№ 6057
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100505967 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Национален център за
повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти срещу допълнително
решение № 20109714/29.11.2023г., постановено по гр. д. № 34780/2020г. на СРС, 58 с-в.
С обжалваното решение СРС е признал за незаконно и е отменил по предявения
от И. Г. С. против Национален център за повишаване на квалификацията на
педагогическите специалисти иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, извършено със заповед №
РД 01-94/03.06.2020г. прекратяване на договор за допълнителен труд № 80/21.02.2019г.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди
се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и
процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат
отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани. Претендира направените
разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
допълнителното решение на районния съд да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
1
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Действително в заповед № РД 01-94/03.06.2020г. е посочено, че на ищцата, с
писмо № П-2020/25.03.2020г. е отправено предизвестие за прекратяване на
допълнителния трудов договор № 80/21.02.2019г., като срокът на предизвестието е
изтекъл на 25.05.2020г., по време, в което въззиваемата е била в болничен.
За първи път с въззивната жалба се навеждат твърдения, че болничният е бил
отменен с експертно решение на НЕЛК № 3719 от 228/11.12.2020г. Последното
проведено пред СРС заседание е било на 10.02.2021г., като такива твърдения от страна
на въззивника липсват, поради което и това възражение във въззивната жалба е
преклудирано.
Независимо от това, искът с правно основание чл. 344, ал. , т. 1 КТ е
основателен, поради следното. Видно от заповед № РД 01-94/03.06.2020г. трудовото
правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Посочено е, че
условието за изпълнение на работата по допълнителния трудов договор е служителят
да работи по трудово правоотношение, а вторият трудов договор е сключен като
допълнителен такъв към основния. Изложени са мотиви, че след като трудовото
правоотношение по основния трудов договор е прекратено, поради наложеното й
наказание „дисциплинарно уволнение“, то е налице обективна невъзможност
служителката да изпълнява задълженията си и по допълнителния договор.
На първо място, видно от съдържанието на двата договора, не се установя
същите да са обвързани по такъв начин, че допълнителният трудов договор да зависи
от съществуването на основния. Става въпрос за различни длъжности – зам. директор
и проектен мениджър, с различни длъжностни характеристики. Въззиваемата би могла
да изпълнява функциите на проектен мениджър и без да заема длъжността зам.
директор, поради което не е налице описаната в заповедта обективна невъзможност,
което е послужило като единствено основание за прекратяване на допълнителния
трудов договор. Това е самостоятелно основание за признаване на уволнението за
незаконно.
2
Отделно от това, с влязло в сила решение № 20003139/12.01.2022г., постановено
по гр. д. № 34780/2020г. на СРС, 58 с-в, е признато за незаконно и отменено
дисциплинарното уволнение на И. С., извършено със заповед № РД01-93/03.06.2020г.,
по основния й трудов договор. Това следва да бъде взе предвид, при постановяване
решението по настоящия иск, на основание чл. 253 ГПК. С молба от 02.6.2022г.
въззивникът е поискал възстановяване на срока за въззивно обжалване на решение №
20003139/12.01.2022г., постановено по гр. д. № 34780/2020г. на СРС, 58 с-в. С
определение № 2011929/02.01.2024г. СРС е оставил без уважение искането за
възстановяване на срока за обжалване на постановеното по делото решение.
Съобщението за това определение е връчено на въззивника на 25.03.2024г. /л. 256 от
делото на СРС/, като срещу него не е подадена жалба. Ето защо, решение №
20003139/12.01.2022г., постановено по гр. д. № 34780/2020г. на СРС, 58 с-в е влязло в
законна сила.
Не на последно място следва да се има предвид и следното. Съгласно чл. 327,
ал. 1, т. 9 КТ, работникът или служителят може да прекрати трудовия договор
писмено, без предизвестие, когато постъпва на държавна служба.
Видно от заявление № 94-6/01.06.2020 г., въззиваемата е заявила желание да
бъдат прекратени на основание чл. 327, ал. 1, т. 9 КТ, поради преминаване на работа на
държавна служба, основният и допълнителният трудови договори, като е приложила
към заявлението и копие от Заповед № РД 10-1173 / 29.05.2020 г., с която е била
назначена в Министерство на образованието и науката на длъжност „главен експерт“ в
условията на служебно правоотношение, считано от 03.06.2020 г.
Видно от събраните пред СРС доказателства, на 29.05.2020 г. е издадена
заповед № РД 10-1173 на министъра, с която С. е назначена на държавна служба,
считано от 03.06.2020 г. Със заявление от 01.06.2020г. въззиваемата е уведомила
жалбоподателя, че желае да прекрати трудовия договор, поради назначението й на
държавна служба. Действително оспорената уволнителна заповед е също от дата
03.06.2020г., но видно от събраните доказателства, заповедта на министъра е издадена
по – рано – на 29.05.2020г., по – рано и въззиваемата е подала молба до работодателя
си за прекратяване на трудовото правоотношение. Нещо повече, видно от
отбелязването върху уволнителната заповед, С. изрично е възразила при връчването й,
като е посочила, че вече не е в трудово правоотношение с жалбоподателя.
Ето защо, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът
намира, че трудовото правоотношение с ответника е било прекратено на основание
чл. 327, ал. 1, т. 9 КТ, преди да бъде издадена процесната заповед. Съгласно нормата
на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ изявлението на служителя предизвиква прекратяване на
договора като правна последица автоматично с получаването на изявлението от
работодателя.
Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС
следва да се потвърди.
По направените във въззивната инстанция разноски:
На въззиваемия И. С., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на
400 лв. за адвокатско възнаграждение.
3
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА допълнително решение № 20109714/29.11.2023г., постановено
по гр. д. № 34780/2020г. по описа на СРС, 58 с-в.
ОСЪЖДА Национален център за повишаване на квалификацията на
педагогическите специалисти, БУЛСТАТ *******, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на И. Г. С., ЕГН **********, сумата от 400 лв., представляваща
направените разноски за въззивна инстанция.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4