Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.06.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА
ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 13254 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 299030 от 20.12.2017 г., постановено по гр.дело № 40172/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 119 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове, че Х.К.Х.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 5 439, 98 лв. за потребена топлинна енергия
в периода от м. 10.2011 г. до м. 04.2013 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (03.02.2014 г.) до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 5 493, 01 лв., както и сумата от 559,
10 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 30.11.2011 г. –
15.01.2014 г., като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер
от 564, 55 лв. За посочените суми на 07.02.2014 г. е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5698/2014 г. по
описа на СРС, 62 състав. Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Ответникът Х.Х. чрез адв. Г. е подал в законоустановения
срок въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в частите, с
които предявените искове са уважени. Твърди се, че исковата молба е била
нередовна, тъй като ищецът не е бил внесъл пълният размер на дължимата държавна
такса, с оглед на което е следвало да бъде оставена без разглеждане, а вместо
това районният съд е осъдил ищцовото дружество да заплати дължимата държавна
такса по сметка на СРС с решението. На това обстоятелство ищецът бил обърнал
внимание още с отговора на исковата молба, но въпреки това първоинстанционният
съд не взел възражението предвид, поради което обжалваното решение било
нищожно. Изложени са доводи за нарушаване принципа на служебното начало, защото
районният съд не бил изискал от ищеца и от третото лице-помагач да представят
протокол от демонтаж на радиатори и не допуснал поискания от ответника свидетел
за установяване на това обстоятелство. Направено е и бланкетно възражение за
неправилно разпределена доказателствена тежест. Твърди се, че не са представени
фактури, от които да се установи как се е формирало процесното задължение.
Поддържа се, че е налице непоискана услуга по смисъла на Директива 2002/65/ЕО,
а освен това делото не е било решено в разумни срокове. По изложените
съображения се моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а при условията на
евентуалност отменено в обжалваните части, като предявените искове бъдат изцяло
отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцовото дружество „Т.С.“
ЕАД чрез юрисконсулт Кънева е подало отговор на въззивната жалба, с който моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваните части. Поддържа
се, че направените с въззивната жалба възражения са бланкетни и че същите са
опровергани от заключенията на съдебно-техническата и съдебно-счетоводната
експертизи.
Третото лице-помагач не е подало отговор на въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част, като намира за неоснователно
твърдението на жабоподателя за нищожност на решението поради нередовност на
исковата молба. Основания за нищожност на съдебните решения са най-тежките
пороци, които нарушават изискванията за валидност на съдебния акт –
постановените от ненадлежен орган или от орган, функциониращ в ненадлежен
състав, например еднолично вместо от съдебен състав, от лице, което няма
качеството съдия, устно постановените или неподписаните съдебни решения, които
не са налице в разглеждания случай. По отношение на възражението за осъждане на
ищцовото дружество да доплати по сметка на СРС държавна такса за разглеждане на
исковата молба, следва да се посочи, че такава възможност е изрично предвидена
в чл. 77 ГПК, което не се отразява върху допустимостта или правилността на
съдебния акт. Разгледано по същество, първоинстанционното решение е правилно по
следните съображения.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост /в която се намира процесният апартамент/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, доколкото по делото са приети протокол от 18.09.2001
г. от проведено общо събрание на етажните собственици, на което е било взето
решение да се сключи договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“
с „Т.с.“ ЕООД и договор от 15.10.2001 г., с който етажната собственост на
процесната сграда е възложила на „Т.с.“ ЕООД да извърши доставка и монтаж на
термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода
на топлинна енергия и извършване на индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки. Доказано е също
така, че ответникът Х.Х. е придобил правото на собственост върху процесния
апартамент № 45, находящ се в гр. София, бул. „****, ет. 6, по силата на нотариален
акт от 22.10.2008 г. № 56, том V, рег. № 20076, като с отговора на исковата молба той
изрично е заявил, че не оспорва обстоятелството, че е собственик на процесния
недвижим имот. Следователно, ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, приложими
съответно за претендирания период до изменението на закона с ДВ, бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г. и след това.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между ищеца и Х.Х. в процесния период са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение през процесния
период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. По делото е прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Вещото лице е посочило, че пълният отопляем обем на процесния имот
по проект е 220 куб.м. Установило е, че за периода 01.10.2011 г. – 30.04.2012
г. за процесния имот е била начислявана топлинна енергия за 6 броя отоплителни
тела при условията на неосигурен достъп по чл. 70, ал. 4 и т. 6.5. от приложението
по чл. 61, ал. 1 от посочената наредба като отоплителни тела без уреди. На
вещото лице са били предоставени протоколи за неосигурен достъп за този период
на две дати – 30.04.2012 г. и 21.05.2012 г. За отоплителния период 01.11.2012
г. – 30.04.2013 г. е бил съставен документ за главен отчет от 21.05.2013 г. за
6 броя отоплителни тела, в който е отбелязано, че радиаторите са демонтирани,
но липсва съставен протокол за демонтаж, поради което е начислена топлинна
енергия в съответствие с чл. 70 и т. 6.5. от приложението по чл. 61, ал. 1 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 г. Вещото лице е установило, че през процесния период е
била начислявана топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в
съответствие с нормативната база по предвидената в същата наредба формула. Вещото
лице е посочило, че на 10.11.2016 г. е извършило оглед в процесния апартамент и
е установило, че радиаторите са били демонтирани и се намирали в съседно
помещение (тавана на апартамента). Установило е също така, че за периода м.
10.2011 г. – м. 04.2012 г. не е била начислявана топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване, а за периода м. 05.2012 г. – м. 04.2013 г. е била
начислявана за един потребител при норма на разход 0, 140 куб.м. за 1
потребител за 1 денонощие и при наличие на непломбиран водомер съгласно чл. 69
от Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. В заключението е посочено, че
изравнителните сметки са били изготвени в съответствие с действащата нормативна
уредба, като за периода 01.09.2011 г. – 30.04.2012 г. резултатът от изравняването
е бил сума за доплащане в размер на 347, 97 лв., а за периода 01.05.2012 г. –
30.04.2013 г. – сума за доплащане в размер на 891, 79 лв. Общо начислената сума
по фактури за процесния период е 4200, 22 лв., като след отчитане на
изравнителните сметки общото задължение за процесния период е в размер на
5 439, 98 лв. В заключението е посочено още, че технологичните разходи в
абонатната станция са били приспаднати и са били изчислявани всеки месец по
реда на чл. 58, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. Монтираните в
абонатната станция 2 броя топломери са преминали първоначални и последващи
метрологични проверки съобразно изискванията на Закона за измерванията.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. След отчитане на издадените фактури и изравнителни сметки вещото
лице е получило същата сума, дължима за главница за процесния период като
посочената от вещото лице по СТЕ и е изчислило, че общият размер на дължимата
законна лихва върху тази главница е 585, 12 лв.
С оглед на изложеното по-горе, правилно районният съд е
приел за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 5439,
98 лв. за доставена топлинна енергия през процесния период, като във въззивната
жалба не са изложени оплаквания във връзка с размера на така присъдената сума.
Не са изложени и оплаквания във връзка с присъждането на лихва за забава върху
главницата в размер на 559, 10 лв. за периода 30.11.2011 г. – 15.01.2014 г.,
поради което и с оглед диспозитивното начало решението следва да бъде
потвърдено в обжалваната част. Поради липсата на обжалване в отхвърлителната
част и с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателя, уредена в
чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК, няма основание за присъждане на лихва за забава
в по-голям размер съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Неоснователно е бланкетното оплакване за неправилно
разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест, като с
определение от 12.07.2017 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, районният съд
е извършил надлежно и правилно разпределение на доказателствената тежест
съобразно конкретните твърдения на страните. Не е налице и нарушение на
принципа на служебното начало поради неизискване от ищеца и третото лице да
представят протоколи от демонтаж на радиаторите. Както правилно е посочил
районният съд в проектодоклада си, съдът не може да принуждава страните да
провеждат доказване, а следва да им укаже кои обстоятелства подлежат на доказване
и в чия тежест е тяхното установяване. По делото липсват данни, от които може
да се заключи, че у ищцовото дружество се намират документи за демонтирането на
радиатори в процесното жилище, а и съгласно установеното от вещото лице по СТЕ
в документа за главен отчет от 21.05.2013 г. изрично е било отбелязано, че
липсва съставен протокол за демонтаж. Ответникът е следвало да установи
твърдения от него факт на надлежно изготвяне на протоколи за демонтиране на
радиаторите, от който черпи положителни последици за себе си, каквито
доказателства той не е ангажирал.
Неоснователно е и възражението за липса на представени
фактури, тъй като дължимостта на претендираните суми за доставка произтича от
самото извършване на доставката и не зависи от това дали за потребената
топлинна енергия се издава фактура или не. Също така, дължимата сума е
установена на база изводите на вещото лице по приетите СТЕ и ССчЕ в
съответствие с реално доставената и начислената поради неосигурен достъп
топлинна енергия съобразно приложимите законови разпоредби.
Въззивният съд намира за неоснователно и възражението на
жалбоподателя, че доставената топлинна енергия представлява непоискана доставка
на стоки по смисъла на Закона за защита на потребителите и поради това не се
дължи заплащане на услугата. По въпроса за съотношението между разпоредбите на
Закона за енергетиката и Закона за защита на потребителите е постановено Тълкувателно решение № 2/2016 г.
от 25.05.2017 г., ОСГК на ВКС, според което за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, като те не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита
на потребителите. В мотивите на решението е посочено, че потребител на услугата
е цялата етажна собственост, затова дори титулярят на права върху отделни
обекти да откаже да заплаща доставено против волята му централно отопление в
съответния обект, той не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като
правилно.
С оглед изхода на спора право на разноски за въззивното
производство има въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, като настоящият съдебен състав
намира, че с оглед извършените от процесуалния представител на дружеството
действия по подаване на отговор на въззивната жалба и молба от 16.05.2019 г. в полза
на дружеството на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
299030 от 20.12.2017 г., постановено по гр.дело № 40172/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 119 с-в, в обжалвана част.
ОСЪЖДА
Х.К.Х., ЕГН **********,***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ разноски за въззивното
производство в размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.