Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 7134 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 4324 от 08.01.2020г., постановено по гр.
д. № 20760/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 63
състав, е признато за установено на
основание чл.422 ГПК, вр. чл.9 ЗПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД в отношенията между
страните, че Т.М.Л. дължи на „Е.М.“ ЕООД, сума в размер на 2 337,50 лева, представляваща
непогасена главница по сключен между ответника и „У.К.Ф.“ АД договор за
потребителски кредит № 583092 от 15.02.2011г., цедирано в полза на „Е.М.“ ЕООД
с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.11.2012г. и Приложение №
1 към него, ведно със законната лихва от 15.08.2018г. до окончателното плащане
на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задъжение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 54671/2018г. по описа на СРС, ГО, 63
състав.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника Т.М.Л.,
в която се навеждат правни доводи за неправилност и незаконосъобразност на
постановения съдебен акт. В подкрепа на
изложеното се поддържа, че същата не е уведомявана за прехвърляне на вземанията
в полза на ищеца, като са изминали девет години без същата да е информирана за
последното. Искането към съда е да отмени
обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством
надлежно упълномощен процесуален представител,
е подала отговор на въззивната жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка.
В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват
факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Между страните по
делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че
между ответника и „У.К.Ф.“ АД е сключен договор за отпускане на потребителски
паричен кредит № 583092 от 15.02.2011 г., по силата на който дружеството е
предоставило сумата от 4 556,80 лева, а ответникът се задължил да върне
същата на 60 равни седмични вноски, всяка от които в размер на 139,15 лева. В
договора е уговорено, че размерът на годишния лихвен процент на разходите е 32,66
%, а годишния лихвен процент е в размер на 27,002 %.
Правото си на
кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от представения по
делото Договор за прехвърляне на вземания от 19.11.2012г., по силата на който „У.К.Ф.“
АД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „Е.М.“ ЕООД, в качеството му на
цесионер, вземания на цедента към трети лица, индивидуализирани по основание,
размер и длъжник в Приложение № 1, съставляващо неразделна част от договора.
За да произведе
цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД,
предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на
вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за
прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно, като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за
действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния
кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия кредитор
/цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото
производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно
от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД обаче не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.
1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
В този смисъл и
възражението на ответника, че като длъжник по договора не е уведомен по реда на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия, поради което и цесията няма действие
спрямо него, съдът намира за неоснователно. Чрез представените пред първата инстанция
доказателства се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като липсата на дата не го опорочава,
при положение, че към датата на подаване на исковата молба – 10.04.2019г. е
приложено по делото. От това се извежда извод, че към тази дата е била налице
валидно учредена представителна власт за извършване на това правно и фактическо
действие. Дори и да се приеме обаче, че преди завеждане на иска, длъжникът не е
получил уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената цесия, то това
както се установи е сторено с връчване на препис от исковата молба, ведно с
приложените към нея договор за цесия, уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и пълномощно от цедента за цесионера.
По тези съображения
настоящата съдебна инстанция приема, че изходящото от цедента уведомление,
представено с исковата молба на ищеца – цесионер и достигнало до ответника с
извършеното връчване на съдебните книжа лично на ответната страна в
производството, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран
да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи
да престира на него, а не на стария кредитор.
В конкретния случай
е установено съществуването на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен на 19.11.2012 г. между ищеца, в качеството на
цесионер, и „У.К.Ф.“ АД, в качеството на цедент. Видно е от клаузата на чл. 2.
1. от договора, че по отношение индивидуализацията на прехвърлените вземания
договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова
неразделна част и установяваща минималното съдържание по договора за цесия.
Вземането срещу ответника е индивидуализирано по посочения начин, поради което
следва да се приеме, че страните по договора за цесия са постигнали съгласие
относно съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което
е възникнало и неговият размер.
Съгласно разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на СРС за основателността и дължимия размер на претендираната
главница, присъдена с обжалваното решение, не са въведени конкретни оплаквания,
въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира
различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
Страните в
производството не са претендирали разноски, поради което такива не следва да
бъдат присъждани.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 4324
от 08.01.2020г., постановено по гр. д. № 20760/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 63 състав.
Решението не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.