Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 17.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Великотърновски районен съд, гражданско колегия, осемнадесети състав, на петнадесети
май хиляди и
деветнадесета година, в публично съдебно
заседание в състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар Виляна
Цачева
като разгледа докладваното от
съдията
гр. дело № 2403 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 92 ЗЗД вр. чл.
99 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че
между трето за делото лице - "***" ЕООД и ответникът по реда на ЗПФУР
и чрез средствата за комуникация ел. поща и уеб – сайт е сключен договор за кредит
№ 348787 от 17.02.2016г. при Общи условия, в които са описани конкретните
действия по отпускане на заема. Ищецът сочи, че ответникът е декларирал, че приема
всички условия посочени в преддоговорната информация по смисъла на чл. 8 ЗПФУР
и в Общите условия, както и че е запознат и предварително се е съгласил с
условията на индивидуалния договор. Твърди, че съгласно сключеният договор за
кредит на ответника е предоставен заем в размер на 400 лв., който следвало да
бъде върнат за срок от 180 дни, ведно с договорна лихва в размер на 47, 96 лв.
Ищецът излага, че ответникът във връзка с обезпечаване изпълнението на
задълженията си по този договор за кредит е сключил с трето за делото лице – „***”
ЕООД договор за гаранция № 348787 от 17.02.2016г. Изтъква, че съгласно този
договор ответникът се е задължил да плати на Гаранта такса за предоставяне на
гаранцията в размер на 236, 04 лв. Ищецът твърди, че кредитополучателят не е
изпълнил задължението си да върне отпуснатия му кредит в уговорения срок – до
15.08.2016г., поради което му е начислена административна такса за събиране на
вземането в размер на 100 лв., на основание чл. 10 от ОУ към договора за кредит.
Ищецът посочва, че с оглед на неизпълнението на длъжника, кредиторът е поискал
и дружеството – гарант е погасило дължимата по договора за кредит сума в пълен
размер, като по този начин е встъпило в правата на удовлетворения кредитодател.
Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия от 01.12.2017г. дружеството –
гарант му е прехвърлил вземанията си към длъжника за главница в размер на 400
лв., договорна лихва за периода 18.03.2016г. – 15.08.2016г. в размер на 47, 96
лв., административна такса за събиране на вземането в размер на 100 лв. и такса
за гаранция в размер на 236, 04 лв. Ищецът посочва, че за тези суми се е
снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 884/2018г. на ВТРС, която е
връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК. По тези съображения
отправя искане до съда да приеме за установено, че ответникът му дължи
горепосочените суми, за които има издадената заповед за изпълнение. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му
особен представител, не е депозирал отговор на така подадената искова молба. В
съдебно заседание особеният представител оспорва предявените искове с доводи за
нищожност на договора, поради противоречие със Закона за защита на
потребителите и европейско законодателство в тази насока.
Съдът, като прецени доказателства по
делото и доводите на страните, намира за установено следното:
От представения по реда на чл. 192 ГПК договор за предоставяне
на потребителски кредит № 348787/17.02.2016г. се установява, че трето за делото
лице - "***" ЕООД е отпуснало на ответника заем в размер на 400 лв.,
който е следвало да бъде върнат ведно с договорна лихва в общ размер на 47, 96
лв. Страните са уговорили връщането на сумата от 447, 96 лв. да се извърши на
шест погасителни вноски, всяка в размер на 74, 66 лв., като падежа на първата
от тях е на 18.03.2016г. От представената разписка за изплатена сума по кредита
от 17.02.2016г. /лист 129/ е видно, че кредитополучателят е получил от кредитора
отпусната му в заем сума от 400 лв., което е удостоверил с подписа си в графа
„клиент”. В чл. 5 от договора за кредит е предвидено, че връщането на заем се
обезпечава с поръчителство дадено от „***” ЕАД в полза на кредитора. С
ободряването на кредита последният одобрява и даденото му обезпечение и то не
може да бъде отменено нито от кредитополучателя, нито от гаранта. Съгласно чл.
6 от договора за кредит, извън горепосочените индивидуални условия, отношенията
между страните по него се уреждат от ОУ на кредитора от 01.11.2014г. Последните
не са представени по делото.
От договор за гаранция /поръчителство/ от 18.02.2016г.
/лист 130/, сключен при ОУ /листи 8-12/ се установява, че „***” ЕАД в
качеството на гарант се е задължил спрямо ответника – клиент да обезпечи
изпълнението на всичките му задължения, произтичащи от процесния договор за
потребителски кредит, като отговоря солидарно с него пред кредитора. Срещу
предоставената гаранция ответникът се е задължил да заплати на гаранта такса в
размер на 236, 04 лв. Плащането на таксата е следвало да се извърши по сметка
на гаранта на шест равни месечни вноски, всяка в размер на 39, 34 лв., с падеж
на последната вноска – 15.08.2016г. Страните са предвидили, че при неизпълнение
на задължението на клиента да върне предоставения му кредит, по искане на кредитора,
гарантът ще плати дължимата сума и ще встъпи в правата му срещу неизправния
длъжник.
По реда на чл. 192 ГПК по делото е представено
потвърждение от кредитодателя по процесния договор за потребителски кредит, с
което същият потвърждава, че поръчителят „***” ЕАД му е изплатил всички дължими
от кредитополучателя суми.
От договор за продажба на необслужени потребителски
кредити от 01.12.2017г. се установява, че дружеството – гарант е продало на
ищеца по делото портфейл от вземания /главници, лихви и такси/ по просрочени
кредити отпуснати от „***” ЕООД, които са му прехвърлени срещу извършено от
него гаранционно плащане. Продавачът се е задължил да издаде потвърждение за
извършената цесия по чл. 99 ЗЗД, а купувачът да уведоми от негово име
длъжниците за прехвърлянето на вземанията. Цедираните вземания са
идентифицирани в приложение Г, което е неразделна част от договора за цесия. От
извлечение от това приложение се установява, че предмет на договора за цесия са
задълженията на ответника по договора за потребителски кредит за главница в
размер на 400 лв., за договорна лихва в размер на 47, 96 лв. и за такса за
забава в размер на100 лв., както и задълженията му по договора за гаранция в
размер на 236, 04 лв. – такса гаранция. С потвърждение по смисъла на чл. 99 ал.
3 ЗЗД цедентът е потвърдил, че индивидуализираните в приложение Г вземания са
прехвърлени на ищеца по делото с договора за цесия от 01.12.2017г. Видно от
представеното с исковата молба пълномощно /лист 24/ цедентът е упълномощил цесионера
да уведоми от негово име всички длъжници по договорите за кредити, вземанията
по които са прехвърлени с договора за цесия. В качеството си на пълномощник на
цедента ищецът, чрез нарочно упълномощен за това служител /лист 23/, е изготвил
уведомление до ответника, в което изрично е отразено, че задължението му по
процесните договор за кредит и гаранция е изкупено от ищеца, поради което от
момента на уведомяването той е неговия нов кредитор. Доказателства за връчване
на уведомлението преди образуване на производството не са представени от ищеца,
но препис от него и посочените по – горе пълномощни са връчени на ответника,
ведно със съобщението по чл. 131 ГПК, при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК, чрез
назначения му особен представител.
От заключението
на изслушаната по делото ССчЕ и от разясненията на вещото лице в съдебно
заседание се установява, че ответникът не е извършвал никакви плащания по
договора и че общия размер на неизпълнените му задължения по него възлиза на 795,
05 лв., от които сумата от 400 лв. – главница по договора за кредит, сумата от 47,
96 лв. - договорна лихва за периода 18.03.2016г. – 15.08.2016г., сумата от 100 лв.
– административна такса за събиране на вземането, сумата от 236, 04 лв. – такса
за гаранция и сумата от 11, 05 лв. – мораторна лихва върху главницата за
периода от 16.08.2016г. до 22.03.2018г.
За
горепосочените вземания ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 448/30.03.2018г.
по ч.гр.д. № 884/2018г. на ВТРС, която е връчена на длъжника при условията на
чл. 47 ал. 5 ГПК. С влязло в сила определение производството по делото е
прекратено на основание чл. 232 ГПК по отношение на вземането за мораторна
лихва в размер на 11, 05 лв. за периода от 16.08.2016г. до 22.03.2018г и в тази
част е обезсилена издадената заповед за изпълнение.
При така установената фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към
ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет
посочените в заповедта за изпълнение суми.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е
съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение и успешното му
провеждането предполага установяване на дължимостта на сумите по същата на
посоченото в нея основание. Това предполага установяване от страна на ищеца на
наличието на валидно облигационно отношение между кредитодателя и
кредитополучателя по договора за потребителски кредит, усвояването на отпусната
в заем сума, сключването на договор за гаранция за обезпечаване задълженията на
кредитополучателя за връщане на заема, настъпила изискуемост на вземанията за
главница, договорна лихва, административна такса и такса гарант и техния
размер, погасяване на задълженията по договора за кредит от дружеството –
гарант, прехвърлянето на вземанията на дружеството – гарант към ответника в
ползва на ищеца с договор за цесия от 01.12.2017г., надлежно уведомяване на
ответника по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на
вземанията.
По делото е
безспорно установено съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор
за потребителски кредит № 348787/17.02.2016г., по силата на който,
кредитодателят е предоставил на ответника заем в размер на 400 лв. Факта на
получаване на отпуснатата в заем сума е категорично доказан от представената по
делото разписка от 17.02.2016г. С подписването й ответникът е удостоверил
неизгоден за себе си факт и в този смисъл същата се ползва с материална
доказателствена сила относно него. С реалното получаване на процесната сума е завършен
фактическия състав на договора за заем, което е породило задължение за
ответника да върне заетата сума, заедно с уговорената възнаградителна лихва в
размер на 47, 96 лв., на шест равни месечни погасителни вноски в размер на 74,
66 лв. По този начин кредиторът е приел да получи изпълнение на части, като
крайния падеж на договора, съгласно действащия между страните погасителен план
е 15.08.2016г. Наведените в съдебно заседание възражения на ответника за
недействителност на договора за кредит, основани на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит не държат сметка, че процесният договор е сключен по реда
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и че в него
защитата на кредитополучателя се свежда да уредената в чл. 12 ЗПФУР възможност
да се откаже от договора в посочения в закона срок, без да сочи причина за това
и без да дължи обезщетение или неустойка. И в тази хипотеза, подобно на
предвиденото в чл. 23 ЗПК, кредитополучателят дължи да върне само получената
сума /чл. 13 ал. 6 ЗПФУР/.
От заключението
на изслушаната по делото ССчЕ безспорно се установи, че ответникът не е платил
на съответните падежни дати нито една от отделните погасителни вноски, поради
което с настъпване на крайния падеж на договора е останал задължен за сумата от
400 лв. – главница и 47, 96 лв. – договорна лихва. От събраните по делото
доказателства обаче не се установи между страните по договора за кредит да е
налице уговорка, която при просрочие на задълженията на длъжника да поражда за кредитора
вземане за административна такса. Подобна клауза липсва в представения по
делото договор за потребителски кредит. Ищецът твърди тя да е уредена в ОУ към
този договор, но по делото те не са представени, въпреки указанията на съда за
това. Начисляването на тази такса в счетоводните регистри на дружеството –
кредитор само по себе си не е достатъчно, за да се приеме за установена
дължимостта й. Нещо повече ищецът посочва, че същата се начислява в различен
размер в зависимост от срока на забавата, поради което непредставянето на ОУ
към договора за кредит препятстват съда да провери дали тя е правилно определена.
По тези съображения следва да се приеме, че по делото остана недоказано както
основанието, така и размера на претендираното вземане за административна такса,
поради което сумата от 100 лв. се явява недължима от ответника. В тази връзка
последният дължи по договора за кредит само главница в размер на 400 лв. и
договорна лихва в размер на 47, 96 лв.
Ищецът по
делото твърди да е носител на тези вземания на основание договора за цесия от
01.12.2017г., сключен със суброгиралия се в правата на удовлетворения кредитор,
гарант по договора за гаранция. Твърдяната суброгацията се основава на нормата
на чл. 146 ЗЗД, поради погасяване на задълженията на кредитополучателя към кредитора
от дружеството поръчител. Въпреки указанията на съда, по делото остана
недоказано кредиторът да е поискал, а гарантът да е изпълнил вместо длъжника
задълженията му по процесния договор за кредит. От ангажираните от ищеца
доказателства факта на плащане на дължимите суми не бе установен в условията на
пълно и главно доказване. Представеното от кредитора потвърждение за извършено
плащане е частен свидетелстващ документ, който обективира изгодни за страната факти,
която го представя. Същото не е подписано от страната, на която се
противопоставя и при липсата на други доказателства, които да го подкрепят не е
достатъчно, за да се приеме, че гарантът е изпълнил задълженията на длъжника по
договора за кредит и е встъпил в правата на кредитора срещу него. Последното
отрича възникването на регресното право в полза на гаранта против ответника по
делото. Следователно цедентът не е бил титуляр на прехвърлените вземания към
датата на сключване на договора за цесия и по отношение на тях последният няма транслативен
/прехвърлителен/ ефект. Цедираните вземанията по потребителския кредит не са
преминали в патримониума на ищеца по делото, поради което същият не е
материалноправно легитимиран да ги търси.
От друга страна
ищецът основава регресното вземане на цедента си на основание поръчителство,
произтичащо от сключения между последния и ответника договор за гаранция.
Съгласно чл. 138 и сл. от ЗЗД обаче договора за поръчителство е съглашение
между кредитора и поръчителя, а в случая договора за гаранция е сключен с
длъжника, а не с кредитодателя. Без значение, че същият е именуван по този
начин, тъй като с оглед на качеството на страните по него, не може да представлява
договор за поръчителство по ЗЗД. Поемането на задължение спрямо длъжника по
договор за кредит за обезпечаване изпълнението на задължението му по него срещу
дължимо от кредитополучателя възнаграждение разкрива, че по правна си природа
договор за гаранция представлява договор за възмездна поръчка. Изправността на
гаранта респ. дължимостта на уговореното възнаграждение изиска той да е
изпълнил мандата – да е поръчителствал за дълга на възложителя /длъжника/. По
делото не се установи гаранта да е сключил с кредитора договор за поръчителство
в предвидената в закона форма за действителност – писмена, съгласно чл. 138 ал.
1 изр. 2 ЗЗД. Такъв договор по делото не е представен, а в приложените договори
липсват съвпадащи между кредитора и гаранта волеизявления, по силата на които,
последният да се е задължил към първия да обезпечи изпълнението на длъжника. След
като гарантът не е изпълнил възложеното му, той няма право да получи сумата от
236, 04 лв., която му се следва само при изпълнение на поръчка.
Мотивиран от всичко изложено съдът
намира, че предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се явява неоснователен
и недоказан за сумата от 400 лв. – главница по договор за потребителски кредит,
сумата от 47, 96 лв. – договорна лихва и за сумата от 100 лв. административна
такса, тъй като ищецът не е носител на тези вземания, доколкото по изложените
по - горе съображения те не са принадлежали на неговия праводател. Ищецът не е
носител и на вземането за такса гарант в размер на 236, 04 лв., тъй като е
неизправна страна по договора за гаранция, за да му се следва уговореното
възнаграждение.
При този изход на делото претенцията на
ищеца за присъждане на разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство /т. 12 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на
ВКС/ се явява изцяло неоснователна. Ответната страна не търси присъждането на
разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Водим от горното, Великотърновският
районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от "АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. "Васил Левски" № 114, етаж Мецанин против С.А.Я.,
ЕГН: **********,***, искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл.
79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6
ЗПФУР вр. чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за приемане на установено в отношения на
страните, че С.А.Я. дължи на "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ООД сумата от 400 лв. - главница по договор за потребителски
кредит № 348787/17.02.2016г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, сумата от 47, 96
лв. - договорна лихва за периода 18.03.2016г.-15.08.2016г., сумата от 100 лв. –
административна такса за събиране на вземането и сумата от 236, 04 лв. – такса
за гаранция по договор за гаранция /поръчителство/ от 18.02.2016г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение № 448/30.03.2018г. по ч.гр.д. №
884/2018г. на ВТРС, КАТО неоснователни и недоказани.
Препис от решението, след влизането му в
сила, да се приложи по частно гражданско дело № 884/2018г. на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: