Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти
юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 10383 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение № 142803 от 17.06.2019 г.,
постановено по гр. д. № 25638/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав, е признато за установено по иска с
правно основание чл.439, ал.1 ГПК, че С.А.С. не дължи на „Б.Д.“ ЕАД, сумата от
2 874, 75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 10 000 лв.,
дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит от 17.08.2017 г. за периода
20.03.2008 г. – 19.02.2009 г., да която на 16.03.2019 г. по ч. гр. д. № 11020/2009 г. на СРС, е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,
т.2 ГПК, въз основа на извлечение на счетоводните книги на банката и
изпълнителен лист от 26.03.2009 г., въз основа на който е образувано изп. д. №
254/2009 г. по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861, с район на действие СГС, като
искът е отхвърлен за сумата от 10 000 лв. – главница, до окончателното
изплащане на вземането и за сумата от 765 лв., представляваща разноски, от
които: 257, 30 лв. – държавна такса и 507, 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, за която на 16.03.2009 г. по ч. гр. д. № 11020/2009 г. на СРС,
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417, т.2 ГПК, въз основа на счетоводните книги на банката и изпълнителен
лист от 26.03.2009 г., въз основа на който е образувано изп. д. № 254/2009 г.
по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861, с район на действие СГС. Ответникът е осъден
да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 695, 71 лв.,
представляваща сторени по делото разноски. Ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата от 236, 77 лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща
сторени по делото разноски. Решението е постановено при участието на „О.Ф.Б.“
ЕАД.
С решение № 206963 от 02.09.2019 г.,
постановено по горепосоченото дело е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в постановеното на 17.06.2019 г. , като вместо погрешно посоченото в
диспозитива „договор за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ
кредит от 17.08.017 г.“, да се чете правилно „договор за издаване и обслужване
на кредитна карта с револвиращ кредит от 17.08.2007 г.
С решение № 144211 от 08.07.2020 г.,
постановено по горепосоченото дело е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в решението от 17.6.2019 г., като допълнително постановява: прекратява
производството по делото по отношение на третото лице – помагач „Ф.И.“ ЕАД.
Решението е влязло в сила като необжалвано на 07.03.2020 г.
Срещу постановеното на 17.06.2019 г.
съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е депозирана
въззивна жалба от ищеца С.А.С.. Излага съображения, че решението в обжалваната
част е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Поддържа, че неправилно решаващият съд е приел, че давността не е изтекла, като
не е отчел прекратяването на изпълнителното производство по закон и
задължителното вдигане на запорите по изпълнението. Решаващият съд е приел, че
в периода 08.09.2014 г. – 08.09.2016 г. не са предприемани изпълнителни
действия, поради което и на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителното дело
е прекратено по силата на закона. С прекратяването на изпълнителното дело се
прекратява и изричното овластяване от страна на взискателя по реда на чл.18,
ал.1 ЗЧСИ. С оглед на това след прекратяване на изпълнителното дело не може да
бъдат продължени изпълнителните действия по инициатива на взискателя или на
ЧСИ. Това налага образуването на ново изпълнително дело, като по него не могат
да се зачетат извършените изпълнителни действия по прекратеното такова. В
случая изпълнителният лист е издаден на 26.03.2009 г., а новото изпълнително
дело е образувано през 2019 г., към който момента е изтекла кратката и общата
погасителна давност. Счита, че въз основа на съдържащото се в изпълнителното
производство писмо не се доказва изпълнително действие запор на движима вещ на
длъжника – запор на МПС марка „Рено“, модел „Рапид“, рег. № *******. Твърди, че
няма данни тази движима вещ да е собственост на длъжника, че е насочено
изпълнение върху нея, че е насрочен опис на движимата вещ, че е съставен
протокол за опис на МПС, няма данни а уведомяване на длъжника за насрочен опис,
няма оценка на движимата вещ и предаването й за пазене, е предвиденият в
чл.432, ал.6 ГПК срок отдавна е бил изтекъл. С оглед на това счита, че не може
да се приеме, че е извършено валидно изпълнително действие запор, съгласно
изричните и изчерпателно изброени
разпоредби в ГПК за действия на съдебния изпълнител при опис на движими
вещи на длъжника. Писмото, на което съдът основава изводите си, е представено
от третото лице – помагач и същото е било оспорено. Неправилно решаващият съд е
приел, че след цесията легитимен взискател по изпълнението е ответникът, което
е в нарушение на формираната съдебна практика. Счита, че запорното съобщение от
29.01.2013 г. изхожда от нелегитимен взискател, който към 12.07.2012 г. е
цедирал вземането си. Не е налице и възлагане по чл.18 от ЗЧСИ, тъй като то
изхожда от цедента, а не от цесионера. Също така ответникът се е позовал само
на запорно съобщение № 6078/29.01.2013 г. до „Токуда Банк“ АД, което не се
съдържа в материалите по изпълнителното дело. Твърди, че спорното
правоотношение произтича от запис на заповед, което не е оспорено от ответника.
Ответникът не е оспорил изтичането на давностния срок, а единствено се позовава
на извършената цесия, като счита, че предявеният иск е недопустим. Счита, че е
приложима 3 – годишната давност., която е изтекла на 26.03.2012 г. Независимо
от това, дори да се приеме, че се
прилага 5 – годишната давност, то последното валидно изпълнително действие е
извършено на 01.11.2011 г., а исковата молба е депозирана на 26.04.2017 г.,
когато давността вече е била изтекла. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да уважи изцяло предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „Б.Д.“ ЕАД. Излага
съображения, че наложеният запор върху МПС съставлява обезпечителна мярка, а не
принудителна административна мярка спирането
на МПС от движение е част от фактическия състав от действията по налагането на
запора. По смисъла на чл.451, ал.1 ГПК от момента на налагане на запора се
преклудира правото на разпоредителни действия с вещта. За ЧСИ не е налице
необходимост от изрична молба от взискателя, тъй като с молбата за образуване
на изпълнителното дело взискателят е възложил на ЧСИ правомощията по чл.18 ЧСИ.
С оглед на това счита, че давността е била прекъсната с изпратените запорни
съобщения на 29.03.2013 г., както и на 16.09.2014 г., когато е наложен запор на
МПС. Позовава се на приложимост на ППВС № 3/1980 г. моли съда да постанови
решение, с което да потвърди решението в обжалваната от ищеца част.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД, с който я оспорва.
Поддържа твърдението си, че на 16.09.2014 г. е наложен запор върху МПС на
длъжника, а на 29.01.2013 г. са изпратени запорни съобщения до „Б.Д.“ ЕАД и
„СиБанк“ АД. За ЧСИ Д.В. не е налице необходимост да е сезиран с нарочна молба
от взискателя за извършване на запора на МПС, тъй като взискателят му е
възложил правомощията по чл.18 ЗЧСИ. Моли съда да потвърди решението в
обжалваната част.
Постъпила е въззивна жалба и от ответника „Б.Д.“ ЕАД,
срещу горепосоченото съдебно решение в честта, с която е уважен предявеният
иск. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Твърди, че преди завеждане на делото – на 28.04.2017 г., е узнал за прехвърляне
на вземането, както и че вече няма качеството на кредитор. По тази причина
счита, че производството по делото се явява процесуално недопустимо и като
такова следва да се прекрати. В условията на евентуалност поддържа, че искът е
и неоснователен. Съдът не е съобразил обстоятелството, че за периода 08.09.2014
г. – 26.06.2015 г. погасителната давност е била спряна, съгласно ППВС № 3/1980
г. до датата на постановяване на ТР № 2 от 24.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, с което ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило действие.
След приемане на посоченото тълкувателно решение е започнала да тече нова
давност, която към момента на завеждане на делото не е изтекла. Също така съдът
не е съобразил и обстоятелството, че на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД
погасителната давност за процесните вземания
е спряла да тече. Моли съда да обезсили решението в обжалваната част и
да прекрати производството по делото поради недопустимост на предявените
искове. При условията на евентуалност, ако съдът приеме исковете за допустими,
да отмени решението в обжалваната част. Претендира сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца С.А.С., с който я оспорва.
Счита, че решението в обжалваната част е допустимо. Действията на банката са
извършени от легитимен кредитор, независимо от извършената през 2012 г.
цесия. В противен случай извършените от
банката действия в изпълнителното производство не са породили правен ефект. На
основание чл.99, ал.3 ЗЗД цесията няма действие спрямо длъжника, докато не му
бъде съобщена. Дали цесията е съобщена на длъжника е спорен между страните
въпрос. В процеса неса наведени твърдения от банката за спиране на давността.
Счита, че ППВС № 3/1980 г. е неприложимо в случая. Последното изпълнително
действие на банката е на 01.11.2011 г., а исковата молба е заведена на
26.04.2017 г. С оглед на това счита, че вземанията са погасени по давност. Моли
съда да потвърди решението в обжалваната от ответника част.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.439 ГПК. Ищецът твърди, че ответникът
се е снабдил с изпълнителен лист на 26.03.2009 г. срещу него въз основа на
документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 11020–“/2009 г. по описа на СРС, 32
състав. На 15.12.2009 г. ответникът е образувал изпълнително дело № 254/2009 г.
по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861 за принудително събиране на сумата от 10 000
лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2009 г. до
окончателното изплащане, сумата от 2 874, 75 лв. – лихва за периода 20.03.2008
г. – 19.02.2009 г., сумата от 257, 50 лв. – разноски по делото и сумата от 507,
50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт. Общият размер на вземанията възлиза на
13 639, 85 лв. Счита, че не дължи на ответника претендираните суми. Взискателят
се е дезинтересирал от заведеното от него изпълнително дело, като не е
предприел никакви искания за други способи за изпълнение на задължението му
повече от 5 години, считано от 01.11.2011 г., когато е изпратено запорно
съобщение, до завеждане на делото. На основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК
изпълнителното дело е прекратено след изтичане на 2 години от последното
изпълнително действие п силата на закона. Вземането, за което е издаден
изпълнителен лист, произтича от запис на заповед, което се погасява с 3 –
годишна давност. С оглед на това вземанията са погасени към 01.11.2014 г. Моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че не дължи горепосочените суми поради изтекла погасителна давност.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Излага
съображения, че същият е недопустим, тъй като не е легитимиран да отговаря по
делото. На 12.07.2012 г. вземането срещу ищеца е цедирано в полза на „О.Ф.Б.“
ЕАД, за което ищецът е уведомен. По силата на договора за цесия цесионерът е
придобил вземането срещу ищеца заедно с всички привилегии, обезпечения и други
принадлежности. Отправено е искане за привличане като трето лице – помагач по
делото на цесионера. Моли съда, ако счете предявеният иск за допустим, да го отхвърли.
Претендира сторените по делото разноски.
„О.Ф.Б.“ ЕАД е депозирал становище
по делото. В него твърди, че по силата на договор за покупко – продажба на
вземания (цесия) от 13.09.2016 г., сключен между „О.Ф.Б.“ ЕАД – цедент и „Ф.И.“ ЕАД –
цесионер, последният е придобил процесните вземания, ведно с всичките му
привилегии, обезпечения и други принадлежности. Цесионерът е изрично
упълномощен от цесионера да уведомява от негово име дължниците съгласно чл.99,
ал.3 ЗЗД. С оглед на това е отправил искане за конституирането на цесионера
като трето лице – помагач по делото, а производството по делото спрямо него да
се прекрати, тъй като няма качеството на кредитор на ищеца. В случай, че съдът
приеме, че следва да участва като подпомагаща страна по делото, то счита
предявения иск за неоснователен. Твърди, че на 29.01.2013 г. е изпратено запорно
съобщение до „Токуда Банк“ АД за налагане на запор върху банковите сметки на
длъжника, а на 08.09.2014 г. е изпратено запорно съобщение изх. № 42352 до СДП
– Пътна полиция, за налагане на запор върху лек автомобил марка „Рено“, модел
„Рапид“, рег. № *******. С оглед на това към момента на завеждане на делото не
е изтекла погасителната давност. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира сторените по делото разноски.
С определение от 22.09.2017 г. „О.Ф.Б.“
ЕАД е конституиран като трето лице – помагач на ответника.
С определение, постановено на 23.02.2018 г.
открито съдебно заседание, съдът е конституирал като трето лице – помагач „Ф.И.“
ЕАД.
С решение № 144211 от 08.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 25628/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав, е допусната поправка на основното съдебно решение,
постановено по делото, като е прекратено производството по делото по отношение
на третото лице помагач. Решението е влязло в сила на 07.03.2020 г. като
необжалвано. Ето защо извършените от същото процесуални действия прекратяване
на производството по делото спрямо него, имащо характера на определение за
отказ за привличането му, не следва да се обсъждат.
На 26.03.2009 г. по ч. гр. д. №
11020/2009 г. по описа на СРС, 32 състав, въз основа на заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 16.03.2009 г. е
издаден изпълнителен лист срещу С.А.С. в полза на „Б.Д.“ ЕАД за сумата от 10
000 лв. – главница, 2 874, 75 лв.- лихва
от 20.03.2008 г. до 19.02.2009 г., ведно
със законната лихва от 20.02.2009 г. до окончателното изплащане. В молбата е
отправено искане в случай, че дължимата сума не бъде изплатена, да пристъпи към
принудително събиране на задължението чрез най-удачния по преценка на ЧСИ
способ за принудително изпълнение. В тази връзка му е възложено извършването на
действия по чл.18 ЗЧСИ.
Въз основа на молба от 15.12.2019 г.
до ЧСИ Д.В., рег. № 861, е образувано изпълнително дело № 20098610400254 за
принудително събиране на сумата, за която е издаден изпълнителен лист в полза
на ответника.
На 09.02.2010 г. ищецът – длъжник в
изпълнителното производство е получил покана за доброволно изпълнение.
На 02.11.2011 г. ЧСИ Д.В. е изпратил
запорно съобщение.
Ответникът е представил по делото
договор за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на
„Банка ДСК“, сключен на 17.08.2007 г. По силата на договора банката е
предоставила в полза на ищеца кредитен лимит в размер на 10 000 лв. Кредитът е
обезпечен със запис на заповед. Върху договора е поставен печат за издаден на
26.03.2009 г. изпълнителен лист за исковите суми.
На 12.07.2012 г. между „Б.Д.“ ЕАД –
цедент и „О.Ф.Б.“ ЕАД – цесионер, е сключен договор за покупко – продажба на
вземания (цесия), по силата на който цедентът продава на цесионера вземания, посочени в
приемо – предавателен протокол срещу покупна цена. Стойността на вземаният,
както и покупната цена са заличени в текста на документа. Цедентът се съгласява
да упълномощи изрично купувача от негово иму да изпраща писмени уведомления до
длъжниците за прехвърленото вземане, като за целта в 3 – дневен срок от датата
на прехвърляне ще снабди цесионера със съответното пълномощно.
Представен е приемо – предавателен
протокол, съставен със шрифт, който не позволява да се извлече съдържанието на
документа. Ищецът не е оспорил, че в протокола се съдържат и процесните
вземания.
Ответникът е изпратил до „О.Ф.Б.“
ЕООД писмо, с което го уведомява, че на основание чл.99, ал.3 ЗЗД и договора за
покупко – продажба на вземания (цесия) по кредити, необезпечени с ипотеси от портфейла на РЦ София – запад,
сключен между тях на 12.07.2012 г., потвърждава настъпилото прехвърляне на
вземанията по Приложение № 2 към посочения договор.
Представено е писмо до ищеца, с
което „О.Ф.Б.“ ЕООД го уведомява за сключения договор за цесия между него и
ответника, с което са прехвърлени вземанията му към ищеца в тяхната цялост,
обезпечения и други принадлежности, включително с изтеклите лихви, произтичащо
от договор за кредит от 17.08.2007 г. позовава се на пълномощно от 25.07.2012
г. Писмото е изпратено на адрес, посочен
в договора за издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на
„Банка ДСК“. Същото не е връчено, като е върнато с отбелязване, че не е
потърсено от получателя.
По делото е представено пълномощно
без дата, с което ответникът упълномощава „О.Ф.Б.“ ЕООД са уведоми от името на
банката всички длъжници по вземанията по кредити от портфейла на София -Запад, необезпечени
с ипотеки, които банката е цедирала с договор за покупко – продажба на вземания
(цесия) , сключен между банката – цедент и „О.Ф.Б.“ ЕООД -
цесионер. Пълномощникът има право да подпише писмените съобщения по чл.99, ал.3 ЗЗД от името на банката до длъжниците по прехвърлените вземания, описани в
приемо – предавателния протокол, Приложение № 2 към договора за цесия от 12.07.2012
г.
На 13.09.216 г. между „О.Ф.Б.“ ЕАД –
цедент и „Ф.И.“ ЕАД – цесионер, е сключен договор за покупко – продажба на
вземания (цесия), по силата на който цедентът е продал на цесионера вземания в размер на 17
322 684, 68 лв. и 2 544 112, 58 евро, описани в Приложение, срещу заплащане на
продажна цена от 524 877, 35 лв. и 77 986, 61 евро. Представено е извлечение от
Приложение № 1 към договора, съдържащо процесните вземания.
На 26.09.2016 г. „О.Ф.Б.“ ЕАД е
упълномощил „Ф.И.“ ЕАД да уведоми от негово име длъжниците за извършената
цесия.
В изпълнителното производство ЧСИ Д.В.
е извършил проучване относно имущественото състояние на длъжника. От СДВР –
Отдел „Пътна полиция“ по изпълнителното дело е постъпила информация, че на
името на ищеца е регистрирано едно МПС – товарен автомобил марка „Рено“, модел
„Рапид“, с посочена рама. На 14.01.2010 г. са изпратени запорни съобщения до
банки.
С писмо от 19.01.2010 г. „П.И.Б.“ АД
е уведомила ЧСИ Д. В., че сметката на длъжника е блокирана, но в нея няма
наличност. На същата дата е постъпило писмо, че по сметката на длъжника има
постъпили средства, които банката превежда по посочената от ЧСИ Д.В. сметка –
сумата от 552 лв.
На 12.02.2010 г. е изпратено запорно
съобщение по „П.И.А.БГ“ ООД – трето задължено лице, за налагане на запор върху
вземания на длъжника за трудово възнаграждение в размер на 200 лв. месечно.
Запорното съобщение е връчено на 17.02.2010 г.
С писмо от 12.02.2010 г., връчено на
17.02.2010 г. ЧСИ Д. В. е уведомил „П.И.Б.“ АД, че с длъжника по изпълнителното
дело е постигнато извънсъдебно споразумение по делото, поради което и на
основание чл.433, ал.2 ГПК вдига наложения запор с писмо от 14.01.2010 г. на
банкови сметки и банкови касети на длъжника, открити в „П.И.Б.“ АД.
На 17.02.2010 г. е постъпило писмо
до ЧСИ Д.В. от „ЦКБ“ АД, с което го уведомява, че длъжникът има открита сметка
в банката без авоар. Сметката е блокирана, има наложен запор.
С писмо от 19.02.2010 г., постъпило
на 26.02.201 г. „П.И.А.БГ“ ООД е уведомил ЧСИ Д.В., че върху трудовото
възнаграждение на длъжника вече има наложен запор. На 31.03.2010 г. по сметка
на ЧСИ Д. В. е постъпила от работодателя на длъжника сумата от 243 лв.
На 07.04.2010 г. длъжникът е платил
сумата от 243, 28 лв., за което е съставен РКО.
На 30.04.2010 г. е постъпила по
изпълнителното дело сумата от 252, 84 лв. от работодателя на длъжника. Банкови
преводи са извършвани и на 01.06.2010 г., на
01.07.2010 г.
На 01.11.2011 г. е изпратено запорно
съобщение до „П.И.Б.“ АД за налагане на запор върху сметките на длъжника.С
писмо от 04.11.2011 г. банката е уведомила ЧСИ, че сметката на длъжника е
блокирана, но по нея няма авоар. Има наложен предходен запор.
На 29.01.2013 г. до „Б.Д.“ ЕАД е
изпратено запорно съобщение. С писмо от
13.02.2013 г. банката е отговорила, че е наложен запор върху сметката на длъжника,
при постъпване на суми по сметката, същите ще бъдат преведени в изпълнение на
запора по посочената в запорното съобщение сметка.
На 29.01.2013 г. е изпратено запорно
съобщение до „Стопанска и инвестиционна банка (СиБанк)“ АД. С писмо от
06.02.2013 г. банката е отговорила, че длъжникът е титуляр на безсрочен влог в
лева, който е с нулево салдо и е блокиран на основание предходни и настоящия
запор. Лицето не е ползвало банков сейф.
На 08.09.2014 г. е изпратено
уведомително писмо от СДП-„Пътна полиция“, с което уведомява ЧСИ Д.В., че във
връзка с процесното изпълнително дело е наложен запор върху товарен автомобил
марка „Рено“ ,модел „рапид“, рег. № *******, с посочена рама и двигател,
собственост на длъжника. Моли, на основание чл.431, ал.5 ГПК автомобилът да
бъде спрян от движение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени
в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхождат от легитимирани страни, като същите са
процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбата на ищеца е основателна,
а жалбата на ответника е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно.
По релевираните оплаквания от
ответника за недопустимост на решението в обжалваната от него част:
Жалбоподателят – ответник излага
съображения, че считано от датата на сключване на договора за цесия е изгубил
качеството си на кредитор, поради което не следва да отговаря по предявения
отрицателен установителен иск.
С договора за цесия настъпва промяна
в титуляра на едно вземане. Сключеният между цедентът и цесионерът договор води
до преминаване на вземането от едно лице към друго. В отношенията между
страните по договора за цесия вземането се прехвърля по правило от момента на
сключване на договора за прехвърляне на вземането. Длъжникът обаче не е страна
по договора за цесия, но последиците на този договор засягат правната му сфера,
доколкото с него се променя лицето, спрямо което трябва да изпълни задължението
си. С оглед обезпечаване точното изпълнение на договорното задължение от страна
на длъжника в нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД е регламентирано, че предишният
кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, а по силата на чл.99,
ал.4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато е било
съобщено на последния от стария кредитор. От момента на съобщаването от цедента
за сключения договор за цесия длъжникът е уведомен както за наличието на
договор за прехвърляне на вземането, така и за личността на новия кредитор. Ето
защо до уведомяването на длъжника от цедента за сключения договор за цесия
последният му е непротивопоставим и цедентът се явява легитимния кредитор в
отношенията с длъжника. Едва след получаване на съобщението от цедента за
прехвърляне на вземането цесионерът се явява надлежно легитимиран да получи
изпълнение по договора, от който произтича прехвърленото вземане. По аргумент
от чл.103 ЗЗД от този момент длъжникът може да направи на цесионера всички
възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от облигационното
правоотношение с него.
Страните спорят относно момента на
уведомяване на длъжника от цедента чрез упълномощения от него цесионер за
прехвърляне на вземането.
За установяване на това
обстоятелство по делото е представено известие за доставяне, в което е
удостоверено, че пратката не е потърсена от получателя. В този случай
удостоверяването
на връчването от пощенския оператор следва да се извърши съгласно изискванията
на чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ), действала към момента на
изпращане на съобщението, която препращаща към общи правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, приети с решение №
581/27.10.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Преценката за
редовността на връчването, при липса на уговорка в договора за кредит относно
връчването на съобщения, се извършва според уредените в общите правила начини
на доставяне и на удостоверяване на получаването на пощенските пратки. Общите
правила и чл.36, ал. 2 ЗПУ не въвеждат фикция, че липсата на фактическо
връчване пратката ще се счита за доставена на получателя. Удостоверителното
изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в
пощенската служба не презумира недобросъвестното поведение на получателя
(например укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на
съобщението), тъй като последният не е страна по договора между подателя и
пощенския оператор (решение № 180 от 23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на
ВКС, ТК, І ТО). Следва да се съобрази и обстоятелството, че по делото не се
твърди и съответно не се установява, че липсата на фактическо връчване се дължи
на недобросъвестно поведение на длъжника. Такъв извод не може да се обоснове единствено
въз основа на факта, че същият не се е явил в пощенската станция за
получаването на изпратено съобщение. В договора между страните не е уреден
начин за връчване на съобщения и респективно клауза, въз основа на която да
може да се преценява евентуално недобросъвестно поведение на длъжника, което да
е приравнено на фактическо получаване на уведомлението на кредитора. Такива
правила не се съдържат и в общите условия към договора. Съдът счита, че
цесионерът не е положил усилие да обезпечи надлежното уведомяване на длъжника
за прехвърляне на вземането, тъй като не е изпратено повторно съобщение на същия
адрес, нито се установява свързване с длъжника на някой от посочените в
договора телефони за установяване на връзка с него и установяване на актуалния му
адрес, в случай, че е напуснал предишния. Ето защо следва да се приеме, че с
изпратеното на 25.07.2012 г. длъжникът не е надлежно уведомен за прехвърляне на
вземането, поради което и на основание чл.99, ал.4 ЗЗД сключеният договор за
цесия му е непротивопоставим. С оглед на
това към момента на завеждане на делото договорът за цесия, сключен на
12.07.2012 г., няма действие спрямо длъжника, поради което първоначалният
кредитор, в чиято полза е издаден изпълнителния лист и който е инициирал
изпълнителното производство, се явява надлежно процесуално и материално
легитимиран да отговаря по иска, предмет на делото.
Липсва пречка уведомяването за
извършената цесия да се извърши в хода на съдебния процес – с връчване на
препис от писмения отговор на исковата молба и приложенията към нея. Този факт
е настъпил в хода на съдебния процес и на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да
бъде зачетен от съда. На основание чл.226, ал.1 ГПК, ако в течение на
производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва
своя ход между първоначалните страни. По силата на ал.2 на същия текст приобретателят
може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице. Той може да
замести своя праводател само при условията на чл.222 ГПК. Постановеното решение
във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, на
основание чл.226, ал.3 ГПК.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че обжалваното решение е процесуално допустимо, като последващите
приобретатели на спорните вземания ще бъдат обвързани от постановеното съдебно
решение, независимо от това дали са участвали или не в съдебния процес като
подпомагаща или главна страна. Ето защо следва да се разгледат доводите относно
правилността на обжалваното съдебно решение.
В предмета на делото се включва
отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че
ищецът не дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил
защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство
е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010
г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на
иска по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право
е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване.
Ето защо правно релевантни са правоизключващи и правопогасяващи факти, които са
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (определение
№ 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV ГО).
Спори се между страните относно
срокът на погасителната давност.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД
регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза
в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването
на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да
се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено
нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията
по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива задължителна
съдебна практика (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013
г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК). Извън искът по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове
- чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК отм.), които не се
преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок
за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и
заповедното производство, уредено в
Глава XXXVII на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
поставянето на знак за равенство помежду им. Стабилитетът на заповедта за
изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм).
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването
на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415,
ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по
чл.415, ал.4 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението.
Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че
вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз
основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения съдът намира, че
нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на
вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК.
Страните не спорят, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила към 26.03.2009 г., когато е издаден изпълнителният
лист. Също така следва да се съобрази, че липсва спор и относно обстоятелството,
че заповедта за изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл.416, предл.1 ГПК.
От този момент е започнала да тече давностният срок.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването
на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415,
ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по
чл.415, ал.1 ГПК (чл.415, ал.4 ГПК понастоящем), давността не се счита прекъсната
със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава
презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение
влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата
на чл.416 ГПК.
Въз основа на издадения на 26.03.2009
г. изпълнителен лист е образувано единствено изп. д. № 20098610400254 по описа
на ЧСИ Д.В., рег. № 861.
Жалбоподателят - ответник поддържа,
че в случая приложение следва да намерят разясненията, дадени с ППВС № 3/1980
г. на ВС, съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният
процес относно принудителното осъществяване на вземането.
На основание чл.124, ал.1 ЗСВ при
противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се
приема тълкувателно решение от общото събрание на съответната колегия на ВКС
или ВАС.
Поначало първоначално приетите
тълкувателни решения, респ. ППВС имат обратно действие, доколкото даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила. Още от
този момент тълкуваната норма е имала съдържанието, разяснено в тълкувателните
актове. В конкретния случай обаче с цитираното тълкувателно решение е прието,
че ППВС № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила. С последното е разяснено, че
погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането.
ППВС № 3/18.11.1980 година е прието
при действието на ЗУС (отм.), обнародван В ДВ бр. 23/19.03.1972 година. На
основание чл.59 ЗУС (отм.) тълкувателните постановления са задължителни за
съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи,
актовете на които подлежат на съдебен надзор. ЗУС (отм.) отменен със ЗСВ
(отм.), обнародван в ДВ бр. 59/22.07.1994 година. На основание чл.84, ал.1, т.2 ЗСВ (отм.) общото събраните на съответната колегия на ВКС може да постановява
тълкувателни решения по приложението на закона при неправилна или противоречива
съдебна практика, като на основание чл.86, ал.2 от същия закон тези решения са
задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт. В действащия ЗСВ
- чл.130, ал.2, също е предвидено, че тълкувателните решения и тълкувателни
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт,
за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове
Съгласно разясненията, дадени с
решение 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., на ВКС,
ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС
отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването
на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк.
д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само
по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това. Разяснено е, че при постановяването на
нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. С
оглед на това последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се
постановява тълкувателния акт се състои от две части. Настоящият съдебен състав
възприема изцяло разрешенията, дадени с посоченото решение на ВКС. С него не се
променя тълкувателното решение на ВКС, а е разгледан въпросът относно
действието във времето на последващо тълкувателно решение, с което е обявено за
загубило сила тълкувателно ППВС, което до момента на постановяване на
тълкувателното решение е било задължително за съдилищата и правните субекти са
съобразявали поведението си приложимите задължителни разяснения на закона.
В разглеждания случай към момента на
приемане на ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година
на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз основа на
издадения на 26.03.2009 г. изпълнителен лист, не е прекратено с нарочен акт на
ЧСИ. С оглед разясненията, дадени с ППВС № 3/1980 г., погасителна давност не е
текла докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Спирането на давността по изпълнителното дело е преустановено от
момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т.10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС.
Жалбоподателят – ищец поддържа, че
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, на основани
ечл4.33, ал.1, т.8 КГПК.
Съгласно
чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните разяснения по
т.10 от посоченото тълкувателно решение давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Разяснено е също така, че искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи.
На основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, съгласно
която изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с
изключение на делата за издръжка.
Жалбоподателят – ищец оспорва
прекъсването на давността с извършените запори от 29.01.2013 г., тъй като към
този момент „Б.Д.“ ЕАД не се легитимира като взискател. На посочената дата са
изпратени запорни съобщения до няколко банки, описани по – горе, като „Б.Д.“
ЕАД не е посочена като взискател, а като трето задължение лице. Ето защо с
налагането на запори се прекъсва давността, предвид дадените е с цитираното
тълкувателно решение разяснения..
Постъпилото писмо на 08.09.2014 г.
от СДВР – „Пътна полиция“ за наложения запор на товарния автомобил марка
„Рено“, модел „Рапид“, рег. № ******* действително не е свързано с изпълнително
действие, насочено за принудително събиране на вземането, за което е издаден
изпълнителен лист. Доколкото липсва данни за изпращане на съобщение за извършване
на опис на движимата вещ, спрямо която е насочено изпълнението, следва да се
приеме, че в случая се касае за обезпечителен запор, а не за изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ. Неговата цел е запазване
имуществото на длъжника, а не принудително събиране на вземането, за което
издаден изпълнитлен лист. Его защо възраженията на ищеца в тази насока са основателни.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.10,
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. В случая 2 – годишният срок, следва да се
определи считано от последното изпълнително действие – запор върху банкови
сметки от 29.01.2013 г., като срокът изтича на 29.01.2015 г. От 29.01.2015 г.
изпълнителното производство е прекратено по силата на закона. Новата 5 –
годишна давност изтича на 29.01.2020 г. – в хода на висящия съдебен процес.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването
на иск от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това
число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в
заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за
последица предвиденото в чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115 б.“ж“ ЗЗД действие (решение
№ 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.). Ето защо в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба, поради което крайният момент на давностните срокове не
следва да се свързва с предявяване на иска. Противното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Тъй като давността за процесните вземанията
е изтекла на 29.01.2020 г., т. е. преди провеждане на устните състезания във
въззивното производство.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че предявеният иск е изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в частта,
с която е отхвърлен предявеният иск, като същият следва да се уважи изцяло.
По разноските
по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя – ищец следва да се присъдят
сторените разноски в настоящото производство. Техният размер възлиза на 3800
лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Ответникът своевременно е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по
т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до
преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и
правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените
факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен
случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права,
съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно
чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в случая възлиза на сумата от 852, 95 лв. – за
депозиране на въззивната жалба и 300 лв. – за депозиране на писмен отговор на
въззивната жалба на насрещната страна. Така общият размер възлиза на
1 152, 95 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените
процесуални действия във въззивното производство, съдът счита, че заплатеното
адвокатско възнаграждение е прекомерно, като следва да се намали до 1 500 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът по жалбата следва да заплати по сметка на СГС държавна такса за
въззивно обжалване в размер на 215, 30 лв.
Обжалваното решение следва да се
отмени и в частта, с която в тежест на ищеца са възложени разноски в размер на
236, 77 лв.
В полза на ищцата следва да се
присъди сумата от още 6 529, 89 лв. – сторени разноски в производството
пред СРС.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
142803 от 17.06.2019 г., постановено по гр. д. № 25628/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от С.А.С., ЕГН **********, срещу „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***9, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с
чл.439 ГПК, че не дължи сумата от 10 000
(десет хиляди) лв. – главница, дължима по договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит от 17.08.2007 г. за периода 20.03.2008 г. – 19.02.2009 г., ведно
със законната лихва от 20.02.2009 г. до окончателното изплащане на вземането и
за сумата от 765 (седемстотин
шестдесет и пет) лв., представляваща разноски, от които: 257, 30 (двеста
петдесет и седем лева и тридесет стотинки) лв. – държавна такса и 507, 50 (петстотин
и седем лева и петдесет стотинки) лв. – юрисконсултско възнаграждение, за която
на 16.03.2009 г. по ч. гр. д. № 11020/2009
г. на СРС, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417, т.2 ГПК, въз основа на счетоводните книги на банката и
изпълнителен лист от 26.03.2009 г., въз основа на който е образувано изп. д. №
254/2009 г. по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861, с район на действие СГС, както и В ЧАСТТА, с която С.А.С., ЕГН **********,
е осъден да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***9, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 236, 77
(двеста тридесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки) лв., представляваща
сторени разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от С.А.С., ЕГН **********, със
съдебен адрес *** – адв. П.К., срещу „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***9, с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439 ГПК, че С.А.С., ЕГН **********, не
дължи на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК*******, сумата от 10
000 (десет хиляди) лв. – главница, дължима по договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит от 17.08.2017 г. за периода 20.03.2008 г. – 19.02.2009 г., ведно
със законната лихва от 20.02.2009 г. до окончателното изплащане на вземането и
сумата от 765 (седемстотин шестдесет
и пет) лв., представляваща разноски, от които: 257, 30 (двеста петдесет и седем
лева и тридесет стотинки) лв. – държавна такса и 507, 50 (петстотин и седем
лева и петдесет стотинки) лв. – юрисконсултско възнаграждение, за която на
16.03.2009 г. по ч. гр. д. № 11020/2009
г. на СРС, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417, т.2 ГПК, въз основа на счетоводните книги на банката и
изпълнителен лист от 26.03.2009 г., въз основа на който е образувано изп. д. №
254/2009 г. по описа на ЧСИ Д.В., рег. № 861, с район на действие СГС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
142803 от 17.06.2019 г., постановено по гр. д. № 25628/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***9, да заплати на С.А.С.,
ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. П.К., на основание чл.78, ал.1 вр.
с ал.5 ГПК, сумата от 1 500 (хиляда
и петстотин) лв., представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за
осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство,
както и да заплати сума от още 6 529, 89 (шест хиляди
петстотин двадесет и девет лева и осемдесет и девет стотинки) лв.,
представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***9, да заплати, на
основание чл.78, ал.6 ГПК, по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД сумата от 215, 30 (двеста и петнадесет лева и
тридесет стотинки) лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на ответника „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, с
адрес ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.