Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 17.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на тридесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Ренета Иванова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 80 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
съединени установителни искове от „Теленор България”
ЕАД срещу З.Г.К. с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 345,
ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните
суми:
1) 146,10 лв. – дължима
сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договор за мобилни
услуги № ********* от 27.08.2016 г., изменен с допълнително споразумение от
30.11.2017 г., за периода 05.02.2018 г. – 04.04.2018 г.;
2) 32,95 лв. –
незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Huawei
Y3 II Gold
съгласно договор за лизинг от 27.08.2016;
3) 80,97 лв. – договорна
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********
от 27.08.2016 г., изменен с допълнително споразумение от 30.11.2017 г., ведно
със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземанията, за които
суми е издадена Заповед № 353 от 26.11.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1255/2019 г. по описа на РС
Свиленград.
Ищецът твърди, че
сключил с ответника З.Г.К. договор за мобилни услуги № ********* от 27.08.2016
г., съгласно който на клиента бил предоставен телефонен номер **********.
Впоследствие с допълнително споразумение от 30.11.2017 г. страните уговорили да
се прилага нов абонаментен план с стандартна месечна абонаментна такса от 24,99
лв. с ДДС. Със заявление от 24.02.2018 г. телефонният номер бил заменен с нов,
а именно: **********. Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по
договора за периода 05.02.2018 г. – 04.04.2018 г. на обща стойност 146,10 лв.
Посочено е още, че на 27.08.2016 г. ищецът предоставил на абоната съгласно
договор за лизинг мобилно устройство Huawei Y3 II Gold. От своя страна,
ответникът поел задължение за ползването на устройството да заплаща лизингови
вноски за период от 23 месеца в размер на 6,59 лв. всяка. Поради неизпълнение
на задължението на абоната да заплати в срок дължимите месечни плащания, на
основание чл. 12 от ОУ към договора за лизинг били обявени за предсрочно
изискуеми лизинговите вноски, дължими до изтичане срока на договора. Общият
размер на задълженията по договора за лизинг възлизали на 32,95 лв. Посочено е
още, че съгласно постигната спогодба между ищеца и Комисията за защита на
потребителите неустойката при предсрочно прекратяване на договора била в размер
на не повече от три стандартни месечни абонаментни такси с добавени част от
стойността на ползваните отстъпки от потребителя до изтичане срока на договора.
Предвид изложеното, претендира неустойка за прекратяването на договора в размер
на 80,97 лв., включваща три стандартни месечни абонамента и разликата между
стандартната цена на мобилното устройство без отстъпка и преференциалната цена,
за което е сключен договорът за лизинг. Тъй като длъжникът не заплатил
дължимите суми, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за претендираните суми. Въз основа на заявлението било образувано
ч. гр. д. № 1255/2019 г. по описа на РС Свиленград и била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочените суми. С оглед постъпилото
възражение срещу заповедта за изпълнение, предявил установителни искове за
вземанията си. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК
не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. По реда на чл. 414 ГПК е депозирал възражение, в което е
заявено общо оспорване на вземането. В съдебно заседание процесуалният
представител на ответника – адв. Капасъзова, изразява
становище за неоснователност на предявените искове.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д.
№ 1255/2019 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на ищеца е
издадена Заповед № 353/26.11.2019 г. за изпълнение на парично вземане по чл.
410 ГПК против ответника за следните суми: 260,02 лв., представляваща стойността
на предоставени мобилни услуги, дължими лизингови вноски и начислени неустойки
за предсрочно прекратяване съгласно договор за мобилни услуги № ********* от
27.08.2016 г., договор за лизинг от 27.08.2016 г. и допълнително споразумение
към договор за мобилни услуги № ********** от 30.11.2017 г. по фактури за периода
05.03.2018 г. – 05.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от
25.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, 25 лв. – платена
държавна такса и 360 лв. за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал.
2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, като
в изпълнение на указанията на съда на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът
е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се изяснява, че между страните на 27.08.2016 г. е сключен договор
№ *********, по силата на който ищецът се е задължил да предоставя на ответника
мобилни услуги за телефонен номер ********** съобразно условията на стандартен
месечен абонамент. От своя страна ответникът е поел задължение да заплаща
месечна абонаментна такса в размер на 20,99 лв. Уговорена е и отстъпка в размер
на 14,29 % от месечната такса. С Допълнително споразумение от 30.11.2017 г.
страните са постигнали съгласие за изменение на абонаментния план, като
дължимата от ответника месечна такса е увеличена на 24,99 лв. В приложените
договор за мобилни услуги от 27.08.2016 г. и допълнително споразумение от
30.11.2017 г. е посочено, че в случай на прекратяване на договора по вина или
инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на срока
на договора. В тази хипотеза в случаите, в които на потребителя било
предоставено устройство за ползване на услуги, той дължал и разликата между
цената на устройството без абонамент съгласно актуалната ценова листа на
оператора към момента на прекратяване на договора и заплатената от него при
предоставянето му от оператора цена в брой или общата лизингова цена по
договора за лизинг. Със заявление от 24.02.2018 г. ответникът е променил телефонния
си номер на **********.
Също така от наличните
доказателства се установява, че между страните е сключен договор за лизинг от
27.08.2016 г., съгласно който ищецът, в качеството му на лизингодател, е
предоставил на ответника, в качеството му на лизингополучател, за временно и
възмездно ползване мобилно устройство Huawei Y3 II
Gold срещу
заплащане от страна лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 151,57
лв. Договорът са със срок от 23 месеца, като е приложен погасителен план,
съгласно който лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща
лизингова вноска в размер на 6,59 лв. Според чл. 4 от договора с подписването
му лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал устройството
във вид, годен за употреба.
За ползвания от абоната З.Г.К.
мобилен номер ********** ищецът е издал два броя фактури на обща стойност 147,01
лв., както следва:
- фактура №
**********/05.03.2018 г., с падеж на плащане 20.03.2018 г., за отчетен период
от 05.02.2018 г. до 04.03.2018 г., за сумата от 120,59 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 6,59 лв.;
- фактура №
**********/05.04.2018 г., с падеж на плащане 20.04.2018 г., за отчетен период
от 05.03.2018 г. до 04.04.2018 г., за сумата от 26,42 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 6,59 лв.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По установителния иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на
предявения иск е от значение установяването в обективната действителност на
следните материалноправни предпоставки: валидно правоотношение по договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и че ищецът е предоставил тези
услуги на ответника през исковия период.
Предвид
всичко изложено, съдът намира, че в разглеждания случай между страните е
съществувало облигационно правоотношение, по силата на което ищецът се е
задължил да предоставя на ответника мобилни услуги срещу заплащането на уговорената
цена. С оглед естеството на договора и представените писмени доказателства,
съдът приема, че ищцовото дружество е изпълнило
задължението си да предостави мобилни услуги на ответника съгласно абонаментния
план. Поради това и като съобрази, че към изброените по-горе фактури,
неоспорени от ответната страна, са приложени детайлни справки за потреблението
от ползвания от ответника телефонен номер, съдът приема, че искът за признаване
за установено дължимостта на сумата от 146,10 лв.,
представляваща цената на ползваните далекосъобщителни услуги, е доказан по
основание и размер. Въпреки че действителният дълг е в по-голям размер, с оглед
действащия в гражданския процес принцип на диспозитивното начало съдът не би
могъл да присъди сумата в размер на 147,01 лв. Не се доказа от ответника, при
разпределена за него доказателствена тежест с доклада по делото, да е изпълнил
процесното задължение. Затова заявената искова претенция за признаване за
установена дължимостта на процесната сума в размер на
146,10 лв., представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги,
за която е издадена Заповед № 353/26.11.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1255/2019 г. на РС Свиленград, се
явява основателна. Като законна последица от уважаване на предявения иск следва
да се присъди и законната лихва от датата подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД:
За
успешното провеждане на този иск ищецът следва да установи наличието на
действително правоотношение по договор за лизинг, по силата на което
лизингодателят се е задължил да предостави на лизингополучателя лизингованата вещ за временно ползване срещу уговореното
лизингово възнаграждение и лизингодателят да е предоставил държането на
мобилното устройство в състояние, годно за обичайното или уговореното
потребление.
В
разглеждания случай от доказателствата се установява, че страните са обвързани
от договор за лизинг, като ищецът е изпълнил задължението си да предостави на
ответника за временно ползване лизингованата вещ.
Също така се изяснява, че от м. март 2018 г. ответникът не е заплащал дължимите
лизингови вноски. С оглед всичко изложено и доколкото се установява, че ищецът
е предоставил за ползване на ответника мобилното устройство във вид, годен за
употреба, и е изтекъл срокът на лизинговия договор, то съдът намира, че
ответникът е следвало да заплати остатъка от лизинговите вноски в размер на
32,95 лв. Поради това следва да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца горепосочената сума, ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По
своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет
задължението на неизправната страна по правната сделка да престира
определена (глобално или в процент) или определяема парична сума като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция,
ищецът следва да докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в
договора за далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по
вина на ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването
на последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на
ищеца правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този
извод, съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са
били прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин
страната, която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила
другата. Тук следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е елемент от
правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като същата е
уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. В
тази връзка не може да бъде споделено становището на ищеца, че за прекратяването
на договора не се изисква форма за валидност и такава за доказване. Напротив,
доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване
на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и
писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Този
извод не се опровергава от клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда
възможност за едностранно прекратяване на договора от оператора при
неизпълнение от страна на длъжника, но не урежда хипотеза на автоматично прекратяване
на договора без насрещната страна да бъде уведомена за това. От това следва, че
когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва
от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на
срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на
уведомлението до длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. №
1037/2016 г. на ВКС, I т. о.). В случая по
делото не се твърди, а и не се доказва операторът да е отправял до абоната писмено
предизвестие, с което да му предостави подходящ срок за изпълнение, а дори и да
се приеме, че исковата молба служи като изявление за разваляне на договора, то
това разваляне е станало едва с получаване на препис от същата от ответника и
далеч след като е бил изтекъл срокът на допълнителното споразумение на
30.11.2019 г. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че
получаването от длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не
може да замести отправеното от кредитора уведомление за разваляне на договора,
тъй като тя представлява акт на съда, а не волеизявление на изправната страна
по договора. С оглед всичко изложено, съдът намира, че ищецът не е установил,
че е уведомил ответника за прекратяването на договорните правоотношения преди
датата на подаване на исковата молба, поради което липсва основание за
възникване на неустоечното вземане.
Отделно
от това, съдът счита, че предявеният иск за установяване съществуването на
вземането за заплащане на неустойка в размер на месечните абонаменти се явява
неоснователен и поради следните съображения: Тъй като съдът следи служебно за
нищожност на договора поради наличието на неравноправни клаузи, намира, че
процесната уговорка следва да бъде квалифицирана именно като такава на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В случая абонатът безспорно притежава
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата
чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза” в
договор, сключен с потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Предпоставките за определяне на една клауза като неравноправна са
следните: клаузата да не е индивидуално определена, а да е предварително
изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе върху
съдържанието ѝ; същата да не отговаря на изискванията за добросъвестност
– честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване и изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации на страните
по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. В
случая процесният договор е сключен при предварително определени условия от
едната страна по правоотношението – доставчикът на мобилни услуги. Видно е, че
представените договори за мобилни услуги са бланкови, поради което не са били
предмет на предварително договаряне между страните, респ. ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, като не се установява клаузата за
неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и
ангажирани доказателства от ищцовата страна. Според
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не
са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на
попълване на договора и обстоятелството, че полетата се попълват от
представител на мобилния оператор, се налага изводът, че ответникът не е имал
възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за неустойка.
Поради това съдът намира, че уговорката за дължимост
на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при
прекратяването му по вина на потребителя обуславя необосновано висока
неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната
престация по договора. Тя излиза извън допустимите законови рамки, защото кредиторът
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би
получил, ако договорът не беше развален, без обаче да се престира
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по договора,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
Предвид
нищожността на посочената клауза, то в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбите на чл. 146,
ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка в какъвто и да било размер. С оглед
изначалната нищожност на клаузата за дължимост на
неустойката, не са налице основания за нейното намаляване чрез присъждане на
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти съобразно постигнатото
извънсъдебно споразумение между ищеца и Комисията за защита на потребителите. Тук
следва да се изясни, че процесната спогодба от 11.01.2018 г. не е била одобрена
от съда, разглеждащ предявения от КЗП колективен иск, по който е било
образувано гр. д. № 15539/2014 г. на Софийски градски съд, а има извънсъдебен
характер, поради което произвежда действие само в отношенията между страните по
нея (чл. 21 ЗЗД), но не и по отношение на потребителите (арг.
от чл. 386, ал. 1, вр. чл. 384, вр.
чл. 379, ал. 3 ГПК). Клаузи с предвиденото в спогодбата съдържание не са били
инкорпорирани в приложимите Общи условия на доставчика на мобилни услуги. При
липсата на изразено съгласие за изменение на сключения договор от страна на
потребителя, обективирано във формата на анекс, не може да се приеме, че в
отношенията с потребителя, който е сключил договор за мобилни услуги преди
11.01.2018 г., се прилага неустоечната клауза със
съдържанието, предвидено в спогодбата. От това следва, че заместването
на нищожна клауза от потребителски договор е възможно само с повелителна норма
от материалното право (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), но не и с уговорка, включена в
извънсъдебна спогодба, която няма задължителен характер за потребителя. Ето
защо, съдът намира, че установителния иск за дължимостта
на неустойка в размер на 62,46 лв. следва да бъде отхвърлен.
Що
се отнася до клаузата, предвиждаща, че при прекратяване на договора
потребителят дължи разликата между цената на предоставеното устройството без
абонамент съгласно действащата към момента на прекратяване на договора ценова
листа и заплатената от потребителя цена в брой или общата лизингова цена
(съответстваща на оставащия срок на договора), съдът намира, че сама по себе си
не е неравноправна, ако ценовата листа на търговеца е съобразена с пазарната
цена за съответното устройство. Но както беше изяснено по-горе, съдът намира,
че в случая не е осъществен фактическият състав, пораждащ възможността ищецът
да претендира заплащането ѝ, тъй като последният не е упражнил надлежно
правото си да развали договора за мобилни услуги съобразно изискванията на чл.
87, ал. 1 ЗЗД. Поради това за него не е възникнало право да претендира и тази
неустойка, която той има право да начисли единствено при предсрочно
прекратяване на договора. Отделно от това, въпреки дадените му указания по реда
на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не ангажира доказателства за стандартната цена на
мобилното устройство без абонамент, поради което съдът не би могъл да прецени
дали същото е предоставено на по-ниска цена на потребителя. Като се съобрази и
че съгласно договора се дължи разликата между цената на устройството без
абонамент съгласно актуалната ценова листа на оператора към момента на
прекратяване на договора и общата лизингова цена, и се отнесе към общоизвестния
факт, че цената на подобен вид устройства намалява след изтичането на определен
период от време, не би могло да се приеме, че към момента на начисляването на
неустойката – м. юни 2018 г., същата е била по-висока от общата лизингова цена
към момента на сключване на договора – 27.08.2016 г. Тъй като тази стандартна
цена се определя едностранно от оператора, без потребителят да има възможност да
влияе върху нея, е необходимо да се отчете и дали тя е съобразена с пазарната и
съответно общата лизингова цена се явява преференциална. Ето защо следва да се
установи по безспорен начин, че за ищеца е съществувала реална възможност с
оглед действащите през този период пазарни условия да получи посочената от него
цена за процесната вещ, за да може да се направи заключение, че в правната му
сфера е настъпила вреда вследствие на сключения с ответника договор. Поради
това и доколкото се касае за потребител, който няма специални знания в тази
насока, съдът задължително в тази хипотеза следва да изследва дали действително
съответната стока е предоставена на преференциална цена. В противен случай би
се стигнало до неоснователно обогатяване на кредитора, което би създало
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Предвид липсата на ангажирани доказателства от страна на ищеца за
тези обстоятелства, съдът счита, че предявеният установителен иск за съществуване
на вземането му в размер на 18,51 лв. също подлежи на отхвърляне.
Съобразно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като
съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът
е направил разноски в размер на 25 лв. за държавна такса и 360 лв. за
адвокатско възнаграждение. В исковото производство е заплатил държавна такса в
размер на 125 лв. и 360 лв. за адвокатско възнаграждение. По повод направеното
от ответника възражение за прекомерност на заплатените адвокатски
възнаграждения, съдът намира, че претендираните в заповедното и исковото
производство адвокатски хонорари са определени в съответствие с разпоредбите на
чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет (действащи към датата
на подписване на договорите за правна помощ), като към тях е прибавен дължимият
ДДС в размер на 60 лв. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в
Определение № 136 от 26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г., II
т. о. С оглед всичко изложено и предвид уважената част от исковете в полза на
ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство разноски в
размер на 265,11 лв., както тези, направени в хода на настоящото производство,
които възлизат на 333,97 лв. На ответника не се дължат разноски, тъй като
липсва искане в тази насока, както и доказателства за реалното им извършване.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 345, ал.
1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД по отношение на З.Г.К.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, следните суми: 146,10 лв. –
дължима сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договор за
мобилни услуги № ********* от 27.08.2016 г., изменен с допълнително
споразумение от 30.11.2017 г., за периода 05.02.2018 г. – 04.04.2018 г., и
32,95 лв.– незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Huawei Y3 II Gold съгласно договор за лизинг от 27.08.2016, ведно
със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които
суми е издадена Заповед № 353 от 26.11.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1255/2019 г. по описа на РС
Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу З.Г.К., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на З.Г.К., че дължи на „Теленор България“ ЕАД сумата от 80,97 лв. – договорна
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********
от 27.08.2016 г., изменен с допълнително споразумение от 30.11.2017 г., за която сума е издадена
Заповед № 353 от 26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1255/2019 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА З.Г.К., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк
София, сграда 6, сумата от 265,11 лв. – разноски в заповедното производство, и
сумата от 333,97 лв. – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: