграждение бил 30- число на следващия месец,
за който се дължали, поради което лихвата за м.октомври следвало да се начисли
от 30.11.2017г. Моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него да се постанови решение, с
което всички искове против него да бъдат отхвърлени.
В законния срок въззиваемият В.Д.П. ***,
представляван от адв.Таня Панайотова- Маркова, е представил отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Сочи се, че решението е
правилно, постановено при спазване на материалния закон и липса на твърдените
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че ответното
дружество не е правило никакви доказателствени искания в писмения отговор и
молбите по делото, нито е участвало в откритите съдебни заседания чрез
представител, поради което невярно било твърдението, че доказателствените му
искания били игнорирани. Неоснователни били и оплакванията за недоказаност на
иска, като същите не държали сметка, че при приемането на окончателния доклад
по делото, съдът отстранил допуснатата фактическа грешка при разпределението на
доказателствената тежест, като е посочил, че същата е на ответника, а не на
ищеца, като за това последният бил надлежно уведомен. Оспорването на исковете
от страна на ответника било общо и не било подкрепено с доказателства. За
установяване на размерите на претенциите не била необходимо експертиза, тъй
като ответникът изобщо оспорвал дължимостта на тези задължения. Ищецът не
следвало да доказва отрицателни факти- че не е получил трудово възнаграждение. Несъстоятелни
били оплакванията за фактологически неточности при индивидуализацията на
трудовия договор с номер и дата на сключване.
Изложени са подробни съображения.
Претендират се разноски.
Страните нямат доказателствени
искания.
На
основание чл.267 от ГПК съдът извърши проверка относно допустимостта на
жалбата:
Въззивната
жалба е
подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от
законния представител на страна, която има правен интерес да го обжалва в
обжалваната част. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е
допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският
окръжен съд, като взе предвид становищата на
страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Ищецът твърди,
че на 27.04.2017г. сключил трудов договор с ответника, с който бил нает да
изпълнява длъжността „Пазач, невъоръжена охрана“, с място на работа с.Равда,
общ.Несебър и основание за сключения договор- до завършване на определена
работа. Възнаграждението му било договорено в размер на 500 лв. месечно и по
0,6% за всяка зачетена година професионален опит, което следвало да бъде
заплатено до 30 число на месеца, следващ месеца, за който се отнася. Уговорено
било право на платен отпуск от 20 дни. Постъпил на работа на 1.05.2017г. и изпълнявал
трудовите си задължения като пазач на склад, находящ се в с.Равда. Получавал
трудово възнаграждение до м.септември 2017г., след което за м.октомври му били
изплатени само 300 лв. /уточнение на л.15/, а за месеците ноември и декември
2017г. не му било заплатено възнаграждение, макар да му били давани обещания. През
м.декември започнало преместването на склада, като на ищеца и останалите
служители не били дадени обяснения. Научил от своя колега Д., че докато
последния бил на смяна, в склада пристигнал отговорника му М. /уточнение в
отговора на въззивната жалба, че се касае за техническа грешка в исковата молба
досежно името на последния/ и заявил, че от 15.12.2017г. не са на работа. Не
бил потърсен от работодателя, не му било връчено предизвестие за прекратяване
на трудовото правоотношение, не му били предавани никакви документи във връзка
с прекратяването на договора. Заявява, че не е ползвал платен годишен отпуск. Заявява,
че не му било известно основанието за прекратяването на договора. Понеже
договорът бил срочен, предизвестието за прекратяването му било 3 месеца,
каквото било и посоченото в самия договор.
Предявени са следните обективно съединени искове:
1/ по чл.344,
ал.1, т.1 КТ- за признаване уволнението му за незаконно и отмяната му; 2/ по чл.220,
ал.1 КТ- за обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1500 лв.; 3/ по
чл.128, т.2 от КТ- за заплащане на трудово възнаграждение общо в размер на 950
лв. за месеците октомври-декември 2017г., ведно с искове с правно основание
чл.86 ЗЗД- за мораторна лихва в размер на 100 лв. и за законна лихва от
завеждането на делото до влизане в сила на решението, както и 4/ иск по чл.224,
ал.2 от КТ- за обезщетение в размер на 190,48 лв. за неизползван платен годишен
отпуск. Претендира и разноски по делото.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата
молба ответното дружество е оспорило предявените искове като недопустими,
респективно- неоснователни. Признава, че между страните е бил
сключен трудов договор /заявява, че приложения от ищеца договор съставлява
копие от същия и не възразява на приемането му/ . Същият бил сключен на основание
чл.68, ал.1, т.2 от КТ и бил срочен- до завършване на определената работа. Тя
се изразявала в изпълняването на дейностите, включени в длъжностната характеристика,
включени в длъжността: пазач, невъоръжена охрана на склад на дружеството,
находящ се в с.Равда. Складът бил необходим на дружеството до изпълнение на
възложените му работи на обект БКС Несебър. Със завършването им, дейностите по
охраната на склада се обезсмисляли, поради което изначално трудовия договор бил
сключен със срок до завършването на определената работа. Следователно можело да
се счете, че с това завършило и изпълнението на работата, извършвана от ищеца.
Този вид договор се прекратявал без предизвестие, със завършването на
определената работа. Това била и причината за прекратяването на трудовия
договор. Затова счита, че ищецът не е уволнен, а срокът на договора му бил
приключил. След като работодателят не дължал предизвестие, следователно не дължал
и обезщетение за неспазено предизвестие. При сключването на договора работникът
бил информиран за срочността на изпълнение на възложените му дейности, поради
което разпоредбите на КТ били спазени както при сключването, така и при
прекратяването на договора. Оспорен е и иска за заплащане на възнаграждение за
м.октомври –декември 2018г. Сочи, че възнаграждение се заплаща при извършена
работа, а самият ищец твърдял, че още на 15.12.2017г. му било съобщено, че
договорът се прекратява поради завършването на работата, за която бил нает.
Липсвали доказателства, че работата е извършвана за твърдяния период, нито
такива на каква база е изчислена претенцията. Липсвали доказателства,
установяващи и претенцията за обезщетение за неплатен отпуск, поради което тя също
била неоснователна и недоказана по размер. Неоснователна била и претенцията за
обезщетение за неспазено предизвестие, понеже при прекратяването на договор,
сключен по чл.68, ал.1, т.2 от КТ, не се дължало предизвестие. Моли съдебното производство да се прекрати
като недопустимо, а при условията на евентуалност-исковете да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
С обжалваното решение РС-Несебър е уважил иска по
чл.344, ал.1, т.1 КТ, като е приел, че по делото не е установено правото на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.325,
ал.1, т.4 КТ, понеже трудовият договор не бил такъв по чл.68, ал.1, т.2 КТ- до
завършване на определена работа. След анализ на уговорките между страните
относно характера и мястото на работата, съдът е приел, че липсва уговорка за
срок, поради което е приложил императивната разпоредба на чл.68, ал.5 от КТ. Въз
основа на събраните доказателства са счетени за основателни и претенциите за
неизплатено трудово възнаграждение за процесния
тримесечен период, ведно с тази за обезщетение за забавено плащане, иска за
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 13 дни, както и тази
за обезщетение за неспазено 3-месечно предизвестие.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на оплакванията на
въззивника.
Районният съд е обсъдил всички приложени
по делото писмени и гласни доказателства, като тяхната доказателствена
стойност е преценена в съответствие с процесуалния закон. Доказателствената
тежест е разпределена правилно между страните, а последиците от нея са
приложени правилно и законосъобразно. Ето защо оплакванията за допуснати
съществени нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни.
Както пред първата, така и пред
въззивната инстанция страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба
относно сключването на трудовия договор между тях на дата 27.04.2017г. Същият е
в изискуемата писмена форма /л.5/ от делото на НРС, като е подписан от ищеца в
качеството на работник и представител на ответното дружество, в качеството на
работодател. По делото са представени множество екземпляри от този договор /от
ищеца, от ответника и от Държавна „Инспекция по труда“- Бургас/. Между някои от
тях са налице една, респективно две разлики- 1/ в датата, посочена до номера на
заповедта в някои от тях е 1.05.2017г. /печатно/, а в други 27.04.2017г.
/ръкописно/; 2/ в датата, отразена в договора като дата на връчване на ищеца на
копието от договора, длъжностната характеристика и заверено копие от
уведомлението по чл.62, ал.4 КТ- в някои е посочена дата 1.05.2017г., а в други
27.04.2017г. Останалите реквизити на договора са идентични. Тези разминавания са
ирелевантни за настоящото производство и са най-вече от значение за
документооборота на ответното дружество. Въззивната инстанция възприема за
меродавен преписът от трудовия договор, представен с исковата молба и неоспорен
от ответника /напротив, в отговора на исковата молба същият е заявил, че той
представлява копие на договора и не възразява същия да бъде приет/, поради
което намира за правилен извода на НРС, че на 27.04.2017г. страните са сключили
договор №068/1.05.2017г. Затова неоснователни са оплакванията в жалбата за
допуснати от съда неточното при индивидуализирането на трудовия договор чрез номерацията
му, датата на сключване /видно от всички договори тя е 27.04.2017г./ и датата
на постъпването на работа /във всички тях е посочено 1.05.2017г./.
Според записаното в трудовия договор,
същият е сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 във връзка с чл.70, ал.1 КТ.
Ищецът е приел да изпълнява длъжността „пазач, невъоръжена охрана“, с код по
НКПД : 9510 0003. Посочено е, че трудовите задължения и характерът на работата
са описани в длъжностната характеристика, която е неразделна част от договора..
Като място на работа е посочено с.Равда. В т.3 срещу „Вид на трудовия договор“ лаконично
е посочено- „до завършване на определена работа“.
Работното време е следвало да бъде 8
часа, а основното възнаграждение – 500 лв. /месечно/. Уговорено е и
допълнително възнаграждение за всяка зачетена година професионален опит- по 0,6%, но ищецът не е
претендирал такава добавка към основното възнаграждение /в съответствие е
декларацията от 27.04.2017г. на гърба на л.35 от делото на РС/, а съдът, при
определяне на размера на трудовото възнаграждение не е включвал такава, видно
от обстойните мотиви на обжалваното решение. Оплакванията във въззивната жалба,
че районният съд е сторил обратното са неоснователни.
В т.6 от договора е посочено, че
възнаграждението е следвало да бъде заплащано до 30-то число на месеца, следващ
месеца, за който се отнася. Това обстоятелство е правилно възприето от
районният съд при определяне размера на обезщетението за забавено плащане, но
неточно в диспозитива на съдебното решение е посочено началото на периода, от
който е начислена сборната мораторната лихва- от м.октомври до подаването на
исковата молба, вместо от м. ноември. Касае се за очевидна фактическа грешка
/несъответствие между мотиви и диспозитив/, а не за произнасяне свръхпетитум,
както неоснователно се твърди във въззивната жалба.
В т.7 от договора е уговорен размера
на платения годишен отпуск- 20 дни.
Съгласно чл.9 страните са уговорили
срок за предизвестие при прекратяването на трудовия договор 3 месеца, в полза
на двете страни.
При така установените факти въззивната
инстанция приема, че макар в договора да е посочено, че същият е сключен на
основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ и по вид представлява трудов договор до
завършване на определената работа, процесния договор не е срочен, а безсрочен. Отразеното в исковата молба, че договорът бил срочен,
както и че основанието му било до извършването на определена работа всъщност
представлява буквален препис на текста на договора, а не е признание, както
счита въззивника. Затова несъстоятелна е тезата на въззивника, че това
„признание“ обезсмисля изводите на съда относно надлежното обозначаване на
срочния характер на договора. Същото не представлява признание на факт и няма
доказателствена стойност /макар, че дори в случая на чл.175 ГПК, която не е
налице, признанието следва да се цени наред с останалите доказателства/.
Съгласно чл. 62, ал.1 КТ трудовият
договор се сключва в писмена форма, поради което отношенията между страните се
уреждат съобразно уговорките в писмения договор, но не и на такива, които не са
обективирани в него. Затова въззивната инстанция споделя извода на НРС, че от
процесния трудов договор, в който е посочена само длъжност- пазач, невъоръжена
охрана и място на работа- с.Равда, всъщност не става ясно, че работата на ищеца
има временен или сезонен характер, тъй като отразената в договора длъжност и
препращането към задълженията, описани в трудовата характеристика, по никакъв
начин не дават основание да се приеме тезата на въззивника, че ищецът е
следвало да охранява конкретен склад на дружеството в село Равда, още по-малко,
че съществуването на този склад и извършваната от ищеца дейност по охрана ще
продължат до приключването на конкретен обект на ответното дружество: БКС
Несебър. Налага се извод, че процесния
договор е такъв за неопределен срок, макар и формално в текста му да е записана
правната норма на чл.68, ал.1, т.2 от КТ и да е възпроизведен текста на закона,
вместо действително дейността, която ищецът се е задължил да изпълнява временно
да е била конкретизирана така, че по несъмнен начин да може да бъде установено
кога същата е приключила, и
необходимостта от този работник е отпаднала.
Само за пълнота на изложението следва
да се даде пример с друг договор, наличен в кориците на първоинстанционното
дело /Преписката от Инспекция по труда/- л. 80, който касае трудов договор от
2016г. между колега на ищеца- Демир Демирев и ответното дружество, в който са
посочени същите основания на договора и описание на длъжността на работника, но
за разлика от процесния, в т.3 действително е уговорен срок за изпълнение на
възложената работа „До завършване на определена работа, предаване на обекта на
възложителя /който е ясно отразен, понеже в давания за пример договор мястото
на работа е посочено конкретно- ПСОВ
Равда/“.
При съпоставка на двата договора е
видно, че в процесния договор т.нар. „срок“- „до завършване на определена
работа“, всъщност не е уговорен, поради което и на основание чл.68, ал.5 КТ договорът
следва да се счита за безсрочен. В този смисъл е и съдебната практика- Решение
№166 от 16.06.2017г. по гр.д. №4921/2016г., IV г.о. и цитираните в нея актове,
разрешенията по която се споделят и от настоящия съдебен състав.
Досежно прекратяването на трудовия
договор на ищеца са налице взаимно противоречиви насрещни твърдения на страните,
както и вътрешно противоречиви такива- на ответника.
Ищецът заявява, че не бил уведомен от
работодателя си за прекратяването на договора, а от своя колега научил, че
отговорника на склада заявил на колегата, че от 15.12.2017г. не са на работа.
Тези твърдения се установяват и от показанията на св.М. Д.. Неоснователно е
оплакването на въззивника, че неговите показания били недопустими, защото с тях
се установявало прекратяването на трудовия договор, което било недопустимо.
Напротив, с тези показания се установява, че договорът на ищеца не е бил надлежно
прекратен към 15.12.2017г., каквато е първоначално поддържаната теза на
ответника в отговора на исковата молба. Тези показания не установяват изявление
на работодателя или негов представител за прекратяване на трудовия договор
поради завършването на определената работа, което да е било отправено към ищеца
и което да е достигнало до него. Такова е било необходимо предвид това, че
договорът не съдържа ясно установен срок. Това, че ищецът по-късно е научил от
своя колега, че не следва да ходи на работа от посочената дата, не дава
основание да се приеме, че по този начин трудовото правоотношение е прекратено
законосъобразно. Както и по-горе беше посочено, след като договорът е такъв за
неопределено време, е било необходимо изрично волеизявление на страните за
неговото прекратяване, което не е било налице към 15.12.2017г., макар
категорично да се установява, че от 14.12.2017г. ищецът не е престирал труд в
ответното дружество /така- показанията на св.Д. и приложения от самия ищец
трудов договор на л.42 от делото на НРС, виж и твърденията на пълномощника му в
с.з./.
Неоснователно е и оплакването за
допуснато нарушение на процесуалния закон при кредитирането на показанията на
св.Д., който бил заинтересован от изхода на делото. В случая, личната заинтересованост
на свидетеля е безспорна за настоящата съдебна инстанция /видно от материалите
по преписката на Инспекцията по труда именно свидетелят е сезирал контролната
инстанция с оплаквания против ответника за нарушено трудово законодателство,
идентични с предмета на настоящото дело/. Въпреки това, няма пречка неговите
показания да бъдат кредитирани, тъй като разпоредбата на чл.172 ГПК не
задължава съда да изключи тези показания, а да ги цени съобразно всички други
данни по делото. Понеже те, във всичките им части, не се опровергават с други
безспорни доказателства, тежестта да представянето на които е за ответника, то
и настоящата инстанция намира, че показанията на св.Д. кореспондират с писмените
доказателства по делото /молба от ищеца за прекратяването на договора и
заповеди от 2.01.2018г. за прекратяване на ТПО/, поради което се възприемат
като достоверни и доказват твърденията на ищеца, че договорът не е бил
прекратен надлежно от работодателя към 15.12.2017г. Съдът кредитира тези
показания и в останалите им части досежно съдържащите се в тях данни, че
заплатите на ищеца за периода от м.октомври до м. декември не са били заплатени
от работодателя, а така също и че ищецът не е ползвал отпуск докато е работил в
ответното дружество.
Същевременно ответникът, след
изтичането на срока за отговор на исковата молба /на 29.11.2018г./ е депозирал
писмени доказателства – налични в трудовото досие на работника /л.30-41/ и е
направил нови фактически твърдения. Същите не са преклудирани според настоящия
съдебен състав, понеже са депозирани с нарочна молба преди първото съдебно
заседание. Друг съществен момент в случая е и това, че в проекто-доклада е била
допусната техническа грешка от съда, като при разпределянето на
доказателствената тежест вместо на ответника, на ищеца неправилно е било
указано, че следва да установи законността на уволнението, уведомяването на
работника за изпълнение на уговорената работа и прекратяване на трудовия
договор, недължимостта на трудовото възнаграждение и исканите обезщетения. Тази
грешка е поправена от съда в първото съдебно заседание по искане на
пълномощника на ищеца, като окончателния доклад е бил утвърден в това заседание
при правилно разпределена доказателствена тежест. На ответника /който не е
присъствал чрез представител/ е изпратено нарочно съобщение- л.102, като му е
указана доказателствената тежест , а приложените от него писмени доказателства
са включени в доказателствената съвкупност. Затова неоснователни са
оплакванията, че ищецът не бил доказал правно- релевантните за делото
обстоятелства /посочени по-горе/, което било в негова тежест.
Преди първото съдено заседание
ответникът е променил твърденията си, че договорът бил прекратен с извършването
на определената работа към 15.12.2017г., за което ищецът бил уведомен и поради
което не било необходимо предизвестие за прекратяване на ТПО. Заявил е, че в
трудовото досие се съдържа молба от ищеца за прекратяване на договора по негово
искане- л.116 /ако договорът вече е бил прекратен, същата е изцяло ирелевантна,
тъй като не би могла да предизвика каквато и да било промяна в прекратеното
според въззивника правоотношение между страните/. Представил е и две заповеди за прекратяване на
ТПО с ищеца- л.117 и 118.
Молбата за прекратяване на договора по
взаимно съгласие на страните е без дата, съдържа подпис на ищеца, за който
обаче пълномощникът на ищеца твърди, че вероятно е пренесен от друг документ,
като се изтъква и че останалия текст на молбата бил попълнен с чужд
почерк. Доказателства в подкрепа на тези
твърдения не са ангажирани. Дори да се приеме, че ищецът действително е
депозирал пред работодателя молба за прекратяването на ТПО между тях по взаимно
съгласие, считано от 2.01.2018г., тази молба не доказва тезата на въззивника за
законосъобразно прекратяване на ТПО. Това е така, понеже Заповед
№040/2.01.2018г. на ответника /л.117, невръчена на ищеца/, с която ТПО между
страните е било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, считано от
2.01.2018г., незабавно е била изменена и допълнена със Заповед №041/2.01.2018г.
/л.118, също невръчена на ищеца/, с която е изменена и допълнена предходната
заповед само в частта, касаеща основанието за прекратяването на трудовото
правоотношение. Вместо посочената в първата заповед разпоредба на чл.325, ал.1,
т.1 КТ, в последващата е посочено това на чл.325, ал.1, т.4 КТ- за прекратяване
на договора със завършване на определената работа. Но, какво вече многократно
бе посочено по-горе в изложението, доколкото договорът между страните не е бил срочен
/до завършване на определена работа/, а безсрочен, то ТПО между страните е
прекратено незаконосъобразно едностранно от работодателя на цитираното в
заповедта правно основание, считано от 2.01.2018г.
От изложеното следва, че иска по
чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен и следва да бъде уважен. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест, не установи трудовия договор между страните да е бил
срочен, по чл.68, ал.1, т.2 КТ, напротив- доказа се безсрочния му характер,
поради което работодателят не е разполагал с правото да го прекрати по чл.325,
ал.1, т.4 от КТ.
Основателна
е и претенцията за присъждане на обезщетение за неспазено предизвестие.
Договорът е безсрочен, а в него е уговорено изрично 3- месечно предизвестие за
едностранното му прекратяване от коя да е от страните. Тъй като същото не е
било спазено, то и иска по чл.220, ал.1 КТ е доказан по основание и следва да
бъде уважен, като на ищеца се присъди трикратния размер на основното му трудово
възнаграждение, т.е. общо 1500 лв. за трите месеца.
Основателна
и доказана е и претенцията за неползван платен годишен отпуск. Това, че ищецът
е работил без да ползва отпуск в периода от 1.05.2017г. до 13.12.2017г. се установява
и от показанията на разпитания свидетел, който сочи, че това е било невъзможно
предвид начина, по който работното време било разпределено на смени. Молбите за
отпуск, представени от ответника- л.57 и л.58, законосъобразно са изключени от
доказателствения материал, тъй като ищецът е направил искане да бъдат
представени оригиналите, а ответникът не е сторил това, въпреки дадените му
възможности. Затова настоящият съдебен състав приема, че за посочения по-горе
период на работа, ищецът е имал право на 13 дни платен годишен отпуск съобразно
чл.224, ал.2 и чл.177 КТ. Понеже не е упражнил правото си по чл.344, ал.1, т.2 КТ да иска възстановяване на длъжността, която е заемал, то на ищеца се следва
обезщетение за неползвания отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение.
Действително за определяне размера на това обезщетение не е ангажирана
експертиза, но това само по себе си не съставлява процесуално нарушение, тъй
като съдът разполага с възможността по чл.162 ГПК да определи размера на иска
по своя преценка. Освен това, въззивникът не излага конкретни твърдения за
евентуалния размер на обезщетението, за е било належащо въззивната инстанция служебно
да назначи експертиза с цел проверката им. Освен това определения по реда на
чл.162 ГПК от РС размер на обезщетението- 361,14 лв., който размер се възприема
и от настоящата инстанция, надвишава значително претенцията на ищеца- 190,48
лв., която е уважена от РС изцяло в рамките на исканото. Затова, с оглед
данните по делото, въззивната инстанция намира, че искът за обезщетение по
чл.224, ал.2 КТ е основателен в претендирания размер и следва да бъде уважен
изцяло.
Основателен
е и иска за заплащане на трудово възнаграждение за периода от м.октомври до
м.декември 2017г. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не представи
ведомости или други писмени доказателства, изходящи/ или подписани от ищеца, от които би могло да се установи, че
трудовото му възнаграждение за процесния период е било заплатено. Несъстоятелни
са доводите в жалбата, че това се дължало на практиката в предприятието на
ответника предвид отдалечеността между администрацията му в гр.София и
работното място на ищеца, тъй като законът изисква писмена форма за доказване
плащането на трудовото възнаграждение. Видно от показанията на св.Д., за
месеците, за които възнаграждението било платено, охранителите са се подписвали
на разписка или друг документ, удостоверяващ получаването на сумите. Същевременно
несъстоятелно е и оплакването в жалбата за некоректно поведение от страна на
ищеца /който се възползвал от липсата на документи и претендирал вече изплатено
му възнаграждение/. Видно е, че същия признава получаването на 300 лв. за
възнаграждение за м.октомври и доколкото претендира само 950 лв. за трите
месеца, е явно, че към останалите 200 лв. е включил пълното възнаграждение за
м.ноември 2017г. – 500 лв., както и половината възнаграждение за м.декември
2017г.- 250 лв., тъй като признава в хода на производството, че от 14.12.2017г.
не е полагал труд при ответника. Тъй като ответникът не е изпълнил задължението
си да докаже, че е платил трудовото възнаграждение на ищеца за процесния период
с допустимите по закон доказателства- чл.270, ал.3 КТ, то следва да се приеме,
че и тази претенция е доказана в претендирания размер, който съответства на
размера на основното трудово възнаграждение.
Относно
начина на определянето на дължимото обезщетение съдът поддържа становището,
изразено по предходната претенция, че при бездействие на страните за попълване
на делото с доказателствен материал няма пречка същото да бъде определено от
съда на основание чл.162 ГПК, поради което не следва да го преповтаря. След
като въззивникът излага оплаквания, че действителното възнаграждение е по-ниско
от определеното от съда, в негова тежест е да установи този размер, включително
да ангажира доказателства за действително отработените от ищеца дни за
процесния период. Такива не са ангажирани. Неоснователно е и оплакването, че съдът
не е приспаднал дължимите данъци и осигуровки, тъй като в съдебната практика е
безспорно, че това не е необходимо, като достатъчно е от решението да е ясно,
че присъденото възнаграждение е в брутен размер, която по делото е напълно изяснено.
Затова намира оплакванията за недоказаност на този иск по размер за
неоснователни.
Размерът
на обезщетението за забавено плащане е определен от съда по идентичен начин,
чрез използване на изчислителна система, на основание чл.162 ГПК. При липса на
доказателства, които да опровергават верността на тези изчисления, подробно
посочени като размер и период, за който е начислено обезщетението в мотивите на
НРС, оплакването за недоказаност на иска за мораторна лихва, в уважения от НРС
размер, е неоснователно. По оплакването за произнасяне свръхпетитум досежно
обезщетението за мораторна лихва върху възнаграждението за м.октомври 2017г.
по-горе вече беше казано, че се касае за техническа грешка, тъй като при
проверката на изчисленията, извършени от въззивната инстанция с ПИС- АПИС
ФИНАНСИ, мораторната лихва върху сумата от 200 лв. /възнаграждението за
м.октомври/, начислена за периода от 1.12.2017г. до подаването на исковата
молба е съпоставима с приетата от районния съд.
С
оглед акцесорния характер на обезщетението за законна лихва и уважаването на
иска по чл.128 КТ, следва да се уважи и претенцията за присъждане на законна
лихва от датата на предявяването на иска.
По
изложените съображения Бургаският окръжен съд приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, а по същество- правилно и законосъобразно. Тъй като фактическите и
правни изводи на двете инстанции съвпадат, същото следва да бъде потвърдено.
Въпреки
изхода на делото, неоснователно се явява искането на въззиваемия за присъждане
на разноски. По делото липсва договор за правна помощ между въззиваемия и
адв.Маркова, поради което не може да се приеме, че двамата са договорили
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400 лв., както е отразено в
разписката на л.28 от настоящото дело. Същата изхожда и е подписана само от
адв.Маркова, поради което има доказателствена стойност само в отношенията между
нея и въззиваемия /аргумент от чл.77, ал.1 ЗЗД/. В случая, разписката се
противопоставя на насрещната страна и при липса на приложен във въззивната
инстанция договор за правна помощ, не доказва договорено и действително платено
адвокатско възнаграждение от въззиваемия, за да възникне правото му да иска
възстановяването му от ищеца. Правото на разноски възниква при кумулативното
наличие на две предпоставки- искът да бъде уважен и ищецът действително да е
извършил разноски, които следва да са доказани с договор за правна помощ, имащ
характер на разписка в случай, че в него е отразено, че възнаграждението е
платено в брой или по банков път или др.
Мотивиран
от горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд,
пети въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 79 от 24.04.2019г.,
постановено по гр.д.№ 1018 по описа за /2018 г. по описа на РС – Несебър.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на В.Д.П., ЕГН **********, с адрес *** за
присъждане на разноски за въззивната инстанция – за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.