№ 14344
гр. С., 21.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20211110173766 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е въз основа на искова молба от Е. С. Й. с ЕГН ********** и Й. Д.
Й. с ЕГН **********, и двамата с адрес ., и двамата със съдебен адрес . (ищци),
действуващи чрез надлежно упълномощените процесуални представители адв. К. .Г. и
адв. М. Т.. Ищците са твърдят, че са собственици на поземлен имот, който е съседен на
поземления имот на ответника. През 1966 г. двата им имота съставлявали един
съсобствен на праводателите им имот, към който били придобити по регулация реални
части от съседни поземлени имоти. След това двата имота били разделени с протокол
за делба от 1966 г. После през 1970 г. бил отреден регулационен план, в чиято
кадастрална основа двата поземлени имота били заснети като цял имот.
Регулационната линия била изместена да не съвпада с опредЕ.та със съдебната делба
граница. Около 1970 г. била построена и ограда между двата имота, която съвпадала с
границата между имотите. През 70-те и 80-те години на имотната граница между
имотите били изградени второстепенни постройки („барбекю“ с площ 16 кв. м. и
сграда с площ 37 кв. м.), които били самостоятелни обекти на правото на собственост.
През 2001 г. бил одобрен регулационен план, чиято регулационна линия съвпадала с
тази от 1970 г. и който образувал два поземлени имота (УПИ V-161 и УПИ V-162).
След 2015 г. с влязло в сила съдебно решение ищците били от ответника на основание
чл. 109 ЗС да премахнат второстепенните постройки и оградата, защото те попадали
частично в поземления имот на ответника. Намират, че площта на поземления имот на
ответника съгласно делбата не отговаря на площта на имота му, отразена в кадастъра.
Поддържат, че към момента на предявяването на иска е налице грешка и непълнота в
кадастралния план, вследствие на която границата, съответно площите на двата
поземлени имота, не съответстват на площите, отразени в актовете за собственост.
Твърдят, че оградата и второстепенните постройки попадат изцяло в техния поземлен
1
имот, поради което са тяхна собственост. Евентуално, ако попадат в поземления имот
на ответника, правят възражение за изтекла придобивна давност чрез обикновено
владение, като твърдят, че са владели оградата и второстепенните постройки от 18. 12.
2003 г., както и че присъединяват владението на праводателите си от 1970 г. Искат от
съда да установи площта на двата поземлени имота съобразно имотната им граница,
както и правото им на собственост върху второстепенните сгради и постройката.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес
., съдебен адрес . (ответник), действуващ чрез надлежно упълномощения процесуален
представител адв. С. К.-В., с който оспорва исковете като недопустими. От една страна,
положителният установителен иск за собствеността върху оградата, сградата на два
етажа и „барбекюто“ намира за недопустим поради влязлото в сила съдебно решение
по чл. 109 ЗС. От друга страна, искът за установяването на площта на двата имота
намира за недопустим поради ненадлежно формулиране на искането („петитума“),
което не сочело на спор за материално право. По същество оспорва твърденията на
ищците във връзка с изграждането на оградата и второстепенните постройки, че те
попадат в техния поземлен имот и че са били владени от праводателите им още от
1970 г. Твърди, че всъщност ищците са построили сградата на два етажа през 2008 г. на
без строителни книжа на мястото на паянтова постройка – обор, попадащ от двете
страни на имотната граница. Освен това те построили и „барбекюто“ на мястото на
стара наземна пещ и то също попадало от двете страни на имотната граница. А след
построяването на сградата и барбекюто ищците построили и оградата, с която
навлезли в имота на ответника. Намира, че сградите и оградата могат да бъдат
придобити по давност макар и да са незаконни строежи, но само ако не подлежат на
премахване. В случая те подлежат на премахване въз основа на влязло в сила съдебно
решение. Евентуално, ако могат да бъдат придобити по давност, твърди, че
придобивната давност не е изтекла и че е била прекъсната с предприемане на
изпълнителни действия по премахването им. Заявява, че площта на неговия поземлен
имот по кадастрални данни всъщност е по-малка от тази по документите му за
собственост. Във връзка с това твърди, че с регулационните планове от 1970 г. и 2001
г. е било предвидено придаване на части от неговия поземлен имот на този на ищците,
но понеже сметките по регулация и по двата плана така и не били уредени, то с
изтичането на сроковете по пар. 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ,
дворищнорегулационните планове са останали неприложени и отчуждителното им
действие е отпаднало автоматично по силата на закона. Иска от съда да отхвърли
исковете като недопустими, евентуално като неоснователни. Ако ли съдът приеме, че е
сезиран с иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР и че този иск е допустим и основателен, то моли
съда да постанови решение съобразно доказателствата по делото. Претендира
разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовани лица чрез надлежно
упълномощени процесуални представители срещу пасивно процесуално легитимиран
ответник, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и
отговаря на останалите формални изисквания на закона по чл. 127 и чл. 128 ГПК,
поради което е редовна. По въпроса за допустимостта на предявените искове съдът
намира следното.
След неколкократни уточнения на исковата молба в крайна сметка предмет на
делото е иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на реална част от
2
поземления имот на ищците с идентификатор . по границата със съседния имот на
ответника с идентификатор . и обусловени от него положителни установителни искове
за право на собственост върху граничните между двата поземлени имота „барбекю“ с
площ 16 кв. м. и идентификатор ..3 и сграда с площ 37 кв. м. и идентификатор ..4.
Съдебната практика приема, че искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е
положителен установителен иск за пространствените предели на правото на
собственост, установени с влизането в сила и прилагането на регулационния план, с
който се установяват имотните граници. „Искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР
/първоначална редакция/, идентичен с иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014
г./, цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост
с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта“ – из мотивите към т. 4 от
Тълкувателно решение № 8 от 2016 г. по тълк. дело № 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС.
След изменението на пар. 1, т. 16 ЗКИР следва да се приеме, че границите се
установяват към момента на предявяването на иска, а не към минал момент. В
разглеждания случай ответникът оспорва така предявените три положителни
установителни иска за право на собственост като процесуално недопустимо поради
влязло в сила съдебно решение между същите страни и за същите два съседни имота
по иск с правно основание чл. 109 ЗС (exceptio rei iudicatae). Действително, от
представения заверен препис от решение № 208, постановено на 01. 02. 2016 г. от
Софийския апелативен съд, 8-и състав, по гр. дело № 2768 по описа за 2015 г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК, се установява, че между същите страни и за
същите съседни имоти е влязло в сила съдебно решение, според което Е. С. Й. и Й. Д.
Й. като ответници са осъдени от Д. И. Г. като ищец да премахнат двуетажната
жилищна сграда в южната част и барбекю, намиращи се в урегулирания поземлен
имот IV – 161, както и оградата, изградена между този имот и урегулирания поземлен
имот V – 162. Негаторният иск действително съставлява един от способите за
петиторна защита на правото на собственост. Произнасянето по него е обусловено от
преценка дали правото на собственост върху вещта действително принадлежи на
ищеца. По този въпрос обаче не се формира сила на пресъдено нещо. „Негаторният
иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на
делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито
правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на
собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния
иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се произнася само в
мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и по тях не се
формира сила на пресъдено нещо“ – из мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №
4 от 2017 г. по тълк. дело № 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС. При това положение
настоящият съдебен състав е длъжен да приеме, че макар и Софийският апелативен
съд вече да е изследвал принадлежността на правото на собственост върху реалната
част, заключена между регулационната граница на двата поземлени имота и
фактически изградената ограда, преценявайки за неин собственик Д. И. Г., ответник по
настоящото дело, по този правен въпрос всъщност не е била формирана сила на
пресъдено нещо. Затова предявеният от ищците по настоящото дело положителен
установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, както и обусловените от него
положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, са
процесуално допустими.
В тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване
по иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР: 1) придобиването на правото на
собственост върху поземления имот с идентификатор . и площ 1 145 кв. м., както и
3
границата му със съседния недвижим имот с идентификатор . и площ 980 кв. м. до
последното изменяване на кадастралната карта и кадастралните регистри; 2) грешка
при нанасянето на имотната граница между поземления имот с идентификатор . и
площ 1 145 кв. м. и съседния недвижим имот с идентификатор . и площ 980 кв. м. при
последното изменяване на кадастралната карта и кадастралните регистри. Освен това в
тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване по
положителните установителни искове за право на собственост с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че сградата на два етажа и „барбекюто“ са самостоятелни обекти на
правото на собственост, че са били изградени в границите на поземления имот с
идентификатор . и площ 1 145 кв. м., че техни праводатели са упражнявали
фактическа власт върху оградата, сградата на два етажа и „барбекюто“ още от
момента на построяването им през 70-те или 80-те години на XX век, че ищците са
получили фактическата власт върху тях на 18. 12. 2003 г. и че са продължили да я
осъществяват поС.но, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно до 23. 12. 2021 г.
Предвид евентуалното основание за изтекла придобивна давност, въведено от ищците,
в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване
наличието на основание за прекъсване на течението на придобивната давност
(предприемане на изпълнителни действия по премахването на оградата, сградата на
два етажа и „барбекюто“).
От съвкупната преценка на събраните в хода на първоинстанционното съдебно
дирене доказателства съдът приема за установена следната фактическа обстановка.
Към 1947 г. братята С. и Д. Ц.Я. били съсобственици на наследствен недвижим
имот с площ около 2 469 кв. м. и застроен („състоящ се от селище с къща и други
сгради“), находящ се в град С. – Д., образуващ парцел VIII в квартал 37 по
приложения пръв регулационен план за района от 1910 г. С. и Д. Я. били земеделци и
отглеждали в селскостопанска сграда в дъното (южната част) на поземления имот овце
и кокошки, а на втория етаж от селскотопанската сграда държали сено, което мелели с
ярмомелка и давали храна за животните и на другите жители на Д.. Освен това в
поземления имот имало изградена фурна, която ползували за печенето на хляб. Имотът
бил фактически разделен между двамата братя.
През 1951 г. бил одобрен нов регулационен план, съобразно който общият на
двамата братя имот бил отразен с планоснимачен № 2 от квартал 37 и за него били
отредени два парцела – парцел VIII – 2 с графично изчислена площ 1 101 кв. м. и
парцел VIII А-2 с графично изчислена площ от 1 099 кв. м. При действието на този
регулационен план към недвижимия имот на двамата братя (и двата парцела) били
придадени площи по северната граница от улица „.“, както и от съседните имоти с
планоснимачен № 1, съответно планоснимачен № 7. От друга страна обаче, от единият
от двата парцела, образуващи общия имот на двамата братя, а именно парцел VIII – 2,
били отнети и придадени на друг имот 173 кв. м. От представените по делото
нотариални актове и констатацията на вещото лице С. Б. К. се установява, че сметките
по регулация са били уредени. Отново според констатациите на вещото лице К. в
кадастралния план от 1960 г. е била отразена стена, разделяща общия недвижим имот
на източна и западна част. Според показанията на свидетелката Й.ка Огнянова С.ова-
И.а, внучка на единия от двамата съсобственици С. Я. и майка на ответника, поради
разликата в нивата на двете части от поземления имот е имало стичане на вода и
свличане на земни маси и така изградената стена е била „подпорна“ (тази разлика в
нивата на двата имота се установи и от съда непосредствено при извършването на
огледа). Според кадастралния план от 1960 г. откъм северната граница на поземления
4
имот били изградени две масивни жилищни сгради с обща стена (близнаци). От
показанията на свидетелката С.ова-И.а се установява, че тази на ул. „.“ № 5 се
обитавала от Д. Я. и съпругата му Велика, а тази на ул. „.“ № 5А била обитавана от С.
Я. и съпругата му Й.ка К. Я.а, които свидетелката Й.ка С.ова-И.а посещавала. Стената
между двете части на имота, която според свидетелката С.ова-И.а била подпорна
стена, преминавала прилепена покрай фурната и стигала до селскостопанската сграда.
През 1966 г. С. Я. починал и било образувано гр. дело № 2015 по описа на
Софийския народен съд, Благоевски район, за 1966 г., за делба на общия застроен
поземлен имот между Д. Ц. Я. и наследниците на починалия му брат, сред които Й.ка
К. Я.а, Т. С.ов Ц. и Бена С.ова В.. След оценяването на дяловете от вещо лице
съделителите постигнали съдебна спогодба, по силата на която Д. Ц. Я. получил в свой
дял парцел VIII – а – 2 с пространство 1 075 кв. м. в съседство на Т. и Бена С.ови.
Съседният парцел от дотогава общия недвижим имот, а именно парцел VIII – 2 с площ
1 145 кв. м., бил възложен в съсобственост на Т. С.ов Ц. и Бена С.ова В.. Що се отнася
до жилищната сграда в парцел VIII – 2 със застроена площ около 55 кв. м., състояща
се от мазета, партерен етаж и тавански помещения, тя била възложена в съвместен дял
на Т. С.ов Ц. и Й.ка К. Я.а. Според съдебната спогодба страните по нея получили и
владението върху дяловете си. Съдебната спогодба била одобрена от съда и
производството по съдебна делба било прекратено.
След одобряването на съдебната спогодба съсобствеността върху поземления
имот се прекратила, като Д. Ц. Я. станал самостоятелен собственик на парцел VIII – а
– 2, а Т. и Бена С.ови станали съсобственици на другия парцел VIII – 2. Във връзка с
прекратяването на съсобствеността по този начин при одобряването на следващия
регулационен план от 1970 г. Според данните от изслушването на вещото лице С. Б. К.
съдебната спогодба за разделянето на двата поземлени имота е била по
съществуващата ограда, която достига до изградената в южната граница
селскостопанска сграда (полумасивна стопанска постройка). Тази селскостопанска
сграда попада и двата поземлени имота (парцела), като регулационната линия не прави
чупка, ами пресича селскостопанската сграда под ъгъл. Според вещото лице С. К. след
като собствениците са решили да запазят сградата, то е задължително тя да бъде
раздЕ. по линии, перпендикулярни и/или успоредни на ограждащите я стени, тъй като
в случай че се раздели по регулационната граница, сградата ще се срути. От
експертното заключение на вещото лице С. К. се установява също така, че
регулационният план от 1970 г. е бил одобрен и е влязъл в сила за процесните имоти.
През 2001 г. бил одобрен регулационен план за местността „Д.“ с решение № 4,
т. 2 по протокол № 21 от 19. 02. 2001 г., но той не е влязъл в сила относно процесните
поземлени имоти.
През 2003 г. Бена С.чова В. и наследниците на Т. С.ов Ц. продали на ищците
урегулирания поземлен имот, находящ се в град С., кв. „Д.“, ул. „.“ № 5 А,
съставляващ парцел IV – 161 от квартал 37 по плана на местността „Д.“ с площ 1 145
кв. м., който по преценка на доказателствата от съда е идентичен с парцел със стар
планоснимачен номер VIII – 2. В договора за покупко-продажба не били описани
фурната и селскостопанската сграда. Страните изрично уговорили, че Бена С.чова В. и
наследниците на Т. С.ов Ц. предават владението върху имота, предмет на договора, на
ищците. След закупуването на имота ищецът Й. Д. Й. и свидетелят Е. Д. Е., негов
приятел и колега, извършили основен ремонт и преустройство на фурната. Те освен
това извършили основен ремонт и на селскостопанската сграда по южната граница на
имота, като съборили втория етаж (гредоред) и направили железобетонна плоча,
5
махнали паянтовата стена и тарабите, сменели дървената конструкция и керемидите,
положили външна изолация и монтирали врати и прозорци. Когато двамата ищци
отсъствували, свидетелят Е. Е. посещавал вместо тях имота им, за да го поддържа и да
се грижи за животните.
През 2010 г. ответникът завел иск по чл. 109 ЗС срещу ищците за ремонт на
покрива на жилищната сграда в поземления им имот по такъв начин, че да се
преустанови стичането на вода по общия зид с неговата жилищна сграда, както и за
премахване на двуетажната жилищна сграда (преди това селскостопанска сграда) в
южния край на поземления им имоти и „барбекюто“ (някогашната фурна) и да
преместят оградата между урегулирания поземлен имот IV – 161 и урегулирания
поземлен имот V – 162. С влязло в сила решение № 208, постановено на 01. 02. 2016 г.
от 8-и състав на Софийския апелативен съд по гр. дело № 2768 по описа за 2015 г.
отменил частично първоинстанционното решение и вместо това уважил исковете по
чл. 109 ЗС за преместването на оградата и за премахването на „барбекюто“ и
двуетажната жилищна сграда в южната част на имота им IV – 161. За да уважи
исковете по чл. 109 ЗС Софийският апелативен съд подробно е обсъдил експертното
заключение и разясненията, дадени от вещото лице Д., като в крайна сметка е приел за
доказано, че с регулационния план от 1970 г. регулационната линия е била изместена в
източната посока да навлиза в имота на ищеца по плана от 1951 г. и да не съвпада с
опредЕ.та със съдебната делба от 1966 г. регулационна линия. Тук следва да бъде
отбелязано, че допустими доказателства по настоящото дело са единствено
експертните заключения на вещите лица М. и К., не и експертното заключение на
вещото лице Д., изготвено в рамките на друг процес.
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
следните правни изводи.
I. По отношение на иска с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Всяка вещ
като обект на правото се характеризира с телесност и обособеност. При поземлените
имоти обособеността е идеална или юридическа. Това означава, че границите между
поземлените имоти са идеални, а не фактически. Когато става въпрос за урегулирани
поземлени имоти, както в разглеждания случай, тези идеални граници се установяват
от влезлия в сила и приложен регулационен план. Тъкмо той установява границите
на правото на собственост върху всеки поземлен имот. Тези граници обикновено
съвпадат с фактическите граници – построените от хората ограждения, които биват
заснемани и съответно отразени в кадастралния план. Възможни са обаче и
отклонения, при които идеалните граници между поземлените имоти, установени с
регулационния план, не съвпадат с фактическите им граници, установени с
кадастралния план. В такъв случай меродавни са идеалните граници между имотите,
установени с регулационния план, и става въпрос за непълнота или грешка в
кадастъра, като при наличие на спор между собствениците на съответните съседни
поземлени имоти дали наистина е налице подобно разминаване или не, този спор
следва да се разреши по съдебен ред с предявяването на положителния установителен
иск за собственост по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, чиито особености съдът вече обсъди във
връзка с допустимостта на предявените искове.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че до 1966 г. е
бил налице общ поземлен имот, съсобствен между братята С. Ц. Я. и Д. Ц. Я.. Въпреки
че имотът бил съсобствен между тях, по настоящото дело са събрани фактически
данни, че още преди 1966 г. двамата братя фактически разделили ползуването на двете
половини от поземления имот, като с „разделително“ от 13. 03. 1958 г., като Д. Ц. Я.
6
получил източната половина от къщата и мястото, а С. Ц. Я. получил западната
половина от къщата и мястото (л. 30). Скоро след това фактическо разделение между
двете половини от общия имот била построена ограда. Това се потвърждава от
експертните данни по настоящото дело, според които оградата е била заснета още при
изготвянето на кадастралния план от 1960 г. Макар и вещото лице К. да е
констатирало, че регулационен план от 1960 г. не се съхранява в техническата служба
на местната администрация, данни, че такъв е имало, все пак се съдържат в скицата от
април 1991 г. на л. 234 от делото, като според отбелязването върху нея от техника
„Парцела по регулацията от 1970 г. е идентичен и в регулацията от 1960 г. (VIII 2 А
и VIII 2)“. Регулационният план от 1960 г. не се съхранява, обаче кадастралният план
от 1960 г. се съхранява, като в съответния кадастрален лист е отразено, че общият
поземлен имот 124 е разделен на две половини от преминаваща по протежението му
ограда (приложение № 3 към експертното заключение на вещото лице К., л. 246).
Допълнителна индикация, че такава ограда е била изградена още преди делбата на
общия имот от 1966 г., е обстоятелството, че на този кадастрален лист оградата е
нанесена с отбелязване „Z“. Според разясненията на вещото лице К. тези знаци се
поставят в кадастъра, когато няма юридическо отделяне на двата имота. Изводът за
изграждането на оградата преди делбата от 1966 г. намира опора най-сетне и в
показанията на свидетелката Т.Б.В.. Според тях свидетелката се е нанесла да живее в
кв. „Д.“ през 1966 г., като още към този момент общият поземлен имот вече е бил
разделен с ограда и тя не е била променявана след това.
Построяването на оградата преди делбата от 1966 г., разбира се, само по себе си
не би могло да промени характера на недвижимия имот на един общ съсобствен имот
между С. Ц. Я. и Д. Ц. Я.. Става въпрос за фактическа делба на ползуването на общия
поземлен имот между двамата му съсобственици. Вярно е, че между двете половини
на общия имот, понастоящем два отделни поземлени имота, има известна
денивелация, която беше констатирана и от съда непосредствено при извършването на
огледа и може да бъде установена от фотоснимките към експертното заключение на
вещото лице М.. Въпреки това обаче съдът не дава пълно доверие на показанията на
свидетелката С.ова-И.а, майка на ответника, че ограждението е само подпорна стена
за предотвратяване на свличане на земни маси. Първо, както свидетелката сама
признава, към момента на построяването на оградата отдавна вече коритото на реката
се е било изместило и през имота не е преминавала течаща вода. Второ, показанията
на свидетелката С.ова-И.а противоречат на „разделителното“ от 1958 г. между С. Ц.
Я. и Д. Ц. Я.. Щом съсобствениците са оформили писмен документ за фактическата
делба на ползуването, то оградата е била предназначена тъкмо за това. Трето и
последно, оградата е значително по-висока от разликата в нивата на имотите. Ако тя
беше имала предназначението само на подпорна стена, тя е нямало да бъде изградена
така висока. Затова и съдът приема, че с „разделителното“ и изграждането на
оградата С. Ц. Я. и Д. Ц. Я. са поделили фактически ползуването на общия поземлен
имот. Заявеното от свидетелките С.ова-И.а и Белова, че оградата между двата имота от
„кокошарника“ (сградата в средата на поземления имот на ответника, която е от
другата страна на някогашната фурна, сега „барбекю“) до плевнята в дъното на двата
имота да не е съществувала, а е била изградена чак през 2006 – 2007 г., се опровергава
от нанесеното в кадастралния план от 1960 г.
Фактическата делба на ползуването не би могла да раздели юридически общия
съсобствен имот на два отделни имота. По различен начин стоят обаче нещата с
одобряването и прилагането на регулационния план от 1951 г. Както е известно,
7
регулационните планове по Закона за планово изграждане на населените места
(ЗПИНМ) – отм. имат вещноправни последици и променяват правото на собственост.
Тези вещноправни последици обикновено се обсъждат във връзка с обединяването на
няколко маломерни поземлени имот в един общ парцел, в който случай между
собствениците на маломерните имоти възниква съсобственост върху новообразувания
парцел. В настоящия случай обаче обратно на това с дворищнорегулационния план от
1951 г. още преди делбата от един поземлен имот са отредени два парцела. По делото
не са събрани категорични данни на какво основание от общия съсобствен имот са
били отредени два парцела. Съобразявайки обстоятелствата, че към момента на
съставянето на регулационния план от 1951 г. няма заснети жилищни сгради откъм
северната граница на общия поземлен имот (откъм ул. „.“; л. 244 и л. 245), че
съобразно чл. 37 ЗПИНМ (отм.) дворищната регулация установява строителните
парцели и кому се отреждат тези парцели, както и че две жилищни сгради откъм
северната граница на общия поземлен имот се появяват в кадастралния план от 1960 г.
(л. 246), първостепенният съд достига да извода, че регулационната линия е била
предвидена с дворищнорегулационния план от 1951 г. във връзка с предстоящото
застрояване на общия поземлен имот.
При действието на ЗПИНМ (отм.) съществуваха два облекчени варианта за
застрояване на имот без учредяване на право на строеж. Първо, когато имотът е
съсобствен, според чл. 55 ЗПИНМ и пар. 200 от Правилника за прилагане на ЗПИНМ
(отм.) всеки съсобственик може да получи разрешение за строителство, ако представи
надлежни планове за цялостното застрояване на парцела, които да предвиждат
отделно жилище или жилищна постройка за всеки от съсобствениците, съответни на
дела им в съсобствеността. В такъв случай с осъществяването дори само на първото
застрояване парцелът изгубва самостоятелността си и се превръща в принадлежност
на построеното, при което делбата на парцела е недопустима – т. 1 б) от
Постановление № 2 от 1984 г. на Пленума на ВС (т. нар. „хоризонтална етажна
собственост“). Второ, съгласно пар. 189, ал. 2, т. 2 от Правилника за прилагането на
ЗПИНМ (отм.) се допуска разрешаването на строеж в чужд имот между роднини по
съребрена линия от втора степен въз основа на нотариално заверена декларация на
собственика. В този случай съдебната практика приема, че нотариално заверената
декларация не поражда вещно право на строеж, тъй като е предвидена в подзаконов
административен акт, и следователно няма за последица придобиването на правото на
собственост върху построеното от този, който го построил (решение № 1442 от
2.12.2008 г. на ВКС по гр. дело № 6274/2007 г., V г. о.; решение № 1139 от 8.04.2009 г.
на ВКС по гр. дело № 3397/2007 г., IV г. о.). Разбира се, застрояването на съсобствения
поземлен имот е било възможно и въз основа на общите правила на ЗС с учредяването
на вещно право на строеж между съсобствениците, въз основа на което всеки един от
тях да придобие изключителното право на собственост върху построеното.
В дадения случай липсват преки доказателства, от които да се установи на какво
правно основание е било извършено застрояването на поземления имот. Все пак от
разделянето на общия съсобствен поземлен имот на два парцела с регулационния план
от 1951 г. съдът приема за косвено установено, че това не е било по реда на чл. 55
ЗПИНМ (отм.) и пар. 200 от Правилника за прилагането на ЗПИНМ (отм.). При т. нар.
хоризонтална етажна собственост регулацията на поземления имот нямаше да бъде
променена в посока към обособяването на два отделни парцела, а щеше да продължи
да съществува като един общ, застроен парцел, макар и несамостоятелен.
Допълнителна индикация в подкрепа на този извод е и одобряването на съдебната
8
спогодба от Софийския народен съд при констатирана липса на противоречие със
закона. Ако застрояването беше реализирано по реда на чл. 55 ЗПИНМ (отм.) и пар.
200 от Правилника за прилагането на ЗПИНМ (отм.), Софийският народен съд нямаше
да допусне делбата и нямаше да одобри съдебната спогодба за разделянето на общия
поземлен имот предвид разясненията, дадени с т. 1 б) от Постановление № 2 от 1984 г.
на Пленума на ВС.
Независимо дали праводателите на страните са строили въз основа на вещно
право на строеж или въз основа на разрешение за строеж, издадено съгласно пар. 189,
ал. 2, т. 2 от Правилника за прилагането на ЗПИНМ (отм.), съсобствеността върху
двата парцела не се е променила. Това е така, защото правото на строеж засяга само
собствеността върху построеното; а относно разрешаването на строеж по пар. 189, ал.
2, т. 2 от Правилника за прилагането на ЗПИНМ (отм.) с цитираното решение № 1139
от 8.04.2009 г. на ВКС по гр. дело № 3397/2007 г., IV г. о. се приема, че „Основателно
се поддържа от касаторите, че дворищнорегулационният план не е правно средство
за прекратяване на съсобствеността. Тя се е запазила и след като закупената
реална част е обособена в самостоятелен обект на правото на собственост“. Затова
и първостепенният съд приема, че регулационният план от 1951 г. не е засегнал
правото на собственост върху общия поземлен имот. Въпреки обособяването на два
парцела с този регулационен план съсобствеността не се е прекратила. Променил се е
обаче обектът на съсобствеността. Вместо досегашния един общ съсобствен поземлен
имот са се появили два парцела, всеки един от които самостоятелен обект на правото
на собственост, но и двата все така съсобствени между Д. Ц. Я. и С. Ц. Я. до делбата.
Регулационната граница между двата парцела по регулационния план от 1951 г.
е била променена, както се установява от комплексната скица на вещото лице С. К. (л.
248). Тук следва да бъде внимателно обсъдено дали регулационната граница между
двата парцела е била изместена с регулационния план от 1960 г. (който не се
съхранява) или с регулационния план от 1970 г. Делбата на двата парцела е
осъществена през 1966 г., тоест между одобряването и влизането в сила на тези два
регулационна плана. Ако регулационната линия е била преместена с регулационния
план от 1960 г., към този момент двата съседни парцела са принадлежали на едни и
същи собственици. Според вещото лице С. К. в такъв случай не може да се говори за
уреждане на сметки във връзка с придаването на реални части между двата имота.
Това е действително така, защото съгласно чл. 108 от Правилника за прилагане на
ЗПИНМ (отм.) за недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица,
нотариусите издават нотариални актове след изпълнение на условията за заемане на
имота. При одобряването и влизането в сила на регулационния план от 1960 г. двата
съседни парцела са принадлежали на едни и същи лица, поради което не би имало
сметки за уреждане, ако между двата парцела са били придавани реални части. От
друга страна, ако регулационната линия между двата имота не е била преместена с
регулационния план от 1960 г., а с този от 1970 г., то към 1970 г. след делбата двата
съседни имота вече са принадлежали на различни лица. При това положение между
тях би се наложило да се уреждат сметки във връзка с придаваемите реални части по
реда на чл. 108 от Правилника за прилагане на ЗПИНМ (отм.), както изглежда е приел
Софийският апелативен съд въз основа на данните от вещото лице Д.. Във връзка с
този въпрос първостепенният съд приема следното.
От констативната част към експертното заключение на вещото лице С. К. се
установява, че регулационният план от 1960 г. не се съхранява от техническата служба
на местната администрация. При това положение липсват преки първични
9
доказателства за съдържанието на този регулационен план. Според правната теория и
съдебната практика в такъв случай обаче е допустимо преките и първични
доказателства да бъдат заменени от косвени и вторични доказателства за
установяването на същите обстоятелства. Кадастралният план от 1960 г., който е
послужил за основа на регулационния план от 1960 г., косвено доказва, че такъв
регулационен план е съществувал. Както вече беше изтъкнато, между кадастралния
план и регулационният план е налице съществена разлика: единият отразява
фактическите граници между поземлените имоти, такива, каквито те са фактически
прокарани от хората, а другият отразява идеалните граници, каквито са прекарани с
регулационния план и които съставляват и границите на правото на собственост.
Поради тази причини кадастралният план от 1960 г. не може да обоснове с
необходимата за провеждането на пълно и главно доказване категоричност, че
регулационната граница по регулационния план от 1960 г. между двата застроени
парцела е съвпадала с фактическата граница, заснета с кадастралния план от 1960 г.
Възможно е фактическата и регулационната граница да не са съвпадали още тогава.
По делото обаче е представено и още едно производно доказателство, от което можем
да съдим за регулационния план от 1960 г. – скицата на единия от двата парцела,
издадена от техническата служба към местната администрация през април 1991 г. (л.
234). Тази скица илюстрира имотните граници на парцел V – 124, който е бил
собственост на праводателя на ответника след делбата, включително границата му със
съседния парцел IV – 124, който е бил собственост на праводателите на ищците.
Според отбелязването към скицата, направено от служителя в местната администрация
(техник), както вече беше изложено, „Парцела по регулацията от 1970 г. е идентичен
в регулацията от 1960 г. (VIII 2 A и VIII 2)“. Става въпрос за констатация, направена
от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения за възприетите от него
факти, поради което тя обвързва съда с материална доказателствена сила. При това
положение съдът е длъжен да приеме, че регулационните граници на поземления имот
на праводателя на ответника по регулационния план от 1970 г., в това число и общата
регулационна граница с поземления имот на праводателите на ищците, са съвпадали с
регулационните граници по регулационния план от 1960 г. След като регулационната
граница между двата парцела от 1960 г. съвпада с тази по регулационния план от 1970
г., то границата между парцелите по регулационния план от 1951 г. е бил изместена
още преди делбата с регулационния план от 1960 г. без да е необходимо уреждане на
сметки между съсобствениците на двата парцела.
Регулационната граница между двата поземлени имота от 1970 г. след делбата и
промяната в собствеността следователно не се е променила и не е имало ново
придаване на реални части между двата имота, поради което и при тази регулация не е
трябвало да се уреждат сметки. Този регулационен план е бил одобрен със заповед №
1026 от 18. 03. 1970 г., влязъл е в сила и е бил приложен. Последващият регулационен
план, одобрен с решение № 4 по протокол № 21 от 19. 02. 2001 г., е бил обжалван и
все още не е влязъл в сила. При това положение първостепенният съд е длъжен да
приеме, че имотната граница между двата процесни поземлени имота е тази по
регулационния план от 1970 г., съвпадаща с тази по регулационния план от 1960 г., а не
тази по регулационния план от 1951 г. При това положение ищците доказват правото
си на собственост върху реалната част, заключена между точките 7 – 8 – 9 и
неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия по
комбинираната скица на л. 248. От друга страна, те не доказват правото си на
собственост върху реалната част, заключена между същата неномерирана точка на
пресичане на тъмносинята и светлосинята линия и точките 4 и 10 по същата скица.
10
Последната реална част принадлежи към поземления имот на ответника.
Съгласно последния влязъл в сила и приложен регулационен план от 1970 г.
следва да се определят и площите на двата поземлени имота. Според експертното
заключение на вещото лице С. К. площта на парцел IV – 124, който е бил собственост
на праводателите на ищците, възлиза по този регулационен план на 1 115 кв. м., а
площта на парцел V – 124 възлиза на 997 кв. м.
II. По отношение на обусловените искове с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК. Процесните сгради „барбекю“ (някогашната фурна) и двуетажна сграда
(някогашният обор и плевня) биха могли да съставляват самостоятелни обекти на
правото на собственост, ако отговарят на определени условия. В дадения случай
процесната сграда „барбекю“ с идентификатор ..3, както беше изложено, попада
изцяло в реалната част от поземления имот на ищците. При това положение сградата
„барбекю“, още преди да бъде обновена и ремонтирана, когато е представлявала
фурна, е била поставена в дял на праводателите на ищците с делбата-спогодба. При
това положение и доколкото тя попада в границите на поземления имот на ищците, то
ищците са нейни собственици. За да бъде обаче основателен искът за установяването
на правото им на собственост е необходимо въпросното „барбекю“ да съставлява
самостоятелен обект на правото на собственост. Съгласно пар. 5, т. 39 от
Допълнителните разпоредби към Закона за устройство на територията (ДРЗУТ) обект
на правото на собственост е самостоятелен строеж или реална част от строеж с
определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално
предназначение и идентификатор по ЗКИР. В битието си на фурна тази сграда е
съставлявала допълващо застрояване към жилищната сграда в парцела на
праводателите на ищците и не е била самостоятелен обект на правото на собственост.
Към настоящия момент процесната сграда „барбекю“ е претърпяла значително
преустройство и разполага с идентификатор по ЗКИР. За да бъде призната за
самостоятелен обект на правото на собственост, тази сграда трябва да отговаря и на
останалите изисквания на пар. 5, т. 39 ДРЗУТ. Според съдебната практика
„обслужващите помещения, макар и преустроени като жилищни, не придобиват
статут на самостоятелен обект на правото на собственост, ако не отговарят на
законовите изисквания за жилище“ – решение № 585 от 6.11.2003 г. на ВКС по гр.
дело № 248/2003 г., I г. о. Извършеното от ищеца Й. Д. Й. и свидетеля Е. Д. Е.
преустройство на фурната я е превърнало в сграда, състояща се от стая с кухненски
бокс и тоалетна и баня, както се установи от проведения оглед. Сградата има
самостоятелен вход и два прозореца, които осигуряват естествена светлина, видно от
фотоснимката на л. 191. От същата фотоснимка е видно, че до сградата има изграден
малък навес с втора врата, които се ползуват като складово помещение. При това
положение първостепенният съд намира, че въпреки малките си размери и
ползуваното от ищците наименование „барбекю“ след извършеното преустройство
тази сграда всъщност отговаря на законовите изисквания за жилище съгласно чл. 40
ЗУТ и Наредба № 7 от 22. 12. 2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони, поради което следва да бъде приета
за самостоятелен обект на правото на собственост. При това положение положение и
доколкото тя е била построена, съответно преустроена в рамктие на поземления имот
на ищците и техните праводатели, то положителният установителен иск за правото на
собственост върху нея трябва да бъде уважен. Не се сбъдва вътрешнопроцесуалното
условие за обсъждане на евентуалното основание за изтекла в полза на ищците
придобивна давност.
11
Що се отнася до втората сграда, намираща се по южната граница на поземления
имот, съдът приема следното. Тази сграда в първоначалното си битие на обор и плевня
също не е имала самостоятелен характер, а е обслужвала съсобствения имот на
праводателите на страните Д. Ц. Я. и С. Ц. Я.. Че тя е била построена като една сграда
личи от проведения оглед и от фотоснимката на л. 192. От тях се установява, че
сегашната сграда в поземления имот на ищците и съседната й сграда в поземления
имот на ответника имат обща задна фасадна стена, изградена от камъни. Няма данни и
остава неизяснено в кой момент сградата е била раздЕ. на две половини (дали при
фактическото разделяне на общия поземлен имот през 1958 г. или при съдебната делба
от 1966 г.). От изводите на първостепенния съд по предходната точка обаче следва, че
заградената реална част от някогашния обор/плевня, която понастоящем се ползува от
ищците, попада отчасти в поземления имот на ответника. И по отношение на тази
заградена реална част от някогашния обор/плевня ищецът Й. Д. Й. и свидетелят Е. Д.
Е. са извършили съществено преустройство, като са надстроили един етаж. От
извършения оглед обаче се установява, че преустройството на тази заградена реална
част от някогашния обор/плевня не е завършило и понастоящем тя се състои само от
складови помещения (макар и да е по-голяма по площ от „барбекюто“ и да е на два
етажа). При това положение и предвид цитираните разпоредби на ЗУТ и решение №
585 от 6.11.2003 г. на ВКС по гр. дело № 248/2003 г., I г. о., не би могло да се приеме,
че тази заградена реална част от някогашния обор/плевня се е превърнала в
самостоятелен обект на правото на собственост, макар и да има собствено
идентификатор по кадастъра. Тя е останала една принадлежност към двете жилищни
сгради и двата поземлени имота, върху които е построена и надстроена. Следователно
не може да се говори за самостоятелен обект на правото на собственост, а само за
обект на допълващо застрояване, правото на собственост върху който следва
собствеността върху обектите на основното застрояване и поземлените имоти. След
като тази заградена и надстроена реална част от някогашния обор/плевня не е
самостоятелен обект на правото на собственост, то тя не може да бъде и обект на
прехвърлителни сделки отделно от обектите на основното застрояване и поземлените
имоти, нито може да бъде придобита по давност. Най-сетне, понеже не е
самостоятелен обект на правото на собственост, то и положителният установителен
иск за право на собственост върху нея е неоснователен.
Разноските. При този изход на делото съдът трябва да присъди пропорционално
на страните сторените от тях разноски.
Ищците са сторили разноски за държавна такса в размер на общо 213 лева и 48
стотинки, депозити за възнаграждения на вещите лица в размер на общо 1 100 лева,
държавни такси за издаването на съдебни удостоверения в размер на общо 20 лева,
банкови комисиони в размер на общо 13 лева и 48 стотинки, както и адвокатски
възнаграждения в размер на общо 4 000 лева, уговорени и реално заплатени в брой.
Така сторените разноски в размер на общо 5 346 лева и 96 стотинки съдът намира, че
следва да бъдат поравно разпределени за всеки един от трите групи предявени искове
(по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, по чл. 124, ал. 1 ГПК относно „барбекюто“ и по чл. 124, ал. 1
ГПК относно някогашния обор), тоест по 1 782 лева и 32 стотинки на иск. Поради
частичната основателност на първата група искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР ответникът
трябва да заплати на двамата ищци половината от сторените относно тези два иска
разноски, тоест 891 лева и 16 стотинки за тях. По отношение на исковете с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК относно „барбекюто“ следва да бъдат присъдени
пълните разноски в размер на 1 782 лева и 32 стотинки. По отношение на исковете с
12
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК относно някогашния обор предвид
неоснователността им разноски не бива да бъдат присъждани. Общо дължимите
разноски в размер на 2 673 лева и 48 стотинки (891,16 + 1 782,32) следва да бъдат
присъдени разделно в полза на всеки от ищците, тоест по 1 336 лева и 74 стотинки на
ищец.
Ответникът е сторил разноски за депозит за възнаграждение на вещото лице К.
в размер на 500 лева, 4 лева и 70 стотинки банкова комисиона и 2 000 лева уговорено и
реално заплатено адвокатско възнаграждение. Така сторените разноски в общ размер
на 2 504 лева и 70 стотинки също следва да се разделят поравно на трите групи искове,
тоест по 834 лева и 90 стотинки на иск. Предвид частничната неоснователност на
исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР на ответника се дължат 417 лева и 45 стотинки, поради
основателността на исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК относно
„барбекюто“ разноски не му се дължат, а с оглед на неоснователността на исковете с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК относно някогашния обор следва да му бъдат
присъдени 834 лева и 90 стотинки. Общо дължимите разноски в размер на 1 252 лева
и 35 стотинки (417,45 + 834,9) следва да бъдат заплатени разделно от ищците.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 54, ал. 2 от Закона за
кадастъра и имотния регистър по отношение на ответника Д. И. Г. с ЕГН **********,
адрес ., че ищците Е. С. Й. с ЕГН ********** и Й. Д. Й. с ЕГН **********, и двамата
с адрес ., са собственици на реалната част от урегулирания поземлен имот с
идентификатор ., с административен адрес ., целият урегулиран поземлен имот с площ
1 115 кв. м., заключена между точките 7 – 8 – 9 и неномерираната точка на пресичане
на тъмносинята и светлосинята линия по комбинираната скица на л. 248 от делото,
като ОТХВЪРЛЯ иска в частта относно реалната част, заключена между
неномерираната точка на пресичане на тъмносинята и светлосинята линия и точките 4
и 10 по същата скица, която, приподписана от съдията, да се счита неразделна част от
решението.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския
процесуален кодекс по отношение на ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., че
ищците Е. С. Й. с ЕГН ********** и Й. Д. Й. с ЕГН **********, и двамата с адрес .,
са собственици на едноетажната сграда с идентификатор ..3, находяща се в
урегулирания поземлен имот с идентификатор ., с административен адрес ., целият
урегулиран поземлен имот с площ 1 115 кв. м.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс на ищците Е. С. Й. с ЕГН ********** и Й. Д. Й. с ЕГН **********, и двамата с
адрес ., срещу ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., за установяване на
правото на собственост на ищците върху двуетажната сграда с идентификатор
идентификатор ..4, находяща се в урегулирания поземлен имот с идентификатор ., с
административен адрес ., целият урегулиран поземлен имот с площ 1 115 кв. м.
13
ОСЪЖДА ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., да заплати в полза на
ищцата Е. С. Й. с ЕГН ********** с адрес ., сумата 1 336 лева и 74 стотинки,
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., да заплати в полза на
ищеца Й. Д. Й. с ЕГН ********** с адрес ., сумата 1 336 лева и 74 стотинки,
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ищцата Е. С. Й. с ЕГН ********** с адрес ., да заплати в полза на
ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., сумата 626 лева и 17 стотинки,
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ищеца Й. Д. Й. с ЕГН ********** с адрес ., да заплати в полза на
ответника Д. И. Г. с ЕГН **********, адрес ., сумата 626 лева и 18 стотинки,
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14