Присъда по дело №135/2020 на Окръжен съд - Търговище

Номер на акта:	12
Дата:	4 ноември 2020 г.
Съдия:	Бонка Василева Янкова

Дело:	20203500600135
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	24 август 2020 г.

Съдържание на акта

ПРИСЪДА
Номер 1204.11.2020 г.Град Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Търговище
На 04.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:БОНКА В. ЯНКОВА
Членове:АНГЕЛ Г. ПАВЛОВ

МИРОСЛАВ Н. МИТЕВ
Секретар:ЖОРЖЕТА С. ХРИСТОВА
Прокурор:Драгомир Пенчев Сяров (ОП-Търговище)
като разгледа докладваното от БОНКА В. ЯНКОВА Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20203500600135 по описа за 2020 година
ПРИСЪДИ:
ОТМЕНЯВА присъда № 22 на Районен съд гр.Търговище по НОХД № 686/2019 г.,
постановена на 18.06.2020 г. в частта, с която подсъдимият О. Л. М. е бил признат за
невинен в извършването на престъпление по чл.131а във връзка с чл.129 ,ал.1 и във вр с
чл.29,ал.1, б“а“ и б“б“ от НК, както и в частта, в която на основание чл.23 от НК е било
определено общо наказание в размер на три години лишаване от свобода, като:
ПРИЗНАВА подсъдимия О. Л. М. , роден на *** в гр.Търговище, български гражданин,
грамотен, неженен, осъждан, с ЕГН **********, ЗА ВИНОВЕН в това, че:
На 12.07.2018 г. в гр.Търговище нанесъл удари по лицето на Б. Й. С. , ЕГН **********
от гр.Омуртаг, с което му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на
горната челюст, фронтално, в областта на горните първи, втори и трети зъби, вляво и дясно,
довело до трайно затрудняване на дъвченето и говора на пострадалия, като деянието е
извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.131а във
връзка с чл.129,ал.1 и във връзка с чл.29,ал.1,б “а“ и б“б“ от НК му налага наказание
лишаване от свобода за срок от п е т години и ш е с т месеца.
На основание чл.57,ал.1,т. 2,б“а“ и б“б“ от ЗИНЗС определя първоначален с т р о г
режим на изтърпяване на така наложеното наказание.
1

На основание чл.23, ал.1 от НК налага най-тежкото от така определените наказания (по
чл. 131а от НК , по чл. 343б,ал.3 от НК, по чл. 343в,ал.2 от НК и по чл. 343в,ал.3 от НК),
а именно лишаване от свобода за срок от п е т години и ш е с т месеца, което следва да
бъде изтърпяно при първоначален с т р о г режим, на основание чл.57,ал.1,т.2,б.“а“ и “б“ от
ЗИНЗС.
ИЗМЕНЯ присъдата в частта, в която на основание чл.343г от НК за престъплението
по чл. 343б, ал.3 от НК на подс.М. е било наложено наказание лишаване от право да
управлява МПС за срок от три години и шест месеца, като УВЕЛИЧАВА така наложеното
наказание лишаване от право да управлява МПС с две години и го определя в размер на
п е т години и ш е с т месеца.
ОТМЕНЯ присъдата в частта, в която е съдът е зачел времето, през което подсъдимият
е бил лишен от това право.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата наказателно - осъдителна част.
Присъдата подлежи на обжалване и протест, съгласно чл. 346,т.2 от НПК пред ВКС в
петнадесетдневен срок от днес.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
2

Съдържание на мотивите

МОТИВИ към присъда № 12/04.11.2020г., постановена по ВНОХД № 135 по описа за
2020 г на Окръжен съд- Търговище
С присъда № 22/18.06.2020 г., постановена по НОХД№ 686 по описа за 2019 г., Районен
съд - Търговище признал подсъдимия О. Л. М. , с ЕГН **********, за виновен в
извършването на три престъпления: по чл.343б,ал.3 от НК, извършено на 7.05.2018 г., по
чл.343в,ал.2 от НК и по чл.343в,ал.3 от НК, и двете извършени на 27.02.2019 г. За всяко от
престъпленията съдът определил наказание лишаване от свобода в размер на по три
години и глоба в размер на 1500лв, а за първото престъпление - по чл.343б,ал.3 от НК, на
основание чл.343г от НК наложил и кумулативното наказание: лишаване от право да
управлява МПС в размер на 3 години и 6 месеца. На основание чл.23 от НК съдът
определил общо наказание между наложените на подсъдимия, а именно: три години
лишаване от свобода и глоба в размер на 1500лв, към което присъединил на основание
чл.23,ал.2 от НК наказанието лишаване от правоуправление на МПС за срок от три години и
шест месеца. Съдът зачел времето, през което „подсъдимият бил лишен да управлява МПС“.
С посочената присъда съдът признал подсъдимия М. за невиновен в това, че на
12.07.2018г. в гр.Търговище, в условията на опасен рецидив, причинил средна телесна
повреда на Б. Й. С. , поради което и го оправдал по обвинението му за престъпление по
чл.131а във връзка с чл.129,ал.1 от НК във връзка с чл.29,ал.1 б“а“ и б.“б“ от НК. Съдът
отхвърлил предявения от С., за причинените му от престъплението неимуществени вреди
граждански иск за сумата от 3000 лв, като неоснователен и недоказан.
Съдът се произнесъл с посочената присъда и по въпроса за разноските по делото и
относно вещественото доказателство.
Против така постановената присъда е постъпил протест от прокурор при РП
гр.Търговище, в който е изразено несъгласие с оправдателната част на присъдата. Иска се
отмяната и и постановяване на нова от въззивния съд, с която подсъдимия бъде осъден за
престъплението по чл.131а във вр. с чл.129,ал.1 и чл.29,б.а“ и „б“ от НК. В протеста е
оспорена и справедливостта на присъдата, само досежно размера на кумулативното
наказание лишаване от правоуправление. Исканото завишаване от три години и шест месеца
на шест години е аргументирано с доводи, изведени от изключително високата степен на
обществена опасност на подсъдимия, обоснована от своя страна с обремененото съдебно
минало на подсъдимия, негативните му характеристичните му данни, включително и като
водач на МПС, предвид множеството административни санкции по ЗДвП, както и
последващата му престъпна дейност, отново за престъпления по транспорта, за които е
ангажирана отговорността му по същото дело. В представените своевременно, подробни
допълнителни съображения, заявената незаконосъобразност на присъдата с оправдаването
на подсъдимия за престъплението по чл.131а от НК е аргументирана основно в две насоки -
оспорена е аналитичната дейност на първата инстанция и в частност, даденото пълно
доверие на обясненията на подсъдимия, които според прокурора са недостоверни и
1

съответно с характер само на защитна теза.
Срещу присъдата е постъпила и въззивна жалба от подсъдимия, подадена чрез
упълномощения му защитник, адвокат П. Вълчев от АК Варна, в която е изразено
несъгласие с размера на наложеното наказание-за всяко от престъпленията и общо
наложеното на основание чл.23 от НК. Твърди се, че са определени произволно в
максималния предвиден размер, като не са съобразени с доказателствата по делото, поради
което и се иска намаляването им и определяне на същите между минималния и средния
размер предвиден в закона.
В съдебното заседание представителят на Окръжна прокуратура –Търговище поддържа
протеста в цялост. Счита, че първоинстанционната присъда е неправилна и
незаконосъобразна в оправдателната си част и следва да бъде отменена, като се постанови
нова, с която подс.М. бъде осъден по обвинението му по чл.131а във вр с чл.129,ал.1 и
чл.29,ал.1,б.а и б.б от НК, както и да бъде увеличено наказанието лишаване от
правоуправление на МПС в поискания размер от 6 години. Взема становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Подсъдимият М., редовно призован, се явява лично и с упълномощения си защитник -
адв.П.Вълчев от АК Варна. Поддържа изцяло въззивната жалба с молба да бъде уважена и
наказанието - намалено. Като неоснователен, счита, че протестът следва да бъде оставен без
уважение. В идентичен смисъл е изразената му позиция при предоставеното право на
последна дума.
Упълномощеният му защитник, адв.П.Вълчев, аргументира подробно съображенията си
за неоснователност на протеста, както и конкретните доводи, поради които счита, че
наложеното наказание се явява прекомерно и несправедливо.
Съдът, като прецени оплакванията в протеста и във въззивната жалба и като
провери изцяло правилността на обжалваната присъда по реда на чл. 314, ал. 1 от
НПК, установи следното:
ПО ПРОТЕСТА:
Същият е основателен. За да оправдае подсъдимия М., първоинстанционният съд е
приел, че на инкриминираната дата - 12.07.2018г. пострадалият е получил описаните от
обвинението телесни увреждания, но по отношение на авторството е приел, че същото е
останало недоказано по несъмнен начин. Направеният извод е аргументиран чрез подробно
съдържателно възпроизвеждане на свидетелските показания(на пет страници), включително
и на пострадалия С. и направеното обобщение, че „само и единствено пострадалия е
посочил като извършител на деянието подс.О. М.“(мотиви,л.292, НОХД)
От съдържанието на възпроизведените свидетелски показания, от които, както е
отбелязано в мотивите (л.287,НОХД) съдът е приел, че: „..не са събрани достатъчни и
2

безспорни доказателства относно авторството на деянието, като остава спорен въпроса
и относно мястото на извършване на деянието“, както и от посоченото обобщение, може
да се приеме, че съдът е счел, че сами по себе си показанията на пострадалия не са
достатъчни да установят релевантния факт - авторството, а от друга страна, че пречка за
това е липсата на други очевидци или такива, подкрепящи заявеното от пострадалия.
Съображенията на първоинстанционният съд не могат да бъдат споделени, защото не
почиват на предвидените в НПК правила за доказателствен анализ, нито на критериите за
дължимата преценка за достоверност.
На първо място: за разлика от други правни системи националната ни наказателно
правна система не споделя принципа „Testis unus, testis nullus“(Един свидетел не е свидетел),
респективно е възприето разбирането, че показанията и само на един свидетел са годна
основа за решаващи фактически изводи, при условие разбира се показанията му да се
подкрепят и да са в съответствие с другите събрани по делото доказателства, на база на
което да биха могли да получат положителна оценка за достоверност. Както е посочено и в
Р № 20/1.02.2016 г.по н. д. № 16/2016 г.,на ВКС,III н.о.“ В съвременната
наказателнопроцесуални доктрина и в съдебната практика категорично е отхвърлено
становището, че "един свидетел не е свидетел". Напротив, в чл.14,ал 2 от НПК
императивно е предвидено, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не
могат да имат предварително определена сила“.В същият смисъл е и Р № 126/17.06.2016 г.
по н. д. № 360/2016 г.,на ВКС, II н. Казано иначе, само факта, че извършителят е установен
от един свидетел не дискредитира възможността авторството да бъде установено несъмнено
и по този начин, както неправилно е приел РС. Без значение е и процесуалното положение
на свидетеля и че в случая е пострадалия от престъплението (в този см вж Р №
301/12.06.2013 г. по н. д. № 917/2013 г., на ВКС, III н.о).
На второ място: изводът, че „останалите свидетели не установяват достатъчно и
безспорни доказателства относно авторството на деянието“, налага преди обсъждането
му две уточнения, продиктувани от нееднозначното му разбиране и по-точно липсата на
яснота какво конкретно е имал предвид районният съд - че не установяват пряко
авторството (и в този смисъл не са достатъчни и безспорни) или че не подкрепят
установените в показанията на пострадалия доказателствени данни(и в този смисъл
последните остават изолирани и съответно недостатъчни).
И двата аспекта, изводими от общо формулираното в мотивите заключение за
недоказаност на авторството не могат да бъдат споделени. Както се посочи, допустимия по
националното ни наказателно процесуално право стандарт за доказаност, застъпен в
чл.303,ал.2 от НПК, в контекста и на принципното положение по чл.14,ал.2 от НПК
позволява изпълнението му и при един свидетел и в този смисъл отсъствието на други
преки източници не изключва априори възможността същият да бъде удовлетворен и при
един очевидец и второ, дали подкрепят или не заявеното от пострадалия може да се
3

прецени едва след надлежното им съпоставяне, анализиране и оценяване, каквото от
обективираните в мотивите съображения не може да се приеме, че е изпълнено.
Всъщност, конкретния казус не се различава от класическите случаи на противоречие
между две доказателствени съвкупности, формирани от една страна от показанията на
пострадалия и от друга от обясненията на подсъдимия. Последното е изисквало, в контекста
и на задължението по чл.305,ал.3,изр второ от НПК оценка на всички събрани по делото
доказателства, извършена целенасочено и за обосноваване в крайна сметка на извода, коя от
двете съвкупности заслужава доверие. Необходимите за преценка достоверността им
критерии обаче в немалка част са били пренебрегнати от съда, което от своя страна е
компрометирало съществено законосъобразността на аналитичната му дейност. Последната,
както предписва чл.105,ал.7 от НПК следва да бъде внимателна и да съобрази
последователността и информативността на съответния източник, кореспонденцията му с
другите доказателства и позитивната му формална логичност. Последица от несъответния с
посочените изисквания аналитичен процес е приетият от съда, очевидно като довод за
недоказаност на обвинението и „спорен въпрос“ с мястото на инцидента. Мястото, на което
са се развили инкриминираните събития, всъщност е пряко свързано с механизма на
причиняване на увреждането и като цяло с всички факти от предмета на доказване. Иначе
казано, приетата „спорност“ на местопрестъплението е обстоятелство, което само по себе си
не обуславя извод за недоказаност на обвинението, както неправилно го е ценил РС, а е
изисквало мобилизиране на доказателствената му и аналитична дейност за разрешаване на
„спора“ и съответно коя от противоречивите доказателствени съвкупности достоверно го
установява.
В тази връзка, несподеляемо е съображението(вж. мотиви, л. 293,НОХД), с което съдът е
отказал да изпълни задължението си да изясни всички факти от предмета на доказване -
включително и мястото на престъплението, приемайки, че същото не е точно посочено в ОА
и особено, че същото, разбрано като точен адрес или други координати, не е отразено в
обвинителния диспозитив, а само било посочено „в гр.Търговище“. Необходимо е да се
отбележи, че в аспекта на задължителните указания по т 4.2 от ТР №2/2002 г. на ОСНК,
първо, изискванията по отношение на фактическото описание към обстоятелствената част и
диспозитива е различно (вж и Р № 75/ 16.08.2017 г. по н. д. № 89/2017 г.,на ВКС, II н. о.) и
второ - описанието на мястото е достатъчно конкретно и ясно, включително и от гледна
точка правото на защита на подсъдимия да узнае инкриминиращите го факти, изложени от
обвинението и на които последното се позовава. Дали подсъдимият и пострадалият са се
срещнали от източната страна на блока, в който живеят съпрузите Г., както твърди св.С. или
от западната страна (до адвокатските кантори), както сочи подс.М. е фактически въпрос,
изискващ надлежно доказателствено изясняване, но само по себе си соченото от
подсъдимия друго място на съприкосновение с пострадалия С. съвсем не означава, че
обвинителния акт не отговаря на изискванията по чл.246,ал.2 и ал.3 от НПК. И
обстоятелството, че в обвинителния диспозитив е отразено само, че престъплението е
извършено в град Търговище съвсем не компрометира процесуалните действия на
4

обвинението, като отделен е въпросът, че те нямат пряко отношение към доказаността, а
към правото на защита, което както се отбеляза, не е било накърнено доколкото
подсъдимият не е бил възпрепятстван да разбере в какво е обвинен и това е видно от
организираната му защита.
В конкретен план и след обсъждане на доказателствената съвкупност, настоящият
въззивен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на
обвинението по чл.131а във вр.с чл.129,ал.1 и чл.29,ал.1, б.а и б.б от НК, респективно, не
споделя и доводите, с които е отказано доверие на св.С. и подкрепящите го доказателства.
Следва само предварително да се уточни, че обемът на събраните доказателствени
източници настоящият състав намери за достатъчен за изясняване на релевантните по
делото фактически обстоятелства. Видно от делото, първоинстанционният съд е
удовлетворил доказателствените искания на страните и е събрал относимите(и възможни)
за решаване на делото доказателства, като е проявил в достатъчна степен дължимата
процесуална активност, поради което и въззивната инстанция намери, че доказателствената
основа е достатъчна и не налага събирането на нови доказателства, включително не се
налага издирването и разпита на С. Х., за която липсват каквито и да е данни за
местонахождението и главно не е от решаващо значение по делото. Годността на
формиращите я източници не е компрометирана от не съвсем прецизното изпълнение на
задължението по чл.283 от НПК – доколкото в съдебния протокол(л.257,НОХД) е
вписано,че се четат „писмените доказателства по делото“(л.257, НОХД), докато
процесуалната норма изисква прочитане и на писмените доказателствени средства -
„протоколите и другите документи“. Същественото в случая е това, че източниците
несъмнено са огласени, като липсват каквито и да е възражения на страните в тази посока.
Ето защо и съдът намира, че не е налице пречка, а обратно е налице основание за надлежно
ползване на всички писмени доказателствени източници, включително и протоколите от
действията по разследването.
Идентично е положението и с гласните доказателствени източници, които съдът
също намира за годна основа за формиране на фактически изводи. Депозираните на
л.51т.1,Д.П. показания на св.С., при взетото становище и депозиран отказ на защитата и
подсъдимия( за прочитане по ал.5), законосъобразно са прочетени на основание чл.281,ал.4
във вр. с ал.1,т.2 от НПК и несъмнено съставляват годен за обсъждане доказателствен
източник(вж и Р № 532/7.01.2014 г. по н. д. № 1894/2013 г., на ВКС,III н. о). Вярно е, че
задължението за прочитане включва всички, а не само някои от показанията от Д.П и че
спрямо С. са били проведени още два разпита – на 11.12.2018г (л.53,т.1) и на 11.02.2019г
(л. 54,т 1),но доколкото съдържателно същите са само с уточняващ на вече заявеното, а не
информативен характер, поради което въззивният съд не намери основание за тяхното
прочитане.
Така формираната доказателствена основа, както се отбеляза, въззивният състав намери
5

за достатъчна по обем, и годна да обслужи изпълнението на визираната в чл.13 и чл.14 от
НПК цели. Несъгласието, обусловило и постановения във въззивната инстанция различен
резултат, е само с изводите, направени от районният съд и извършения от последния
доказателствен анализ, въз основа на който ги е извел. Обсъждайки двете противоположни
доказателствени съвкупности, въззивният съд намира за достоверна формираната от
показанията на пострадалия и другите подкрепящите го доказателствени източници, поради
следното:
На първо място, показанията на пострадалия депозирани пред съда (л.134-л.136, л.226-
л.227, НОХД) и тези, дадени на досъдебното производство(л.51,т.1), с отчитане разликата
повече от една година между тях, в съществените аспекти са непроменени, последователни
и детайлни, като непротиворечиво възпроизвеждат относимите по делото фактически
положения и намират пълна подкрепа в останалата обективна и достоверна доказателствена
съвкупност - не само по отношение на получените увреждания и датата, на която ги е
получил, както е приел РС и в която част му дава вяра (мотиви, л. 287,НОХД), но и по
отношение на всички факти от предмета на доказване.
Установените конкретни действия на всеки от безспорно незаинтересованите по случая
свидетели –Д. Г., П.Г., С.Л., А.К., С.С. и И.М. и съдържанието на техните показания,
преценени самостоятелно и чрез взаимното им съпоставяне подкрепят изцяло възприетите
от обвинението инкриминиращи факти, посочени в обстоятелствената част на
обвинителния акт и основани върху показанията на св.С., в които същият, както се посочи,
непротиворечиво ги е описал:
I.Относно времето и мястото: Посочената от св.С. инкриминирана дата е несъмнено
установена, включително и от изготвените по случая служебни документи съставляващи
обективни писмени доказателства - от прегледа в Спешна помощ(л.20 и л.98,т.1,Д.П) и
л.44,т.1,Д.П ) и докладната записка от полицията за взетото по сигнала отношение (л. 44,
т.1,Д.П.) Неоспорено е и заявеното от св.С., че на посочената дата, около 19ч - 20ч заедно
със св.З., пристигнали в гр.Търговище с управляван от пострадалия лек автомобил, който
оставили в кв.Запад (св.З., л.139,НОХД) и се придвижили до централната част на града до
място, което св.С., с уговорката, че не познава добре гр.Търговище е описал достатъчно
ясно: „под къщата на Емо, под нея има площадка, детска площадка и блок.Аз бях зад блока
до детската площадка ..“(л. 136,НОХД) и „От горната страна на блока, където ме
намериха патрулката и линейката,от която страна от терасата искаха да ми хвърлят
салфетки хората.От горната страна има детска площадка.Това става между детската
площадка и блока.Блокът има два входа,аз бях на горния ..“ (л. 227, НОХД). Именно на така
описаното място, пострадалият е посочил, че подсъдимият му нанесъл ударите, от които
паднал “… на земята,като от носа ми течеше кръв“ (л.134, НОХД). И на същото това
място, както сочи св.З. (л.57,т.1,Д.П, прочетени и потвърдени в с.з., л.140, НОХД), тъй като
„от устата и носа му не спираше да тече кръв…От блока една тераса една жена хвърли
салфетки,с които го почистихме“, а безспорно мястото, от което св.Г. е хвърлила
6

салфетките е терасата на хола от апартамента и, намиращ се на четвъртия етаж на
ул.“Лилия“ № 6 и обърнат на изток, както потвърждава съпругът и - св.П.Г.: „ Холът ни
гледа на изток, не гледа към главната улица, а гледа към трансформатора. Входове имаме
от двете страни на блока, но ползваме само този вход към
трансформатора“(л.138,НОХД). Допълнителни детайли, несъмнено идентифициращи
мястото, на което се е намирал и е бил нападнат пострадалия, в подкрепа даденото от него
описание, внасят и показанията на св.Б., според който мястото, на което видял пострадалия
и където дошли линейката и полицията е „паркинг“, който „се намира на ул.“Лилия“№6, от
страната на гробищата ..“ (л.251,НОХД). Съответно, пристигналите полицаи обобщават
посещение на място по „сигнал относно бито момче на ул.Лилия№6“ в гр.Търговище ,
където видели пострадалото лице, от което „Основно кръв течеше от носа му и и устата“
–св.К. (л.62,т.1,Д.П,, потвърдени в с.з. ,л.143,НОХД). Съвкупната оценка на изводимите от
посочените източници данни обуславя извод за пълна подкрепа на заявеното от св.С. време
и място на инкриминираното деяние, а именно: 12.07.2018 г, на площадката от горната -
източната страна(към която е терасата на св.Г. ) на блока на ул.“Лилия“ № 6.
II.Относно вида и механизма на причинените увреждания: Описаните от св.С., брой и
местоположение на нанесените му удари и получените от тях телесни увреждания са
съответни и кореспондират с останалите гласни и писмени доказателства, включително
намират пълна подкрепа и от заключенията - основно и допълнително, на комплексната
съдебно-медицинска и стоматологична експертиза. Конкретното състояние на пострадалия е
било непосредствено възприето от излязлата на терасата си св.Г., която именно защото
момчето “беше цялото в кръв ..“беше се привело, целия беше в кръв“ (л.138, НОХД) му
пуснала през терасата пакет салфетки. Съпругът и, св.Г. също възприел „момчето обляно в
кръв“, (л.138, НОХД) макар и информативно да е по-пестелив в цялостната картина и да е
възприел момента, в който пострадалия бил сам и „се бършеше“. Да се изправи му помогнал
св.З., който също възприел „От устата и от носа му не спираше да тече кръв.Успя да се
изправи и се подпря на един автомобил“(л.57,т.1,Д.П,прочетени и потвърдени л.140,
НОХД).Пристигналите полицаи също възприели нараняванията на пострадалия и основно
кръвта, която „течеше от носа и устата“- св.К. и св.С.(л.62,л.67,т.1,Д.П прочетени в
с.з.л.142-л.143,НОХД). Видът на причинените увреждания е проверен и изяснен чрез
ползваните специални знания на изготвили първоначалната и допълнителната СМСЕ(л.78 -
л.80 и л.87–л.89,т.1Д.П) вещи лица. Чрез експертните заключения, включително и чрез
подробния разпит на вещите лица, съставляващ неразделна част от самата експертиза ( вж.Р
№ 518/ 14.12.2009 г. по н.д.№ 562/2009 г., на ВКС, I н.о.) е изяснен механизма на
получаване на увреждането, „С твърд,тъп предмет, може и с юмрук, както съобщава
самия пострадал“ д-р Горанов(л.179,НОХД), отговарящ изцяло на описаният от
пострадалия начин - чрез нанесени директни удари, включително и описаното събаряне на
земята и нанасяне на удари и в паднало положение, в каквато посока са разясненията на д-р
Горанов установил „..охлузване по задната повърхност на левия лакът и по предната
повърхност на дясното коляно“( л.169, НОХД).
7

III.Относно последващите събития, свързани с подаването на сигнала и намесата на
медицински и полицейски екипи; И в тази част, косвено относима към обстоятелствата от
предмета на доказване, показанията на св.С. кореспондират изцяло с установеното от
другите гласни и писмени източници: подаването на сигнала от приятелката на св.Б.
(л.251,НОХД) до Спешна помощ, предложената от св.Б. помощ (вж. и св.Г.,л.138,НОХД),
извършеният му преглед на място от д-р С.М.а, отвеждането му в болница, отразено в
издадения формуляр(л.20,т.1,) и амбулаторен лист № 7744 (л.98,т 1,Д.П.), освидетелстването
му на следващият ден от съдебен лекар, издал СМУ(л.21,т.1,т.Д.П),осъществения консулт
със стоматолога д-р.С.Стефанов (л.23-л.24,т.1,Д.П). При липсата на каквото и да е
оспорване относно компетентността и непредубедеността на двете вещи лица, с
отбелязването, че само факта на извършени от тях предварителни прегледи не ги прави
заинтересовани (вж в този см. Р № 355/11.01.2001 г. по н. д. № 264/2000 г., на ВКС, I н. о.)
изготвените от тях основна и допълнителна експертиза са не само допустими източници за
изясняване на фактите от предмета на доказване, но и приносът им е съществен.
IV.Относно авторството: Установената последователност, вътрешна непротиворечивост,
логичност и доказателствена подкрепа на депозираните от св.С. показания пред съда и
прочетените на осн.чл.281,ал.4 във вр.с ал.1,т.2 от НПК и потвърдени показания от
досъдебното производство - тоест все характеристики, позволяващи оценката им като
достоверен източник на релевантните фактите, са пряк източник относно авторството на
подсъдимия. Съдът ги приема за достатъчни да установят по изискуемия несъмнен начин
посочения главен факт от предмета на доказване по следните съображения: - на първо
място, пострадалият не само веднага е посочил на пристигналия полицейски екип –
свидетелите К. и С. лицето, което му е нанесло ударите, но и е могъл да го стори (да го
идентифицира) и това следва както от конкретните обстоятелства на местопрестъплението -
било е достатъчно светло( около 20ч, през м.юли) и на открито място – площадката пред
блока от източната му страна, от механизмът на причиняване - чрез директни удари в
лицевата част, но и главно от неоспорения от никого факт, че двамата се познават отпреди.
Показанията на св.С. относно самоличността на извършителя кореспондират изцяло с
непредубедените и подкрепени от своя страна с писмените доказателства по делото,
показания на свидетелите К., С. и М.. Несъмнено пострадалият е заявил веднага кое е
лицето, нанесло му побоя и това е видно от обективно предприетите действия от св.М.,
който съставил на следващият ден предупредителен протокол не на друг, а именно на
подс.М. (л.49,т.1,Д.П.),като изготвил и докладна записка за резултата от извършената
проверка(л.44,т.1, Д.П.) В случая не тава въпрос за недопустими в разследването
процесуални документи, съставени преди образуване на самото производство, а за
предвидени в НПК писмени доказателства, каквито по естеството си съставляват и
докладната записка, и предупредителния протокол- все документи, съставени във връзка с
изпълнение на служебно задължение. При това, акцентът на тяхната доказателствена
информативност и значение е единствено и само като подкрепящи заявеното от
пострадалия, своевременно идентифициране и назоваване на нападателя, доколкото
8

насочеността на проверката и предприетите действия не са били с издирвателна цел, а са
имали за пряк адресат именно подсъдимия. С отчитане рутинността на действията им и в
контекста и на неособено различаващият се от типичните им случаи процесен казус,
наложило прочитане на показанията им от досъдебното производство на това основание –
чл.281,ал.1,т.2 от НПК(л.142- л.144,НОХД) и двамата полицаи посетили сигнала
категорично са потвърдили депозираните им на Д.П показания, в които ясно възпроизвеждат
първичната информация получена лично от пострадалия и съответно предадена на
колегата им - св.М., който я е възприел и извършил проверка по случая; - на следващо
място, от значение е и обстоятелството,че в нито един момент от проведеното наказателно
производство пострадалият не е демонстрирал колебание или несигурност в самоличността
на лицето, което му е нанесло ударите, което е видно и от отразените в прочетените( л.257,
НОХД) и приобщени протоколи от проведените в хода на разследването очни ставки с
обвиняемия ( л.70,т.1,Д.П.) и със св.З. (л.75,т.1,Д.П.). Въпреки, че точното установяване на
конкретния мотив за побоя не е от решаващо значение за изясняване на случая, заявената от
пострадалия причина (л.135,НОХД), предвид и възрастта на подсъдимия- 25 години е
логична и в този смисъл посочения мотив – връзката на св.С. с бившата приятелка на
подс.М., която е била и свидетел по дело, по което последния е бил осъден, не противоречи
на правилата на формалната логика. Намира и косвена подкрепа в показанията на св.К.(л.
62,т 1,Д.П,прочетени в с.з.), че „другото момче, приятел на бития,обясни …че двамата
били приятели, но се скарали заради някакво момиче и момчето го ударило“.Ето защо съдът
намира показанията на св.С. за годна и достатъчна основа за установяване и на посочения в
чл.102,т.1 от НПК главен факт от предмета на доказване – участието на обвиняемия в
извършеното престъпление.
Следва да се отбележи, че достоверността на показанията на пострадалия не е
компрометирана от изразеното първоначално колебание дали да сезира за случилото се
полицията, установено от св.К., който пояснява, че пострадалият не пожелал “..да пише
жалба (л.62,т 1 Д.П,надлежно приобщени). Напротив, изтъкнатата причина - познанство с
лицето, което го ударило и че щели да „се оправят помежду си“(св.К., л.62,т.1,Д.П) косвено
подкрепя установената обективност в показанията на св.С.. Данните за личността му и в
частност, че същият към последното заседание пред РС, както е отразено в съдебния
протокол“ е приведен в затвора гр.Плевен, за изтърпяване на наложено му наказание“
(л.250,НОХД), сами по себе си не са фактор, изключващи възможността същият да дава
достоверни показания, поради което и не са от естество да го дискредитират като
достоверен източник. Разпоредбата на чл.14,ал.2 от НПК равнопоставя доказателствата, а
видно от приложената справка(л.169-л.170,т.1,Д.П) пострадалият не е осъждан за
лъжесвидетелстване, поради което и в противоречие с презумпцията за невинност би било
същият да се третира като потенциален извършител на престъпление, включително и от
вида на посочените в раздел III,глава VIII от НК и да му се откаже доверие само на това
основание.
Извън посочените обстоятелства, които самостоятелно преценени не компрометират
9

достоверността на депозираните от пострадалия показания, въззивният съд не споделя
както ползваните от първоинстанционният съд, въз основа на които е отказал доверие на
пострадалия, така и не споделя доводите на защитата, развити пред въззивния съд, с които
се аргументира исканото игнориране на показанията на пострадалия, като недостоверни.
I.Без основание първоинстанционният съд е дисквалифицирал показанията на св.С.
като достоверен източник на относимите факти, приемайки, че същият: „.. не желае с
категоричност да даде информация кои от двамата свидетели З. и Б. е видял случилото
се „въпреки,че в ДП е заявил, че няма как З. да не е видял какво е станало, след като бил
на 10- 15 метра от него и е чул св.Б. да казва „Какво правите“(мотиви,л.292,НОХД) и че в
с.з не се възпротивил срещу доведените от защитата на подсъдимия свидетели „и по
никакъв начин“ не им “опонирал“ чрез задаване на въпроси.
Първото основание не намира опора в НПК и е неприемливо, понеже обективира
подход, при който свидетелят – пострадал е поставен в положение да понася
неблагоприятни последици – липса на доверие към показанията му, не въз основа на
евентуално констатирана тяхна непоследователност или необективност, а поради
процесуално поведение на други лица и без показанията на последните, изискващи от своя
страна проверка, да са били подложени на такава. Свидетелят С. добросъвестно е пояснил
КАКВО е чул(от св.Б.) и какво според него БИ ТРЯБВАЛО да е видял( св.З.). Израз на
коректност е отговорът му на въпроса – дали и какво точно е видяло друго лице, даден в
съдебно заседание – „не знам, ще излъжа ако кажа“. В нарушение на чл.117 от НПК,
поставен в положение да отговаря не за своите, а за възприятията на друго лице, св.С. е
пояснил, че св.З. „би трябвало да е видял“, но дали наистина е видял няма как да потвърди,
защото ако го стори „ще излъже“. И от коректното процесуално поведение на пострадалия
като свидетел, съдът е извел основание да отхвърли достоверността на показанията му
защото „не се ангажира да даде достоверна информация, дали от страх или неразбрано
чувство за лоялност или по други неизвестни за съда причини.“ ( мотиви, л.293,НОХД),
което както се посочи е неприемливо.
Второто основание също не може да бъде възприето, доколкото и при него е ползван
непредвиден в НПК процесуален подход: Отречената достоверността на депозираните от
св.С. показания е аргументирана с констатираната от съда „пасивност“ към ангажираните от
подсъдимия гласни доказателства: доведените свидетели В.П. и К.Г., съзряна в съгласието
на св.С. последните да бъдат допуснати и разпитани и в липсата на активност, тъй като не
задавал въпроси. Така придаденото значение на процесуалната позиция на пострадалия не
намира каквато и да е опора в правилата за аналитична дейност в НПК. От липсата на
противопоставяне срещу представени от други страни доказателства не следва извод и за
съгласие с тяхното съдържание или че същото е достоверно. Подобен извод не държи
сметка нито за критериите за оценка на доказателствата, нито с правилността на самата
аналитична дейност, в която подобни критерии не присъстват. Отделен е въпросът, че св.С.
е изразил позиция и тя е обективирана в изявлението му, че не познава „въпросната
10

В...“(л.231,НОХД). Следва да се посочи и това,че дейността по попълването на делото с
доказателства за изясняване на фактите от предмета на доказване, включително и през
призмата на основното право на подсъдимия - да представя доказателства и в контекста на
задължението на съда по чл.13 от НПК- за разкриване на обективната истина, е различна от
дейността по техният анализ и следващата от него оценка за достоверността им.
Съдът не е имал основание да дискредитира показанията на св.С. и поради посоченото
по–горе неизпълнение на собственото задължение да извърши надлежна проверка на онези
доказателствени източници, които от своя страна е ползвал за да изключи достоверността на
пострадалия по въпроса с авторството на подсъдимия. Става въпрос конкретно за
свидетелите Г.З. и Е.Б., чиито показания основно са ползвани от първоинстанционният съд
за аргументиране недостоверността на пострадалия по въпроса относно авторството, прието
по тази причина за недоказано. Достатъчно да илюстрира направената констатацията за
формалната им проверка е приетото в мотивите по отношение св.З., а именно, че
показанията му са последователни, докато цитираното( пак там) съдържание обуславя
противоположно заключение:: “Казал е, че Б. не е можел или трудно е говорел, но не е
казал, че го е ударил О.. Същото е заявил и при проведената очна ставка със св.К., като
заявил на полицаите, че не е видял нищо, не е видял кой е ударил Б., като обяснил, че той
(Б.,бел. ОС) му е казал, че го е ударил О. (л. 289 – л.290,НОХД). Видно е, че по въпроса дали
все пак пострадалия му е казал, че го е ударил О.(М.), показанията на св.З. не са „същите“
както декларативно е приел съда. А в случай, че граматически съдът е имал предвид, че
„същите" се отнася до това, че св.З. все е твърдял, че не е видял лично кой е ударил
пострадалия(с уточнението, че избирането на изказа следва да не поражда възможност за
двусмислие), незаконосъобразността в оценъчната дейност относно показанията на св.З.
намира проявление в друг аспект: след като съдът е приел, че св.С. „му е казал, че го е
ударил О.“, съставляващо макар и опосредено потвърждение на доказателствените данни от
първичния източник- св.С., при всяко положение е следвало до ги съпостави с показанията
на пострадалия, защото така разчетени всъщност ги подкрепят, а не ги опровергават, както е
приел съда.
Всъщност, макар, че двамата свидетели - З. и Б. съдържателно не са
противопоставими на показанията на св.С., доколкото не сочат друго лице за автор и в този
смисъл не са пряко опровергаващи го, очевидно значението на техните показания, като
изключващи достоверността на св.С. е изведено от съда на плоскостта на установената в
тях липса на подкрепящи показанията на св.С. данни. Както се посочи обаче, преди това,
съдът е дължал, но не е извършил надлежна проверка на обективността и съответно
достоверността на депозираните от свидетелите З. и Б. в тази посока показания. В
съдържателен план заявеното от тях не е било анализирано, нито съпоставено с другите
свидетелски показания, с установеното от писмените доказателствени средства и писмените
доказателства, включително и с изяснените чрез специализираната експертиза –основна и
допълнителна обстоятелства. Съдът се е ограничил да възпроизведе съдържанието им в
11

мотивите и да отбележи основанието, наложило прочитането на депозираните на Д.П техни
показания – а то е констатираното съществено противоречие, но без да го коментира през
призмата на критериите за достоверност, нито е посочил на кои от тях дава вяра - на
депозираните или на прочетените. Видно е, че относно самоличността на извършителя и
двамата свидетели са информативно оскъдни, колебливи, вътрешно противоречиви и твърде
пестеливи в информационен план, а непоследователността в показанията им (обусловила,
както се посочи тяхното прочитане -вж л.140 и л. 252,НОХД), вътрешното им противоречие
и спрямо другите доказателства обуславя заключение, че същите не могат безрезервно да
бъдат приети за достоверни, както прибързано е счел първоинстанционният съд.
Относно св.З.: установено е по делото, че същият е бил в приятелски отношения и с
пострадалия и с подсъдимия, като с последния имат и общо осъждане - по НОХД№ 877/13г
на СНС( л.172 и л. 177,т.1 от Д.П.), а отделно е бил и в служебни отношения с бащата на
последния, работейки в неговата фирма(л.166,т.1,Д.П) Установена непоследователност и
противоречие, касателно обстоятелството казвал ли му е пострадалия(както сочи в
проведените очни ставки( л.72,т1 и л.75,т 1 Д.П) или не му е казал, както твърди пред съда
(л.139,НОХД), кой му е нанесъл ударите, респективно,че това е общия им познат О.,
дискредитира св.З. като източник на достоверни данни от предмета на доказване и по-
конкретно относно авторството. Нещо повече. По делото са събрани преки доказателства,
чрез надлежно прочетените показания на св. К.(л.62,т.1) и св.С. (л.67, т 1 Д.П), за заявеното
от самото начало намерение на св.З. да не „се намесва“ , да се „разграничи“, по причините
посочени тях - „че са приятели“ и че „тримата са приятели“…. и „не иска да взема
отношение и да обяснява за случилото се“. След като заявената причина има своето
основание по делото(предвид посоченото по-горе общо осъждане с подсъдимия и работата
при неговия баща) и след като и самият З. е посочил,че: „обясних,че нищо не съм видял, но
че Б. ми е казал,че го е ударил О. и че не искам да давам показания“ – в прочетения
протокол от проведената очна ставка (л.72,т.1,Д.П), очевидно е, че липсва надеждна основа
показанията му да бъдат третирани като обективен източник, не само поради неиздържаната
проверка за достоверност, но и защото изхождат от очевидно заинтересовано и
предубедено към фактите лице, което ги дискредитира и не позволява да бъдат ползвани за
формиране на фактически изводи по делото относно авторството. По тази причина
показанията на св.З. не могат да послужат за надлежна проверка и съответно да изключат
поради противоречието си с казаното от пострадалия, достоверността в показанията на
последния относно авторството на подсъдимия в престъплението.
Относно св.Б.: установено е по делото, че и този свидетел също е техен „общ“ познат –
на пострадалия, когото знае като „Борко“ и на подсъдимия, с когото имали “ бизнес
отношения“(л.252,НОХД. Достоверността в показанията на св.Б., който подобно на св.З. по
посочената причина принципно не е незаинтересован, подлежи на преценка чрез
установената или не кореспонденция с другите доказателства, тоест доколко намират
подкрепа или обратно се опровергават от тях. В този смисъл, обективно установените
действия на св.Б.(и на неговата приятелка), подкрепени с другите събрани по делото
12

доказателства - относно своевременното сигнализиране на Бърза помощ и състоянието на
пострадалия надлежно изясняват, че в този момент и на мястото, твърдяно от пострадалия –
паркинга, от източната страна на блока на ул.“Лилия“ №6 последния е имал увреждане –
бил е „целия окървавен“(л.68,т.1от Д.П), прочетени и потвърдени в с.з.(л. 253,НОХД) и
състоянието, по преценка на възприелия го св.Б. е изисквало медицинска намеса.
Показанията на св.Б. обаче не са от естество да опровергаят пряко заявеното от св.С.
относно самоличността на дееца, най-малко поради факта, че изобщо не е присъствал на
инцидента, а е дошъл по-късно. Не са от естество и косвено да ги опровергаят, поради
установеното от анализа им вътрешно противоречие и неубедителната причина, изтъкната
от св.Б. за частичното потвърждаване на прочетените му, поради констатирано
противоречие показания от досъдебното производство,(респ. за отричането на показанията в
частта им свързана, макар и косвено, с подсъдимия): „Аз не съм чел протокола, когато се
подписвах на него“(л. 253,НОХД). Избирателните спомени и декларативното частично
отричане на отразеното в надлежно съставения протокол за разпит разкрива необективност
на показанията му в частта относно участието на подсъдимия в престъплението,
респективно, както и тези на св.З., не могат да послужат за надлежна проверка и съответно
да изключат, поради противоречието си с казаното от пострадалия, достоверността на
последния относно авторството.
Освен посоченото, с основание в протеста(в допълнителните съображения към него) се
възразява срещу доводите в мотивите, обвързващи недоказаността на обвинението с
констатираното отсъствие на свидетели очевидци и конкретно, че нито един от свидетелите
„ в съдебно заседание не посочва,че лично е видял подс.М. да нанася удар или удари върху
С.“ и в частност, че такива данни не сочат св.З. и св.Б., „като и двамата са били в
непосредствена близост до мястото, на което е намерен той“( мотиви, л. 289, НОХД).
Очертаното в ОА обвинение от фактическа страна не включва прякото възприемане от св.З.,
нито присъствието на св.Б., за който е посочено, че „ Малко след това пристигнал на
място“(л.5, НОХД), още по-малко личното възприемане от него на нанесените удари. В
този смисъл, твърденията на последния, че не е видял побоя и лицето, което го е нанесло
не обслужват приетата от съда аргументация за недоказаност на обвинението, защото, както
се отбеляза, св.Б. изобщо не е посочен от обвинението за очевидец. В аспекта на
принципните положения в НПК, диференциращи водещият субект в двете фази на процеса,
безспорно е, че изцяло в преценката на прокурора е да избере процесуалния механизъм, по
който да изложи и докаже обвинението си, а задължение на съда, в съответствие и с
централното място на съдебната фаза (чл.7,ал.1 от НПК) е да реши делото, като изясни
всестранно и пълно обстоятелствата и обсъди внимателно всички събрани доказателства. В
случая, съдът не е изпълни задължението си по чл.107,ал.5 от НПК и няма как да бъде
споделена аргументацията му, послужила за отхвърляне като недоказана, на обвинителната
теза. Да се приемат съображенията на първоинстанционният съд би означавало да се
приеме, че е изключена възможността, което и да е престъпление да бъде доказано по друг
ред, освен чрез преки доказателства и в частност чрез показания на свидетели очевидци, а
13

това от своя страна би било в пряк конфликт както с нормата на чл.14,ал.2 от НПК, така и
с безспорно приетото в правната доктрина положение(уч.Наказателен
процес,изд.1989г.С.Павлов,л.321), утвърдено в непротиворечива съдебна практика на ВС на
РБ и на ВКС, че стандарта за доказаност може да се постигне и само с косвени
доказателства, стига последните в своята съвкупност да не позволяват никакъв друг извод,
освен направения(Р№ 80/ 26.II.1979 г. по н. д. № 56/79 г., на ВС на РБ, II н. о., Р
№34/6.02.1985 г по н.д.№6/1985г. на ВС на РБ, II н. о.,Р № 263/ 28.05.2013г. по н. д. №
787/2013 г., на ВКС, I н. о, Р № 19 / 19.03.2019 г. на ВКС по н. д. № 1108/2018 г., на ВКС, II
н. о.)
1.Без основание са и доводите на защитата, развити на плоскостта на изтъкната
„нелогичност“ в действията на пострадалия, изведена от своя страна от оставянето на
автомобила в покрайнините на града и придвижването по друг начин до централната част.
Така аргументирана защитна теза черпи основания, както за твърдението, че пострадалия е
бил “дрогиран“, така и индиректно за недостоверността му като свидетел. Освен, че е
доказателствено опровергано, доколкото самият свидетел е пояснил „ не познавам много
добре града, не съм от тук“ (л.135,НОХД) и последното не е оспорено по делото, но
съображението на защитата е и несъстоятелно, защото няма отношение към установяване на
фактите от предмета на доказване, доколкото не става ясно как придвижването пеш (или с
такси) до центъра на града би повлияло върху достоверността на показанията на
пострадалия относно последвалите събития.
В заключение би могло да се обобщи, че последователността, логическото съответствие
и установената солидна доказателствена подкрепа на заявените от пострадалия
обстоятелства формира и заключението за възложеното му доверие, независимо от
особеното му качество и следващата от него презюмираща се заинтересованост от изхода на
делото, поради което и показанията му, според настоящия състав достоверно установяват в с
и ч к и факти от предмета на доказване, включително и участието на обвиняемия в
престъплението.
Съответно, противоположната група доказателства, включваща обясненията на
подсъдимия и показанията на св.В.П. и св.К.Г., въззивният съд намира за изцяло
недостоверна, като опровергана от съвкупната доказателствена оценка и лишена от
логическа подкрепа. Тезата на подсъдимия по същността си е сведена до избирателно
оспорване – не като цяло на описаните събития, а само на съдържанието им и мястото на
съприкосновението. Видно от депозираните му обяснения, подсъдимият от самото начало е
застъпил позиция, че действително въпросната вечер - на 12 юли 2018г. е имало среща
между него и св.С., която е протекла обаче по различен от описания от пострадалия начин и
на различно от посоченото от последния място. В подкрепа на изявленията на подсъдимия,
в последното по делото заседание, на 18.06.2020г. показания са дали допуснатите по искане
на защитата свидетели В. П. и К.Г.. Встрани от факта, че същите депозират обяснения за
първи път почти две години след случая, който не ги засяга пряко и не е свързан с
14

необичайност или особеност на ситуацията (имали уговорка за излизане – св.П.,л.254,
НОХД за „по кафенце“ - св.Г.,л.255,НОХД), позволяващо надлежното му времево
фиксиране, въпреки опита на св.П. да го обвърже с пътуването и в чужбина и факта, че
сочената от св.Г. дата „12 юни миналата година“ е различна от процесната, и като месец и
като година, но главното е, че са в пряко противоречие с всички останали събрани по делото
доказателства, приети за обективни и достоверни и от които е установено, че увреждането,
което безспорно е причинено на пострадалия С. вечерта на 12.07.2018г, не е нанесено н и
т о на м я с т о т о, на което св.П. посочва, нито по естеството си е сведено до „той падна
назад –седна на дупето си. Не си е удрял главата“ (л.254,НОХД). Въпреки, че съвкупната
преценка на доказателствата, включително и установеното от комплексната СМСЕ
категорично изключват възможността съставомерното увреждане на пострадалия да е
получено чрез самонараняване(падане), вследствие употреба на алкохол или наркотици,
направените в тази посока изявления от подсъдимия:„Той миришеше на алкохол.Изобщо не
беше на себе си.Беше неадекватен“(л.226,НОХД), в съответствие с чл.107,ал.3 от НПК е
надлежно проверено и несъмнено е установена несъстоятелността на обясненията на
подсъдимия и в тази им част. Непосредствените впечатления на полицаите – „не е лъхал на
алкохол и беше адекватен - св.А.К.(л.69,т.1 Д.П), „..не лъхаше на алкохол и видимо беше в
трезво състояние“-св.С.С.(л.67,т.1,Д.П), отразеното в амбулаторния лист и уточнението на
св.М.а, че относно употребата на алкохол от пациента „не сме установили и не сме
отбелязали“ (л.141,НОХД), както и заявеното от св.З. в проведената очна ставка, отразено в
прочетения в с.з. протокол(л.76,т.1от Д.П): Не е бил нито пиян, нито дрогиран, беше си
адекватен, не беше употребил алкохол, все пак ме вози от гр.Омуртаг до
гр.Търговище“опровергават тезата на подсъдимия и разкриват недостоверността на
обясненията му. Непротивопоставима на посочените, обективно установяващи адекватното
състояние на пострадалия източници е развитата от защитата теза, че пострадалия бил
„дрогиран“ (л.109,ВНОХД), изведена, както се спомена по-горе, от факта на оставянето на
автомобила в краен квартал на града, оценен като нелогично действие и индиция за
неадекватност. Интерпретирането на посоченото действие като проявен израз на наркотична
употреба не може да бъде споделено, защото е в пълно противоречие с принципните начала
по НПК за начина, по който се установяват относимите факти, доколкото предположението,
каквото по същността си съставлява наведеното съображение, безспорно не е между
предвидените в НПК доказателствени способи.
Само за пълнота следва да се отбележи, въпреки, че доказателствения анализ изключва
подобна възможност, голословността на хипотезата двете събития да са се случили
едновременно – първо пострадалия и подсъдимия да са се срещнали в началото на
ул.“Лилия“ от западната и част(където се намират сочените от подсъдимия сладкарница
„Лилия“ и адвокатски кантори) и по същото време, малко след това пострадалият да се е
върнал в края на ул.“Лилия“ в източната и част, и на площадката, намираща се от източната
и част на разположения на № 6 блок, някое друго (неустановено по делото) лице да го е
ударило и причинило съставомерните увреждания. Дори и защитната теза не е основана на
15

възможни два инцидента, а аргументира позицията си с „недоглеждане на държавното
обвинение относно това, къде е станал инцидентът“ ( л.110, ВНОХД).
Настоящият състав намери за неоснователно и направеното във връзка със
съставомерността на деянието възражение на защитата, развито подробно в пледоарията
пред въззивния съд за липса на връзка между процесното по делото увреждане, изразено в
счупване на горната челюст фронтално в областта на горните първи, втори и трети зъби
вляво и в дясно, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говора и травмите на С.,
които „са установени непосредствено след инцидента, но такова разклащане и травми по
зъбите не е установено„ - л.111,ВНОХД. По същество, с така направеното възражение се
оспорва всъщност причинната връзка между инкриминираното деяние на подсъдимия
(макар и основната теза да е пълната липса на съпричастност на подсъдимия с уврежданията
на пострадалия) и съставомерния резултат и същото черпи аргументи от заявената от
вещото лице д-р Горанов(л.171,НОХД) теоретична възможност увреждането да е причинено
след прегледа в Спешна помощ и преди освидетелстването направено на следващия ден.
Подобна възможност, теоретично допустима, в конкретния случай и съобразно анализа на
достоверната доказателствена съвкупност, въззивният съд намира за изключена, понеже
липсва каквато и да е фактическа основа за възможен друг източник на съставомерното
увреждане, който да е го е причинил в интервала между прегледа в спешната помощ(22.30
на 12.07.2018г) и прегледа на 13.07.2018г. от съдебния лекар. В случая не става въпрос за
недопустимо предположение, а за основано на съдържателна преценка на събраните
доказателства заключение. От една страна, чрез експертното становище и подробния
разпит на двете вещи лица (л.169- л.172, НОХД) надлежно е установено както
местоположението на констатираните увреждания, последиците и хронологията на тяхната
проява, така и механизмът на получаването им. Значението на отразените в амбулаторния
лист констатации, вписани след извършения в спешната помощ преглед словно изразени във
„ Видимо следи от кървене в областта на носа и леки отоци по лицето и скулите,разкъсно
контузни рани от вътрешната страна на устните“(л.98,т.1,Д.П), задължително изисква
съпоставянето му с установеният, също надлежно по делото действителен обем на
проведената в Спешната помощ интервенция, сведена до „направени са му нужните
изследвания, след което пациента е отказал хоспитализация“ – св.М.а (л.59,т.1,Д.П ),както
и „графия на череп, шийни прешлени, носни кости и долна челюст (по вписаното в
амбулаторния лист –л.98, т.1, Д.П). Освен, че в Спешната помощ не му е бил извършен
специализиран преглед от стоматолог, по причина, както сочи вещото лице д-р Горанов
„Ние нямаме стоматолог в „Спешно отделение “( л. 170, НОХД), но и уврежданията
съставляващи средна телесна повреда са в горната челюст, която е останала встрани от
прегледа, осъществен на 12.07. до 22.30ч. въпреки, че както изрично е посочил в.л д-р
Стефанов –„ на рентгеновата снимка, с която се направена тогава се вижда, че има
фрактура, но понеже има кръвонасядания, има и хематоми и малко се завоалира самата
снимка“-( л.172, НОХД). Ето защо и възраженията в тази посока, направени от защитата за
възможен друг механизъм на получаване на установените от вещите лица увреждания,
16

респективно, че в интервала от 22.30ч. на 12.07.2018 г. до следващия ден, когато е
освидетелстван от съдебния лекар, пострадалият е получил по друг начин (различен от
описания в ОА) травма, която да ги е причинила е лишен от доказателствена, а и от
логична основа. Дори св.З. не твърди, че пострадалия след Бърза помощ е ходил другаде, а
сочи, че са се прибрали (л. 139, НОХД), а св.С.а описва състоянието, в което го е възприела
сутринта, включително и че през нощта е бил в дома си (л.137,НОХД). Вярно е, че св.С.а
принципно е заинтересована, като майка на пострадалия, но само по себе си това
обстоятелство я прави негоден или недостоверен свидетел и второ, достоверността на
показанията и произтича от установената кореспонденция с всички останали доказателства.
В обобщение, въззивната инстанция намира показанията на св.С. за последователни,
вътрешно подредени и изцяло подкрепени от доказателствата установени от
безпристрастните свидетели: св.С.М.а,св.А.К., св.И.М., св.С.С., св.Д.Г. и св.П.Г., отчасти от
показанията на св.Г.З. и св.Е.Б., досежно състоянието на пострадалия и мястото, на което
същият е получил уврежданията, от показанията на св.Ю.С.а, от коментираните по-горе
писмени доказателства и писмени доказателствени средства, от заключенията на основната
и допълнителната комплексна съдебно медицинска и стоматологична експертиза и
разясненията на вещите лица.
Ето защо и в различие от приетото от РС, по обвинението за престъпление по чл.131а
във връзка с чл.129,ал.1 във връзка с чл.29,ал.1 б.а и б.б от НК настоящият състав намери за
установено и доказано от фактическа страна следното: подсъдимият М. и пострадалия С. се
познавали и имали и обща позната - С. Х., бивша приятелка на подсъдимия и свидетел по
дело, по което подсъдимият бил осъден, а впоследствие същата била в близки отношения с
пострадалия. На 12.07.2018 г. св.С., роден и живущ в гр.Омуртаг, с управляван от него лек
автомобил дошъл в град Търговище, придружен от св.Г.З., с когото били в приятелски
отношения. Оставили автомобила в един от крайните квартали (кв.Запад) и се придвижили
до центъра на града, с намерение да се видят със св.Е.Б., притежаващ ателие за правене на
татуировки, намиращо се в източна посока от блока на ул.“Лилия“ №6, в който живеели
съпрузите Г. – св.Д.Г. и св. П.Г.. Терасата на хола на апартамента на последните, намиращ
се на четвъртия етаж била ориентирана на изток. На площадката от към терасата, където
имало и паркинг и трансформатор( св.Г.,л.138 и св.З., л.139,НОХД), в интервала между 19 ч
– 20 ч. без твърда уговорка, чакали св.Б. “ да се покаже от някъде“ (св.С.,л. 134,НОХД).
Св.З. се отделил зад колите на паркинга за кратко. По същото време, наблизо минал
подсъдимия, видял пострадалия св.С. и го приближил. Воден от лична неприязън, свързана с
посоченото по-горе обстоятелство и без конкретен повод подсъдимият нанесъл няколко
удара с юмруци в лицето и челюстта на пострадалия. Последният паднал назад, като
подсъдимият му нанесъл още няколко удар – с юмруци и ритници по главата и тялото, след
което се отдалечил в неустановена посока. Св.З., който бил наблизо се приближил до
пострадалия и възприел състоянието му – пострадалият обилно кървял, като му помогнал
да се изправи. Свидетелите Г. чули шума и излезли на терасата, като възприели също
състоянието на пострадалия, а св.Г. му хвърлила кърпички да се почисти. Приблизително по
17

същото време покрай тях минал и св.Б. с приятелката си, които също възприели
състоянието на пострадалия и последната сигнализирала на спешния телефон. Отзовали се
медицински екип –д-рС.М.а и полицейски екип в състав А.К. и С.С.. Пред полицаите
пострадалият посочил кой го е нападнал, като по случая била възложена проверка,
извършена от св.И.М., който на следващият ден съставил предупредителен протокол на
подсъдимия. След преглед в Спешния център същата вечер, пострадалият бил освободен и
се прибрал със св.З., а на сутринта състоянието му било възприето и от майка му– св.С.а.
Притеснена за състоянието на сина си св.С.а го изпратила заедно с баща му в болницата,
където пострадалият бил освидетелстван от съдебен лекар, а с оглед констатираните травми
в областта на челюстта и зъбите и установеното разклащане и болезненост на горните зъби
бил пренасочен за консулт със стоматолог, от където след преглед било издадено СМУ
обективиращо констатираните увреждания. В хода на досъдебното производство били
назначени и изготвени основна и допълнителна комплексна съдебно медицинска и
стоматологична експертизи изяснили надлежно вида и естеството на травматичните
увреждания, счупване на горната челюст, в областта на алвеоларният гребен на първи,
втори и трети зъби вляво и вдясно. Разклащане на първи, втори и трети зъби вляво и
вдясно, механизма на получаването им, както и че „Установеното счупване на горната
челюст, в областта на алвеоларният гребен на първи, втори и трети зъби вляво и вдясно
е причинило на пострадалия трайно затрудняване на дъвченето и говора със среден срок
на възстановяване около 1.5 -2 месеца, което по медико биологичните си характеристики
съставлява средна телесна повреда по см на чл.129 от НК.
Въпреки, че така приетата за установена фактическа обстановка се гради изцяло
върху приетите за достоверни показания на пострадалия от престъплението и подкрепящите
го други, доказателства, обсъдени по-горе, съдът намира, че дължимия процесуален
стандарт за доказаност не е накърнен, вкл. и в аспекта на чл.281,ал.8 от НПК, доколкото
осъдителната присъда не почива само на прочетените по реда на чл.281,ал.4 от НПК
показания на св.С..
От правна страна, с оглед установените факти по пункт втори от обвинението,
въззивният съд намери, че като е нанесъл на 12.07.2018г в гр.Търговище удари на
пострадалия Б.С., с които му причинил счупване на горната челюст, в областта на горните
първи, втори и трети зъби вляво и вдясно, довело до трайно затрудняване дъвченето и
говора на последния – съставляващо средна телесна повреда по см. на чл.129,ал.1 от НК,
подс.М. от обективна страна е осъществил престъпния състав по чл.131а във връзка с
чл.129,ал.1 във връзка с чл.29,ал.1б.а и б.б от НК. От субективна страна деянието е
извършено при пряк умисъл, при пълно съзнаване както на извършеното така и последиците
му, които в случая с оглед механизма са пряко целени. При така установеното съставомерно
и виновно извършено деяние, въззивният съд отмени в тази част оправдателната
първоинстанционна присъда и постанови нова, с която призна подс.М. за виновен в това да
е извършил престъпление по чл.131а във връзка с чл.129,ал.1 във връзка с чл.29,ал.1,б.а и б.б
18

от НК.
Квалификацията, предложена от обвинението, съдът намери за правилна, тъй като
същата почива на законосъобразна оценка на установената съдимост на подсъдимия:
1/настоящото престъпление е извършено от него след, като е бил осъждан за тежко
умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, което е било
ефективно изтърпяно (за времето от 12.11.2015г. до 11.04.2017г.), а именно определеното
на основание чл.25 от НК общо наказание от 1 г и 8 м лишаване от свобода по НОХД№
27/13 на ОС Търговище ( 1г и 8 м, за престъпление по чл.354а НК, което с оглед
предвиденото наказание е „тежко“ по см на чл.93,т 7 от НК) и НОХД№ 877/13г. на СпНзС
(1 година, за престъпления по чл.321 от НК и по чл. 280 от НК, също „тежки“ по см. на
чл.93,т.7 от НК). При тези данни са осъществени всички елементи от фактическия състав на
опасния рецидив по чл.29,ал.1,б.а от НК; 2/ настоящото престъпление е извършено от
подсъдимия и след като същият е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода
за умишлени престъпления от общ характер (в случая два пъти, доколкото по първите две
е определено общо наказание) и изпълнението им не е отложено по чл.66 от НК, като
третото осъждане- по НОХД№176/14г. на ОС с наказание от 10 месеца лишаване от свобода,
подсъдимият е изтърпял ефективно за времето от 10.04.2017г. до 05.01.2018г. Респективно,
при тези данни са изпълнени всички елементи и на предвидения в чл.29,ал.1, б.б от НК
състав на опасния рецидив. След като от изтърпяване на наказанията не са изтекли пет
години, не е налице и изключващото приложението на чл.29 от НК условие, посочено в
чл.30 от НК.
Предвиденото в санкционната част по чл.131а от НК наказание е от пет до
дванадесет години лишаване от свобода при средна телесна повреда. При обсъждане на
имащите значение за индивидуализацията на наказанието за това престъпление
обстоятелства, въззивният съд установи превес на смекчаващите обстоятелства, поради
което и наложи на подс. М. наказание към долната граница на така предвиденото
наказание, а именно пет години и шест месеца лишаване от свобода. В полза на
подсъдимия съдът съобрази: 1/ младата му възраст (към момента на деянието 25годишен) и
свързаната с нея известна незрялост и импулсивност в постъпката му, на което указва и
свързания с извършване и мотив; 2/ обстоятелството, че се касае за една телесна повреда,
която е със сравнително кратък срок на възстановяване – 1,5- 2 месеца; 3/съдимостта на
подсъдимия, освен, че в случая като обхваната от квалификацията и с оглед чл.57 от НК не
влияе при определяне на наказанието, но преценката на вида на престъпленията, за които е
осъждан не сочи на демонстративност в накърняване на защитения с престъпленията по
раздел втори от НК обект, и в този смисъл е по-скоро в положителен за наказателно
правното му положение аспект, защото обуславя извод за инцидентност в накърняване на
обществените отношения свързани с телесната неприкосновеност на личността; 4/влошеното
здравословно състояние на подсъдимия (с оглед писмените доказателства, представени пред
въззивната инстанция). Към отегчаващите съдът отчете само лошите му характеристични
данни, изводими от краткия период на изтърпяното наказание до подновяване на
19

престъпната дейност. Отчитайки размера на изтърпяното до момента наказание по
предходните осъждания - 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, въззивният съд намери,
че наказание малко над минимума – в размер на 5 години и 6 месеца, би бил достатъчен за
да отговори на заложените в чл.36 от НК цели и главно в случая, за поправяне и
превъзпитание на самия подсъдим, доколкото с оглед вида на престъплението и
обстоятелствата по извършването му, генералната превенция, за която несъмнено също
следва да се държи сметка, в случая не е приоритетна. С оглед размера на наложеното
наказание и съдимостта на подсъдимия, възможността за приложение на чл.66 от НК е
изключена, поради което и съдът постанови така определеното наказание да бъде изтърпяно
ефективно при строг режим, с оглед установеното наличие и на двете хипотези по
чл.57,ал.1,т.2 б.а и б.б ЗИНЗС, а именно – наложеното наказание е повече от пет години и
не са изтекли пет години от изтърпяване на предходното наказание лишаване от свобода.
На основание чл.23 от НК съдът определи общо наказание измежду наложеното за
престъплението по чл.131а от НК и наложените за престъпленията по чл.343б,ал.3 от НК,
чл.343в,ал.2 и по чл.343в,ал.3 във вр.с ал.1 от НК, а именно най-тежкото от така
определените - наказанието от пет години и шест месеца лишаване от свобода, наложено за
престъплението по чл.131а във връзка с чл.129,ал.1 и във вр. с чл.29,ал.1 б.а“ и „б“ от НК.
Съдът обсъди предпоставките по чл.24 от НК и не установи основания за приложението му,
включително и поради отсъствието на съответен протест в тази посока. От една страна,
независимо от факта, че се касае за четири самостоятелни престъпления, преценката за
тежестта на всяко едно от тях и общият размер, определен на основание чл.23 от НК- пет
години и шест месеца лишаване от свобода, в контекста на размера на вече търпяното
наказание(две години и половина) мотивираха съдът да приеме, че общоопределеното
наказание, което по размер надхвърля два пъти размера на вече реализираната наказателна
санкция, е достатъчно за да обуслови преценката, че целите на наказанието по чл.36 от НК,
включително и очакваното превъзпитание биха се постигнали и без неговото завишаване.
От друга страна, липсата на изрично искане за приложението на чл.24 от НК в протеста,
явяващо се процесуална пречка за приложението на чл.24 от НК, в каквато посока е
преобладаващата съдебната практика (Р № 46 /11.03.2016 г. по н. д. № 62/2016 г., на ВКС, II
н. о, Р № 504/11.11.2013 г. по н. д. № 1578/2013 г., на ВКС, I н.о, Р№ 194/6.07.2015г. по н. д.
№ 518/2015 г., на ВКС,III н. о., Р № 158/11.11.2019 г. по н. д. № 626/2019 г., на ВКС, III н.
о., като различно схващане е застъпено само в Р№ 14/ 19.03.2010 г.о н. д. № 587/2009 на
ВКС,II н.о) обуславя преценката, че в случая липсва и съответен протест по см. на
чл.337,ал.2,т.1 от НПК, позволяващ утежняване положението на подсъдимия, каквато
несъмнено би била последицата от приложението на чл.24 от НК.
Не така стои въпросът с исканото в протеста увеличение на кумулативното
наказание лишаване от право да управлява МПС. В тази част първоинстанционната присъда
е надлежно оспорена, а доводите на прокурора са основателни: предходните
административни санкции на подсъдимия, отразени в Справката за нарушител/водач (л.113-
20

л.116,т.2,Д.П), в контекста на извършеното по чл.343б,ал.3 от НК престъпление несъмнено
го очертават като деец със завишена степен на обществена опасност. В съответствие с
чл.49,ал.2 от НК и даденото с ТР№ 61 от 30.XII.1980 г. по н. д. № 56/80 г., ОСНК
разрешение по въпроса за съотносимостта при кумулативно наложени наказания лишаване
от свобода и лишаване от правоуправление:„При постановяване на осъдителна присъда
срещу водач на моторно превозно средство за извършено от него престъпление по чл. 123,
134 или 343 НК срокът за лишаване от правоуправление не може да бъде по-малък от
срока за лишаване от свобода.“ съдът увеличи кумулативното наказание наложено от РС –
лишаване от правоуправление с две години и го определи на 5(пет) години и 6(шест)
месеца. Преценката по чл.23,ал.2 от НК на РС е правилна, поради което и в тази част
първоинстанционната присъда бе потвърдена, с посоченото изменение, изразено в
увеличаване на кумулативното наказание по чл.37,т.7 от НК
Въззивният съд отмени присъдата в частта, в която РС е посочил общо, че „зачита
времето, през което същият е бил лишен от това право“. В мотивите си съдът не е
изложил съображенията, въз основа на които е постановил зачитането, включително и
относно времевите му параметри, но същественото е, че прегледът на материалите по
делото не обуславя съгласие с направения от първата инстанция извод. Нормата на чл.59 от
НК визира случаите, в които при извършено престъпление, в санкционната част на което е
предвидено и наказанието – лишаване от права по чл.37,т.7 от НК и за същото,
квалифицирано и като административно нарушение, междувременно подсъдимият е бил
санкциониран по административен ред, в която хипотеза и в съответствие с принципа non
bis in idem законодателят е предвидил неговото приспадане. Видно от материалите по
делото случаят не е такъв. Подсъдимият не е бил лишен по административен ред от
упражняването на това право, каквото е визираното в чл.59 от НК условие, а спрямо него е
приложена ПАМ - отнемане на свидетелството за правоуправление, формиращо елемент от
обективния състав на престъпленията, за които е обвинен – доколкото е послужило като
основание за издаване на НП № 18-1292-002356/4.12.2018 г., в едногодишния срок от което е
управлявал отново МПС( престъплението по чл.343в,ал.2 от НК) и инкриминираното по
чл.343в ,ал.3 от НК управление на МПС, реализирано в срока на изтърпяване на наложената
му принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството му за
правоуправление. Вярно е, че в АУАН (л.47,т.2 Д.П.) е вписано, че свидетелството е иззето
като доказателство, но съществено е правното основание, на което, за същото деяние
подсъдимият е бил с отнета възможността да упражнява това право - не чрез изземване на
свидетелството, а с оглед Заповедта за налагане на ПАМ(л.118,т.2,Д.П.),с която при
предпоставките по чл.171,т.1,б.б. от ЗДвП е било отнето свидетелството за правоуправление
на подсъдимия. Самостоятелността на правните последици на ПАМ е изводима и от
отделното инкриминиране на управление на МПС, извършено именно в срока на
изтърпяване на ПАМ за временно отнемане на СУМПС, регламентирано в чл.343в,ал.3 от
НК. В този смисъл зачитането на срока на отнемане на свидетелството му за
правоуправление, в който спрямо подсъдимият е била наложена ПАМ за временно
21

отнемане на свидетелството за правоуправление би означавало отчитане на съставомерното
му поведение в негова полза, доколкото последния би търпял благоприятни последици от
неправомерно поведение, за което е санкциониран с ПАМ, което е неприемливо. Ето защо и
доколкото в конкретния случай,отнемането на СУМПС, реализирано по реда на наложената
принудителната административна мярка на посоченото в Заповедта основание съставлява
фактическата основа, върху която са изградени елементите от осъществените престъпни
състави - по чл.343в,ал.2 и чл.343в,ал.3 от НК, то и липсва основание за приложението на
чл.59 от НК. В този см. е и ТР№61/80 г. по н.д .№ 56/80г., ОСНК,раздел.IV: „Пречка за
приспадане в наказателния процес е и обстоятелството, че временното отнемане на
свидетелството за управление не представлява наказание, а е принудителна
административна мярка със съдържание на възпитателна мярка по смисъла на НК, която
се предприема по предписания от ЗДвП ред за осигуряване на безопасност в движението,
когато един водач се е проявил като опасен участник за обществената сигурност,
произтичаща от движението на моторни превозни средства по пътищата“. Отсъствието
на съответно искане в протеста не препятства според настоящия състав възможността за
отмяна на зачитането, тъй като се касае за приложение на закон във връзка с изпълнение на
самото наказание и не е свързано с ограниченията по чл.337,ал.2 от НПК(Р № 348/
22.07.2013 г. по н. д. № 1033/2013 г., на ВКС,II н.о).
Предвид изложеното, въззивният състав намери протестът за основателен и отмени
първоинстанционната присъда в оправдателната и част.
По ЖАЛБАТА:
Със същата е оспорена само справедливостта на постановеното по отношение на
останалите три престъпления, предмет на внесеното с обвинителния акт срещу подсъдимия
обвинение. Изтъкнатите доводи касаят несъгласие с преценката на съда за действителното
съотношение на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и по-конкретно, че са
подценени облекчаващите положението на подсъдимия за сметка надценяване на тези,
които го представят в неблагоприятна светлина. Аргументирането на констатираната
неоснователност на оплакването по необходимост изисква обсъждане на обстоятелствата по
извършването на процесните престъпления и характеристиките на подсъдимия като водач
на МПС, които в случая, с оглед вида на извършените престъпления - по транспорта са
пряко относими и към въпроса за съразмерността на наложеното наказание. Това се налага,
от друга страна и поради факта,че макар трите престъпления: - по чл.343б,ал.3 от НК,
чл.343в,ал.2 и по чл.343в,ал.3 във вр.с ал.1 от НК, за които подсъдимият е бил осъден от
първоинстанционния съд, да не са обект на фактическо оспорване, в аспекта на чл.314,ал.1
от НПК, същите несъмнено подлежат на цялостна проверка, която въззивната инстанция
като последна по фактите дължи.
По същество, преценката на събраните по делото доказателства обуславя извод, че
фактите относно посочените три престъпления са законосъобразно установени и същите с
22

осъждането на подсъдимия са получили правилна правна оценка.
1.Безспорно е установено, че подсъдимият притежавал свидетелство за правоуправление
на МПС и на 7.05.2018 г предприел управление на л.а. БМВ с рег № ***, след като преди
това бил употребил наркотично вещество. В района на бензиностанция „Ромпетрол“, на
изхода на гр.Търговище в посока гр.София, бил спрян за проверка от дежурен екип на ПП
при ОД на МВР. При изпробването му с техническо средство Drager Drug Check, било
отчетени наркотични вещества: амфетамин и метаамфетамин. Съставен му бил АУАН №
107804/7.05.2018г. На основание чл. 171,ал.1,б.“б“ от ЗДвП била издадена и Заповед за
прилагане на ПАМ свидетелството за правоуправление било отнето „до решаване на
въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“ (л.118,т.2, Д.П.). Подсъдимият дал
биологични проби - кръв и урина, изследването на които установило наличие на амфетамин
във втората проба - предоставената урина от подсъдимия. При тези факти, неоспорени и
надлежно установени, чрез показанията на разпитаните полицейски служители: М.Б.
(л.144,НОХД), Д.Й. (л.145,НОХД), включително и депозираните от тях показания на Д,П,
прочетени и надлежно приобщени, показанията на св.Ц.Д. (л.146,НОХД), св.М.М.
(л.147,НОХД), св.И.И.(л.147-148,НОХД), св.Н.Н.(л.149, НОХД), св.В.Т.( л.149, НОХД), от
показанията на св.А.Й. (л.149,НОХД), приобщения чрез протокол за доброволно предаване
диск от охранителна камера (л.65,т.2,Д.П.), писмените доказателства: протокол за мед.
изследване и вземане на биологични проби за употреба на алкохол и/или наркотични
вещества или техни аналози (л.74 - л.75,т.2,Д.П.), Заповед за налагане на ПАМ(л.118,т.2 от
Д.П.), заключението на съдебно- химическата експертиза (л.67– л.69,т.2,Д.П.), видео -
техническата експертиза (л.55 - л.57, т.2,Д.П.), разясненията на вещите лице Г.Бончев
(л.131,НОХД), Г.Гюрюшев и П.Топалов ( л.132 - л.134, НОХД), както и и от обясненията на
подсъдимия, в които същият описва, макар и лаконично инкриминиращите го факти, като
относно установеното в биологичната му проба наркотично вещество сочи, че приемът не е
преди управлението на МПС, а 15 дни по-рано (л.114,НОХД). С отчитане експертното
разяснение по този въпрос, неразделна част от самата експертиза, съгласно което в урината,
веществото се задържа по-дълго време „не по-малко от 48 часа“, но и принципно периодът
на прием е без значение. Законът обвързва отговорността по чл.343б,ал.3 от НК с
установената употреба от водач на МПС на наркотично вещество, без значение колко време
преди управлението същото е употребено, достатъчно за съставомерността е наркотичното
вещество да е установено по реда и със способите на НПК, което в случая е изпълнено в
цялост: при констатираното чрез техническото средство наличие на наркотично
вещество(л.81,т.2,Д.П.) и при заявения от подсъдимия отказ да приеме резултата от
техническата проверка, в изпълнение на чл.6,ал.4 от Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за
установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози
(ДВ,бр.61/28.07.2017г.), предвид датата на инкриминираното деяние - 7.05.2018г, в
редакцията на Наредбата до изм. Д.Вбр. 81/ 2.10.2018 г.) на подсъдимият е издаден талон за
медицинско изследване (л.80,т.2, Д.П.) и съгласно чл.7,ал.2 от същата Наредба е придружен
до МБАЛ –Търговище, където му е взет биологичен материал, за което е съставен надлежен
23

протокол(л.76 - л.78,т.2Д.П.) Проверено по експертен път, чрез предвидения в НПК(чл.144)
способ е както установената от подсъдимия употребата на наркотично вещество –
амфетамин, представляващ високо рисково наркотично вещество, включено в списък I към
чл.3,ал.2 от Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите (заключение на
СХИ,л.69,т.2,Д.П.), но е проверена и отхвърлена като несъстоятелна и тезата на
подсъдимия за прием на лекарства (вписани в изготвени протокол - л.77,т.2Д.П.), като в
заключението на СХИ изрично е отбелязано, че: „Цитираните лекарствени средства –
Омнадрен, Деканол и Ефедрин не бяха идентифицирани в пробите кръв и урина, но дори да
са били приемани от лицето те нямат отношение към резултатите от
хроматографските изследвания…“(л.69, т.2, Д.П.) Законосъобразно, при така установените
фактически положения РС е приел, че от обективна страна подсъдимият е осъществил
престъпния състав по чл.343б,ал.3 от НК, а именно е управлявал МПС след употреба на
наркотично вещество – амфетамин. Деянието е осъществено и от субективна страна, с
уточнението, че преобладаващата съдебна практика Р № 116 /8.08.2016 г. по н. д. № 34/2016
г., на ВКС, III н. о, Решение № 203 /5.12.2017 г. по к. д. № 1021/2017 г.,на ВКС, III н. о., Р №
245/21.12.2018 г. по н.д.№ 707/2018 г. на ВКС, I н. о, която настоящият състав споделя, не
изисква с оглед съставомерност положителното установяване на реално отражение
(повлияване) на употребения наркотик върху уменията на водача. Фактическите изводи на
първата инстанция по отношение на това престъпление са обосновани и като е приел, че
подсъдимият, с поведението си е осъществил престъпния състав по чл.343б,ал.3 от НК
законосъобразно съдът го е признал за виновен по това обвинение.
2.Безспорно е също така, че прилагането на ПАМ, заповедта за налагането на която му е
била връчена лично(л. 118, т. 2, Д.П.) на 07.05.2018г. и съответно неоспорена е влязла в
сила с изтичане на срока за обжалване – на 23.05.2018 г.( л.120,т.2Д.П.) и с която му е било
отнето свидетелството за правоуправление, подс.М. е със статута на лице, което не
притежава съответно свидетелство за правоуправление и в този смисъл споделима е
цитираната от обвинението съдебна практика: Р 204/28.06.2012г. по н.д.№ 518/2012г., на
ВКС, III н.о. и Р №44/19.02.2013г. по н.д.№ 2161/12г., на ВКС, I н.о., като в същият смисъл
е и Р№ 554/ 29.12.2009г. по н.д.№ 641/2009 г., на ВКС, II н.о. За третирането на субектите на
престъпленията по ал.2 и ал.3 на чл.343в от НК като „неправоспособни“ водачи, не
притежаващи „съответно свидетелство за правоуправление“ показателно е и
законодателното разрешение в чл.343г от НК, посочените престъпления да бъдат изключени
от възможността за тях да се налага и кумулативното наказание по чл.37,т.7 от НК И това е
така, в унисон с принципното положение, че никой не може да бъде лишен от право, каквото
не притежава ( вж в този см и т.1 от ТР № 61/30.12.1980г, по н.д.№ 56/80г на ОСНК и т.6,
б.а от ППВС № 1/83 г. по н.д. № 8/82г.) В заповедта, макар и да не е фиксиран конкретен
срок, същият е надлежно определен, чрез възпроизвеждане на законовата норма по чл.171,т
1 б.“б“ от ЗДвП- „до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18
месеца“. Подсъдимият продължил да управлява МПС и за управление без съответно
свидетелство, констатирано на 28.11.2018 г, съставляващо административно нарушение по
24

чл.150а,ал.1 от ЗДвП, бил санкциониран с НП № 18 -1292 002355/4.12.2018г.(л.110,т 2, Д.П.),
което му е било връчено лично на 5.12.2018 г.( л.110,т 2 Д.П.) и съответно с неоспорването
му пред съда е влязло в сила с изтичане срока на обжалване - на 14.12.2018 г. Въпреки
това, подсъдимият продължил да управлява МПС – л.а. „Мерцедес“ с рег№ ***,
собственост на друго лице - М. Д. – обстоятелство, надлежно констатирано при извършена
на 27.02.2019 г. проверка. На посочената дата автопатрул в състав св.Ц. Д. и св.М. М.
забелязали подсъдимият да управлява посочения л.а. в района на кръстовището на
ул.“В.Левски“ и ул.“Гладстон“ в гр.Търговище и с оглед служебно известното им
обстоятелство, че същият е с отнето свидетелство за правоуправление го последвали и в
района на Гробищния парк предприели действия за спирането му. Подсъдимият спрял
автомобила и побягнал, но бил заловен. Извиканият дежурен екип от ПП при ОД на МВР -
св.И.И. и св.Н.Н. проверил надлежно документите и данните за подсъдимия в КАТ и било
установено, че действително на 27.02.2019г в гр.Търговище:
-1/подсъдимият е управлявал л.а.“Мерцедес“ с рег№ *** без съответно свидетелство за
правоуправление и е сторил това в едногодишния срок от наказването му за същото такова
нарушение по административен ред – с влязло в сила на 14.12.2018 г. НП № 18 -1292
002355/4.12.2018г., издадено от ВПД Н-к Сектор ПП при ОД на МВР,Търговище-
упълномощен с посочена в НП заповед, с което от обективна и субективна страна подс.М.
осъществил престъпния състав по чл.343в,ал.2 от НК.
-2/ подсъдимият е управлявал л.а.“Мерцедес“ с рег № *** и в срока (макар и
дефиниран чрез законовата норма, тъй като несъмнено въпросът с отговорността му към
този момент не е бил решен, както и не е бил изтекъл абсолютния срок от 18 месеца), на
принудителна административна мярка (ПАМ) за временно отнемане на свидетелството за
управление на МПС, наложена със Заповед за прилагане на ПАМ № 18-1292-000356 от
07.05.2018 г, издадена от служител на Сектор ПП при ОД МВР Търговище, с което от
обективна и субективна страна подсъдимият осъществил отделно и престъпния състав по
чл.343в,ал.3 във връзка с ал.1 от НК.
При очертаното фактическо поведение на подсъдимия, който в рамките на по-малко
от година(07.05.2018г. до 27.02.2019г.) осъществил три самостоятелни състава от
престъпленията, охраняващи безопасността на транспорта и при преценка на относимите
към определяне на справедливото наказание обстоятелства, оплакването за несправедливост
на наложените от РС наказания и общо определеното, по реда на чл.23 от НК не намира
опора в делото. За да ги определи в максималния предвиден размер съдът не е игнорирал, а
е отчел и то в достатъчна степен процесуалното поведение, което по отношение на
посочените престъпления е обективирано в застъпената позиция за признание на вината,
изразено в съдебната фаза и проявена по този начин критичност. Дори и с изключване от
отегчаващите обстоятелства и за трите престъпления на лишената от правно значение
„липса на искрено разкаяние“ (мотиви,л.298,НОХД), което в контекста на чл.55 от НПК не
позволява третиране му като отегчаващо и съдебната практика е абсолютно последователна
25

в тази посока Р № 29/ 2.02.2009 г. н. д. № 711/2008 г., на ВКС,I н. о. Р № 465/8.02.2010 г. о
н. д. № 530/2009 г., на ВКС, II н. о, Р№ 174/ 20.06.2012 г. по н. д. № 2919/2011 г., на ВКС, II
н.о, Р № 124/1.10.2018 г. по н. д. № 364/2018 г., на ВКС II н. о, и с отбелязването, че същото
е дори в граматическо противоречие спрямо отчетеното пак там (и напълно правилно), като
смекчаващо обстоятелство-„ направените самопризнания“, крайният извод на първата
инстанция да наложи наказанията в максимален размер кореспондира с данните по делото и
е обоснован. Без основание защитата акцентира и върху изключителността на
процесуалното поведение на подсъдимия пред съда и конкретно на самопризнанието му,
както защото в НПК не е предвидено подобно степенуване на обстоятелствата по чл.54 от
НК, но и понеже застъпеното процесуално поведение на Д.П, което е различно, формира
заключение, без да бъде подценявано значението му на смекчаващо обстоятелство,че
направеното в съдебната фаза самопризнание, разкрива известна декларативност.
Същественото обаче е това, че направеното пред съда признание и обективираната в него
критичност, сами по себе си не са от естество да надделеят над обективните характеристики
на извършените три самостоятелни престъпления, всяко увреждащо по различен начин
общият им защитен обект и сравнително краткия период, в рамките на който са извършени,
разкриващи подчертаната престъпна упоритост на подсъдимия. Предходните му
административни санкции, отразени в Справката за нарушител/водач (л.113- л.116,т.2,Д.П),
в контекста на вида на процесните престъпления, несъмнено утежняват положението на
подсъдимия и правилно са отчетени към отегчаващите обстоятелства. Видно от справката,
извън нарушенията, предмет на настоящото дело, подсъдимият, който е придобил
правоспособност на 11.11.2010 г. 19 пъти е санкциониран за нарушения, с издадени Н.П и
има издадени 26 фиша, което само по себе си сочи на завишена степен на обществена
опасност на дееца и това е така, понеже несъмнено позволява извод, че като водач на МПС
подсъдимият е демонстрирал абсолютно несъобразяване с предвидените норми, регулиращи
безопасността на транспорта Както е посочено в Р № 558/ 10.06.2005 г.,по н.д.№
1075/2004г.,на ВКС,Iн.о.: Многократното санкциониране на дееца по административен ред
за нарушаване на правилата на движение завишава степента на обществената опасност
на дееца при извършване на транспортно престъпление. В същият см и Р№
134/24.03.2010г по н.д.№ 25/2010г на ВКС,I н.о.
И трите престъпления: по чл.343б,ал.3 от НК, по чл.343в,ал.2 от НК и по чл.343в,ал.3
от НК, са формални и не предвиждат в състава си конкретен резултат, поради което и
исканото от защитата отчитане към смекчаващите обстоятелства на отсъствие на вредни
последици също е лишено от основание.
За разлика от престъплението по чл. 131а във връзка с чл.129,ал.1 от НК,
ограничението по чл.57 от НК по отношение на трите престъпления по транспорта не е
налице и няма пречка обремененото съдебно минало да бъде включено в обстоятелствата по
чл.54 от НК и преценено, на самостоятелно основание, да обуслови извод за завишената
обществена опасност на подсъдимия. Подновената престъпна дейност - първото
престъпление- по чл.343б,ал.3 от НК подсъдимият извършил на 7.05.2018г., само четири
26

месеца след освобождаването (на 05.01.2018г.) от затвора, където е изтърпял наказание общо
в размер на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода ( вж л.135, т.2 Д.П.) също го очертава
в негативен план. В този смисъл и не могат да бъдат споделени упреците към
първоинстанционния съд(с изключение на посоченото по-горе неправилно отчитане на
липсващата „искреност“ в разкаянието) за надценяване на отегчаващите и/или подценяване
на смекчаващите обстоятелства, или че е пропуснал да отчете някое от действително
облекчаващите положението на подсъдимия обстоятелства. Отделен е въпросът, че исканото
облекчаване в размера на наложените наказания, при променения резултат относно
осъждането за престъплението по чл.131а от НК и наложеното от въззивната инстанция
наказание в размер на 5 години и 6 месеца лишаване от свобода, в аспекта на законовите
правила за определяне на общо наказание при установената реална съвкупност, в която са
извършени процесните по делото престъпления, обуславят безпредметност на направеното
в жалбата искане за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание за престъпленията,
по които е бил осъден от първата инстанция, доколкото общото наказание не би могло да е
по-малко от наложеното за престъплението по чл.131а от НК. За пълнота обаче и в
обобщение може да се посочи, че при така установеното демонстративно нарушаване на
правовия ред с три отделни и самостоятелни престъпления по транспорта, при така
констатираната висока степен на обществена опасност на дееца, очевидно е, че наложеното
за тях наказание се явява съразмерно и не е завишено, както без основание счита
защитата.
Общият размер на кумулативното наказание глоба, както и преценката за цялостното и
присъединяване почиват на данните по делото, съобразени са с тежестта на извършените
престъпления, с имотното състояние на подсъдимия и притежаваното от него движимо
имущество(л.184,т.1,Д.П) и се споделя от настоящия състав. Макар и при определяне
индивидуалния размер на наказанието глоба за престъпленията по чл.343в,ал.2 и
чл.343в,ал.3 от НК съдът да е пропуснал да съобрази, че за същите са предвидени по-ниски
горни параметри, след като в санкционната част на чл.343б,ал.3 от НК е предвиден
посочения размер и същият законосъобразно е фиксиран в горната му граница, с оглед и
правната природа на чл.23 от НК, когато, както е в случая „глобите са повече, съдът
трябва да "присъедини изцяло или отчасти към най-тежкото наказание" само глобата,
която е с най-висок размер“ Р № 633/ 9.11.2004г. по н. д.№ 243/2004 г.,на ВКС, I н.о., то и
крайният му размер е законосъобразен и не налага намеса.
Поради това и въззивната жалба и исканото намаляване на наказанието на подсъдимия е
без основание.
При извършената в рамките на чл.314,ал.1 от НПК цялостна проверка
правилността на атакуваната присъда, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи следното:
1.Неприемливи от процесуална гледна точка са действията на съда, обективирани в
27

отразените в съдебния протокол „констатации“ по съдържанието на гласните доказателства
– л.227, НОХД , л.253,НОХД. Вписаното в съдебните протоколи и то преди етапа, в който
съдът следва да обсъди съдържанието на доказателствените източници и да формулира
фактическите си изводи, няма своето процесуално обяснение, доколкото в НПК подобен
способ не е предвиден. Съдът, вероятно воден от желанието да изясни за себе си
съдържанието на изявленията на самите разпитани лица е предприел обобщаването им и
вписването в съдебния протокол под формата на „констатации“, но както се посочи
подобно процесуално действие НПК не познава и ползването му принципно създава
предпоставки за възникване опасност от накърняване принципа за безпристрастност и
непредубеденост на съда при решаване на делото. Не подлежи на съмнение
обстоятелството, че единственият етап, в който съдът обсъжда доказателствата и прави
заключения по изводимите от тях факти е при решаване на въпросите по чл.301 от НПК.
Въпреки неприемливия процесуален подход и неясния адресат на констатациите, доколкото
същите съдържателно дават възможност да се приеме, че не обективират предварително
изразено становище по относимите фактически положения, а са по-скоро опит за обобщение
на заявеното от самите разпитани лица, то и с отчитането на процесуалната му
непрецизност, съдът не намира, че в случая е допуснато нарушение на чл.6 от ЕКПЧ,
обуславящо необходимост от отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане
на това основание.
2.Съдът, на следващо място е допуснал нарушение, резултат от неправилен прочит на
процесуални норми, изразено в игнориране и непроизнасяне по възражение на подсъдимия,
свързано с несъгласието му относно участващия прокурор. В последното по делото
заседание и след като е даден ход на съдебните прения, защитата е направила искане за
предоставяне възможност на подсъдимия да заяви искането си за отвод на прокурора. Като
разяснил на защитата, че такава възможност им е била предоставена в хода на съдебното
следствие, съдът с определение „отхвърлил“ - „..отвода на подсъдимия М., т.к е направен в
хода на съдебните прения“ (л.258, НОХД). Подобен подход е незаконосъобразен и не
държи сметка както за правата на подсъдими, така и за правилата по чл.31,ал.2 от НПК.
Вярно е, че принципно отводите следва да бъдат заявени не до края, както е приел съда, а до
началото на съдебното следствие, „освен ако основанията за това са възникнали или са
им станали известни по-късно“ (чл.31,ал.2 от НПК). Без обаче да е изслушал основанията
на подсъдимия, съдът не е имал възможност да прецени дали е налице хипотезата,
предвидена в изключението по чл.31,ал.2 от НПК. При всяко положение обаче правото на
отвод не се преклудира с началото на съдебните прения, както неправилно е приел съда.
Съдът е следвало да даде възможност на подсъдимия да изложи съображенията си, да
прецени дали същите са възникнали или са му станали известни след началото на
съдебното следствие и да се произнесе по предвидения в чл.31,ал.4 от НПК ред. Като не го е
сторил е допуснал процесуално нарушение, което обаче според настоящият състав в случая
не разкрива характер на абсолютно по своя характер съществено процесуално нарушение.
Съображенията си въззивният съд извежда от констатираното отсъствие на подобно
28

възражение в депозираната въззивна жалба и липсата на наведени в тази посока оплаквания
в проведеното въззивно съдебно заседание. Казано иначе, след като конкретни доводи за
нарушено право на защита, респективно съображения за заинтересованост на прокурора или
други основания за отвеждането му от процеса не се сочат - нито в жалбата, нито пред
въззивния съд, макар и процедирайки по този начин районният съд да е допуснал
нарушение на процесуалните правила, в случая същото няма за последица накърняване
правото на защита на подсъдимия, след като основания за отвод на прокурора очевидно не
са били налице.
3.Съдът не е бил напълно изряден и при конституиране на пострадалия като граждански
ищец и частен обвинител. Искането на пострадалия, както е посочено в чл.77,ал.3 и чл.
85,ал.3 от НПК следва да бъде направено „най-късно до започване на разпоредителното
заседание“ и този срок е преклузивен. По делото, в две съдебни заседания – на 9.10.2018 г и
16.10.2018 г ход на разпоредителното заседание не е бил даден, а същото е проведено на
27.11.2018 г . Пострадалият обаче очевидно е направил изявления в тази посока в двете
заседания, в които разпоредителното заседание не е била стартирано, което се извлича от
мотивите, с които съдът е отказал да удовлетвори искането за поправка на съдебния
протокол от проведеното разпоредително заседание (л. 91 - л.92 от НОХД). Тези
обстоятелства не са отразени в съдебния протокол, като съдът е пропуснал да отчете, че
искането на пострадалия и произнасянето на съда по него са две напълно различни
действия, включително и от гледна точка лимитираните им времеви граници. Без съмнение
крайният момент за конституиране на страни е самото разпоредително заседание (и то само
при първото разглеждане пред първата инстанция), но искането/исканията си пострадалият
следва да направи до началото на разпоредителното заседание. В случая, съдът е проверил
становището на пострадалия не преди началото на разпоредителното заседание, въпреки
очевидната готовност на пострадалия, което както се отбеляза се извежда от вписаното в
определението обстоятелство,а след като изслушал становището на прокурора, защитата и
подсъдимия по въпросите по чл.248 от НПК съдът „указал“ на пострадалия правата му.
Доколкото обаче изявлението на пострадалия е направено и вписано в протокола преди
обсъждането от съда и произнасянето му по въпросите по чл.248 от НПК, то и с оглед
приетото в правната доктрина, че „Лицата могат да правят своите искания, включително и
за конституирането им като страни и в самото разпоредително заседание, но преди да се
пристъпи към обсъждането на въпросите по чл. 248 НПК“ Проф. д.ю.н М.Чинова, сп.
„Норма“,бр.3/2018 г.,в случая може да се приеме, че не е допуснато абсолютно нарушение
на правилата за конституирането на страни в наказателния процес. Респективно и не
съставлява съществено процесуално нарушение, обуславящо цялостна отмяна на присъдата
и връщане на делото за ново разглеждане.
В подкрепа на установеното отсъствие на абсолютност на допуснатото нарушение е
и обстоятелството, че настоящото въззивно производство е образувано само по протест на
прокурора и жалба на подсъдимия, но не и по жалба на гражданския ищеца и в този
смисъл, при липса на въззивна жалба срещу присъдата, в частта, с която е отхвърлен
29

предявения граждански иск, първоинстанционната присъда е извън обхвата на въззивния
контрол. Независимо, че същият по силата на чл.314 от НПК предполага намеса и извън
сочените от обжалващите или протестиращи страни основания, включително и намеса в
необжалваната част, известната самостоятелност на гражданската част на присъдата, когато
не е била атакувана от гр. ищец, предопределя в този случай известно стесняване на
въззивният контрол. Както е посочено и в ТР № 5 от 21.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 5/2017
г., ОСНК: „Отделен предмет на обжалване или протестиране могат да бъдат както
наказателната, така и гражданската част на присъдата. Макар и да са свързани, няма
пречка тези части на съдебния акт да имат отделно съществуване и това да обуслови
самостоятелното им влизане в сила.“ Ето защо и в случая настоящият състав намира, че в
отхвърлителната си гражданска част, след като не е била атакувана от гр.ищец, с изтичане
срокът на обжалване, на основание чл.412,ал.2,т.3 от НПК присъдата е влязла в сила. В
този см. е Р№ 381/ 2.10.2013 г. по н. д. № 1136/2013 г., на ВКС, I н. о: Върховният
касационен съд е имал нееднократно повод да се произнесе за пределите на въззивната
проверка (чл.316,ал.1 и ал.2 от НПК) и възможността втората инстанция да отмени
присъдата и в необжалваната част и по отношение на необжалвалите лица. В конкретния
случай е достатъчно да се посочи, че след като гражданската част на присъдата не е
оспорена от гражданския ищец, а само от подсъдимия, чиято жалба е приета за
неоснователна, то е отпаднало основанието за по - нататъшна проверка на
първоинстанциония съдебен акт в тази му част. В същият смисъл са и Р№ 1/15.04.2019 г.
по н. д. № 1216/2018 г.,на ВКС, I н. о. и Р № 7/ 20.02.2020 г. по н. д. № 1108/2019 г., на ВКС,
I н. о.
В частта относно присъдените разноски първоинстанционният съд не е изложил
съображения за произхода на дължимите суми, които е възложил в тежест на подсъдимия,
както и основанието за това, вкл. и е пропуснал да съобрази нормата на чл.189,ал.4 от НПК.
В случая, прегледа ма материалите по делото сочи, че направените разноски в съдебната
фаза са както следва: 1129,77лв. за изготвените на досъдебното производство експертизи,
като от тях – 440,60лв. са разходи по обвинението, за което подсъдимият е бил оправдан
пред РС (става въпрос са СМЕ и обвинението по чл.131а от НК). Идентично е положението
и в съдебната фаза, където общо са присъдени в тежест на подсъдимия всички разноски,
включително и тези, направени по обвинението, за което РС го е оправдал(общо 100лв за
двете вещи лица д-р Горанов и д-р Стефанов, л.173,НОХД). С оглед резултатът по делото
във въззивната инстанция, а именно осъждане на подсъдимия за престъпление по чл.131а
във връзка с чл.129,ал.1 и във вр. с чл.29,ал.1 б.а и б.б от НК настоящият състав не установи
основание да коригира присъдата в частта относно разноските, доколкото макар и
неправилно присъдени, то към момента същите са дължими от подсъдимия, тъй като е
признат за виновен и по това обвинение.
Произнасянето по въпроса с вещественото доказателство е законосъобразно и не налага
намеса.
30

Водим от горното и на основание чл.336, ал.1,т.2 от НПК, съдът постанови своята
присъда.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ
31

Съобщи за изтекли лични данни