Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II А въззивен състав, в открито
съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР Д.
при
участието на секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно
гражданско дело № 1111 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Ф.И.“ ЕАД срещу решение от 26.10.2018г.,
постановено по гр. д. № 88928/2017г. по описа на СРС, 154 състав, с което
изцяло са отхвърлени предявените от дружеството – жалбоподател срещу С.Д.Д. кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане
в размер на сумата 1 000 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № *********/11.12.2013г.,
сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, ведно със законната лихва от 10.07.2017г. до
окончателното изплащане; договорна лихва в размер на 355. 46 лв. за периода 19.01.2014г. - 06.02.2015г.; лихва за забава
в размер на сумата 340. 83 лв. за
периода 19.01.2014г. – 30.05.2017г., такси в размер на 700. 57 лв. за периода 19.01.2014г. – 30.05.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 46440/2017г. на СРС,
154 с-в. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец обжалва решението
изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради нарушения на процесуални
и материалния закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че процесната сума от 1000 лв. не е предоставена на ответника, предвид липсата
на доказателства за получаване на сумата по банков път. Твърди, че в случая
кредитополучателят е приел допълнителна услуга „Кредит у дома“, като в
разпоредбата на чл. 27 от договора е удостоверено, че същият е получил сумата,
поради което договорът има характер на разписка за получената сума. Жалбоподателят
моли съда да отмени решението и да уважи исковете, с присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата С.Д.Д. е подал
в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в която излага доводи за
нейната неоснователност, по подробно изложени съображения. Моли съда да
потвърди решението и да му присъди разноски.
Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
При извършената служебна проверка по
чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, съгласно разпоредбата на чл.
269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
По делото е безспорно установено, че
въззиваемият – ответник и „П.Ф.Б.“ ООД са
били обвързани от договор за потребителски кредит № *********/11.12.2013г.,
по силата на който клиентът е получил сумата 1 000 лв., срещу насрещното
задължение за връщане на кредита чрез 60 броя седмични плащания, с падеж на
първата на 18.12.2013г., като 59 вноски в размер на по 34. 89 лв. и една вноска
в размер на последното плащане в размер на 34. 52 лв. В договора е обективиран
общ размер на фиксирана лихва от 361. 73 лв., такса за оценка на досие 50 лв.,
такса за администриране на кредита 183. 30 лв. и такса за услуга Домашно
посещение 498 лв, като общият размер на дължимата сума по кредита е в размер на
2093. 03 лв. Съгласно чл. 25 от договора, услугата Домашно посещение е
допълнителна и по желание и се предоставя срещу такса, като при тази услуга
кредитът се предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене и
погасителните вноски се събират седмично също по местоживеене на клиента; клиентът
дължи такса за услуга Домашно посещение, като разбира, че 40% от тази такса е
равна на разходите, свързани с организиране на допълнителната услуга и
предоставянето на кредита в брой, като тази такса е дължима при подписване на
договора, но се заплаща на равни вноски през периода на кредита; останалата
част от таксата за услуга Домашно посещение е свързана с разходите за събиране
на седмичните вноски в дома на клиента и е дължима през срока на кредита, като
също е включен в седмичните вноски.
Съгласно чл. 27 от договора, с
подписването му клиентът потвърждава, че е получил пълния размер на кредита.
Съгласно заключението на приетата ССчЕ,
сумата 1000 лв. е усвоена, като ответникът е заплатил общо сумата 37 лв., от
които е погасена само първата вноска с падеж до 18.12.2014г., а на 18.01.2014г.
е заплатена сумата 2 лв.
Вземането на кредитодателя е
прехвърлено на ищеца „Ф.И.“ ЕАД по силата на рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 21.03.2016г. и приложение № 1 към него. По силата на
така сключения договор за цесия във вътрешните отношения между страните по него
титуляр на вземането срещу ответника за възстановяване на дължимата сума по кредита
се явява ищецът в качеството си на цесионер.
Оспорването в
хода на първоинстанционното производство относно неспазено императивно
изискване на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за съобщаването на цесията на длъжника, е неоснователно.
В договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от
цедента за уведомяване на длъжниците за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД,
за което по делото е представено и изрично пълномощно. По силата на принципа на
свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални
изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от
цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която
цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при
разглеждане на исковата претенция на цесионера съгласно правилото на чл. 235,
ал. 3 ГПК. В този смисъл е констатната съдебна практика. Ето защо изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. По изложените съображения, ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника.
Процесният договор за кредит е
потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК, сключен е в изискуемата форма
и съдържа всички реквизити на чл. 10 и чл. 11 ЗПК съгласно действащите към
момента на сключването му редакции.
Неоснователно е поддържаното в отговора на ответника възражение за
нищожност на договора, поради нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради
неспазено изискване за използване на шрифт не по-малък от 12, тъй като тази
редакция на нормата е приета с изм. ДВ,
бр. 35/2014г., в сила от 23.07.2014г. и не е била действаща към момента на
сключване на договора.
Останалите
възражения на ответника – кредитополучател за неспазването на чл. 11, ал.1, т.
6, т. 9а, т.11, 20, 23 и 24 също са неоснователни, тъй като в договора е налице
уговорен краен срок на договора – 06.02.2015г.; ясно е посочен годишния лихвен
процент – 56%, като с оглед уговорената фиксирана лихва, не е необходима
методика за изчисляването й, отделно нормата на чл. 11, т. 9а е приета през
2014г. и не е била действаща към момента на сключане на договора; посочени са
ясно месечните погасителни вноски и начина и срока на издължаване на сумите.
Неоснователни са доводите за липса на погасителен план с посочени отделно
главница и лихва в рамките на погасителните вноски, тъй като процесният договор
за кредит съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане – 60 броя седмични вноски, с падеж на първата вноска 18.12.2013г.
Неоснователно е и евентуално поддържаното оплакване в хода на
първоинстанционното производство за прекомерност на начисления лихвен процент и
за противоречието на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави, като
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В конкректния казус уговореният
размер на фиксирана лихва в общ размер на сумата 361. 73 лв. не
води до нееквивалентност на престациите, респ. клаузата не е
противоправна и не противоречи на добрите нрави. В тази връзка съдът взе
предвид размера на предоставената сума, краткия срок на договора – година и три
месеца, както и обстоятелството, че уговорената фиксирана лихва от 361. 73 лв.
е съизмерима с трикратния размер на законната лихва, регламентирана в чл. 1,
ал. 1 от ПМС № 100/2012г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
Поради изложеното, договорът е действителен и удостоверява предаване на
сумата 1 000 лв. на кредитополучателя в брой. С оглед изричната уговорка в чл.
27 от договора, е основателно оплакването на жалбоподателя, че е доказано
реалното предаване на сумата по силата на самия договор, който служи като
разписка за получената сума и са неприложими клаузите в договора за усвояване
на заемната сума по банков път. Ето защо ответникът дължи връщане на
претендираната главница от 1000 лв., както и възнаградителна лихва, съгласно
уговорената фиксирана лихва за периода от датата на забавата 19.01.2014г. до
края на срока на договора и лихва за забава за периода от датата на забавата 19.01.2014г.
до подаване на заявлението, която, изчислена по реда на чл. 162 ГПК, е доказана
до пълния претендиран размер от 340. 83 лв.
По отношение на иска за сумата 700. 57 лв., представляваща такси за
използване на услугата Кредит у дома, която според твърденията в исковата молба
е формирана за домашно посещение, събиране на дължими суми, както и за оценка
на досието и администриране на кредита, съдът намира, че искът следва да бъде
отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.
В договора са посочени като дължими в т. Б, Г и Е: такса по оценка на
досие 50 лв., такса за администриране на кредита 183. 30 лв. и такса за услугата
Домашно посещение 498 лв.: Въззивният намира, че клаузите са недействителни, на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Независимо, че нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК /регламентираща
забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита/ не е била действаща към момента на сключване на
договора, на общо основание подобни клаузи са неравноправни, независимо от
липсата на изрична законова забрана за сключването им към релевантния момент. С
отделните услуги е предвидено предварително заплащане на възнаграждение за
услуги, които не са реално изпълнени, а някои от тях - такса оценка на досие,
са изцяло неясни за какви действия са уговорени, включително преди или след
сключване на договора. Таксата за услуга домашно посещение е свързана с
усвояването на сумата от кредитополучателия, т.е. с основното задължение на
ищеца да предостави заемната сума, но уговарянето като отделно възнаграждение
има за цел заобикаляне на закона, респ. налага извод за нищожност на клаузата,
на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Отделно уговорената услуга домашно посещение е
изцяло недоказана, предвид обстоятелството, че е заплатена само една такса и
няма твърдения и доказателства за извършени домашни посещения на адреса на
кредитополучателя.
С оглед всичко гореизложеното, искът за сумата 700. 57 лв. – такси по
договора, е изцяло неоснователен и недоказан.
Предвид установената по делото заплатена сума от общо 37 лв., както и с
оглед мотивите в т. 1 на ТР № 3/2019г. по т.д. № 3/2017г. на ВКС, ОСГТК, следва
да се приложи реда за погасяване в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, изрично уговорен и в чл.
9, ал. 2 от договора, поради което със заплатената сума следва да се погаси
част от възнаградителната лихва.
Поради изложеното, искът за възнаградителна лихва е основателен до
размера на сумата 318. 46 лв., а за разликата до пълния претендиран размер
следва да бъде отхвърлен.
С
оглед частичното несъвпадение на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в посочените по-горе части за отхвърляне изцяло
на исковете за главница и мораторна лихва и частично на иска за възнаградителна
лихва, а в останалата част за отхвърляне на иска за такси и частично на иска за
договорна лихва решението следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде отменено и
в частта за присъдените на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. разноски за адвокатско
възнаграждение съответно – над сумата 96. 59 лв. до пълния присъден размер от 313. 89 лв. в
полза на адв. Т. и в частта, с която е осъден „Ф.И.“ ЕАД да заплати на адв. К.Б.
разноски в качеството й на адвокат за разликата над сумата 138. 47 лв. до
пълния присъден размер от 450 лв.
При
този изход на правния спор, всяка от страните има право на разноски за
въззивното производство.
На
въззивника – ищец следва да се присъдят разноски в размер на сумата общо 138. 46
лв. за настоящата инстанция /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
определено в общ размер на сумата 100 лв./, както и претендираните и доказани
разноски за първоинстанционното производство в общ размер на сумата 315. 72
лв./държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение/,
както и сумата 67. 80 лв. – разноски за заповедното производство.
В
настоящото производство се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв съгласно договор за правна защита и
съдействие от 03.01.2019г., сключен между въззиваемия Д. и „С.К.“ ООД –
адвокатско съдружие. По делото са представени пълномощни за преупълномощаване
на адв. В. и адв. Л., извършвали процесуални действия по делото, но липсва
представен договор за правна защита и съдействие с някой от тях или с друг
пълномощник. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за присъждане на
адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв., предвид
липсата на представен договор за правна защита и съдействие с конкретен адвокат
и невъзможност претендираните разноски
да се присъдят в полза на неперсонифицираното адвокатско дружество.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 26.10.2018г., постановено по гр.
д. № 88928/2017г. по описа на СРС, 154 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените
от „Ф.И.“ ЕАД срещу С.Д.Д. кумулативно обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 000 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № *********/11.12.2013г., сключен с „П.Ф.Б.“
ООД; иск за установяване дължимостта на сумата 318. 46 лв. - договорна
лихва за периода 19.01.2014г. - 06.02.2015г. и иск за сумата 340. 83 лв. - лихва за забава за
периода 19.01.2014г. – 30.05.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 46440/2017г. на СРС, 154 с-в, както и в
частта, с която е осъден „Ф.И.“ ЕАД да заплати на адв. Валентин Весков Т.
разноски в качеството му на адвокат по ч.гр.д. № 46440/2017г. на СРС, 154 с-в
за разликата над сумата 96. 59 лв. до пълния присъден размер от 313. 89
лв. и в частта, с която е осъден „Ф.И.“ ЕАД да заплати на адв. К.Б. разноски в
качеството й на адвокат по гр.д. № 88928/2017г. на СРС, 154 с-в за разликата
над сумата 138. 47 лв. до пълния присъден размер от 450 лв. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявените
от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу С.Д.Д., ЕГН **********, кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.Д.Д. дължи на ищеца сумата 1 000 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № *********/11.12.2013г., сключен с „П.Ф.Б.“
ООД, ведно със законната лихва от 10.07.2017г. до окончателното изплащане; сумата
318. 46 лв. - договорна възнаградителна
лихва за периода 19.01.2014г. - 06.02.2015г. и сумата 340. 83 лв. – лихва за забава за периода 19.01.2014г. – 30.05.2017г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 46440/2017г.
на СРС, 154 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.10.2018г., постановено
по гр. д. № 88928/2017г. по описа на СРС, 154 състав, в останалата обжалвана
част за отхвърляне на иска за договорна лихва за разликата над сумата 318. 46
лв. до пълния предявен размер от 355. 46 лв., като погасен чрез плащане и на
иска за сумата 700. 57 лв. – такси за периода 19.01.2014г. – 06.02.2015г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.Д.Д., ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
сумата 138. 46 лв. – разноски за
въззивната инстанция; сумата 315. 72 лв.
– разноски за първоинстанционното производство и сумата 67. 80 лв. – разноски за заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.