Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: 180 Година 2019г. Град ПазарД.к, обл. ПазарД.шка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРД.К ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 20. 05. 2019 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ВЕНЦИСЛАВ
МАРАТИЛОВ
БОРИСЛАВ ИЛИЕВ
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 183 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
Районен съд ПазарД.к
е сезиран с искова молба,подадена от
търговското дружество „Д. +Е.И. Л.“,надлежно учредено на Британските ВирД.нски острови под № 538300, действащо чрез своя законен
представител и едноличен директор на дружеството М.С., против
търговското дружество „Пауерскрийн-
България „ЕООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на
дейността гр. Бургас, ул. „Чаталджа“ № 3 , представлявано от управителя на дружеството Д.Г. Г.и против Т.Н.З. *** .
С исковата молба е
предявен отменителен иск по чл. 135 от ЗЗД.
С Решение № 1585/ 27. 12.2018г. на районен
съд ПазарД.к , постановено по гр. д. № 2125/2017г. по описа на същия съд, предявения иск е уважен изцяло. Осъден е ответника Т.Н.З. *** да заплати в полза на
ищеца сторените съдебно-
деловодни разноски.
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна жалба
от ответника в първоинстанционното производство Т.Н.З. *** ,подадена чрез пълномощника на страната .Във въззивната
жалба се излагат съображения за неправилност
на обжалването решение,поради нарушение на материалния закон , необоснованост и нарушение на процесуалните правила . Искането е да се отмени
решението на районния съд и се постанови
ново решение от въззивната инстанция
по съществото на спора, с което се отхвърли
предявения иск. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски в двете
инстации.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК са постъпили писмени
отговори от противните страни .В
отговорите се оспорва въззивната жалба. Прави се искане
решението на районния съд , като правилно и законосъобразно да се остави в сила
. Прави се искане за присъждане на
сторените съдебно- деловодни разноски във въззивното производство .
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
ПазарД.шкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение
, които са посочени във въззивната жалба
, като взе предвид становището на противните страни и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е
процесуално допустима .
Жалбата е подадена от активно легитимирана страна (ответник в производството пред районния съд ).
Жалбата се
подадена в преклузивния
двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на
решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .
Във въззивната
жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или
за неговата процесуално недопустимост. Възраженията , които се правят са свързани с правилността на съдебното решение
.
Разгледана по
същество въззивната жалба е частично
основателна.
Две са основните
възражения против исковата молба ,
които са направени от ответницата Т.Н.З. с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК и във въззивната жалба. Тези възражения ще бъдат предмет на обсъждане от въззивната инстанция .
І. По възражението за симулативност
на процеса между ишщеца и първия ответник, като проявна форма на злоупотребата
с процесуални права по чл. 3 от ГПК.
Възражението е неоснователно
.
Ответната страна твърди
,че настоящият процес
е симулативен ,тъй като ищцовото дружество„Д. +Е.И. Л.“ и
ответното дружество „Пауерскрийн- България „ЕООД , се контролират от едно и
също лице, като притежател на капитала на дружествата , а именно лицето Д.Г. Г..
Твърди се,че симулативността на процеса е създадена ,за да се увредят интересите на трети лица, кредитори на дружеството Пауерскрийн-
България „ЕООД , както и да се избегне
данъчно облагане в РБ.
Симулативността на
процеса се обосновава с правната норма
на чл. 3 от ГПК – „злоупотреба с процесуални права“.
За да се отговори
на въпроса дали има симулативност на процеса и
за приложението на чл. 3 от ГПК в
настоящия казус трябва преди това да се разясни съдържанието на понятието
„злоупотреба с процесуални права“.
Фактическият състав на
правната норма на чл. 3 от ГПК е следния :
Текстът на чл. 3 от ГПК повелява,че процесуалните
права трябва да се упражняват
добросъвестно от страните в съдебното
производство и в съответствие с добрите
нрави . Недобросъвестното упражняване на процесуални права има за правна последица носенето на
имуществена отговорност за причинените вреди .
Текстът на чл. 3 от ГПК
представлява развитие на нормата на чл.
57 ал.1 от Конституцията на РБ ,където е
казано ,че не се допуска злоупотреба с права
,както и тяхното упражняване,ако то накърнява права или законни интереси на
други .
Текстът на чл. 3 от ГПК
представлява развитие и на нормата на чл. 8 ал. 2 от ЗЗД,където е казано ,че правата не могат
да се упражняват в противоречие с
интересите на обществото .
Според възприетата съдебна
практика и теория (виж Р. № 189/20. 06.
2014г. по гр.д. № 5193/2013г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) недобросъвестното упражняване на процесуални
права има две проявни форми:
-
недобросъвестно упражняване на процесуални права ,чрез
които се предявяват субективни материални права ( процесуалното право на иск , процесуалното право на
принудително изпълнение, процесуалното право на обезпечение на иска ) и
-
недобросъвестно упражняване на процесуални права в
хода на съдебното производство.
И в двата случая деянието
ще бъде съставомерно ,когато страната
съзнава,че в нейна полза не съществува
претендираното субективно материално право и въпреки това го предявява съдебно.
По отношение на процесуалните права упражнявани в хода на съдебното
производство , страната трябва да съзнава
,че няма право на съответното процесуално действие(законът не й
го позволява ) и въпреки това
го извършва .
В основата на
отговорността по чл. 3 от ГПК стои деликтната отговорност за непозволено
увреждане по чл. 45 от ЗЗД. За да се носи отговорност за злоупотреба с
процесуални права трябва да е осъществен фактическия състав на непозволеното
увреждане , а именно:
- деяние ( действие или противоправно бездействие) ;
- противоправност
на деянието ( деянието трябва да
нарушава определена правна норма
(законов или подзаконов нормативен акт ,без значение към кой клон от правото принадлежи. ) или да нарушава
общото правило на добрите нрави “да не се вреди другимо „ ).
- вина на дееца
( под формата на „пряк“ или
„евентуален умисъл“ ( чл. 11 ал. 2 от НК)
или непредпазливост , под формата на
„ съзнавана „ или „несъзнавана „ небрежност- чл. 11 ал. 3 от НК .).
- вреда (
имуществена(под формата на претърпяна загуба или пропусната полза) или
неимуществени (морални )вреди );
- причинна
връзка между виновното и противоправно деяние и причинената вреда (вредите трябва да са „пряка и непосредствена последица
от увреждането“ ( чл. 51 ал. 1 от ЗЗД).
Това означава,че вредата трябва да е
необходимо и закономерно следствие на увреждането, а не да е случайно
свързано с резултата );
- при
непозволеното увреждане вината се предполага до доказване на противното ( чл. 45
ал. 2 от ЗЗД ). Деецът следва да обори презумпцията за вина ,за да се
освободи от отговорност, като докаже ,
или че деянието му е случайно , или че е
бил невменяем по време на извършване на деянието , или че е
действал при условията на
неизбежна отбрана , крайна необходимост, изпълнение на закон или заповед
или че има съгласие на пострадалия за увреждането му.
При злоупотребата с процесуални права
недобросъвестността ( противоправното
поведение) не се предполага. Този , който твърди недобросъвестно
упражняване на процесуални права трябва да го докаже;
Не сме изправени пред злоупотреба с процесуални права,когато страната упражнява
процесуалното право без да съзнава,че в нейна полза не съществува защитаваното
субективно материално право или упражняваното
процесуално действие ;
В обобщение на
гореизложеното може да се каже,че ще
сме изправени пред злоупотреба с процесуални права,когато имаме преднамереност(
недобросъвестност) в процесуалните действия на страна в съдебното производство
, с което се цели накърняване на права и законни интереси на другата страна в
съдебното производство .
В съдебната
практика ( виж Р. № 4/25. 04. 2013г. по т. д. № 670/2012г. на
І-во т. отд. на ВКС) се приема ,че симулативността на процеса , като
проявна форма на злоупотребата с процесуални права има аналогично съдържание на симулативността (привидността ) на правните сделки. Симулативност на процеса ще
имаме,когато страните не желаят настъпване на правните последици на съдебното
производство, т. е. съдебното производство е иницирано от страните ,за да се
прикрие със съдебното решение действителното правно положение между страните.
Възражението на ответната страна за симулативност на
процеса е неоснователно по следните съображения :
1/ Не се доказа в съдебното производство ,че
двете дружество се контролират от едно и също лице .
Въпреки
предоставената процесуално възможност
ответницата Т.Н.З. не доказа твърдението си ,че лицето Д.Г. Г.е едноличен
собственик на капитала на търговското дружество Д. +Е.И. Л.“. Във всички
приложени към делото документи ( нот. акт № 68/ 30. 12.
20124г. на нот. Цвета Дечева , договор за продажба на дружествени дялове от 05. 05. 2017г. ) лицето Д.Г. Г.действа като пълномощник на дружеството и на законния представител на дружеството М.С. ,а не в качеството му на едноличен
собственик на капитала на дружеството . Представеният от ответната страна пред въззивната инстанция документ за
притежаваните акции на ищцовото дружество бе изключен от доказателствата по
делото при условията на чл. 183 от ГПК .
2/ Не сме изправени пред злоупотреба с
процесуални права ,тъй като процесуалното действие на ищцовото дружество по
предявяване на иска не е насочено към увреждането на права и законни интереси
на ответниците по иска .
В отговора на
исковата молба е посочено ,че процесуалното действие на ищцовото дружество по
предявяване на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД цели да
се увредят интереси на трети лица -кредитори на дружеството . Както бе
посочено по-горе , нормата на чл.3 от ГПК е съставомерна, само когато процесуалното действие се извършва
преднамерено и с цел да се увредят права и законни интереси на другата страна в
съдебното производство .
3/ Не се доказа в съдебното производство симулативност на процеса , като проявна форма
на злоупотребата с процесуални права.
Няма никакви
доказателства по делото процесът да е инициран
от двете дружества с единствената цел ,чрез постановеното съдебно
решение да се прикрият някакви
действителни отношения между дружествата.Предметът на предявения иск е коренно различен от съдържанието на
симулативност на процеса .Целта на исковата защита е да се върнат в
партримониума на дружеството – ответник отчуждените имоти, за да се удовлетвори
вземането на кредитора . Не може да се говори за никакво прикриване на действителните
отношения между двете дружества при
положение ,че по делото са представени писмени доказателства за това ,че ищцовото дружество е кредитор на дружеството
– ответник. Нито има твърдения в отговора на ответницата Т.З. ,нито пък има
доказателства по делото за това какви са действителните отношения между двете
дружества , които се цели да бъдат прикрити чрез съдебното решение.
ІІ.По основателността на иска по чл.
135 от ЗЗД.
Районният съд е
сезиран с отрицателен установителен, конститутивен , отменителен/Павлов / иск за обявяване на относителната
недействителност на сделките ,
описани в исковата молба .
Правното основание на иска е по чл. 124
ал. 1от ГПК във вр. 135 от ЗЗД.
Фактическият състав на посочената правна норма е разгледан в редица решения на ВКС , но най-
подробно е разгледан в Решение № 639/ 06. 10. 2010г. по гр. д. № 754/2009г. на 4-то гр. отд. на
ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК .
1/. Първата предпоставка това е „ правен интерес „ от предявяване
на иска .
Приема се ,че ищеца има правен интерес от предявяване на
иска , когато при уважаване на иска ще предизвика промяна в правната сфера на
ответника. Ако се касае до недвижими имоти(какъвто е
конкретния казус)правния интерес е налице , тъй като след уважаване на иска ищеца ще може
да насочи принудителното изпълнение върху недвижимите имоти,за да се
удовлетвори от тях( виж Р. № 131/ 16. 06. 2014г. по гр. д. №4996/ 2013г. на 3-то гр. от.на
ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ).
Ищецът няма да има
правен интерес от съдебната защита по чл. 135 от ЗЗД , когато :
-
промяната в правната сфера на ответника е настъпила
на друго право основание ( напр. непротивопоставимост
на сделката по отношение на кредитора поради поредността на вписванията в имотния
регистър);
-
целената правна промяна съвпада с действителното правно положение ;
2 /. Ищецът трябва да има качеството на „кредитор „ по отношение на длъжника .
Това означава
следното :
-
ищеца трябва
да има парично или непарично вземане . Не
е необходимо вземането да е установено по основание и по размер(да е ликвидно и
изискуемо). Не е
необходимо вземането да е установено с влязло в сила съдебно
решение. Не е необходимо кредитора да
провежда пълно и главно доказване ,за да установява правата си( виж Р. № 131/ 16. 06. 2014г. по
гр. д. №4996/ 2013г. на 3-то гр. от.на ВКС,постановено по реда на чл. 290 от ГПК ). Необходимо е вземането
да е действително и съществуващо . Правно значение има единствено факта,ако
вземането на кредитора е отречено с влязло в сила съдебно решение.
-
качеството на „кредитор“ трябва да е възникнало
преди увреждащото действие ,освен
при хипотезата на чл. 135 ал. 3от ЗЗД.
3/. Действие на длъжника под формата на
правен или фактически акт.
4/. Действието на
длъжника трябва да уврежда кредитора .
Увреждащо действие ще има всякога
,когато длъжника намалява активите си или
увеличава пасивите си (отчуждава , унищожава , поврежда или намалява
имуществото си; опрощава задължения ; обезпечава чужди задължения ; изпълнение
на дълг без правен интерес и т. н.), с което ще затрудни или ще направи невъзможно осъществяване правата на кредитора .Никакво правно значение няма факта
дали след увреждащото действие длъжника разполага с имущество, което може да
удовлетвори длъжника (в този смисъл виж Р. № 320/ 05.11.2013г. по гр. д. № 1379/2012г. на4-то гр. отд. на
ВКС,постановено по реда на чл. 290от ГПК ).
5/. Знание за увреждане .
На първо място
закона изисква знание за увреждане в
лицето на длъжника .
Ако действието е възмездно третото лице също трябва
да знае за увреждането . По отношение знанието за увреждане съдебната практика приема следното :
-
Доказателствената
тежест е възложена на ищеца ( чл.154 ал.1от ГПК ),освен при оборимата презумпция
по чл. 135 ал. 2 от ГПК . В този случай тежестта за доказване е обърната . Ищецът не
трябва да установява положителния факта на знанието за увреждане ,тъй като
знанието се презумира от закона . Приобретателят по сделката ще трябва да
проведе обратно доказване, т. е. да докаже отрицателния факт,че не е знаел за увреждането .;
-
Фактът на знанието за увреждане може да бъде установяван с всички допустими доказателствени средства по
ГПК;
-
Не е необходимо доказването да е пълно и
главно ;
-
Знанието за увреждане може да бъде установявано както с преки доказателства , така и с
косвени доказателства ( поредица от факти , които в своята
взаимовръзка косвено водят до несъмнен
извод за наличието на знание за увреждане) ;
-
Наличието на знание предполага приобретателя по сделката да
е „съзнавал“,че в резултат на сделката „съществува възможност“
да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на измота .Касае се за субективно психично състояние
на длъжника по възприемане
обстановката по сключването на сделката и на нейните правни последици.
За знанието за увреждане е достатъчно съзнанието на страните по сделката ,че е
възможно сделката да уврежда интересите на кредитора по удовлетворяване на вземането му .
-
Знанието за увреждане трябва да съществува към момента на сключване на транслативната сделка;
(По отношение
знанието за увреждане виж още и Постановление№1/29. 03. 1965г. по гр. д. № 7/
1964г. на Пленума на ВС на РБ; Р. №162/01. 07. 2014г. по гр. д.№ 7320/ 2013г.
на 3-то гр. отд. на ВКС , постановено по реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 218/11.
10. 2013г. по гр. д.№ 1778/ 2013г. на 3-то гр. отд. на ВКС , постановено по
реда на чл. 290 от ГПК ; Р. № 635/06. 10. 2018г. по т. д.№ 268/ 2008г. на
2-ро т. отд. на ВКС , постановено по
реда на чл. 290 от ГПК ;)
Два са спорните
моменти по отношение на иска по чл.135 от ЗЗД, а именно :
-
качеството на „кредитор „ по отношение на ищеца и
-
„знанието за увреждане“ по отношение на
приобретателя по сделката Т.Н.З. ;
а/ По възражението на ответната страна за това ,че ищцовото дружество няма качеството на
„кредитор „ по отношение на длъжника.
Възражението е неоснователно .
Ищцовото
дружество обосновава качеството си
на „кредитор“ със Спогодбата от 12.05. 2014г.
В писмения
отговор по чл. 131 от ГПК ответницата Т.З. оспорва спогодбата ,като твърди,че посочените вземания не са
реални ,а фиктивно генерирани. Твърди се,че
в полза на ищцовото дружество не съществуват вземанията ,които са
посочени в спогодбата. Твърди се ,че вземанията са изкуствено създадени с цел
да се увредят интересите на кредиторите
на българското дружество и/ или да се избегне данъчно облагане в България
.
Както бе посочено
по – горе, за да се приеме ,че ищцовото
дружество има качеството на „кредитор „ по отношение на ответното дружество е
достатъчно по делото да се представят писмени доказателства , от които да се установи,че ищеца има парично
или непарично вземане против ответника и че това вземане е действително и
съществуващо . Не необходимо :
-
вземането да е ликвидно и изискуемо ;
-
да е установено с влязло в сила съдебно решение ;
-
да е проведено пълно и главно доказване по отношение на вземането ;
Правно
значение има единствено отреченото
вземане с влязло в сила съдебно решение.
От съдържанието
на представения по делото препис от
Спогодбата се установява ,че вземанията
на ищцовото длружество са надлежно осчетоводени в счетоводството ши на двете
дружества . Дружеството- длъжник „Пауерскрийн-
България „ООД признава задължението
си .
В раздел ІІІ-ти , т. 3.1. на Спогодбата
страните са уговорили ,че за всяка една вноска по Спогодбата длъжника следва да издаде запис на заповед в полза на
кредитора . По делото е представен изпълнителен лист от 20. 09. 2017г. ,на районен съд София, с
който длъжника„Пауерскрийн- България „ЕООД е осъден да заплати в полза на кредитора „Д. +Е.И.
Л.“ една от неплатените вноски по Споразумението от 12. 05. 2014г.
При наличието на
тези писмени доказателства следва да се направи извода за наличието на действително и съществуващо
вземане в полза на ищеца против първия
ответник.
б/ По възражението на ответната страна за липсата на знание за увреждане на кредитора .
Възражението е неоснователно .
Както бе посочено
по горе:
-
знанието за увреждане трябва да съществува към
момента на сключване на сделката;
-
не е
необходимо ищцовата страна да провежда
пълно и главно доказване на знанието за увреждане ;
-
при липса на преки доказателства знанието за увреждане може да бъде изведено
въз основа на поредица от установени факти , които в своята взаимна връзка
косвено водят до несъмнен извод за наличието му ;
-
знанието за увреждане представлява субективно психично състояние на лицето по възприемане
на сключената сделка и нейните правни последици .За да се приеме наличието на
знание за увреждане е необходимо
към момента на сключване на сделката
страните да са съзнавали ,че в резултат на
сделката е „възможно“ кредитора
да бъде възпрепятстван по удовлетворяване на вземането си .
В писмения отговор
по чл. 131 от ГПК управителя на ответното дружество „Пауерскрийн- България „ЕООД
не оспорва факта,че процесните сделки са извършени от дружеството с ясното съзнание на
управителя на дружеството ,че увреждат
интересите на кредитора „Д. +Е.И. Л.“ , тъй като го лишават от
необходимите обезпечения на вземането му . В текста на чл. 133 от ЗЗД е записано ,че цялото имущество на длъжника
служи за общо обезпечение на кредиторите
. Обстоятелството
, че длъжника се лишава от част от своето имущество при положение ,че
знае ,че има задължения към дружеството
- кредитор презумира знанието за
увреждане на кредитора. Установено е
съзнаването на длъжника, като психично
състояние ( изразено в конкретния случай
чрез действията на физическите лица ,
които управляват и представляват дружеството ) ,че в
резултат на сделката съществува възможност за увреждането на кредитора .
Спорният факт по делото е относно знанието за
увреждане у приобретателя по сделката , физическото лице Т.Н.З. ? Това е основното възражение ,
което се прави в отговора на исковата молба , както и във въззивната жалба .
В конкретния казус
знанието за увреждане у третото лице не
се презумира от нормата на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД,поради което ищцовото дружество следва да установи
този факт. Негова е доказателствената тежест по смисъла на чл. 154 ал.1 от ГПК.
Въззивната
инстанция намира за правилен и обоснован извода на районния съд за това ,че е
установено и доказано знанието за увреждане от страна на приобретателя по
сделките .
На първо място ,
по делото е представен протокол от извънредно
общо събрание на съдружниците на
„Пауерскрийн- България „ ООД , проведено на 22. 05. 2014г.
На това
събрание ответницата Т.Н. З. е действала ,като пълномощник на
съдружника Д.Г. Г. От изказването , което пълномощника е направил на събранието
по повод изплащане дружествения дял на
напусналия съдружник Н.Д.М.се установява ,че лицето е било запознато с
финансовото състояние на дружеството към този момент и с неговите задължения .
Като свидетел по делото е разпитано лицето В. Д.
С., който работи в ответното дружество „Пауерскрийн-
България „ ЕООД . Свидетелят е установил пред съда ,че в периода на извършване
на сделките ответницата Т.З. се е намирала в
близки отношения с управителя на дружеството Д.Г. , посещавала е офисите
на дружеството , опитвала се е да ръководи търговската дейност на дружеството .
При така събраните
доказателства въззивната инстанция прави
извода ,че знанието за увреждане от страна на приобретателя по сделката е
установено по косвен път. При положение
,че към момента на извършване на сделките
ответницата Т.Н.З. е взимала участие в търговската дейност на
дружеството и е била запозната с
финансовото състояние на дружеството и неговите кредитори следва извода ,че
приобретателя по сделките е съзнавал,че в резултат на сделките съществува
възможност да бъде възпрепятстван
кредитора да се удовлетвори от стойността на имотите.
При положение ,че
правните и фактическите изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на районния съд обжалваното решение по
съществото на спора ще следва да се потвърди на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК.
По въззивната жалба в частта за разноските по делото
.
Въззивната жалба е основателна.
С обжалваното
решение районния съд е освободил ответното дружество от заплащането на разноски
по делото с мотивите ,че дружеството не е дало повод за
завеждане на делото и е признало иска.
В случая районния съд е приложил разпоредбата на чл.78
ал.2 от ГПК , което е неправилно.
При наличие на предпоставките по чл. 78 ал.2 от ГПК разноските се възлагат на ищцовата страна , а не на противната
страна при наличието на повече от един
ответник.
Неправилно е становището на районния съд ,че с поведението си ответното
дружество не е дало повод за завеждането на иска. Ответното дружество има качеството на „длъжник“ по отношение на
ишцовото дружество. С прехвърляне на недвижимите имоти на трето лице длъжника е
увредил правата на кредитора да се
удовлетвори от имуществото на длъжника ,което служи за обезпечение на кредиторите . Това е дало
повод за завеждане на делото.
Ще следва да се
отмени решението на районния съд в тази част,като разноските по делото пред
районния съд се възложат и на двамата
ответника по иска.
По разноските във въззивното производство.
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция и не основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ще следва да се присъдят разноски
в полза на ответника по въззивната жалба, търговското дружество „Д. +Е.И.
Л.“.
Пред въззивната
инстанция са представени писмени доказателства(
договор за правна защита и съдействие от
15. 03. 2019г. и списък на разноските по чл. 80 от ГПК ) , от които се установява,че ответното дружество е направило разноски във
въззивното производство в размер на
4440лв. за адвокатско възнаграждение. В открито съдебно заседание
пълномощника на въззивната страна възразява против размера на уговореното и
заплатено възнаграждение с искането то
да бъде намалено на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК.
Искането е основателно .
В конкретния казус
цената на иска следва да се определи по правилото на чл. 69 ал. 1 т. 4 от ГПК
във вр. с чл. 69 ал. 1 т. 2 от ГПК . От представените пред районния съд
писмени доказателства ( данъчни
оценки на недвижимите имоти ) се установява ,че цената на иска е сумата 17 182, 49 лв.
На основание чл. 7 ал. 2 т. 4 и чл. 7
ал. 6 от Наредба № 1/09. 07. 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения,минималното адвокатско възнаграждение за
съответното процесуално действие ,според материалния интерес на въззиваемата
страна е сумата 1045, 47 лв. Въззивната инстанция като съобрази
фактическата и правна сложност на делото и процесуалните действия, извършени от
пълномощника на въззиваемата страна пред
въззивната инстанция( изготвянето на въззивна жалба и процесуално
представителство в две съдебни заседания ) ,счита ,че
адвокатското възнаграждение на
пълномощника на ответното дружество следва да се намали до размера на 2200 лв.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 273 ал.1
от ГПК ПазарД.шкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯВА Решение № 1585/ 27. 12.2018г. на районен съд ПазарД.к , постановено по гр. д. № 2125/2017г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА за разноските по делото
,вместо което постановява :
ОСЪЖДА търговското
дружество „Пауерскрийн- България „ЕООД ,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на дейността гр.
Бургас, ул. „Чаталджа“ № 3 , представлявано от управителя на дружеството Д.Г. Г.и Т.Н.З. ***,
да заплатят солидарно на ищцовото дружество„Д.
+Е.И. Л.“,надлежно учредено на Британските ВирД.нски острови под № 538300, действащо чрез своя законен
представител и едноличен директор на дружеството М.С., сумата 4616, 82лв. ,представляващо сторени разноски
в първоинстанционното производство .
В останалата
обжалвана част ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд .
ОСЪЖДА Т.Н.З. ***, да заплати в полза на търговското дружество Д. +Е.И. Л.“,надлежно учредено на Британските ВирД.нски острови под № 538300, действащо чрез своя законен
представител и едноличен директор на дружеството М.С., сумата 2200 лв. , представляваща
сторени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство .
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: