Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.04.2023г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
девети септември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н.Й ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ….….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №7108 по описа за 2017г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.293, ал.3 във вр. с чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №22 от
02.06.2017г. по гр.дело №3786/2014г. по описа на ВКС, Г.К., II Г.О., е отменено въззивно решение от 09.12.2013г. по въз.гр.дело №17226/2011г. по описа на СГС, Г.О., II-А състав и е върнато
делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
С
решение №I-043-208 от 27.09.2011г., постановено по
гр.дело №40681/2009г. по
описа на СРС, I Г.О., 43-ти състав, е признато за установено по
предявения от А.С.У., с ЕГН **********, срещу Р.Х.Ч., с ЕГН **********, иск с
правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК, че ищцата е титуляр на 1/4 ид.ч. от
правото на собственост, с обект недвижим имот, представляващ апартамент №2, на
втори надпартерен етаж в сградата, находяща се в град София, бул.“*********,
състоящ се от две стаи, кухня, антре и тераса, с площ от 95.55 кв.м., с обща
кубатура от 408.58 куб.м., при съседи: бул.“Сливница“, отдолу – Н. и В.Р.и магазини,
отгоре – тавански помещения, заедно с прилежащите таванско помещение –
единствено, находящо се над апартамента, и две мазета, находящи се под
сградата, вляво от стълбата, заедно с 25 % ид.ч. от общите части на сградата и
17.13 % ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо
поземлен имот №18 от кв.64а по плана на град София, местност „ЦГЧ-Зона-В-16“, цялото
с площ от 221 кв.м., при съседи: бул.“*********, ПИ №3 и ПИ №17, всичките
попадащи в парцел I, отреден за ОЖС и магазини, на
основание наследяване по завещание от С.С.Р., починала на 11.03.2001г., като е
отхвърлен иска за разликата от 3/4 ид.ч. от правото на собственост върху имота,
като неоснователен. С решението е осъден Р.Х.Ч., с
ЕГН **********, да заплати на А.С.У., с ЕГН **********, на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 16.70 лв., сторени по делото разноски, изчислени по
компенсация.
Постъпила
е въззивна жалба от ищцата - А.С.У.,
с ЕГН **********, чрез процесуален представител
адв.П.Р., с която се обжалва първоинстанционното решение в частта, в
която е отхвърлен предявения положителен
установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Инвокирани са доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в
обжалваната част, като постановено в противоречие на материалния и процесуалния
закон. Поддържа се, че първостепенният съд не е направил съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, неправилно е тълкувал и приложил материалния
закон, поради което е обосновал погрешен правен извод, че извършеното от П.Р.саморъчно
завещание на 05.01.1983г. в полза на съпругата му С.С.Р. е частно по смисъла на
чл.16, ал.2 от ЗН и същото е нищожно на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД, тъй
като предметът на завещателното разпореждане – „две стаи, кухня, антре, тераса,
таван и две мазета и част от двора“, представлява неиндивидуализирана вещ и
като такова не може да породи валидни правни последици като прехвърли правото
на собственост върху претендирания имот. Твърди се, че липсата на индивидуализация
на имота, предмет на процесното завещателно разпореждане, извършено от П.Р.в
полза на С.С.Р., не е основание за неговата нищожност, която е относима за
завета, но в случая се касае за универсално завещателно разпореждане. Излагат се
доводи, че първоинстанционният
съд е тълкувал волята на завещателя изцяло стеснително, без да анализира факта за действителното имуществено състояние на наследствената маса към
смъртта на завещателя - П.Р., тъй като към
момента на откриване на наследството наследодателят не е притежавал друго
движимо и недвижимо имущество, освен имота, предмет на процесното завещателно разпореждане от 05.01.1983г..
Поддържа се още, че след смъртта на С.С.Р., настъпила на 11.03.2001г., ищцата е
придобила правото на собственост върху целия процесен имот по завещание, т.е. доказано
е основанието в закона за уважаване на исковата претенция. По същество моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго решение, с което да уважи изцяло предявения положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК като основателен и доказан. Претендира присъждане
на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - Р.Х.Ч., с ЕГН **********, чрез
процесуален представител адв.В.Н., с която се обжалва първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен
предявения положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Наведени
са оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част
като постановено в противоречие на материалния закон. Релевирано е възражение
за придобиване на имота по давност чрез непрекъснато владение с начало от
1983г.. Твърди се, че възражението за придобивна давност не е направено в срока
по чл.131 от ГПК поради особени непредвидени обстоятелства – сочи се, че
съдебните книжа са връчени на майката на ответника, която е възрастна жена с
влошено здравословно състояние, поради което не е бил своевременно уведомен за
ангажиране на компетентна правна помощ и изготвяне на отговор на исковата молба.
В депозирана по делото писмена защита от 24.10.2022г. се взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба на ищцата като се твърди, че
първоинстанционното решение в отхвърлената му част е правилно и законосъобразно
като и като такова следва да бъде потвърдено. В хода на устните състезания е
направено изрично волеизявление на процесуален представител адв.В.Н., че не претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Предявен
е от А.С.У., с ЕГН **********, срещу Р.Х.Ч., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за
признаване за
установено по отношение на
ответника, че ищцата е
собственик на основание завещание от майка й С.С.Р., починала на
11.03.2001г., на
недвижим имот - апартамент №2, на втори надпартерен етаж в сградата, находяща се в град
София, бул.“*********, състоящ се от две стаи, кухня, антре и тераса, с площ от
95.55 кв.м., с обща кубатура от 408.58 куб.м., при съседи: бул.“Сливница“,
отдолу – Н. и В.Р.и магазини, отгоре – тавански помещения, заедно с прилежащите
таванско помещение – единствено, находящо се над апартамента, и две мазета,
находящи се под сградата, вляво от стълбата, заедно с 25 % ид.ч. от общите
части на сградата и 17.13 % ид.ч. от дворното място, върху което е построена
сградата, съставляващо поземлен имот №18 от кв.64а по плана на град София,
местност „ЦГЧ-Зона-В-16“, цялото с площ от 221 кв.м., при съседи: бул.“*********,
ПИ №3 и ПИ №17, всичките попадащи в парцел I, отреден за ОЖС и магазини.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд, поради което не следва да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В изпълнение на задължителните
указания, дадени в отменително решение №22 от 02.06.2017г. по гр.дело №3786/2014г. по
описа на ВКС, Г. К., II Г.О., пред настоящата инстанция е
прието основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза,
неоспорено от страните. В основното заключение вещото лице инж.Н. е описано
фактическото състояние на процесния имот към момента на огледа, като е приложена
и скица относно разпределението на отделните помещения в имота. В
допълнителното заключение експертът е посочил, че не може да даде отговор на
въпроса дали е налице идентичност между имота, предмет на нотариален акт №21,
том VI, рег.№6994, дело №956 от
14.06.2007г. за дарение на недвижим имот /документа, с който ответникът се
легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот/, и имота предмет на
завещателните разпореждания на Петър и Станка Рукови, тъй като няма идентичност
в изброените помещения с тези, които са установени при огледа.
По делото са приети като
доказателства писмо от Държавна Агенция „Архиви“ от 03.09.2021г., писмо от
Столична Община, Дирекция „Общински приходи“, както и писмо от НАП от
13.04.2022г., в които е посочено, че в архива на съответните учреждения не се
съхраняват документи, касаещи притежаваните от жителите на град София и декларирани
от тях недвижими имоти през 1983г..
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими -
подадени са в срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивната жалба на ищцата е ОСНОВАТЕЛНА,
въззивната жалба на ответника е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването на
обжалваното решение е
допуснато нарушение при тълкуването и прилагането на относимите към спора материалноправни норми на закона, поради което се явява неправилно
в частта, в която е отхвърлен предявения положителен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК.
Крайният извод на
СРС, че по делото не се доказва, че ищцата е придобила изцяло правото на
собственост върху процесния
недвижим имот на основание завещание от майка й - С.С.Р., починала на 11.03.2001г., е обоснован при неправилно приложение на материалния закон и не кореспондира на събраните по делото доказателства.
СРС неправилно е приел, че извършеното завещателно разпореждане от П.Р.от 05.01.1983г. в полза на С.С.Р. е нищожно
поради липса на предмет на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД поради факта, че
завещаният имот не е индивидуализиран по местонахождение, граници и площ, няма
посочен адрес, нито че по делото са събрани доказателства, че имотът е
съществувал реално в този си вид към момента на откриване на наследството. В
тази връзка СРС е приел, че ищцата /респективно майка й/ е собственик на частта
от процесния имот на основание наследствено правоприемство, а не по силата на
завещателното разпореждане.
Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото. Доводите на ищцата, изложени във въззивната жалба, относно неправилност на решението в отхвърлената му част са изцяло основателни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното:
По въззивната жалба на ищцата:
При предявяване на положителен установителен иск за собственост с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест по аргумент на чл.154 от ГПК ищцата следва да докаже осъществени правопораждащи субективното й право на собственост факти, т.е. в настоящото производство предмет на доказване е визираното в исковата молба основание на правото на собственост, на основание на което ищцата твърди, че се легитимира като носител на правото на собственост по отношение на процесния имот – извършено в нейна полза от майка й С.С.Р. саморъчно завещание от 07.10.1995г., която от своя страна е придобила имота на основание извършено от съпруга й П.Р.в нейна полза саморъчно завещание от 05.01.1983г..
В
конкретната хипотеза от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства
се установява по несъмнен начин факта, че недвижимият имот, предмет на спора,
е придобит от П.Н.Р.през
1930г. на основание договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт №170,
том ХIХ, рег.№3931, дело №3662/1930г., съгласно който П.Н.Р.е закупил от К.М.Б.недвижим
имот, описан като една къща с дворно място от 221 кв.м., находяща се в град
София, местността „Банишора“, бул.“********, при съседи: Г.С., Е.С.,
наследниците на Х.С. и бул.“Сливница“, съставляващо парцел ХVIII в кв.64 по
плана на гр.София. На името на собственика - П.Н.Р.е съставен акт за изземване
на недвижим имот за държавен от 08.09.1949г., в който е посочено, че по силата
на ЗОЕГПНС са одържавени
партерния и първия етаж от сградата на бул.“*********, заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата и мястото и съответните зимнични и
тавански помещения, а в раздел „описание на сградата“ е посочено, че се касае
за „външна къща от четири етажа, три помещения от по три стаи, едно помещение
от една стая, кухня и два магазина със стая“. От описанието на недвижимия имот,
предмет на одържавяване по реда на ЗОЕГПНС, се налага извода, че вторият
надпартерен етаж, на който се намира спорния по делото имот, не е бил включен в
акта за изземване на недвижимия имот за държавен от 08.09.1949г., т.е. не е бил
отчуждаван от собственика му П.Н.Р.. В подкрепа на този извод е и приетата като
доказателство по делото заповед на кмета на Столична община от 24.ХІ.1993г.,
съгласно която след приемането на ЗВСОНИ на
наследниците на П.Н.Р.са възстановени и предадени два магазина в партерния
етаж, а за останалата част от одържавения имот - първия етаж на сградата, е
посочено, че е продадена на трети лица, поради което е налице пречка за
възстановяването й на наследниците на П.Н.Р.. На следващо място доколкото по
делото няма релевирани твърдения, както и ангажирани доказателства в смисъл, че
правото на собственост върху втория надпартерен етаж от момента на
придобиването му от П.Н.Р.до момента на неговата смърт – 16.12.1983г., е било
прекратено или прехвърлено на трети лица съдът приема, че П.Н.Р.до смъртта си е
бил собственик на втория надпартерен етаж, на който се намира спорния по делото
имот. Със завещание от 05.01.1983г. П.Н.Р.е заявил, че оставя на жена си С.С.Р.
„двете стаи, кухня, антре, тераса, таван и две мазета и част от двора“. По
отношение на това завещателно разпореждане са налице задължителни указания в отменителното решение №22 от 02.06.2017г. по гр.дело №3786/2014г. по
описа на ВКС, Г. К., II Г.О., в което е
посочено, че при новото разглеждане на делото от настоящата инстанция е необходимо да се тълкува волята на
завещателя относно това кой е завещаният имот, като от отговора на този въпрос
зависи дали завещанието ще се определи като частно или като универсално и едва
след това може да се обсъждат евентуално основанията за нищожност. В конкретния
случай настоящият въззивен състав счита, че действително в съставеното от П.Н.Р.на
05.01.1983г. завещателно разпореждане в полза на съпругата му С.С.Р. липсва
ясна индивидуализация на завещания имот, предвид на което в тази хипотеза, когато не е ясен самия предмет на разпореждането,
следва да се извърши тълкуването му съобразно общите правила за тълкуване на
юридическите актове - чл. 20 от ЗЗД.
Препращането към този текст, отнесен към характера на завещанието като
едностранно волеизявление, означава, че при тълкуването следва да се търси
действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във
връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от
цялото завещание. В тази насока е трайната съдебна практика - решение №2436/25.07.1996г. по гр.дело №2469/95г. по
описа на ВКС, Г.К., ІV Г.О., решение №268 от 29.09.2012г. по
гр.дело №410/2011г. по описа на ВКС, Г.К., І Г.О., решение №24 от 19.02.2015г. по гр.дело №3526/2014г. по описа на ВКС, Г.К., ІI Г.О., решение
№517 от 26.05.2010г. по гр.дело №40/2009г. по описа на ВКС, Г.К., І Г.О., и др.. В конкретния случай настоящият въззивен състав, тълкувайки волята на
завещателя - П.Н.Р.в извършеното от него на 05.01.1983г. завещателно разпореждане в полза на
съпругата му С.С.Р., и съобразявайки факта, че по делото,
включително и при разглеждането му пред настоящия състав, не се събраха
доказателства, оборвайки твърдението на въззивника-ищца, че към момента
на смъртта на завещателя
- П.Н.Р.в патримониума му не е било включено
право на собственост върху други имоти, освен завещавания имот,
приема, че с процесното завещателно разпореждане от 05.01.1983г. П.Н.Р.се е разпоредил с единственото
имущество, за което има данни, че е притежавал. Следователно, волята на
завещателя П.Н.Р.,
изразена в направеното саморъчно завещание в полза на С.С.Р., се отнася до
цялото му имуществото, което притежава към момента на смъртта му и същото с
оглед установеното по делото се изчерпва само със собствеността му спрямо
процесния апартамент, предмет на това саморъчно завещание. Ето защо,
завещателното разпореждане направено от П.Н.Р.в полза на С.С.Р. по своя характер се явява
общо/универсално/ такова и придава на лицето в полза на което е направено
качеството на наследник – чл.16, ал.1 от ЗН. Неправилен е извода
на първостепенния
съд, че се касае за частно
завещателно разпореждане, към което съдът също неправилно е отнесъл основанието
за нищожност по чл.26 ЗЗД. Проведеното тълкуване
на волята на завещателя от първостепенния съд е
било изцяло стеснително, без да се държи сметка за действителното му
имуществено състояние, според което наследството се изчерпвало със завещания
имот, т.е., че
се касае за универсално завещание. Следователно изводът на СРС, че завещателното
разпореждане, направено със саморъчно завещание от 05.01.1983г. от П.Н.Р.в полза
на съпругата му С.С.Р., има характер на
частно, което като нищожно на основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД не е породило вещно-транслативен ефект и съответно С.С.Р. не е
станала изключителен собственик на завещания имот, е погрешен, направен
при неправилно тълкуване от страна на първостепенния съд на волята на
наследодателя, изразена в направеното саморъчно завещание, както и не
съответства на установеното по делото.
При така изложените аргументи настоящият въззивен съд счита, че С.С.Р. на основание извършеното в нейна полза завещателното разпореждане, направено със саморъчно завещание от 05.01.1983г. от П.Н.Р., е придобила след смъртта на завещателя си правото на собственост върху процесния имот, който същата на 07.10.1995г. е завещала на дъщеря си А.У. – ищцата по делото. Завещанието на С.С.Р. е съставено в предвидената от закона форма и съдържа дата на извършването му и достатъчна индивидуализация на прехвърленото право, поради което като валидно представлява правопораждащ правото на собственост юридически факт, още повече същото не се оспорва от ответника. Следователно ищцата след смъртта на майка си, починала на 11.03.2001г., се легитимира като единствен собственик на спорния имот на основание посочения от нея в исковата молба придобивен способ – извършено в нейна полза от майка й С.С.Р. саморъчно завещание от 07.10.1995г., която от своя страна е придобила имота на основание извършено от съпруга й П.Р.в нейна полза саморъчно завещание от 05.01.1983г.. На следващо място настоящият състав счита, че въз основа на така направените правни изводи се опровергава твърдението на ответника - Р.Х.Ч., че се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот, който е придобил през 2007г. на основание сключен договор за дарение с П.П.Р.– син на П.Н.Р.и С.С.Р., тъй като към момента на сключването на договора за дарение, оформен с нотариален акт за дарение на недвижим имот №21, том VI, рег.№6994, дело №956/14.06.2007г., безспорно се установи по делото, че едноличен собственик на процесния имот е била ищцата, т.е. П.П.Р.е извършил дарение на идеална част от чужд имот. В разпоредбите на закона не се предвижда нищожност на дарение на чужда вещ. В това отношение и константната практика на ВКС е категорична, че дарението на чужда вещ не е нищожно, доколкото разпоредителни сделки с чужд имот не са нищожни, а и разпоредбата на чл.226 от ЗЗД не предвижда недействителност на дарението на чужда вещ. С извършване на правна сделка с чужд имот не се нарушават императивни правни норми, каквато съществува например за дарението на бъдещи вещи (чл.226, ал.2 ЗЗД). В хипотеза, при която се извършва дарение на недвижим имот, които дарителят не притежава, какъвто е именно процесният случай, то това води до невъзможност да се постигне търсения вещно-транслантивен ефект на сключения договор, но това не го прави нищожен. Дарението на чужд имот не е нищожно, а няма вещно-правен ефект по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. Следователно се налага извода, че ответникът - Р.Х.Ч. със сключения договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот №21, том VI, рег.№6994, дело №956/14.06.2007г., е придобил идеална част от спорния имот от несобственик, което от своя страна не може да го легитимира като собственик.
Първостепенният съд като е достигнал до обратния правен извод и е отхвърлил частично предявения установителен иск за собственост е постановил неправилно и незаконосъобразно съдебно решение в тази част, което следва да бъде отменено на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо това да бъде постановено решение по същество на спора, с което да бъде признато за установено по реда на чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на ответника - Р.Х.Ч., че ищцата - А.С.У. е собственик на 3/4 ид.ч. от процесния недвижим имот. Постановеното решение в частта, в която е уважен предявения иск, с който е признато за установено по отношение на ответника - Р.Х.Ч., че ищцата - А.С.У. е собственик на 1/4 ид.ч. от процесния недвижим имот, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По въззивната жалба на ответника:
Във въззивната жалба на ответника - Р.Х.Ч.
не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения досежно
незаконосъобразност на оспореното решение. Жалбоподателят се е задоволил
единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно, както и в коя част се обжалва същото, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания. Във въззивната жалба се релевира за
първи път като защитно средство по предявения положителен установителен иск за
собственост възражение за придобиване на имота по давност. В случая исковата
молба е постъпила в съда при действието на ГПК, обн.ДВ, бр.59/2007г., поради
което възражението е следвало да бъде заявено с отговора на исковата молба. Съгласно чл.133 ГПК крайният срок, до който ответникът може да
направи своите възражения срещу иска, включително и възражение за
придобивна давност е срокът за подаване на отговор на исковата молба, т.е. в
едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба. В случая видно от
данните по делото се установява, че в депозирания отговор на исковата молба, с
който отговор се оспорва предявения иск не е релевирано възражение за
изтекла придобивна давност по отношение на процесния имот, предмет на
предявения иск. Относно доводът, че са налице особени непредвидени
обстоятелства, поради които възражението за придобивна давност не е наведено в
писмения отговор по чл.131 от ГПК, съдът намира за неоснователен доколкото по
делото няма ангажирани каквито и да е било доказателства от страна на ответника
в подкрепа на това твърдение, съответно няма направени искания за събиране на
такива. Едва за първи път във въззивната жалба ответникът променя становището
си, заявено и поддържано при разглеждане на делото пред СРС, а именно че не
владее имота /в съдебно заседание на 12.04.2011г. процесуален представител на
ответника заявява изрично, че ответникът не упражнява фактическата власт върху
имота/, а напротив – във въззивната жалба твърди, че непрекъснато е владял
имота в продължение на повече от десет години, считано от 1983г., като се
присъединява към владението на своя праводател - П.П.Р., и се позовава на придобивна давност. Изложеното налага приемането на извод, че възражението
за придобивна давност, което не е свързано със служебното приложение на
закона, е преклудирано. В този смисъл са дадените задължителни разяснения
в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.дело №4/2012г. на ОСГТК
на ВКС, т.4, в което е прието, че възраженията на ответника срещу предявения
иск в това число и възраженията за погасителна и придобивна давност се
преклудират след изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1
от ГПК. Следователно направеното във въззивната жалба за първи път възражение
от ответника за придобиване по давност на недвижимия имот, предмет на предявения положителен установителен иск,
е преклудирано, поради което не следва да бъде обсъждано в мотивите на настоящия
съдебен акт.
С оглед изхода на спора в
настоящото производство основателна е претенцията на въззивника - ищца за
присъждане на направените от нея разноски пред СГС и ВКС, съгласно приложения
по делото списък. Наред с посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски в полза
на ищцата следва да се присъдят и изцяло сторените от нея разноски пред СРС –
общата сума на направените от ищцата разноски пред СРС възлиза на 1566.81 лв.
/296.81 лв. – платена ДТ, 1100.00 лв. – платен адвокатски хонорар и 170.00 лв.
– платен депозит за вещо лице по допусната
съдебно-графологична експертиза/, от която сума следва да се приспадне сумата
от 16.70 лв. /разноски, присъдени с първоинстанционното решение/. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищцата сторените от нея разноски пред СРС още в размер на сумата
от 1550.11 лв., както и сумата от 876.52 лв., сторени разноски пред СГС и ВКС, съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №I-043-208 от 27.09.2011г., постановено по
гр.дело №40681/2009г. по
описа на СРС, I Г.О., 43-ти състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявения от А.С.У., с ЕГН **********, срещу Р.Х.Ч., с ЕГН **********, иск с
правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищцата е титуляр на 3/4 ид.ч. от правото на собственост, с
обект недвижим имот, представляващ апартамент №2, на втори надпартерен етаж в
сградата, находяща се в град София, бул.“*********, състоящ се от две стаи,
кухня, антре и тераса, с площ от 95.55 кв.м., с обща кубатура от 408.58 куб.м.,
при съседи: бул.“Сливница“, отдолу – Н. и В.Р.и магазини, отгоре – тавански
помещения, заедно с прилежащите таванско помещение – единствено, находящо се
над апартамента, и две мазета, находящи се под сградата, вляво от стълбата,
заедно с 25 % ид.ч. от общите части на сградата и 17.13 % ид.ч. от дворното
място, върху което е построена сградата, съставляващо поземлен имот №18 от
кв.64а по плана на град София, местност „ЦГЧ-Зона-В-16“, цялото с площ от 221
кв.м., при съседи: бул.“*********, ПИ №3 и ПИ №17, всичките попадащи в парцел I, отреден за ОЖС и магазини, на основание наследяване по
завещание от майка й - С.С.Р., извършено със саморъчно завещание от 07.10.1995г., и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А.С.У., с ЕГН **********,*** /чрез адв.П.Р./; срещу Р.Х.Ч.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ищцата - А.С.У., с ЕГН **********, е собственик на основание наследяване по завещание от майка й - С.С.Р., извършено
със саморъчно завещание от 07.10.1995г., на 3/4 ид.ч. от правото на
собственост, с обект недвижим имот, представляващ апартамент №2, на втори
надпартерен етаж в сградата, находяща се в град София, бул.“*********, състоящ
се от две стаи, кухня, антре и тераса, с площ от 95.55 кв.м., с обща кубатура
от 408.58 куб.м., при съседи: бул.“Сливница“, отдолу – Н. и В.Р.и магазини,
отгоре – тавански помещения, заедно с прилежащите таванско помещение –
единствено, находящо се над апартамента, и две мазета, находящи се под
сградата, вляво от стълбата, заедно с 25 % ид.ч. от общите части на сградата и
17.13 % ид.ч. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо
поземлен имот №18 от кв.64а по плана на град София, местност „ЦГЧ-Зона-В-16“,
цялото с площ от 221 кв.м., при съседи: бул.“*********, ПИ №3 и ПИ №17,
всичките попадащи в парцел I, отреден за ОЖС и магазини.
ПОТВЪРЖДАВА решение №I-043-208 от 27.09.2011г., постановено по гр.дело №40681/2009г. по описа на СРС, I Г.О., 43-ти състав, в частта, в която е уважен
предявения от А.С.У., с ЕГН **********, срещу Р.Х.Ч., с ЕГН **********,
установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Р.Х.Ч.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на А.С.У., с ЕГН **********,***
/чрез адв.П.Р./; на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2426.63 лв. /две хиляди четиристотин двадесет
и шест лева и 63 ст./, представляваща сторени разноски пред всичките съдебни
инстанции.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че
е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./