Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.02.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……..…..… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4110 по
описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от М.С.К. срещу решение №539580 от 20.11.2018г., постановено по гр.д.№23608/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателката дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 907.14 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. за аб.№357963, ведно със законна лихва от 19.10.2017г. до изплащане на вземането; на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 149.95 лв., обезщетение за забава за периода 01.11.2014г. до 11.10.2017г., на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 22.07 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за същия период, ведно със законна лихва от 19.10.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 3.35 лв., лихва за забава върху сумата за дялово разпределение за периода 01.11.2014г. до 11.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 30.10.2017г. по ч.гр.д. №74500/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, както и е осъдена жалбоподателката да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 434.38 лв., направени разноски в исковото производство, както и сумата от 61.14 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №74500/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав.
В жалбата са инвокирани доводи за недопустимост и
алтернативно за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, което е довело до
постановяване на недопустим съдебен акт. Поддържа се още, че в хода на съдебното производство е
останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за
доставка на топлинна енергия. Излага се, че при доказателствена тежест за ищеца
по делото не са ангажирани убедителни доказателства, че ответницата се явява
потребител на топлинна енергия, поради което липсва основание в закона за
ангажиране на нейната договорна отговорност за заплащане на начислени суми за доставена в имота топлинна енергия
за процесния период. Оспорват се
констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Твърди се, че процесният имот
не е топлозахранен, същият е необитаем, поради което не се дължат начислените
суми за доставена топлинна енергия. Предвид изложеното моли съда да постанови
съдебен акт, с който да обезсили решението на СРС в обжалваните части и да
постанови друго решение, с което да върне делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд или алтернативно да отмени решението на СРС в
обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира в
законоустановения срок писмен отговор, подадена е молба на 16.11.2021г., в която
е взето становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави
възражение за прекомерност по отношение на претендираните от въззивника
разноски за адвокатско възнаграждание.
Трето лице-помагач - "Т.с." ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу М.С.К. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
установителни исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като
необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2, и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№74500/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, въззиваемият-ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 19.10.2017г.
и е постановена на 30.10.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу М.С.К. за заплащане на сумите, посочени в
заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - М.С.К. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната
част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност
на предявените
от "Т.С." ЕАД срещу М.С.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е
възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството
на собственик на процесния имот се явява потребител на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и има задължение да заплаща
стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия
период. Посочено е
още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил
задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване
на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия,
както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността
на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Посочено е още, че ответникът е изпаднал в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи в частта, в която са уважени предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба.
Наведеният довод за недопустимост
на обжалваното решение съдът приема за неоснователен. В случай видно от обстоятелствената част и петитума на
исковата молба са предявени при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. С
атакуваното решение е признато за установено по отношение на ответницата - М.С.К., че дължи на
ищеца - "Т.С." ЕАД суми за главница и обезщетение за
забава, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Следователно съдът се е
произнесъл по предявените искове и постановеният съдебен акт е допустим.
Относно доводите касаещи
материалната незаконосъобразност на оспореното решение, съдът приема следното:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на
въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото не се
установява да е сключен договор между страните. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба определя,
че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови
нужди е собственикът на топлоснабдения имот
или ползвателят, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на
ползване. В конкретния случай от приетия като доказателство по делото
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №121, том І, рег.№1263, дело
№112/2007г., чиято формална доказателства сила като официален документ не е
оборена в хода на производството, се установява, че ответницата е собственик на топлоснабдения недвижим имот през исковия период - м.05.2014г. - м.04.2017г.. При тези доказани в хода на
производството правнорелевантни факти се налага категоричен извод, че по делото е доказано
възникването на договорното правоотношение между страните за доставка на
топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период. При това
положение и противно на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че
ответницата като собственик на имота през исковия период се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а
от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на нейната договорна отговорност.
На
следващо място въззивният съд приема за неоснователен довода, релевиран във
въззивната жалба, че процесният имот не е топлозахранен, същият е необитаем,
поради което не се дължат начислените суми за доставена топлинна енергия.
Съгласно констатациите на експерта, изготвил приетото по делото като неоспорено
от страните заключение на съдебно-техническа експертиза, в имота няма монтирани радиатори и отоплителни тела, за същия не
са начислявани
суми за сградна инсталация, а само за доставена топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. Обема и качествените показатели на доставената до процесния
имот топлинна енергия се установява от кредитираното от съда заключението на
съдебно-техническата експертиза. Отделно от това съдът намира да посочи, че решението
е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на
счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира единствено на
известията за фактури, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното
предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по
приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказани
количествата на доставената в имота топлинна енергия, като до размера на
изчислената стойност е уважен предявения иск.
По горните аргументи правилно СРС
е уважил установителния иск за главница срещу ответницата - М.С.К. за сумата от 907.14 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2014г. до м.04.2017г. за аб.№357963, както и за сумата от 22.07 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за същия период, ведно със законна
лихва от 19.10.2017г. до изплащане на вземанията.
Предвид разпоредбата на чл.32 от
ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане
на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни
от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. По отношение на размера на дължимото обезщетение за забава съдът
правилно го е изчислил върху присъдената главница на основание чл.162 от ГПК. В
тази връзка правилно СРС е уважил предявения установителен иск с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 149.95 лв., обезщетение за забава за периода
01.11.2014г. до 11.10.2017г., както и за сумата от 3.35
лв., лихва за забава върху сумата за дялово разпределение за периода
01.11.2014г. до 11.10.2017г..
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
отговор и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При
това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №539580 от
20.11.2018г., постановено по гр.д.№23608/2018г.
по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./