Р Е Ш Е Н И Е
№ …..
гр. София, 19.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в открито
заседание, проведено на петнадесети февруари две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при участието на секретаря Юлия
Асенова разгледа докладваното от мл. съдия Теодора Иванова въззивно гражданско
дело № 9265 по описа на съда за 2019 година.
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца М.Д. М., чрез адв. А.Д., срещу решение № 67174 от 17.03.2019 г. по гр.д. № 14747/2016 г. на СРС, ГО, 90 състав, с което са отхвърлени предявените от М.Д.М. срещу С.Й.М., В.Г.М. и Д.Г.А. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик, на основание наследяване на Д.Я.М., евентуално – на основание придобивна давност, на ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор 68134.4082.6295 по кадастралната карта на гр. София, район „Младост“, с площ от 897 кв.м., и осъждане на ответниците да предадат владението на ищеца върху ½ ид.ч. от описания имот.
С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост на извода, че имотът е бил включван в ТКЗС, както и на извода, че не е владян от ищеца и праводателите му от 05.01.1924 г. до настоящия момент. Твърди се и неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – некредитиране показанията на свидетеля В.и становище вх. № 5189009/19.12.2018 г., установяващи, че имотът не е внасян в ТКЗС, кредитиране на заключението на вещото лице в частта му, касаеща включване на имота в ТКЗС, в нарушение на чл. 195, ал. 1 ГПК, необсъждане на всички доказателства поотделно и във връзка едни с други, неправилна преценка на обсъдените доказателства, необсъждане на довода на ищеца за нищожност и материална незаконосъобразност на решения на ОСЗГ-Овча купел, на които се позовават ответниците, всичките от 20.11.2003 г., както и на решение от 29.07.2009 г. на СОС и заповед от 07.09.2015 г. на кмета на район „Младост“, както и необсъждане на довода, че общината не е била собственик на процесния имот и не е могла да го заменя с имот на ответниците. Сочи се и допуснато нарушение на материалния закон – чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Иска се отмяна на решението, уважаване на предявения иск и присъждане на разноски за двете инстанции.
С отговора на въззивната жалба, подаден от ответниците С.Й.М., В.Г.М. и Д.Г.А., чрез адв. С.Л., се изразява становище за правилност на първоинстанционното решение и неоснователност на въззивната жалба. Иска се потвърждаване на решението, както и присъждане на разноски, направени за разглеждане на делото пред въззивната инстанция.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК,
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
На осн. чл.
272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи
фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и
като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:
Предявеният иск по чл. 108 ЗС е основан на наследяване на Д.Я.М. и придобиване на собствеността от последната по наследство от родителите й Я.З.В.и Н.Я.З.и съдебна спогодба от 09.10.1956 г. по делбено дело № 417/1956 г. на Софийски народен съд, с която процесният имот се е паднал в дял на наследодателката Д.Я., както и съдебна спогодба от 05.01.1924 г. по ч.гр.д. № 375/1923 г. на СОС, с която бащата на Д.Я.е придобил имота. Твърди се, че Д.Я.след смъртта си е оставила за наследник сина си Д.И.М., който след смъртта си през 1996 г. е оставил за наследници сина си М.Д.М. (ищец) и внуците си М.К.П. и И.К.М. – по право на заместване на сина му К.Д.М., починал 1994 г.
Като евентуално придобивно основание е посочена придобивна давност, с присъединено владение по чл. 82 ЗС. Твърди се, че давността е започнала да тече в полза на наследодателката Д.Я.М., считано от 09.10.1956 г. (одобряване на съдебната спогодба) до смъртта й през 1985 г., след което владението е продължено от наследника й Д.И.М. до смъртта му през 1996 г., след което е продължено от сина му М.Д.М. и внуците му М.К.П. и И.К.М.. Това е видно от молба вх. № 5022782/12.02.2018 г. и уточняваща молба вх. № 5103406/19.06.2018 г.
Ищецът твърди, че имотът не е внасян в ТКЗС, нито одържавяван или отчуждаван на някакво основание, поради което не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ или по някой от другите реституционни закони.
По делото е установено, от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице И.Ш., че имотът, описан в дял VI, т. 4 от протокола от 09.10.1956 г. по делбено дело № 417/1956 г. на Софийски народен съд, с площ от 3216 кв.м., нанесен като имот пл. № 3716 в кадастралния план на местност „Новият кър – Грънчаро“ от 1939 г., е частично идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор 68134.4082.6295 по кадастралната карта на гр. София, район „Младост“ от 2009 г., с площ от 897 кв.м., като двата имота се припокриват между точките 1-2-3-4-5 на комбинираната скица към заключението на експертизата, с площ на тази част от 858 кв.м.
Установено е от същото заключение на вещото лице И.Ш., както и от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице В.Д., допусната във въззивното производство, че колективизацията на земите в района на с. Дървеница е извършена през 1958 г., към който момент процесният имот не е бил включен в строителните граници на гр. София и е имал земеделски характер. Според вещите лица, имотът е бил включен в ТКЗС – Дървеница. Обстоятелството, че имотът е бил в ТКЗС се доказва и от показанията на свидетеля В..
Установено е от документите, съдържащи се в изпратеното от ОСЗ-Западна, София-град копие от административна преписка по ЗСПЗЗ, образувана по заявление вх. № 203/03.02.1992 г. на наследниците на Д.Я.М., от съдържащото се в преписката решение № 2523/203 от 26.02.1999 г. на ПК-София, община „Студентска“, от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице В.Д., че е постановен отказ за възстановяване на собствеността върху процесния имот на наследниците на Д.М., тъй като същият попада в терен, отреден за обществено жилищно строителство, за обединено детско заведение и за улица, както и че всички мероприятия са реализирани, включително и вертикална планировка и подземна комуникация. На наследниците на Д.М. е признато право на обезщетение със земя и/или поименни компенсаторни бонове.
Установено е от заповед № РД 06-216/07.09.2015 г. на кмета на район „Младост“ и писмо от главния архитект на Столична община, с приложена към него скица, от констативен нотариален акт № 165/11.12.2007 г. по описа на нотариус Р. Д., поправен с нотариален акт № 86/14.12.2011 г., от нотариален акт за дарение № 173/22.03.2012 г. на нотариус Р. Д., от 3 бр. решения на ОСЗГ - „Овча купел“, от удостоверение по чл. 13, ал. 4 и ал. 5 ППЗСПЗЗ, че на ответниците е бил възстановен по ЗСПЗЗ поземлен имот с идентификатор № 86134.4082.641 с площ от 2460 кв.м. По подробния устройствен план за местност „Младост-1“, гр. София, изработен по реда на чл. 16 ЗУТ и одобрен с решение на СОС по протокол № 45/29.07.2009 г., т. 62, възстановеният на ответниците имот е предвиден за озеленяване и включен в УПИ IV – „за озеленяване“. В заповед № РД 06-216/07.09.2015 г. по чл. 16, ал. 6 (преди ал. 5) ЗУТ е посочено, че собствеността върху имот с идентификатор № 86134.4082.641 е придобита от общината, а общината предоставя в собственост на ответниците, като обезщетение, два урегулирани поземлени имота в същата местност: УПИ V-641 – „за подземен гараж и спорт“ и УПИ VII- 641 – „за спорт и пг“, като вторият представлява поземлен имот с идентификатор 68134.4082.6295 с площ от 897 кв.м., предмет на настоящия иск по чл. 108 ЗС.
От правна страна настоящият състав намира следното:
Предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен, тъй като не се доказа по отношение на ищеца да се е осъществило заявеното главно и евентуално придобивно основание.
Относно главното придобивно основание – наследяване на Д.Я.М., починала на 18.06.1985 г., и придобиване на собствеността от последната по наследство от родителите й Я.З.В.и Н.Я.З.и съдебна спогодба от 09.10.1956 г. по делбено дело № 417/1956 г. на Софийски народен съд, с която процесният имот се е паднал в неин дял, а наследодателят Я.В.е бил собственик по силата на съдебна спогодба от 05.01.1924 г. по ч.гр.д. № 375/1923 г. на СОС: Установено е по делото, че ищецът е наследник на баща си Д.И.М., починал през 1996 г., който е бил единствен наследник на Д.М., както и че наследственият му дял е ½, съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН. Установено е и обстоятелството, че наследодателката Д.М. през 1956 г. е придобила собствеността върху имот, реална част от който е процесният, по наследство от родителите си и доброволна делба, и е била собственик на същия към образуване на ТКЗС през 1958 г. Процесният имот обаче подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, тъй като към образуване на ТКЗС в с. Дървеница през 1958 г. е имал земеделски характер – чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ. Реституционното производство, инициирано от наследниците на Д.М., е приключило с влязло в сила решение на ОСЗ - „Овча купел“, потвърдено с решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗ, с което е постановен отказ за възстановяване на собствеността върху земеделския имот, реална част от който е и процесният, поради наличие на пречки по чл. 10б ЗСПЗЗ - същият попада в терен, отреден за обществено жилищно строителство, за обединено детско заведение и за улица, които мероприятия са реализирани към влизане в сила на ЗСПЗЗ, включително и вертикална планировка и подземна комуникация, като на наследниците на Д.М. е признато право на обезщетение със земя и/или поименни компенсаторни бонове. Елемент от фактическият състав, пораждащ право на собственост върху земеделски имоти, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ, е наличие на влязло в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и скица към него, каквото в случая липсва.
Съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ земите, върху които собствеността не може да се възстанови поради обстоятелствата, посочени в ал. 1, са държавна собственост, а в случаите по ал. 2, т. 1 (когато земите са застроени с обекти, които са общинска собственост) - общинска собственост.
Установено е по делото, че на ответниците по иска е била възстановена собствеността по ЗСПЗЗ върху поземлен имот с идентификатор № 86134.4082.641 с площ от 2460 кв.м. При изготвянето на първия ПУП за местността „Младост – 1“ по реда на чл. 16 ЗУТ този имот е попаднал в терен, предвиден за озеленяване и на основание чл. 16, ал. 4 и ал. 6 (преди ал. 5) ЗУТ е придобит от общината, а ответниците са придобили процесния поземлен имот с идентификатор № 68134.4082.6295, който им е бил предоставен в собственост от общината, като обезщетение, със заповедта от 2015 г., считано от влизане в сила на ПУП през 2009 г. Тоест от 2009 г. имотът отново е станал собственост на физически лица и не е имал статут на частна държавна или общинска собственост.
Не е осъществен и евентуалният придобивен способ - придобивна давност, с присъединено владение по чл. 82 ЗС. Ищецът твърди, че давността е започнала да тече в полза на наследодателката Д.Я.М., считано от 09.10.1956 г. (одобряване на съдебната спогодба) до смъртта й през 1985 г., след което владението е продължено от наследника й Д.И.М. до смъртта му през 1996 г., след което е продължено от сина му М.Д.М. и внуците му М.К.П. и И.К.М. до предявяване на иска. Дори да е осъществявано владение от ищеца и праводателите му в посочения период – от 09.10.1956 г. до предявяване на иска на 16.03.2016 г., то е било невъзможно придобиването по давност на същия в този период. Това е така, защото разпоредбата на чл. 86 ЗС е установила забрана за придобиване по давност на имоти, които са социалистическа собственост (в редакцията от 1951 г. до 1990 г.), каквито са били и имотите на кооперативни организации, включително и ТКЗС. От 1990 г. до 01.06.1996 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на имоти, които са държавна или общинска собственост (в редакцията от 1990 до 01.06.1996 г.) От 01.06.1996 г. до настоящия момент разпоредбата установява забрана за придобиване по давност на имоти, които са публична държавна или общинска собственост. Съгласно § 1 от ДР на Закона за допълнение на Закона за собствеността давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември 2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г., обнародвано ДВ, бр. 18/04.03.2022 г. и влязло в сила на 08.03.2022 г., е обявена за противоконституционни разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г.) и спреният давностен срок е продължил да тече, считано от 08.03.2022 г.
Дори да се съобрази, че от 29.07.2009 г. (влизане в сила на изготвения по реда на чл. 16 ЗУТ подробен устройствен план) или от 07.09.2015 г. (издаване на заповедта по чл. 16, ал. 6 ЗУТ) забраната на чл. 86 ЗС не е действала, тъй като имотът не е бил нито държавна, нито общинска собственост, а собственост на физически лица – ответниците, то към 16.03.2016 г. (предявяване на иска) предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок не е бил изтекъл.
Съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, приложим на основание чл. 84 ЗС, давностният срок е спрял да тече на 16.03.2016 г. (с предявяване на иска) и не е текъл по време на висящността на исковото производство. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, но само тези от тях, които са били въведени от ищеца в исковата молба и които не могат да послужат като основание за предявяване на нов иск.
Като неоснователен искът по чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в кредитиране на съдебнотехническите експертизи в частта им, установяващи включване на имота в ТКЗС през 1958 г., както и некредитиране показанията на свидетеля В., според което Д.М. „не е влизала в ТКЗС“. Заключенията на експертите са обосновани, пълни и ясни и не възниква съмнение в тяхната правилност, а и същите съответстват на гласните доказателства, включително и на показанията на свидетеля В., според които: „имотът беше в ТКЗС… всичко наоколо е влязло в ТКЗС, всичко е обработвано в ТКЗС като направиха блоковете на ТКЗС“. На следващо място, от значение при извършването на преценката дали имотът подлежи на реституция по ЗСПЗЗ е дали същият е имал земеделски характер към образуване на ТКЗС, а не дали е бил внесен в кооперативното стопанство – в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ е предвидено, че на възстановяване подлежат земеделските земи, които са притежавани преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане подробно на въпроса дали ответниците са придобили процесния имот на заявеното основание – заповед по чл. 16, ал. 6 (преди ал. 5) ЗУТ. Недоказването от ищеца, че е придобил собствеността върху имота на заявеното главно и евентуално придобивно основание е достатъчно за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС, като не е необходимо да се преценява осъществило ли се е заявеното от ответника придобивно основание. В случая ответникът не е предявил насрещен иск за собственост.
Неоснователно е и оплакването на въззивника за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В съответствие с чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът, при постановяване на решението, е обсъдил всички относими към спора доказателства и установените с тях факти.
Поради съвпадение между изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът М.Д.М. следва да бъде осъден да заплати на ответниците С.Й.М. и Д.Г.А. сумата 1400 лв. платено адвокатско възнаграждение, а на С.Й.М. - и сумата 150 лв. депозит за вещо лице.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 67174 от 17.03.2019 г. по гр.д. № 14747/2016 г. на СРС, ГО, 90 състав.
ОСЪЖДА М.Д.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците С.Й.М., ЕГН **********, и Д.Г.А., ЕГН **********, сумата 1400 лв. платено адвокатско възнаграждение, а на С.Й.М., ЕГН ********** - и сумата 150 лв. депозит за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.