Р Е Ш Е Н
И Е
Гр. С., 29.06.2021 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори
състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА,
при
участието на секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдия
Славчева гр. дело № 144/2021 год. по
описа на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № I-44-104
от 04.09.2015 год.
по гр.д. № 46831/2014 год. на СРС Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Д.К.Н.
*** на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 6000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди на ищеца от повдигнатото му обвинение в извършването на
престъпления, по което е бил частично оправдан за 15 от общо 16 обвинения за извършени престъпления с
влязла в сила присъда по нохд. №738/2000 год. на СГС, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 09.08.2013 год. до окончателното изплащане,
като е отхвърлил иска за
разликата над 6000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, по предявения
частичен иск, при общ размер на вземането 40 000 лева. С решението
Прокуратурата на РБ и С.г.с. са осъдени да заплатят солидарно на Д.К.Н. на
основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ сумата 3000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен
срок на нохд. № 738/2000 год. по описа на СГС, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията
за защита на правата на човека и
основните свободи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.08.2013 год. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата
над 3000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, по предявения частичен
иск, при общ размер на вземането 40 000 лева.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ищеца в частта, с която съдът е отхвърлил предявените от него
искове с твърдения, че същото е постановено в нарушение на закона и в
противоречие със събраните по делото доказателства. Моли съда да го отмени и
вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло исковете.
Постъпила е и въззивна жалба от
СГС срещу решението в частта, с която са
уважени предявените срещу него искове. Ищецът чрез адв. Т. оспорва въззивната
жалба.
Подадена е и въззивна жалба от
Прокуратурата на РБ срещу решението в частта, с която са уважени предявените
срещу този ответник искове. Въззивната жалба се оспорва от ищеца.
С определение № 65907/17.03.2017 год. на СРС,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е изменено решението от 04.09.2015 год.
в частта за разноските, като Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на на
адв. В.Т. от САК сумата 381,39 лв. разноски, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА –
адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално
представителство на ищеца Д.Н.; С.г.с. е осъден да заплати на адв. Т. сумата
127,13 лева разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, а молбата на ищеца е
отхвърлена в частта, с която иска изменение на решението относно присъдените на
ответника СГС разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 581 лева.
Определението е обжалвано с
частна жалба от адв. Т. в частите, с които е оставено без уважение искането за
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца по реда на чл.
38 от ЗА за разликата над определения до пълния дължим размер, както и искането
за изменение на решението относно присъдените на ответника СГС разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът СГС оспорва частната
жалба на ищеца.
Срещу горното определение е
подадена частна жалба от СГС в частта, с която е осъден да заплати на адв. Т.
разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В подадения писмен отговор адв. Т.
оспорва така подадената частна жалба.
След преценка на събраните по
делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
С постановление от 13.10.1995
год. е образувано наказателно производство по сл.д. № 905/1995 год. на I РСС-IV гр. С. /пр.пр. 45045/1995 год.
на СРП/ за извършено престъпление по чл.
195, ал. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194 от НК. С постановление за привличане
на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 31.10.1995 год., предявено на
09.11.1995 год., по това наказателно производство на Д.Н. e повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 2 вр. чл. 195,
ал. 1, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ от НК за това, че на
07.10.1995 год. в гр. С. в съучастие
като съизвършител с К. С. А. и К.С.П. чрез разрушаване на прегради, здраво
направени за защита на имот, проникнал в жилището на Д.Й. У. и отнел от
владението му чужди движими вещи: факс, цветен монитор за компютър, клавиатура
и спортен пневматичен пистолет, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е
в големи размери и представлява опасен рецидив. Със същото постановление му е
взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. С Постановление
от 16.01.1996 год. прокурор при СРП оставя без уважение молбата на ищеца за
изменение на мярката за неотклонение, а с определение от 31.01.1996 год. СРС
оставя без уважение жалбата му срещу определената мярка за неотклонение.
С постановления за присъединяване
на предварителни производства са присъединени седем дознания и шест полицейски
преписки, като ищецът е привлечен като обвиняем по обвинения за извършени общо
16 деяния, осъществяващи всяко едно поотделно състава на квалифицирана кражба
по чл. 195 от НК, представляващи продължавано престъпление по чл. 196, ал. 1,
т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 пр. 1 и ал. 4, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл.
26, ал. 1 от НК, кражба в особено големи
размери, особено тежък случай, наказуема с лишаване от свобода от 10 до 30
години, съгласно приложимите разпоредби към момента на предявяване на
обвиненията. По това наказателно производство прокурор при СГП изготвя
обвинителен акт срещу Н., внесен в съда на 04.03.1997 год. Съдебното
производство е прекратено от СГС и делото е върнато на СГП за отстраняване на
съществени процесуални нарушения. По внесения нов обвинителен акт е образувано
нохд. № 230/1997 год. по описа на СГС. По това дело са проведени 7 съдебни заседания,
на които ищецът се е явявал лично. В хода на това съдебно производство е
изменена мярката му за неотклонение в по-лека – парична гаранция в размер на
100 000 лева. С определение № 76/25.07.1997 год. по н.ч.д. № 507/1997 год. на
ВКС на РБ е отменено определението от
27.06.1997 год. за изменение на мярката в парична гаранция, като е потвърдена
мярката „задържане под стража“. Едва на 25.11.1997 год. мярката за неотклонение
е изменена в парична гаранция и ищецът е фактически освободен на 05.12.1997
год. С присъда № 13/22.01.1999 год. по
нохд. № 230/1997 год. по описа на СГС ищецът е признат за виновен по
повдигнатите му обвинения за извършени 9
бр. кражби, като за всяка една му е наложено наказание от 3 години лишаване от
свобода, като на основание чл. 23 от НК му е определено общо наказание от 3
години лишаване от свобода, което на основание чл. 24 от НК е увеличено на 4
години. Със същата присъда СГС го оправдава по останалите обвинения и по
квалификацията по чл. 196а от НК. С решение от 21.03.2000 год. по внохд. №
144/1999 год. по описа на САС съдът отменя изцяло обжалваната присъда на СГС и връща
делото за ново разглеждане на прокуратурата за отстраняване на допуснати
процесуални нарушения. Впоследствие делото отново е внесено от прокурор при СГП
в съда по обвинителен акт срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 196а,
вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20,
ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като му е повдигнато окончателно обвинение за
това, че за времето от 05.06.1995 год. до 09.10.1995 год. при условията на
продължавано престъпление в съучастие като съизвършител, а по пунктове 9-16 в
съучастие и с обвиняемия К.А. – като помагач, чрез разрушаване на прегради,
здраво направени за защита на имот и чрез използване на МПС отнел чужди движими
вещи, посочени в пунктове 1-16 от обвинителния акт на обща стойност 621 092
лева от владението на различни лица без тяхно съгласие, с намерение
противозаконно да ги присвои, като кражбата е в особено големи размери и представлява
особено тежък случай. По внесения обвинителен акт е образувано нохд. № 738/2000
год. по описа на СГС. По това дело са проведени 26 съдебни заседания през
периода 16.10.2000 год. – 03.12.2007 год., на които ищецът се явявал лично. С
присъда от 03.12.2007 год. на СГС по същото дело Н. е признат за виновен по част
от повдигнатите обвинения и му е наложено наказание от 4 години лишаване от
свобода при първоначален общ режим, като е признат за невиновен в това да е
извършил деянията чрез използване на МПС и кражбата да е в особено големи
размери и да представлява особено тежък случай, като е оправдан по повдигнатите
обвинения по чл. 196а вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК. Разглеждането на делото
от СГС продължило 12 години и 7 месеца /от образуването на делото на 27.04.2000
год. до изпращането му във въззивната инстанция на 27.11.2012 год./, като
основна причина за голямата продължителност на производството пред тази
инстанция е забавеното изготвяне на мотиви към присъдата – почти 5 години след
произнасянето на присъдата. Последната е протестирана изцяло от СГП, както и
обжалвана от ищеца Д.Н., въз основа на което е образувано внохд. № 1241/2012
год. на САС. След проведени две съдебни заседания с решение от 10.04.2013 год.
съдът изменя присъдата на СГС, като го признава за виновен в извършване на
престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК и го оправдава за периода 05.06.1995
год. – 30.07.1995 год. и за периода 01.08.1995 год. – 09.10.1995 год., както и
за разликата в предмета на престъплението от 91 180 лв. до 621 092 лв. Със
същата присъда съдът намалява размера на наложеното наказание на 2 години
лишаване от свобода, като определя първоначален строг режим на изтърпяване. Със
същото решение е отхвърлен предявения срещу него граждански иск в размер на 51
300 лв. Решението не е обжалвано и постановената оправдателна присъда в
посочените части влиза в сила спрямо ищеца на 09.08.2013 год.
С уведомление изх. №
94-Д-14/11.01.2014 год. от директора на Дирекция „Процесуално представителство
на РБългария пред ЕСПЧ“ ищецът е уведомен, че подаденото от него заявление е
разгледано от Инспектората към ВСС и е съставен констативен протокол от
08.01.2014 год., с който е установено,
че правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено и му
е определено обезщетение в размер на 920 лева, на основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ.
Според показанията на разпитания
по делото свидетел Г.–
приятел на ищеца от 40 години, през 1995 год. срещу него било образувано
наказателно дело за извършено престъпление, за което ищецът бил в затвора
повече от две години. След освобождаването му от ареста ищецът се чувствал зле,
станал раздразнителен, срещал трудности в намирането на работа, а много от
приятелите му се отдръпнали от него, развалили се и отношенията в семейството
му. Оплаквал се от забавянето на производството и от липсата на мотиви за
обвиненията срещу него. Делото приключило през 2013 год. Според свидетеля ищецът
страдал много от воденото срещу него наказателно преследване, като споделял, че
обвиненията са немотивирани и не отговарят на истината. По време на делото
починала жената на ищеца. Същият имал деца и започнал да изпитва затруднения
при отглеждането им, нямал средства за тяхната издръжка. Според свидетеля П.,
който бил обвиняем заедно с ищеца по същото наказателно дело, производството по
него продължило от 1995 год. до 2013 год., като ищецът бил задържан две години
и два месеца. Обвинението било за тежко умишлено престъпление – извършени
множество кражби, като за престъпленията се предвиждало наказание лишаване от
свобода от 10 до 30 години. Условията в ареста през 1995 год. били много тежки.
Ищецът непрекъснато се оплаквал, че делото много се бави, заседанията се отлагат
и същото се връща за ново разглеждане, като това продължило много години.
Накрая ищецът бил оправдан по 15 от повдигнатите му обвинения, като бил осъден
за едно от престъпленията, в които бил обвинен. По време на процеса ищецът
станал по-нервен, необщителен, развалили се отношенията със съпругата му, която
починала преди да приключи делото; бил безработен; като хората го избягвали,
когато разбирали, че срещу него се води наказателно преследване. Ищецът много
се притеснявал, че има опасност да го осъдят на 20 години лишаване от свобода за престъпленията, в които е обвинен.
Детето на ищеца било на три години, когато го задържали и не можел да го вижда
и да се грижи за семейството си. Ищецът бил задържан за една кражба, като в
хода на процеса му повдигнали и други обвинения. Тъй като не били събрани
достатъчно доказателства, делото било връщано няколко пъти на прокуратурата, а
от СГС ищецът чакал мотиви към присъдата повече от 4 години.
При така установената фактическа
обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
При
извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК съдът намириа, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде
разгледана по същество.
По предявения частичен иск срещу
Прокуратурата на РБ за заплащане на ищеца на обезщетение в размер на 10 000 лева за неимуществени вреди от повдигнатото му обвинение в
извършването на престъпления, по което е бил частично оправдан по нохд. №
738/2000 год. на СГС, съдът намира следното:
Искът е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона
за отговорността на държавата и общините за вреди, според който държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от от
разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Ответникът е пасивно легитимиран
да отговаря по предявените искове, тъй като исковете
за обезщетение по този закон се предявяват срещу органите, от чиито незаконни
актове, действия или бездействия, са причинени вреди. Пасивно легитимирани по
тези искове са съответните държавни органи - юридически лица. Прокуратурата
на Република България е единно и централизирано юридическо лице и твърдяните вредоносни
действия са причинени
от негови органи и подчинени длъжностни лица в резултат на повдигнатите
обвинения.
Установи
се, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на 15 престъпления и е бил
привлечен като обвиняем по
сл.д. № 905/1995 год. на I
РСС-IV
гр. С.. Наказателното
производство е приключило с решение от 10.04.2013 год. по внохд. № 1241/2012 год. на САС, с
което съдът изменил присъдата на СГС, като го оправдал по повдигнатите
обвинения в извършване на 15 бр. кражби в периода от 05.06.1995 год. до
30.07.1995 год. и от 01.08.1995 год. до 09.10.1995 год., описани в пунктове 1-4
и 6-16 на обвинителния акт и в пунктове 1-14 и 16 от решението по внохд. 1241/2012 год. по описа на САС, както и за
разликата в предмета на престъплението от 91 180 лв. до 621 092 лв., както и по
повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 196а от НК, по
обвинението, че това деяние представлява продължавано престъпление, че същото е
в особено големи размери и представлява особено тежък случай и че същото е
извършено чрез използване на МПС – по чл. 196а, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3,
предл. 1 и т. 4, предл. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал.
1 от НК. По същество САС го е оправдал изцяло по 15 от повдигнатите му с
обвинителния акт общо 16 обвинения за извършени деяния, наказуеми към датата на
обвинението с лишаване от свобода от 10 до 30 години. Същият е осъден
единствено за една от общо 16 кражби, за които му било повдигнато обвинение –
тази по пункт 15 от описаната от въззивния съд фактическа обстановка или по пункт 5 от обвинителния акт – за това,
че на 31.07.1995 год. през нощта отишъл в жк. „Л.“, бл. 158, ет. 8, ап. 42,
собственост на семейство Ангелови, като взел от апартамента движими вещи на
стойност 91180 лева – престъпление по
чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода
от една до десет години.
С оглед това
по делото е доказано основанието за ангажиране на обективната отговорност на
ответника за причинените на ищеца вреди от незаконното обвинение.
Съдът намира за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели Г.и П., че повдигнатото обвинение в извършване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 30 години, е причинило на ищеца неимуществени вреди от психологическия стрес, изразяващи се в нервно напрежение, отчужденост и срам от близки и приятели. Установи се и причинната връзка между тези неимуществени вреди и повдигнатите срещу ищеца обвинения. Според показанията на свидетелите оплакванията и притесненията на ищеца са започнали именно след привличането му като обвиняем за извършването на множеството кражби и били резултат от образуваното наказателно производство.
При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид тежестта на повдигнатите обвинения в извършване на 15 престъпления, за които законът предвижда наказание „лишаване от свобода” от 10 до 30 години; обстоятелството, че ищецът е преживял психическа травма в резултат на осъществената спрямо него наказателна репресия, като се е чувствал депресиран и злепоставен в обществото, претърпял е унижения, стрес и психически тормоз, страх от евентуално най-тежко наказание, изпитвани болки и притеснения за период от около 17 години до приключване на наказателния процес с оправдателна присъда по посочената по-горе част от повдигнатите обвинения. Съдът определя обезщетението за тези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатите обвинения в размер на 6 000 лева, въз основа на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Според т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата, съответно на дължимостта на мораторната лихва възниква от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление или на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, като от този момент държавните органи изпадат в забава и дължат лихва върху присъденото обезщетение в размер на законната лихва до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 84, ал. 3 във вр. с чл. 86 от ЗЗД. По делото се установи, че решението от 10.04.2013 год. по внохд. № 1241/2012 год. на САС е влязло в сила на 09.08.2013 год., поради което от тази дата ответникът дължи обезщетение за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени в размер на 6 000 лв. до окончателното изплащане. В останалата част предявеният иск е неоснователен.
По предявения частичен иск за солидарното осъждане
на Прокуратурата на РБ и СГС за
заплащане на ищеца на обезщетение в размер на 10 000 лева за неимуществени вреди от нарушаване
правото му на разглеждане на делото в разумен срок, съдът намира следното:
Претенцията
на ищеца
се обосновава с отговорността на държавата за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията и по конкретно с
разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ. Съгласно ал.1 на чл.2б от ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от
Конвенцията. В ал.2 е посочено, че исковете по ал.1 се разглеждат по реда на
ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат
значение за правилното решаване на спора. Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ
абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е
изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на
глава трета „а”от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.
Доказано е по делото,
че с писмо изх. №
94-Д-14/11.01.2014 год. ищецът е уведомен, че подаденото от него заявление е
разгледано от Инспектората към ВСС и е съставен констативен протокол от
08.01.2014 год., с който е установено, че правото му на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок е нарушено и на ищеца е предложено споразумение и обезщетение в размер на 920 лева, на
основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, т.е. налице е
признание за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, като е
изчерпана и специалната административна процедура.
Настоящият състав намира, че общата
продължителност на наказателното производство – 17 години, 9 месеца и
26 дни, считано от датата на образуване на предварителното производство –
13.10.1995 год. до влизане в сила на присъдата – 09.08.2013 год. не
може да се определи като разумен.
При
преценката дали
срокът е разумен съдът съобрази установените в практиката на ЕКПЧ три
критерия: сложност на делото, поведение на страните и на компетентните
органи и достигна до
извода, че в конкретния случай за прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира
отговорността на двамата
ответници.
Досъдебното производство е
продължило 1 година и 6 месеца от датата на образуването му – 13.10.1995 год.
до датата на последното внасяне на обвинителен акт в съда - 19.04.2000 год., като от този период е
изключено времето, през което делото е било висящо в съда и връщано на
прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения.
Продължителността на досъдебното производство е резултат от големия брой
деяния, извършени при съучастие и необходимостта от извършване на редица
процесуално-следствени действия. Два пъти обаче съдът е връщал делото на
прокуратурата, като за тези забавяния същата следва да носи отговорност, тъй
като именно тя е допуснала неточности в обвинителния акт, правната квалификация
на деянията и др., което е довело до двукратно разглеждане на делото пред две
съдебни инстанции.
В съдебната фаза най-съществено забавяне
е налице при разглеждане на нохд. № 738/2000 год. по описа на СГС, което е
продължило 12 години и 7 месеца. Действително, наказателното производство се е
отличавало с фактическа и правна сложност, обусловена от големия брой деяния,
извършени в съучастие, както и от необходимостта от извършването на редица
процесуално-следствени действия – разпит на много свидетели и назначаването на
съдебни експертизи. Тази фактическа сложност обаче не е достатъчна, за да
оправдае продължителността на наказателното производство пред тази инстанция. С
поведението си ищецът не е станал причина за забавяне на производството – 4
пъти съдебни заседания по това дело са били отлагани по молба на подсъдимия
поради отсъствие на адвоката му, но са били налице и други причини за
отлагането им /неявяване на свидетели, адвокати на други подсъдими и др./, като
ищецът е упражнявал процесуалните си права и не е установена злоупотреба с тях.
Проведени са били 26 открити съдебни заседания, като цяло насрочвани през
равномерни и неголеми интервали от време – до три месеца. По изключение, само в
три случая делото е било отлагано за период, по-дълъг от три месеца, включващ
времето на съдебните ваканции, а именно: при отлагане на делото от 21.04.003
год. за 17.09.2003 год., от 18.05.2004 год. за 13.10.2004 год. и от 11.05.2005
год. за 12.10.2005 год. Останалите отлагания са били необходими за събиране на
допуснати от съда и необходими за изясняването на делото доказателства. Съдът е
предприемал адекватни дисциплиниращи мерки чрез налагане на глоби и
предупреждения до свидетели и вещи лица заради неявяване в съдебно заседание. Налице
е обаче забавяне при изготвяне на мотивите към присъдата от страна на
съдията-докладчик, като това е станало около 5 години след изтичане на
законоустановения 30-дневен срок по чл. 308, ал. 2 от НПК. Друга причина за
голямата продължителност на производството пред СГС е смяната на
съдията-докладчик в с.з. на 17.09.2003 год., което е наложило започване на делото отначало с
оглед принципа на неизменност на съдебния състав, което е довело до забавяне на
делото с 3 години и 4 месеца.
Съдилищата
носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални
субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни мерки за
справяне с проблемите и да организира съдебната система по начин, който да може
да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са
взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните ѝ субституенти
не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок (в
този смисъл е и практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 г. по делото Union
Aliment aria Sanders v. Spain по жалба № 11681/85 и др./.
С оглед това, както и направените
констатации на ИВСС за забавяне разглеждането
на делото от
Покуратурата на РБ и СГС настоящият състав намира, че предявеният иск срещу
двамата ответници е частично
основателен.
На
обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди,
причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът
дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на вредите, както и
пряката причинно-следствена
връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно
практиката на ЕСПЧ, съществува оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива.
Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна
степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера
на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за
всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и
доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния
казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в
съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство
върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната,
вкл. видът и размерът на засегнатия
интерес, предмет на забавеното производство и др. Според
практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v. Bulgaria по
жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по
жалба № 1849/08), така и съгласно практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020
г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019
г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), в исковото производство
по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено от страна
на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените вреди, както и на
пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното производство; а
относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява
такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и
да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от
лице, спрямо което съдебното
производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за
неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в
държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на ответниците
не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция. Напротив, от показанията на разпитаните по
делото свидетели се установи, че ищецът
бил притеснен от многократните отлагания на делото и връщането му от
съда на прокуратурата; настъпила промяна в отношенията му със семейството, не
можел да вижда детето си и да го издържа, контактите му в обществото станали
по-редки, станал изнервен и раздразнителен, като продължително време изпитвал
страх от възможността да му бъде наложено най-тежкото наказание – за деянията,
в извършване на които бил обвинен се предвиждало наказание „лишаване от
свобода“ от 10 до 30 години.
Настоящият състав намира, че ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца солидарно сумата 3 000 лева, представляваща справедливо обезщетение за претърпените в резултат на забавянето на процесуално-следствените и съдопроизводствени действия неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на решението по внохд. № 1241/2012 год. на САС, с което е оправдан - 09.08.2013 год., до окончателното изплащане /съгласно разясненията, дадени в ТР № 3 от 22.04.2005 год. по т.д. № 3/2004 год./. Съдът не споделя доводите на СГС за недължимост на законна лихва върху главницата поради забава на ищеца-кредитор по чл. 96 от ЗЗД. Това е така, тъй като с решението на СРС е определен размер на обезщетението, различен от предложения на ищеца в рамките на административната процедура по ЗСВ, като кредиторът не е бил длъжен да приема изпълнение на части /чл. 66 от ЗЗД/. Съгласно чл. 95 от ЗЗД кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение. В случая на ищеца не е предложено да бъде заплатена дължимата сума в пълен размер – 3000 лева, поради което не е налице „забава на кредитора“ . В останалата част предявените частични искове се явява неоснователни както с оглед претърпените болки и страдания, така и поради обстоятелството, че ищецът в известна степен е бил компенсиран за нарушаване правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като в решението си САС е отчел продължителността на производството и на това основание е приел, че определеният размер на наказанието на подсъдимия е силно завишен и следва да бъде намален, поради което е намалил наказанието на Д.Н. от 4 години лишаване от свобода на 2 години лишаване от свобода.
Тъй като крайният извод на
настоящата инстанция съвпада с този на районния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено. Настоящият състав споделя и препраща и към мотивите на районния
съд в обжалваното решение, на основание чл. 272 от ГПК.
По подадените частни жалби срещу
определението по чл. 248 от ГПК съдът намира следното:
Определението е правилно в
частта, с която СГС е осъден да заплати на пълномощника на ищеца адв. Т.
разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, съобразно уважената част от
исковете, в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 год. Настоящият
състав споделя съдебната практика, според която изявленията
на страната и нейния
пълномощник за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл.38, ал.1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза -
достатъчно за уважаването на искането по чл.38, ал.2
ЗА е : правна
помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя
размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че предоставената
правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата
на чл.78 ГПК. Принципът
на чл.36, ал.1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му, за разлика от хипотезата на чл.36, ал.3 ЗА, се определя от съда съгласно
императивната разпоредба на чл.38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Настоящият състав
намира, че преценката за наличие на материална затрудненост
при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по
делото, като достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38,
ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите
волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението
на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв
договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата
на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с
процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна
правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения
съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице.
Това в настоящия
случай не е направено, поради което на пълномощника на ищеца се дължи
адвокатско възнаграждение в присъдения от районния съд размер, съобразно
уважената част от исковете и минималните размери на адвокатските
възнаграждения, изчислено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 год. /ред.
Д.В. бр. бр. 28 от 28.03.2014 год./ в размер общо на 508,52 лева. С обжалваното
определение съдът правилно е определил по съразмерност каква част от така
определеното и дължимо възнаграждение следва да заплати всеки от ответниците:
Прокуратурата на РБ – 381,39 лв. и СГС – 127,13 лв.
Определението е правилно и в частта, с която е
отхвърлена молбата на ищеца за изменение на решението в частта относно
присъдените на ответника СГС разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 581 лева. ГПК третира
като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите
в качеството им на представители по пълномощие на страните в производството.
Юридическите лица могат да избират дали да ползват услугите на адвокат, юрисконсулт или др. лице за правно
обслужване и процесуално представителство пред съдилищата. След като
отговорността за разноските по своята същност съставлява облигационно
правоотношение, произтичащо от процесуалния закон, прилагайки чл.
78, ал. 8 ГПК, съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на страната -
юридическо лице. Това е тълкуването, дадено
с решение № 10 от
29.09.2016 г. на КС по к. д. № 3/2016 г., като от това тълкуване следва
извод, че независимо от това, дали процесуалния представител на страната е на
длъжност "юрисконсулт" или на друга длъжност –
„съдебен помощник“ и др., след като той е осъществил процесуалното
представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия
страната, след като представителят притежава юридическо образование и
правоспособност, страната има право на юрисконсултско
възнаграждение. Стеснителното тълкуване на разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК би довела до неравнопоставяне на страните, само въз основа на
факта, че длъжността на процесуалния представител не е озаглавена като "юрисконсулт", при всички останали
равни изисквания и съответствия за същата длъжност /вж. в този смисъл определение № 510 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 2346/2017 г., IV г. о., ГК и др./. Предвид изложеното определението, с което
е отказано да се измени решението в частта относно присъденото в полза на СГС юрисконсултско възнаграждение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора ответниците следва да заплатят на пълномощника на ищеца
адв. Т. направените във въззивното производство разноски, съобразно уважената
част от исковете и с оглед неоснователността на подадените от тях въззивни
жалби, както следва: Прокуратурата на РБ – сумата 381,39 лв., а СГС – сумата
127,13 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1/2004 год. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на СГС
сумата 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда на съобразно нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК /ред. Д.В. бр. 8 от
24.01.2017 г./, Закона
за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, с оглед фактическата и правна сложност на делото пред настоящата
инстанция.
Воден от горното, Софийският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-44-104
от 04.09.2015 год.
по гр.д. № 46831/2014 год. на Софийски районен съд, както и определение №
65907/17.03.2017 год. по същото дело, постановено по реда на чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА
Прокуратурата на Република България да заплати на адв. В.Г.Т. от САК, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата 381,39 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца Д.К.Н. във
въззивното производство.
ОСЪЖДА С.г.с.
да заплати на адв. В.Г.Т. от САК, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата 127,13 лв. – адвокатско възнаграждение
за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца Д.К.Н. във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Д.К.Н.
ЕГН **********,*** полза на С.г.с. на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК
и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ сумата 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство.
Решението
може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на
РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.