Р Е Ш Е Н И Е
№…………/13.10.2016г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито заседание на дванадесети септември две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
При участието на секретаря Е.П.,
като разгледа докладваното от съдията т.дело №2020/2015г. по описа на
ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава 32 от ГПК – чл.365, т.1 от ГПК ТЗ. Производството е образувано по
искова молба на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК ********* срещу Г.С.С., ЕГН **********, с която са предявени в условията на
евентуалност главен иск с правно основание чл.124 вр.чл.422 ГПК, за
установяване вземане на банката спрямо ответника, произтичащо от договор за банков кредит от 19.12.2007г. и
анекс №1/07.12.2009г. съгласно издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело
№637/2014г. на ВРС, 12 състав, както следва: главница в размер на 77 123.07 евро; договорна лихва в
размер на 21 445.79 евро за периода
от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; наказателна
лихва в размер на 6 119.39 евро за периода от 05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.;
изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1 към договора от 07.12.2009г. в
размер на 1 602.12 евро, дължима за
периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г.; комисион за управление в размер на 343.76 евро дължим за периода от
01.01.2011г. до 01.01.2013г. и при условията на евентуалност, в случай че
установителните искове бъдат отхвърлени като неоснователни поради липса на
предсрочна изискуемост, ищецът поддържа осъдителни искове за същите суми ведно
със законна лихва от завеждане на иска на 29.12.2015г. до окончателното
изплащане на задължението. Претендират се и сторените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че
претендираните по исковете суми са присъдени със заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.дело №637/2014г. на 12 състав на ВРС.
Видно от приложеното заповедно досие, се установява, че същото е образувано
именно по заявление на Райфайзенбанк България ЕАД срещу Г.С.С. за заплащане на
суми, дължими по договор за кредит от 19.12.2007г. и анекс към него от
07.12.2009г., поради настъпила автоматично
предсрочна изискуемост на задълженията – на основание чл.12 от анекс №1 към
договора. Съдът е издал заповед за незабавно изпълнение №331/21.01.2014г. срещу
ответника въз основа на извлечение от сметки по реда на чл.418, т.2 ГПК и
постановил незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист. Срещу
заповедта е постъпило възражение от длъжника на 13.11.2015г., което видно от
приложената покана за доброволно изпълнение по изп.дело №20158070402295 на ЧСИ
Н.Д. е упражнено в срока по чл.414 ГПК. Видно от уведомление до банката –
заявител, същата е предявила иска в срока по чл.415 ГПК.
В срока за отговор
ответникът чрез пълномощника си адв.М.Д. е оспорил предявените искове като
претендира отхвърляне на исковете с правно основание чл.422 ГПК ведно с
присъждане на разноските както и прекратяване на производството по осъдителния
иск като недопустим или евентуално – отхвърлянето му. Не се спори, че между
страните е подписан договор за банков кредит и анекс към него, не се спори, че
сумата по кредита е усвоена както, че между страните се е развило заповедно
производство и издадена заповед за незабавно изпълнение. Ответникът счита
установителния иск за неоснователен тъй като от една страна не е представено
нито едно доказателство относно изчисляване точният размер на отделните
претенции както и длъжникът не е уведомен от банката за счетоводно отразената
при нея предсрочна изискуемост на задължението по договора. Възразява, че
ответникът не е представил погасителни планове, въпреки тяхната неразделност от
договора и анекса. Оспорва се размерът на главницата по издадената заповед като
неправилно изчислен. Възразява се, че уговорката в чл.4.2 от анекса е нищожна
поради противоречие със закона /чл.10, ал.2 ЗЗД/. Твърди се и, че не е
настъпило условие за капитализация на лихвата тъй като не са погасени първите 6
месечни вноски. Поради това тази сума не е част от главницата, а ако е
изчислена правилно като размер, то тя представлява лихва, поради което е
погасена по давност. Уговорката за определяне размера на възнаградителната
лихва е нищожна поради противоречие със закона, а освен това претенцията е
погасена по давност без да се уточнява дали се твърди изтичане на общата или на
кратката погасителна давност. Твърди се отделно, че посоченият в исковата молба
размер не съответства на уговореният в договора и анекса към него. Ответникът
оспорва действителността на уговорката в чл.5 от анекса за определяне на
наказателната лихва поради противоречие със добрите нрави. Твърди, че сборът от
наказателните и договорните лихви е повече от 20%, поради което е прекомерен и
следва да бъде намален, а евентуално вземането за тази сума се твърди като
погасено по давност. Аналогични съображения ответникът излага и по отношение на
изискуемата лихва по чл.4.6 от анекса – недействителна уговорка и евентуално
погасена по давност. Твърди се, че претендираният комисион в размер на 343.76
евро не отговаря на уговореният в договора и анекса към него. Ищецът не е
посочил как е изчислил същия. Поддържа се възражение за погасяване по давност и
на това вземане на ищеца. По отношение предявеният в евентуалност осъдителен
иск, ответникът твърди, че същия е недопустим, а евентуално неоснователен. На
първо място се твърди, че предметът на делото е обвързан по волята на ищеца от
издадената заповед за изпълнение. Поради това искът следва да се разгледа на
това именно основание. Между двата иска съществува пълна идентичност, поради
което втория осъдителен иск се явява недопустим. Твърди, че ищецът не е
заплатил дължимата върху интереса държавна такса за осъдителния иск.
С допълнителна искова молба ищецът
поддържа предявените искове. Оспорва направените от ответника възражения
относно съдържанието на справката по чл.366 ГПК както и липсата на
доказателства, установяващи размера на претенциите като иска допускане на
счетоводна експертиза в тази част. Претендира се пълно съответствие на
претендираните суми по заповедното производство с тези по иска. Оспорва се
възражението на ответника за нищожност на клаузата за капитализиране на лихвата
съгласно анекса. Ищецът уточнява, че между страните е уговорен двукомпонентен
лихвен процент, съдържащ фиксирана надбавка от 1.15 пункта и плаващ компонент –
стойност на банковия ресурс в евро. Стойността на банковия ресурс /СБР/
представлява променлива величина. Твърди се, че отделните компоненти на тази
величина са външни и не зависят от интереса на банката – кредитодател. Твърди
се, че единствената промяна на СБР е в посока на намаляването му, с което
кредитополучателят се е съгласил като е подписал анекс №1. Поради това клаузата
не е нищожна като нарушаваща баланса в интереса на двете страни. Оспорва се
възражението за погасяване по давност на претендираните
договорни/възнаградителни/ и наказателни лихви. Твърди се, че предявеният в
евентуалност осъдителен иск, обективиран в исковата моба, служи като покана за
изпълнение спрямо длъжника, при констатация от съда, че банката не е упражнила
надлежно правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита преди подаване
на заявлението. С допълнителната искова молба ищецът е представил погасителните
планове към договора и анекса към него.
С допълнителен отговор на исковата молба адв.Д. като пълномощник на
ответника поддържа депозирания отговор. Твърди, че спорен е въпроса относно
начина на формиране на компонентата стойност на банковия ресурс, който формира
стойността на редовната договорна лихва, а оттам влияе и на наказателната лихва
по договора. Възразява се, че този компонент не е обективен, а се определя
едностранно от банката – кредитодател. Твърди се, че клаузите от договора и анекса
са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. С допълнителна молба /л.91/
ответникът, съгласно указания на съда уточнява възражението в смисъл, че
уговорките досежно лихвите по договора и анекса са неиндивидуално уговорени във
вреда на длъжника, в нарушение на изискването за добросъвестност като водят до
значително неравновесие между правата на банката и кредитополучателя. Сочат се
конкретни проявни форми на неравноправните клаузи по т.3, т.10, т.11 и т.12 от
чл.143 на ЗЗП. Твърди се, че уговорката за начина на формиране на наказателната
лихва е нищожна като противна на добрите нрави. Същата разпоредба е и неравноправна,
респ. нищожна и поради отклонение от чл.143, т.5 ЗЗП.
В съдебно заседание ищецът чрез ю.к.Ц. поддържа исковете и претендира
сторените разноски.
Пълномощникът на ответника адв.М.Д. от ВАК оспорва предявените искове и
също претендира разноските по спора.
Съдът, въз основа на твърденията и възраженията на страните, събраните
доказателства, ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, намира за
установено следното от фактическа и
правна страна:
От приложеното ч.гр.дело №637/2014г. на ВРС, 12 състав е видна издадена
заповед по заявлението на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД срещу Г.С.С., въз основа
извлечение от сметка за следните суми: 77123.07 евро, представляващи главница
по договор за кредит ведно със законна лихва от подаване на заявлението в съда
на 17.01.2014г. до изплащане на задължението; 21 445.79 евро изикуема
редовна лихва за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г.вкл.; сумата от
6 119.39 евро, представляващи изискуема наказателна лихва за периода от
05.01.2010г. до 16.01.2014г.вкл.; сумата от 1 602.12 евро, представляващи
изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекса към договора за кредит, дължима за
периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г. и сумата от 343.76 евро, представляващи
комисионна за управление съгласно чл.6 от анекса, за периода от 01.01.2011г. до
01.01.2013г.вкл. Съдът констатира въз основа на приложеното досие по
заповедното производство по ч.гр.дело №637/2014г. на ВРС наличието на
специалните изисквания за допустимост на предявения иск по чл.422 ГПК – издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение, подадено в срок възражение от
длъжника и упражнено в срок право на банката за предявяване на иска и установяване
на вземането, основано на договора за банков кредит.
Видно от приложеното към заявлението извлечение от счетоводните книги на
банката, първото неизпълнено месечно задължение на кредитополучателя датира от
15.01.2010г. като го следват множество неплатени месечни вноски до 05.12.2013г.
вкл. Твърди се дата на настъпване на изискуемостта 09.12.2013г. Датата на последното плащане по договора е
04.12.2009г. Заявлението е подадено на 17.04.2014г. по образеца за заповед по
чл.417 ГПК и въз основа на документ по т.2 от същата разпоредба.
Към заявлението е приложен договор за банков кредит от 19.12.2007г.,
сключен между банката – ищец и Г.С.С. за сумата от 74 837 евро кредитен
лимит с цел рефинансиране и потребителски нужди. Крайният срок за погасяване на
кредита е фиксиран на 05.12.2032г. /чл.5.1 от договора/ като погасяването се
извършва на месечни равни вноски в размер на 514.70 евро евро на 5-то число на
всеки месец, считано от 05.01.2008г. до 05.12.2032г.
Видно от договора, в чл.10.2 от същия е предвидена възможност за обявяване
предсрочната изискуемост на кредита с предизвестие до длъжника като
същевременно в чл.11.1 от договора е предвидена хипотеза на настъпване и на автоматична
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита – при забава в плащането на
която и да е вноска с повече от 150 дни от падежа.
С допълнителен анекс №1 към договора, подписан на 07.12.2009г. страните са
се споразумели за стойността на натрупаните към този момент задължения,
представляващи главница, просрочена главница, просрочена лихва; наказателна
лихва и текуща редовна лихва за периода
от 05.11.2009г. до подписване на анекса и нейният размер. /л.14 по делото/ С
този анекс задълженията се разделят в два подлимита, както следва: подлимит А в
размер на редовна главница и просрочена главница и подлимит Б, който обхваща
просрочената лихва и наказателната лихва. Уговорено е плащане на годишната
лихва само върху основата на подлимит А. Съгласно т.2.4 през първите 6 месеца
от подписване на анекса лихвата на банката се начислява върху непогасената част
от подлимит А, а след този период – върху общата сума образувана от сбора на
подлимит А и начислената лихва за първите 6 месеца, капитализирана по чл.4.2 от
анекса. В чл.4 е посочена изрично схемата, по която длъжникът следва да
погасява подлимит А и лихвата. В чл.12 от анекса е възпроизведена отново
клаузата, предвиждаща автоматична предсрочна изискуемост на вземането на банката
и срокът на забава, който я предпоставя.
Във връзка с установяване размера на вземането съдът е изслушал
съдебно-счетоводна експертиза, която се кредитира като обективна и компетентно
дадена.
Въз основа на фактическата установеност по спора съдът прави следните правни изводи:
Съобразно самостоятелната преценка, която дължи исковия съд, относно
предпоставките за предявяване на иска по чл.422 ГПК, съдът намира, че е сезиран
с допустим иск.
С Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 18,
бе прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без
да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването
на обстоятелствата, но и след като банката е упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
За разлика от по-старата практика на ВКС, в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС се прие, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно
изискуем следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Нито при подаване на заявлението, нито в исковото
производство банката е ангажирала доказателства за изпълнение на това си
задължение. Наличието на това субективно задължение на банката е изрично
оспорено от длъжника с отговора на исковата молба. Горното обуславя както бе
отразено и по-горе отхвърляне на исковете по чл.422 ГПК изцяло.
В разглеждания случай е безспорно установено в
процеса, а и не се твърди, че банката- кредитодател е уведомила ответника Г.С.
в качеството му на кредитополучател, за обявяване на процесния договор за
ипотечен кредит, допълнен с анекс № 1 към него, за предсрочно изискуем, преди
датата на подаване заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист – 17.04.2014г. Поради това и с оглед разясненията в т.18 от
ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС – задължителни за съдилищата, изводът е, че
банката не е упражнила надлежно правото си да направи предсрочно изискуем
целият предоставен на ответника ипотечен кредит, което прави исковете по чл.422 ГПК неоснователни. Към датата на подаване на заявлението не е налице изискуемо
вземане на ищеца за заявените от него по чл.417 ГПК суми, дължими от ответника
Г.С.. В този смисъл р.№115/11.01.2016г., пост.по т.дело №2427/2014г. на Второ
т.о. на ВКС, по чл.290 ГПК както и р.№129/09.11.2015г. по т.дело №1977/2014г.
на второ т.о. на ВКС и р.№123/09.11.2015г. по т.дело №2561/2014г. на същото
отделение на ВКС, представляващи задължителна за съда практика. При това
положение и с оглед цитираната трайна задължителна за съда практика на ВКС по реда
на чл.290 ГПК, във връзка с приложените на т.18 от ТР №4/2014г. на ОСГТК на
ВКС, съдът намира че предявените установителни искове по чл.422 ГПК не могат да
бъдат уважени. Същите следва да бъдат отхвърлени с последиците от това, а
именно сбъдване процесуалното условие за разглеждане на предявените в
евентуалност осъдителни искове с правно основание чл.79 вр.чл.430 и сл. от ТЗ и
чл.86 ЗЗД.
Във връзка с направените с отговора на исковата молба
възражения срещу допустимостта на евентуалния иск, съдът намира същите за
неоснователни. Допустимостта на съединяване с осъдителен иск е изрично
предвидена в т.11.б.от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС, където е указано, че в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приеме за съвместно разглеждане друг иск
на ищеца - чл.
210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с
иска по чл.
422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК. В този смисъл е постановена и практика на ВКС.
С допълнителната искова молба ищецът твърди, че
придава на исковата молба характер на покана за изпълнение като считано от
момента на получаването и, длъжникът е изпаднал в забава. Поради това ищецът се
позовава на настъпила в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на
кредита в размерите, претендирани по исковата молба, т.е. за пълния размер по
договора за кредит.
Съобразно
трайно установената съдебна практика исковата молба по естеството си
представлява покана за плащане, като със същата могат да се упражняват и
преобразуващи права. /пр. изявление за разваляне на сключени между страните
договор/ В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение
№178/12.11.2010г. по т. д. № 60/2010 г. на II т.о. на ВКС. Даването на срок за
изпълнение, с изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е предназначено да осигури възможност за
реално изпълнение и има за цел да даде възможност на длъжника да предприеме
действия по осъществяване на престацията. В случай, че това условие настъпи в
хода на производството по делото и длъжниците са започнали да изпълняват, няма
да настъпят предпоставките за обявяване кредита за предсрочно изискуем и
исковете за заплащане на дължимите по същия суми биха били неоснователни в заявените
размери. В процесния случай, обаче, ответникът не е предприел действия по
изпълнение на задълженията си, включително и в хода на делото както и не твърди
такива.
Същевременно
съдът е длъжен съгласно чл.235, ал.3 от ГПК да вземе предвид всички факти и
обстоятелства настъпили до приключване на съдебното дирене. Това важи с пълна
сила както за производствата по чл.422 ГПК, така и в общото исково
производство, образувано по евентуалния осъдителен иск.
Предвид
изложеното съдът счита, че в процесния случай исковата молба /в частност
допълнителната искова молба на ищеца/ представлява надлежна покана по смисъла
на чл.84 от ЗЗД и доколкото е редовно връчена по реда на чл.47 от ГПК, ответникът
е надлежно уведомен за задължението по договора за кредит. С получаване на
преписа от исковата молба лично от ответника, същия е бил поканен да заплати
задължението по сключения от наследодателя договор за кредит. Поради това от
този момент същия е изпаднал в забава за плащане на задължението по договора. След
изтичане на презумптивния срок за доброволно изпълнение и при наличие към
настоящия момен на предпоставките за настъпване/обявяване/ на предсрочната
изискуемост на кредита, с липса на започнало плащане, договорът за кредит е
станал предсрочно изискуем, предвид направеното изявление на банката в
посочения смисъл, като същата е настъпила в хода на производството. Налице са
както предпоставките на чл.9.3 от договора за кредит, така и тези на чл.10.1 от
същия – условие за автоматичната предсрочна изискуемост. Ако не бъде споделен
характера на исковата молба на покана, доколкото в нея липсва изрично
позоваване, то безспорно такава
представлява допълнителната искова молба, в която изрично банката се е
позовала на предсрочната изискуемост в хода на процеса като е придала на същата
характер на уведомление. Същата е връчена на длъжника - ответник на 12.04.2016г.,
видно от л.65 по делото. В този смисъл съдът приема, че в хода на процеса е
настъпила претендираната от банката предсрочна изискуемост на цялото вземане по
договора за кредит.
При
предоставен кредит от банка намират приложение чл. 430- чл. 432 от Търговския закон.
Не е спорно, че договорът за кредит, сключен между "Райфайзенбанк
България"ЕАД и Г.С.С. е обезпечен чрез договорна ипотека с имот на трети
лица – ипотекарни гаранти. /видно от полагане подписите им под анекса/. Ответникът
не оспорва както сключването на договора и анекса към него, така и усвояването
на сумата по кредитния лимит, а същото се установява и от заключението на
счетоводната експертиза. /л.113/ Не оспорва същевременно липсата на плащане в
посочения от банката интервал и след посочената в заявлението и извлечението от
сметка дата. Не твърди плащане или погасяване по друг начин на вземането на
кредитодателя извън давността по отношение на договорните и наказателните
лихви. Преди да се произнесе по възражението за погасителна давност спрямо част
от претенциите, съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на
клаузите, свързани с регламентиране договорните и наказателни лихви по кредита.
С молба от 05.05.2016г. ответникът чрез
адв.М.Д. от ВАК, е уточнил съобразно указания на съд в проектодоклада, че счита за неравноправни клаузите от договора
и анекса относно формиране на възнаградителните и наказателните лихви и
тяхната промяна, поради противоречие с чл.143 от ЗЗП. Излага, че всички
хипотези на цитираната разпоредба от ЗЗП касаят различни проявни форми на
неравноправност на клаузи от потребителския договор тъй като дават право на
банката-търговец едностранно и без ясни и обективни предпоставки, да променя
част от условията по договорите за кредит. Твърди, че наказателната лихва по
договора е нищожна поради накърнява на добрите нрави тъй като надхвърля
присъщите и обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции. Същата се твърди
да е нищожна и като противоречаща на чл.143, т.5 от ЗЗП.
От изслушаната съдебно - счетоводна
експертиза /л.113 и сл./, се установява, че основните показатели, въз основа на
които се изчисляват променливите лихви, се взимат въз основа на няколко
показателя – рисков фактор, 12 месечен Юрибор и новосъздадени депозити
„Домакинства” и „Нефинансови предприятия”. Съгласно заключението ответникът е
извършил частични плащания по договора като изцяло платени са вноските по
погасителния план с №№1-24 вкл., последната с падеж на 07.12.2009г. След тази
дата, през м.12.2009г. е подписан анекс №1, с който се променя задължението на
два подлимита. Според заключението ответникът е направил погашения на всички
вноски до №25 като последната с падеж на 05.01.2010г. вноска №25 не е платена
до вноска №72 с падеж 07.12.2013г. , общо 48 бр. вноски. Въз основа на това
заключение съдът намира, че към връчване на допълнителната искова молба през
април 2016г. на ответника, на която е придаден характер на покана за обявяване
на предсрочната изискуемост, са били налице предпоставките на чл.10 и чл.11 от
договора, вкл. за автоматичната предсрочна изискуемост. Според заключението непогасени се явяват вноските от №25 до №72 с
падеж на 07.12.2013г., до подаване на заявлението. Няма твърдения за последващи
плащания. Видно от приложените погасителни планове, крайната дата на погасяване
на вземането и през юни 2032г.
Промени в СБР /стойност на банков
ресурс/, респ. в договорната лихва са правени няколко пъти /л.114-таблица на
в.л./ като изменението с увеличаване на процента е извършено с уведомяване на
длъжника, а останалите промени в посока намаляване на СБР в евро, без изричното
му уведомяване. Извършени са 7 промени до изготвяне на заключението по ССЕ на
СБР от страна на банката. Клаузата на чл.3.1 от договора регламентира СБР като
„лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по
котировка „предлага” плюс законовоустановените разходи на банката, в т.ч. за
поддържане на минималните задължителни резерви /МЗР/ и свързаните с фонда за
гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел Ликвидност и инвестиции.”
Първият компонент според ССЕ – лихвения процент на междубанковите депозити по
копиторвка „предлага” банката използва най-разпространеният пазарен индекс – 12
месечния Юрибор като според вещото лице се отказва от предполагаемата се
ликвидна премия за риска, който поема при отпускане на дългосрочни кредити,
финансирани от краткосрочни задължения. При изчисляване на следващия компонент
– разходи за фонд гарантиране на влоговете в банките и МЗР – банката е
използвала средните месечни стойности на Юрибор от официалния му сайт и
стойности на двугодишния Кредит /CDS/ на България, извлечени от платформата за
инвестиционна политика и парична търговия на Блумбърг. Промените в СБР за периода от 01.2008г. до 11.2009г. са свързани с
повишеното ниво на лихвите по междубанковите депозити, измерени чрез лихвите на
междубанковия пазар, изразени като комбинация между Юрибор и CDS. Вещото
лице е отразило констатация за по-бавно реагиране от страна на банката в
изменение на СБР спрямо това на финансовите пазари за евро, което се е отразило
в посока устойчивост и запазване на нивата. С анекс №1 към договора банката е
променила дефиницията си за СБР. Според заключението след м.12.2009г. е налице
намаление в СБР от 6.40% на 4.30%. Както и в периодите на увеличаване на СБР
банката поддържа политика на устойчив лихвен процент, прилаган към клиентите на
банката. При промяна в пазарните условия банката променя и СБР като следва
предписанията на договора и анекса към него, т.е. се придържа към обявеното на
длъжника. И в устните си обяснения в.л.Я. е дало становище за липса на каквото
и да вмешателство на банката при формиране на стойностите на основните
компоненти, които влияят на СБР, респ. на договорните лихви. В този смисъл не е
налице безконтролно и неоснователно изменение на лихвените проценти. Този извод
сочи на неоснователност на едно от въведените от ответника възражения – за
едностранна промяна на лихвения процент по договора от страна на банката и
субективизъм в прилагането на отделните му компоненти.
Кредитополучателите – физически
лица, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност
/както е в случая/, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от
ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на
Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б” /, според която националният съдия
трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да
нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff.
14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или
кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в
договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на
специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Проява на това, че спецификата на
кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са
специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което
при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи
обхватното поле на ЗЗП, като съобразява и ограниченията на чл.144 ЗПП, касаещи
конкретно предоставянето на финансова услуга. Съдът намира, че договорът за
ипотечен кредит представлява финасова услуга по смисъла на ЗПП, тъй като
дейността по кредитиране е изрично посочена като финансова услуга в ДР на ЗЗП.
Твърдението за
наличие на клауза, по силата на която банката променя едностранно лихвения си
процент попада в приложното поле на чл.143, т.10 ЗПП, но съдът приема, че
неизпълнението на задълженията по договора за кредит е извършено от ответника
след подписване на анекс, в който е уговорено облекчение при плащане като
дължимата сума се разделя на два подлимита, които подлежат на самостоятелно
олихвяване. Добавянето на допълнително задължение –начисляване на лихва върху
подлимит А по анекса, е следствие от неизпълнението на длъжника в предоставения
гратисен период от 6 месеца. Уговорките в Анекса доколкото изцяло преуреждат с
нов погасителен план начина на плащане следва да се тълкуват от съда именно
като проява на индивидуално договаряне. Поради това, дори да е налице
неравноправност на накоя от клаузите от предвидените в чл.143 от ЗЗП хипотези,
то това не води до нищожност на същата. /чл.146 ЗЗП/
Ответникът е
релевирал възражения за неравноправност на
договорните клаузи, допускащи възможността за едностранна корекция на
лихвения процент от страна на заемателя- чл.4 от договора за кредит.
Възражението е основано на твърдения, че страната не е информирана за
договорното съдържание в цялост, респ. клаузите, регламентиращи договорните и
наказателните лихви не са индивидуално договорени както и договорният регламент
относно начина на изчисляване на лихвите е неясен. Банката е осъществявала
едностранна промяна на погасителния план, насочена към завишаване на лихвения
процент, във вреда на длъжника.
Легална
дефиниция на понятието неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 ЗЗП, според
който неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като в цитираната норма са изброени неизчерпателно
отделни хипотези на неравноправни клаузи. Твърденията на страната, че са и наложени
договорни клаузи със съдържанието на които не е имала възможност да се запознае
предварително следва да се квалифицират като такива за нищожност по смисъла на чл. 146, ал.1 ЗЗП и
чл. 143, т.9 ЗЗП са
неоснователни. Ответникът не е ангажирал никакви доказателства за установяване
на твърдените от него, макар твърде общо, основания за неравноправност.
За потребителя
е от основно значение да бъде информиран преди сключването на договора за
договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на
тази информация той взема решение дали да се обвърже с условията, изготвени
предварително от продавача или доставчика (вж. решение RWE Vertrieb,
EU:C:2013:180, точка 44). Изискването за прозрачност на договорните клаузи,
предвидено в Директива 93/13, не
може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от
формална и граматическа гледна точка. Доколкото въведената с Директива 93/13
система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на
по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по
отношение на степента му на информираност, това изискване за прозрачност трябва
да се тълкува разширително. С оглед дадените разрешения в решение С 26/2013 -
Arpad Kasler и Hajnalka Kaslerne Rabai срещу OTP Jelzalogbank Zrt съдът следва
да определи дали с оглед на всички елементи на релевантните факти, включително
публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на
договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, е могъл да установи договорното
съдържание, потенциално значимите за него икономически последици и общата
себестойност на сключения договор.
Сключеният
договор обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита
по смисъла на чл. 58, ал.1 ЗКИ и чл. 59, ал.2 ЗКИ,
респ. страната е имала възможност да се запознае със същите при проявено
желание и грижа към собствените си дела. Спазено е изискването на чл. 5 от Директива 93/13,
който предвижда, че предлаганото в писмен вид договорно съдържание "се
съставя" на ясен и разбираем език, а потребителят е имал възможност да
проучи всички клаузи на договора по смисъла на съображение 20 от Директивата,
но не се е възползвал от това. Определянето на себестойността на договора
включва приложението на публично оповестими фактори, с оглед на които
ответникът, при проява на обичайно дължимата грижа и съобразителност е можел да
прецени личните си икономически последици от договора. Твърденията за нарушени
потребителски права в останалата част следва да се квалифицират като попадащи в
приложното поле на чл. 143, т.10 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП
обявява за неравноправна всяка клауза, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание.
Възражението на
ответника относно липсата на възможност за капитализация на лихвите съгласно
подписания анекс №1 от 07.12.2009г., съдът намира за неоснователно, тъй като
страната твърди нищожност поради противоречие със закона. С отмяната предходна
Наредба №9, е приета Наредба № 9 от 03.04.2008 г.
за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване
на специфичните провизии за кредитен риск, обн., ДВ, бр. 38 от
11.04.2008 г., в която липсва забрана между страните да бъде уговорена
възможност за капитализиране на лихви. Страните са уговорили, че редовният дълг
включва редовна главница, просрочена главница, уговорили са промени в условията
по договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че
уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктурирана
главница. В конкретният случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм,
тъй като с подписване на Анекса по договора е преструктуриран дълга или
експозицията, съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за
установяване на специфични провизии за кредитен риск, обн., ДВ бр.
38 от 11.04.2008 г. Не е спорно, че кредитополучателя е изпълнявал първоначално
поетото задължение, а впоследствие е забавил и дрлял изпълнението, поради което
се е наложило неговото преструктуриране. С преструктурирането всъщност се
формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя
и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл няма
начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между
страните за новия размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи
от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на
забавено изпълнение обуславя дължимостта и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ако и съдът да приеме, че клаузите
относно капитализиране на натрупаната главница в анекса са неравноправни
доколкото са уговорени във вреда на длъжника тъй като влошават неговото
положение, то този резултат се постига при неизпълнение на предварителното
условие, уговорено в тях – липса на плащане в предоставения 6 месечен гратисен
период. Освен това, на осн. чл. 146
вр. чл.
143 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребители са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално, като последното не включва случаите на договори
при общи условия. В настоящия казус оспорваните от ответника пред ВОС клаузи -
по договора за банков кредит и анекса, касаещи начина на определяне на
договорната възнаградителна лихва, включването й в месечните анюитетни вноски, капитализирането
на начислени за съответен период суми –непогасена главница, към главница,
начина на определяне и на погасяване на наказателната лихва, са индивидуално
договорени между страните. Тези клаузи представляват съглашения по самия
договор, респ. анекса и не са включени в общи условия, които са изготвени
предварително и на които кредитополучателят не е могъл да влияе. Погасителният
план и всяка вноска по него, а и размерът на главниците и начинът на
капитализиране към тях на договорните лихви за определен от страните период
също са договорени индивидуално по договора и анексите.Така длъжникът е изразил
воля по см. на чл.
76, ал.1 ЗЗД за поредността и размера на погасяване на съществуващите
няколко задължения към кредитора. Поради това съдът намира възраженията относно
начина на формиране на договорната възнаградителна лихва за неоснователни. По
делото освен това е проведено доказване от ищеца, че клаузата, регламентираща
възнаградителните и наказателните лихви е индивидуално уговорена, поради което
съществува законова пречка за прогласяване нищожността й с оглед разпоредбата
на чл. 146, ал.1 ЗЗП
/Определение № 72 от 13.02.2013 г., т.дело№ 802/2012, ВКС, ТК, II ТО/. На
основание чл. 146, ал.2 ЗЗП
не са индивидуално договорени клаузите в предварително изготвените от
търговеца/доставчик договори, върху чието съдържание потребителят не е имал
възможност да влияе, както и в случаите на договор при общи условия. Тежестта
на доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена, пада изцяло върху
търговеца/доставчик. Съдът намира това за установено с приложените договор и
анекс към него.
На следващо място съдът дължи
произнасяне по направеното от ответника възражение за погасителна давност спрямо договорната възнаградителна лихва
дължима за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г., спрямо наказателната лихва
за периода 05.01.2010г. – 16.01.2014г., а така също и спрямо лихвата по чл.4.6
от анекса към договора за кредит. Възражение за изтекла погасителна давност се
поддържа и по отношение на претендираната от банката комисионна за управление
за периода от 01.01.2011г. до 01.01.2013г.
При разглеждане на въпроса за приложимата давност по отношение на
вземанията за договорни лихви следва да се има предвид, че съгласно
разрешението, дадено с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ВКС по т. д. № 3/2011г. на
ОСГК периодични плащания по смисъла на чл. 111, б."в" ЗЗД са
вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги и за тях се прилага тригодишна
давност. Понятието "периодични плащания" се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. Винаги, когато едно плащане притежава посочената
по-горе съвкупност от отличителни белези, то следва да се определи като
периодично по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Процесното вземане произтича от договор за
кредит, разновидност на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110
и чл. 111 от ЗЗД. В този смисъл е задължителната съдебна практика, постановена по
реда на чл.290 от ГПК /Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. №
110/2011 г., IV г. о., ГК/. Съгласно Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о., ГК при договора за заем е налице неделимо
плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора, поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Съобразно задължителната съдебна практика, за разлика от периодичните
плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт,
имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с
уговорени анюитетни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване
на едно общо задължение на отделни части. По отношение началния момент на
давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ, съгласно
която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне
цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след
изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл.
114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.
д. №795/2010г., IV г. о., ГК; Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 523/2011 г., III г. о., ГК/ В случая периодът на погасителния план изтича в
бъдещ момент – 2028г., но в хода на процеса е настъпила предсрочната му
изискуемост с връчване на ответника на допълнителната искова молба на
29.03.2016г. Поради това съдът не обсъжда дали подаването на заявление би
прекъснало теченето за давността – този въпрос би бил поставен при ненастъпила
предсрочна изискуемост или изтичане на срока по погасителния план преди
подаване на заявлението по чл.417 ГПК. С оглед на горното, възраженията на
ответника за погасяване на отделните договорни лихви се явява
неоснователно.
По отношение на претендираната законна лихва за забава върху размера на
главницата за периода от подаване на заявлението 17.04.2014г. до изплащане на
дълга в цялост, също не са налице основанията за погасяване по давност.
По отношение размерът на дължимата сума: Предсрочната изискуемост е санкция
за неизправността на длъжника, поради което последиците следва да включат пълно
и точно изпълнение на задължението, каквото то съществува и се дължи и при
настъпване на срока. Ако кредиторът не упражни правото си на предсрочна
изискуемост, но длъжникът е неизправен, на падежа на задължението, той би
дължал връщане на заетата суми и на възнаградителната лихва, като и обезщетение
за забавата. Упражняване на предоставено от договора право на предсрочна
изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не следва да се тълкува
като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение на задължението във
вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника. При
уговорена в договор за заем за потребление предсрочна изискуемост на
задължението за връщане на заетата парична сума, настъпва предсрочна
изискуемост и на непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в
частта им за възнаградителни лихви и такси./р.99/01.02.2013г. по т.дело
№610/2011г. на първо т.о. на ВКС, чл.290 ГПК/
Съобразно приетото заключение на вещото лице М.Я., съдът възприема
посочените от същото изчисления на дължимите суми по кредита към датата на
изготвяне на заключението /края на юни 2016г./, тъй като предсрочната
изискуемост е настъпила в хода на процеса. Съобразно това ответникът дължи на
банката –ищец сумите: 77123.07 евро, представляващи главница по договора за
банков кредит от 19.12.2007г.; сумата от 21 023.58 евро, представляващи
възнаградителни договорни лихви; сумата от 5 640.14 евро, представляващи
дължими наказателни лихви /съобразно заключението в по-нисък размер от
претендираните 6119.39 евро/; сумата от 1 671.78 евро, представляващи
дължимите лихви по чл.4.6 от анекс №1 към договора, но в претендирания с
исковата молба по-нисък размер от 1602.12 евро; комисионна в размер на 343.76
евро, т.е. до предявения размер въпреки по-високия установен от вещото лице от
696.31 евро. Върху главницата се дължи и законната лихва от предявяване на иска
до окончателното изплащане на задължението тъй като само в хипотезата на
разглеждане на иск по чл.422 ГПК, заявлението за издаване на заповед има характер на искова молба /арг. ал.1 на
същата разпоредба/.
В останалата част исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни за
сумата от общо 901.33 евро или 1 762.84 левова равностойност,
представляващи разлика в претендираните договорна и наказателна лихви.
Съобразно заключението съдът констатира разлики в претендираните с исковата
молба размери на възнаградителната и наказателната лихва спрямо същите
установени от вещото лице в ССЕ към датата на изготвяне на заключението –
л.148, ССЕ. В тази част исковете на банката по чл.430 ТЗ следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Същевременно съдът следва да присъди на страната и сторените в исковото
производство разноски. При разглеждане на иска по общия исков ред съдът намира,
че не намира приложение разпоредбата на т.12 от т.р.№4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно последната, съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение. Принудителното събиране на разноските се
извършва въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по
установителния иск, изпълнителен лист по чл.
404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство. По същия ред се издава
изпълнителен лист и за присъдените с решението или с определението за
прекратяване на производството по делото разноски за исковия процес. С оглед характера на уважения евентуален
иск, съдът дължи произнасяне по искането за разноски сторени единствено в
исковото производство.
И двете страни са направили искане за присъждане на разноски като с оглед
изхода от спора по главния иск се следват разноски на ответника, а по
евентуалния иск – разноски се следват на ищеца. Съдът дължи произнасяне и по
направеното от ю.к.Ц. възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на
адв.М.Д., на основание чл.78, ал.5 ГПК. Тъй като първият иск е отхвърлен
изцяло, то разноски за същия, доколкото процесуалната защита се осъществява
едновременно и по двата иска, се присъждат на ответника. Видно от списъка по
чл.80 ГПК същия претендира разноски в размер на 8 136 лева, представляващи
минималният размер от 6 733.85 лева адв.възнаграждение и начислен ДДС в
размер на 1 346.77 лева. Съдът изчисли тази сума съобразно чл.7, ал.2, т.4
от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на
сумата от 6 733.85 лева като след начисляване на ДДС се получава дължимо
възнаграждение в размер на 8120.62 лева. Освен това ответникът е сторил
разноски за заплащане на депозит за вещо лице в размер на 200 лева, които са
реално внесени по сметка на ВОС.
В приложения договор за правна защита и съдействие на ответника С. е
посочено изрично, че правната помощ е предоставена безплатно в хипотезата на
чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Съгласно
мотивите към т.1 на ТР
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между
клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване. Такъв договор е представен
от ответника на л.164 от делото. От същия договор се установява, че учредената
процесуална представителна власт за адв.Д. ще бъде предоставена безплатно, в
хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Изявленията за наличие на конкретното
основание за оказване на безплатна помощ по чл.
38, ал. 1 ЗА, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаване на искането по чл.
38, ал. 2 ЗА е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.
36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. Размерът на възнаграждението се определя от съда по императивната
разпоредба на чл.
38, ал. 2 в рамките на предвидения в Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът изчислява същия
на 8 120.62 лева с ДДС съгласно чл.7, т.4 от цит.Наредба. Тази сума се дължи от
ищеца на ответника по отхвърления установителен иск ведно със сумата от 200
лева разноски за депозита по експертизата, или общо 8 320.62 лева. Възражението за прекомерност е неоснователно с оглед
изчислените от съда минимални размери на възнаграждението спрямо цената на иска,
на основание чл.78, ал.5 ГПК.
По втория уважен осъдителен иск разноски се дължат на ищеца съобразно
уважената част съгласно чл.78, ал.1 ГПК, а за отхвърлената част се дължат на
ответника – съгласно чл.78, ал.3 ГПК. При прилагане на пропорцията съдът
намира, че ответникът дължи на ищеца разноските съобразно представения списък
по чл.80 ГПК в размер на 5 792.62
лева, на осн.чл.78, ал.1 ГПК. Ищецът дължи разноски на ответника по
евентуалния иск съобразно отхвърлената част в размер на 70.33 лева, на осн.чл.78, ал.3 ГПК.
Съобразно разпоредбата на чл.72, ал.2 ГПК ищецът не дължи довнасяне на
държавна такса по евентуалния иск.
Съобразно горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК ********* срещу Г.С.С., ЕГН **********, искове с правно основание чл.124
вр.чл.422 ГПК, за установяване вземане на банката спрямо ответника, произтичащо
от договор за банков кредит от
19.12.2007г. и анекс №1/07.12.2009г. съгласно издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.дело №637/2014г. на ВРС, 12 състав, както следва: главница в
размер на 77 123.07 евро; договорна
лихва в размер на 21 445.79 евро за
периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; наказателна лихва в размер на 6 119.39 евро за периода от
05.01.2010г. до 16.01.2014г. вкл.; изискуема лихва съгласно чл.4.6 от анекс №1
към договора от 07.12.2009г. в размер на 1
602.12 евро, дължима за периода от 05.08.2009г. до 06.12.2009г.; комисион
за управление в размер на 343.76 евро дължим
за периода от 01.01.2011г. до 01.01.2013г. и при условията на евентуалност, в
случай че установителните искове бъдат отхвърлени като неоснователни поради
липса на предсрочна изискуемост, ищецът поддържа осъдителни искове за същите
суми ведно със законна лихва от завеждане на иска на 29.12.2015г. до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Г.С.С., ЕГН ********** да
заплати на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК *********, по
предявените в евентуалност осъдителни искове, сумите дължими по договор за
банков кредит от 19.12.2007г. и
анекс №1/07.12.2009г., чиято предсрочна изискуемост е настъпила в хода на
производството, както следва: 77 123.07 евро – главница по договора;
сумата от 21 023.58 евро, представляващи възнаградителните лихви по
договора за периода от 05.12.2009г. до 08.12.2013г. вкл.; сумата от 5640.14
евро, представляващи наказателни лихви за периода от 05.01.2010г. до
16.01.2014г. вкл.; сумата от 1602.12 евро- изискуема лихва съгласно чл.4.6 от
анекс №1 към договора от 07.12.2009г., дължима за периода от 05.08.2009г. до
06.12.2009г. както и комисионна за управление на кредита в размер на 343.76
евро, за периода от 01.01.2011г. до 01.01.2013г., на основание 430 ТЗ вр.чл.79
от ЗЗД и чл.86 ЗЗД ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на
иска до окончателното изплащане на задължението съгласно чл.86 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ
исковете по чл.430 ТЗ вр.-чл.79 от ЗЗД, за разликата над уважените до
претендираните с исковата молба размери, както следва: за разликата над 21 023.58
евро до претендираните 21 445.79 евро, представляващи договорна
възнаградителна лихва по договора за кредит както и за разликата над 5 640.14 евро
до претендираните 6 119.39 евро, представляващи наказателни лихви по
договора, на осн.чл.430 ТЗ вр.чл.79 ЗЗД.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК *********,
София да заплати на Г.С.С., ЕГН **********, сторените по делото разноски по
отхвърлените установителни искове, в размер на 8 320.62 лева, представляващи договорено адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, изчислено от съда съобразно Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адв.възнаграждения и внесен депозит за вещо
лице, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Г.С.С., ЕГН ********** да
заплати на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК *********, София сторените
по уважения евентуален осъдителен иск разноски, съобразно уважената част, в
размер на 5 792.62 лева, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/ЕАД, ЕИК *********, София да заплати на Г.С.С., ЕГН **********, сторените
по делото разноски по осъдителния иск в отхвърлената му част в размер на 70.33 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в
2 седмичен срок от връчването му на страните с препис от същото, пред ВнАС.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: