РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично
заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора
Георгиева
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 8515/2018 г. по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение № 299665/20.12.2017 г., постановено по гражданско дело № 32117/2016 г. на Софийски районен съд, III ГО, 142 състав, частично е уважен предявеният от Л.Т.Т.
срещу З.“Л.И.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ/отм./ за
сумата от 8000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди под формата на болки и страдания, настъпили в резултат на пътно-транспортно
произшествие на 02.01. 2014год. около 18.10 часа, ведно със законната лихва върху главницата от
02.12.2014 год. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за
разликата над сумата от 8000,00 лв. до пълния предявен размер от 12000,00 лв. С
решението са присъдени разноски на страните съразмерно върху уважената и
отхвърлената част на претенцията.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявеният частичен иск е отхвърлен за разликата над 8000,00
лв. до пълния предявен размер от 12000,00 лв. е постъпила въззивна жалба от ищеца
Л.Т.Т., чрез пълномощника М.М., с оплаквания за неправилно приложение на
материалния закон, поддържайки, че същото е постановено в противоречие с
принципа за справедливост, прогласен от чл.52 ЗЗД. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск, както и да присъди
направените по делото разноски.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която предявеният частичен иск е уважен за
разликата над 3500,00 лв. до присъдения размер от 12000,00 лв. е постъпила
въззивна жалба от ответника З.“Л.И.“ АД, с оплаквания за неправилно приложение
на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, поддържайки че СРС е присъдил завишено
обезщетение за неимуществените вреди (при непозволено увреждане), с оглед
принципа за справедливост и постоянната съдебна и застрахователна практика. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и уважи изцяло предявения иск, както и да присъди
направените по делото разноски.
Срещу жалбата на въззивника ответник е
подаден отговор от ищеца, с който същата се оспорва по подробно изложените
съображения.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като са заплатени дължимата
държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви
пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна
отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност
на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице,
обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена
връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” между делинквента и ответника - застраховател.
Тъй като обжалваното решение в частта,
в която е уважен предявения осъдителен иск за сумата до 3500,00 лв. не е
обжалвано от ответника, то същото е влязло в законна сила. Ето защо в
конкретния случай със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото
съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи
възникването на спорното материално право. Предвид това, спорът между страните,
въведен с въззивната жалба и само по отношение, на който въззивният съд следва
да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху
обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие,
определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
При това положение основният спорен
въпрос пред въззивния съд се съсредоточава
върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за
причинените неимуществените вреди на ищеца при настъпване на процесното
застрахователно събитие, определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
В тази връзка следва да се отбележи,
че от неоспореното от страните и
кредитирано от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото
лице по изслушаната и приетата съдебномедицинска експертиза в
първоинстанционното производство, се установява, че при процесното ПТП ищеца е
претърпяля следните физически увреждания
– сублускация (непълно изкълчване) на лява раменна кост в акромиоклавикуларната
( раменна става в раменен израстък – ключица) й част. В експертизата е посочено, че след подобни
травми е задължително налагане на имболизация на ръката за 3-5 седмици, като
функционалното възстановяване на ръката
при благоприятно протичане на оздравителния процес, се очаква да на стъпи за
около 1- 2 месеца от датата на травмата. По време на ранния възстановителен
процес освен, че е затруднено движението
на ръката, пострадалият изпитва болки усилващи се при движения и натоварване на
крайника. Тези болки могат да наложат прием на обезболяващи. Медицинската
експертиза установява като настъпило усложнение от травмата не отшумяващата
болка при движение на ръката в раменната му става. Последната установява още,
че липсата на поставен колан при настъпване ПТП е ирелевантно и може да се
причини независимо от това дали е бил или не с поставен колан. От показанията на свидетеля И.К.-Т., които преценени по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав намира за обективно дадени и кредитира с доверие, се
установява, че произшествието и причинените травми са довели до промяна в
ежедневната деятелност на ищеца, тъй
като е затруднило възможността да се облича, съблича, да участва активно в
спортните занимания, станал е сприхав, раздразнителен, както и че в началния
период е имал силни болки.
Ето защо настоящата съдебна инстанция приема,
че първоинстанционният съд е преценил правилно обстоятелствата, свързани с
определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД в размер на 8000,00 лв., като следва да се вземе предвид още, че законодателят
е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за
причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – в размер на 2 млн. лв.
при причиняване на неимуществени вреди на едно лице. Следователно, по този
начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително
претъпените болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява парично
право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на
имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като
емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от
причинените му болки и страдания. Нещо повече, в понятието “неимуществени
вреди”, според последователната практика на ВКС се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания,
които в своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на
същия, за които е ноторно отразяването им върху психиката и създадения от това
социален дискомфорт. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост
включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от
вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства,
релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и
страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба
не са направени други оплаквания включително относно иска за имуществени вреди
и доколкото настоящата инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да
извърши проверка само по релевираните оплаквания, решението следва да бъде
потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора пред
въззивната инстанцияи с оглед неоснователността на подадените жалба в полза на
страните не следва да се присъждат разноски.
С оглед на
цената на иска въззивното решение постановено по търговско дело не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69,
ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените мотиви, Софийският
градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 299665/20.12.2017 г., постановено по гражданско дело № 32117/2016 г. на Софийски районен съд, III ГО, 142 състав в обжалваната част.
РЕШЕНИЕ № 299665/20.12.2017 г., постановено по гражданско дело № 32117/2016 г. на Софийски районен съд, III ГО, 142 състав, в необжалваната част е влязло в законна
сила.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: