№ 366
гр. Пловдив, 02.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20235001000518 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 59 от 15.02.2023 година, постановено по т. дело №
1214/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено ,Д. - О.“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. В., № **, да
заплати на Ф. Д. А., ЕГН ********** от с. Р., ул. С. № * сумата от 105 000
лева, по предявен частичен иск от общо 200 000 лева, представляваща
обезщетение за причинените й неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие смъртта на баща й Д. А. А., настъпила в резултат на ПТП от
22.07.2020 г., ведно със законната лихва от 09.11.2020 г. до окончателното й
изплащане, като е отхвърлен искът за неимуществени вреди за сумата над
105 000 лева до претендираните 150 000 лева по частичен иск за общата сума
от 200 000 лв., както и за законна лихва за периода от 29.07.2020 г. до
08.11.2020 г. като неоснователен.
Осъдено е ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. В., № **, да заплати на Ф. Д. А., ЕГН **********, от
1
с. Г. С., ул. „Б.“ № 8, сумата от 98 000 лева, по частичен иск от общо 200 000
лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди -
болки и страдания вследствие смъртта на баща и Д. А. А., настъпила при
ПТП на 22.07.2020 г., ведно със законната лихва от 09.11.2020 г. до
окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за обезщетение за
неимуществени вреди за сумата над 98 000 лева до претендираните 140 000
лева, по частичен иск за общата сума от 200 000 лв., както и за законна лихва
за периода от 29.07.2020 г. до 08.11.2020 година като неоснователен.
Осъдено е ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на адв. П. К. от САК
със съдебен адрес: гр. К., ул. С. ****** адвокатско възнаграждение в размер
на 4 356 лева с ДДС за оказана безплатна помощ на ищцата Ф. Д. А.,
съразмерно с уважената част от иска.
Осъдено е ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на адв. П. К. от САК
със съдебен адрес: гр. К., ул. С. № ******* адвокатско възнаграждение в
размер на размер 4 164 лева с ДДС за оказана безплатна помощ на ищцата Ф.
Д. А., съразмерно с уважената част от иска.
Осъдено е ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати в полза на държавата,
по бюджета на съдебната власт, сумата от 8 120 лв. държавна такса и сумата
от 350 лева за възнаграждения за вещи лица, платена от бюджета на съда,
съразмерно с уважената част от исковете.
Осъдени са Ф. Д. А., ЕГН ********** и Ф. Д. А., ЕГН **********, да
заплатят на ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата от 450 лева, представляваща
разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от
ищците Ф. Д. А. и Ф. Д. А. чрез процесуалния им представител адвокат П. К.
в частите, с които са отхвърлени исковете за обезщетения за неимуществени
вреди на Ф. Д. А. в размера над 98 000 лева до 140 000 лева и за Ф. Д. А. в
размера над 105 000 лева до 150 000 лева. Искането е за отмяна на решението
в посочените части и за постановяване на ново по същество, с което да се
присъдят на ищците допълнителни обезщетения за неимуществени вреди от
смъртта на техния баща в посочените размери, ведно със законната лихва от
09.11.2020 година до окончателното им изплащане.
Основното оплакване във въззивната жалба е, че съдът неправилно е
приел съпричиняване от страна на бащата на ищците и е определил обема му
2
на 30%. Твърди се, че въз основа на данните по делото и установения
механизъм на настъпване на ПТП не може да се приеме наличие на
преднамерена промяна на траекторията на движение на бащата на ищците в
качеството му на велосипедист наляво спрямо първоначалното положение на
пътната лента в момента, в който е попаднал в опасната зона на
приближаващия автомобил. Посочено е, че промяната на посоката на
движение на велосипедиста би могла да се дължи на преминаването на
велосипеда през дилатационните фуги на моста, за каквито имало данни по
делото. Поради това и позовавайки се на заключението на вещото лице, че
ПТП би могло да се избегне, ако автомобилът се е движил със скорост 51
километра в час/ при максимално допустима за участъка 50 километра в час/
или по-ниска и водачът му е задействал своевременно спирачната система,
жалбоподателите поддържат липса на съпричиняване. Оспорен е изводът на
първоинстанционния съд за допуснато от велосипедиста нарушение на
разпоредбата на чл. 80, ал. 2 от ЗДвП, задължаваща го да се движи възможно
най-близо до дясната граница на платното за движение, както и за приноса му
за настъпване на ПТП поради промяна на разположението на велосипеда
върху пътното платно. Не било установено велосипедистът да е застанал
внезапно пред автомобила. Освен това възражението, че той е променил
внезапно траекторията си на движение наляво, не било въведено
своевременно в процеса и било преклудирано. Неправилен според
жалбоподателите бил и изводът на първоинстанционния съд, че причините,
поради които бащата на ищците е променил посоката си на движение, са без
значение. По делото не било установено при условията на пълно и главно
доказване извършването на нарушения на предписани правила от страна на
пострадалия, които да са в причинна връзка и да са довели до настъпването на
вредоносния резултат. При условията на евентуалност се излагат доводи за
прекомерно завишаване на процента съпричиняване от страна на пострадалия
на 30%, като се твърди, че дори да има такова, то е незначително и не следва
да се взема предвид при определяне размера на обезщетението. Разпоредбата
на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД уреждала възможност, но не и задължение за
намаляване размера на обезщението при съпричиняване. Позовавайки се на
ТР № 1 от 01.08.2022 година по т.д. 1/2021 година на ОСГТК на ВКС,
жалбоподателите поддържат, че дори при прилагане на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД,
общият размер на дължимото им обезщетение по предявените искове
3
следвало да бъде определен на 150 000 лева за Ф. А. и 140 000 лева за Ф. А.,
колкото са претендирани с исковата молба. По тези съображения се иска
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и
постановяване на ново решение по същество, с което да се присъди
допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 45 000 лева
за Ф. Д. А. и 42 000 лева за Ф. Д. А. от смъртта на техния баща Д. А. А., ведно
със законната лихва от 09.11.2020 година до окончателното им изплащане.
Има и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение с включен ДДС
на процесуалния представител на жалбоподателите, осъществил безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Д. - О.“ ЕАД,
представлявано от юрисконсулт Ю. К., с изразено становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е
определил размера на съпричиняването от страна на пострадалия – 30% и е
намалил обезщетенията на двете жалбоподателки с този размер. Той
съответствал на събраните по делото доказателства, свързани с нарушаване на
задължението на ДА по чл. 80, ал. 2 от ЗДвП като велосипедист да се движи
възможно най-близко до дясната граница на платното за движение и с факта,
че до ПТП се е стигнало именно поради промяна на посоката му на движение
наляво, с което е попаднал в опасната зона за спиране на водача на лекия
автомобил. По тези съображения се иска потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната част и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, като се запозна със събраните по делото доказателства и
доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лица,
имащи правен интерес да обжалват, като е спазен предвиденият в чл. 259 от
ГПК срок.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваните части.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
4
освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или
когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото
или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС/.
С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените
с въззивната жалба оплаквания.
Основният спорен въпрос, очертан с въззивната жалба, е свързан с
наличието или липсата на съпричиняване от страна на починалия при ПТП
велосипедист Д. А. А..
Доводите във въззивната жалба за преклудиране на възражението на
ответника „Д. - О.“ ЕАД за съпричиняване, изразяващо се във внезапна
промяна на траекторията на движение на велосипедиста ДА наляво, тъй като
такова не било направено в срок, са неоснователни.
Обстоятелствата, изложени в исковата молба на Ф. Д. А. и Ф. Д. А.
против „Д. О.“ ЕАД, свързани с механизма на ПТП, при което е загинал
техният баща Д. А. А. в качеството му на велосипедист, са следните: Твърди
се, че ПТП е станало на 22.07.2020 година около 19,15 часа в град С., на
моста на река М. по път І-8. Лек автомобил марка Ф. М., с рег. № * *** **,
управляван от М. Х. М., движещ се в посока магазин „Ж.“ с несъобразена
скорост и при неспазване на дистанцията, застигнал и ударил движещия се
пред него в същата посока велосипедист ДА. Вследствие на тежките травми,
получени при това ПТП, велосипедистът починал.
Ответникът в преклузивния срок – с отговора на исковата молба по чл.
367 от ГПК, е оспорил очертания от ищците механизъм на настъпване на
ПТП, включително твърденията им за допуснати от водача на лекия
автомобил нарушения на правилата за движение по пътищата, като е посочил,
че до ПТП се е стигнало единствено в резултат на действията на
велосипедиста ДА, който е нарушил правилата за движение по пътищата. При
условията на евентуалност е направено възражение за съпричиняване от
страна на пострадалия, изразяващо се в това, че той не се е движил възможно
най-вдясно до дясната граница на платното за движение, управлявал е
велосипеда без предпазна каска и без светлоотразителна жилетка, както и без
необходимата светлинна сигнализация и без звънец в нарушение на чл. 79 и
чл. 80 от ЗДвП. Посочено е, че поведението на велосипедиста и субективните
5
му действия при управлението на велосипеда са довели до настъпване на
ПТП. При така въведеното своевременно в процеса възражение за
съпричиняване, след събиране на доказателствата по делото ответникът го е
уточнил, заявявайки, че противоправното поведение на пострадалия се
изразява във внезапното му отклонение наляво. Това не е ново възражение, а
своевременно въведеното такова за противоправно поведение на
велосипедиста, свързано с начина, по който е управлявал велосипеда,
конкретизирано след приемане на комплексната съдебномедицинска и
автотехническа експертиза. В този смисъл възражението за съпричиняване
поради отклоняване на велосипедиста наляво не е преклудирано.
На настоящия етап от производството, съобразявайки предмета му,
очертан с въззивната жалба и с отговора на „Д. - О.“ АД, въззивният съд не
дължи произнасяне по възраженията за съпричиняване, изразяващи се в липса
на светлоотразителна жилетка, каска, както и на необходимите по закон
светлини на велосипеда и устройство за звукова сигнализация. Те са приети
за неоснователни от първоинстанционния съд и изводите му не са оспорени
от страните.
От събраните по делото доказателства, по-конкретно от протокола за
оглед на ПТП, от комплексната експертиза в автотехническата й част, както и
от показания на разпитания в качеството на свидетел М. М. – шофьор на
лекия автомобил, причинил процесното ПТП, се установява, че ударът между
автомобила и велосипеда на ДА е настъпил в светлата част на денонощието в
град С., на път І-8, на моста над река М.. Ударът е настъпил между предната
дясна част на автомобила и задната част на велосипеда /задната капла/, на
платното за движение в посока от запад на изток, на разстояние от около 1,35
метра северно от южната му граница / т.е. на 1,35 метра от дясната граница на
платното за движение/. В момента на ПТП велосипедът е бил насочен под
ъгъл от около 17-18 градуса спрямо надлъжната ос на автомобила. От
данните за положението на велосипеда спрямо автомобила в момента на
удара и от показанията на свидетеля М. се установява, че след като
първоначално се е движил плътно вдясно до мантинелата, возейки на
багажника на велосипеда си чувал с дини, велосипедистът се е отзовал пред
автомобила, променяйки траекторията си на движение наляво. Заключението
е категорично, че без промяна на траекторията на движение на велосипеда
наляво, до ПТП не би се стигнало.
6
По делото не са изложени конкретни обстоятелства и липсват
доказателства за причината, поради която ДА е променил траекторията на
движение на велосипеда. В протокола за оглед на местопроизшествието е
отразено наличие на дилатационни фуги на моста. В приетото заключение е
отразено, че водачите на велосипеди се влияят в по-голяма степен от вида и
състоянието на пътната настилка, включително наличието на фуги, при
запазване на устойчиво положение и сравнително права траектория на
движение на велосипеда. В случая не е установено дали фугата на моста, или
товарът на велосипеда на ДА или друго, различно от посочените
обстоятелства, са довели до промяна на траекторията му на движение
наляво. Въпреки това обаче съдът не споделя доводите, че съпричиняване би
могло да се приеме само при установена преднамерена промяна на посоката
на движение на велосипедиста. Изводите за съпричиняването следва да бъдат
направени въз основа на установените конкретни действия на участниците в
ПТП и на преценката дали и доколко с тях се нарушават правилата за
движение, съдържащи се в Закона за движение по пътищата, т.е. дали са
противоправни и дали са в причинна връзка с настъпването на ПТП.
В случая е безспорно установено мястото на удара и то не е крайно
вдясно на платното за движение, т.е. велосипедистът е нарушил разпоредбата
на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, която го задължава да се движи възможно най-близо
до дясната граница на платното за движение.
Предприемането на каквато и да е маневра от водачите на ППС, сред
които съгласно §6, т.19 от ДР на ЗДвП са и велосипедите, включително
отклоняване наляво или надясно по платното за движение, изисква от водача
преди да започна маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност за
участниците в движението, които се движат след него, преди него или
минават покрай него и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното
положение, посока и скорост на движение – чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. В
конкретния случай ДА, нарушавайки задължението си по чл. 25, ал. 1 от
ЗДвП, е променил посоката си на движение наляво, без да се съобрази с
движещия се зад него лек автомобил и попадайки в опасната му зона, в която
предотвратяването на удара е било невъзможно. От заключението на вещото
лице е видно, че при скоростта на движение на лекия автомобил – 75
километра в час, опасната му зона за спиране е 60,39 километра. Досежно
отстоянието, на което се е намирал велосипедистът от лекия автомобил в
7
момента, в който е предприел движение наляво, в заключението на вещото
лице има три варианта– от 53,65 метра до 35,37 метра, според възможната
различна скорост, с която се е движил - съответно от 9,9 километра в час до
15 километра в час. Във всички случаи обаче велосипедистът се е отклонил
наляво в опасната зона за спиране на автомобила, което е направило
невъзможно спирането му преди удара. Тези данни налагат извод за
предприета от велосипедиста маневра без съобразяване с положението и
скоростта на движещия се зад него лек автомобил.
От друга страна, по делото по категоричен начин е установено
нарушение на правилата за движение и от страна на водача на лекия
автомобил. Те се изразяват в движение с превишена за пътния участък
скорост. При разрешена скорост от 50 километра в час, автомобилът се е
движил със скорост от 75 километра в час в нарушение на чл. 21 от Закона за
движение по пътищата. При движение с разрешената за пътния участък
скорост водачът на лекия автомобил би могъл да предотврати настъпването
на ПТП. Според заключението при предприемане на своевременно
аварийно спиране при движение със скорост 51 километра в час или по-
малка, или при намаляване на скоростта на автомобила до тази
велосипедиста и осигуряване на безопасна дистанция зад него, при движение
със скорост 53 километра в час или по-ниска, за водача на автомобила е било
възможно предотвратяването на ПТП.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира,
че до ПТП се е стигнало в резултат на нарушаване на правилата за движение
и от двамата участници в него, т.е. налице е съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на велосипедиста. При категоричните данни, че до ПТП не
би се стигнало както ако водачът на лекия автомобил се движеше с
разрешената за пътния участък скорост, така и ако велосипедистът не се
беше отклонил наляво в опасната му зона, съдът намира, че съпричиняването
от страна на велосипедиста е 30%, до какъвто извод е стигнал и
първоинстанционният съд. Макар до ПТП да не би се стигнало, ако който и
да е от участниците в него не беше допуснал описаните по-горе нарушения,
съдът намира, че техният принос не е равен. Това е така поради
обстоятелството, че въпреки, че е възприел движещият се пред него
велосипедист / което е установено от показанията му/, водачът на лекия
8
автомобил М. М. не е изпълнил общото си задължение по чл. 5, ал. 2, т.1 от
ЗДвП да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в
движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни
превозни средства.
По тези съображения съдът намира за неоснователни оплакванията във
въззивната жалба, касаещи неправилното определяне на процента
съпричиняване от страна на пострадалия – 30% и намаляването на
обезщетенията с този процент.
Установеният принос на велосипедиста за настъпване на ПТП, при
което той е загинал, е основание за намаляване на обезщетенията за
неимуществени вреди с 30%. В тази насока е разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД. Вярно е, че в текста на закона е посочено, че ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Въпреки тази формулировка на закона обаче, при категоричен извод за
принос на пострадалия, и то в немалък размер и при направено възражение от
страна на ответника, съдът следва да намали общият размер на определените
обезщетения за неимуществени вреди с приетия размер на съпричиняването.
В противен случай би се стигнало до ангажиране отговорността на
застрахователя, която е функционално обусловена от тази на прекия
причинител, за обезщетяване на вреди, които не се дължат изцяло на
противоправното му поведение, а за чието настъпване е допринесъл и
пострадалият. Този извод е съобразен със задължителната съдебна практика
- т. 7 от ППВС 17/63 година, в която е прието, че обезщетението за вреди от
непозволено увреждане се намалява на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако
самият пострадал е допринесъл за неговото настъпване с поведение, което е
в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат . По тези съображения
съдът намира за неоснователни доводите на жалбоподателите, че не е длъжен
да намалява обезщетението дори при установено съпричиняване от
пострадалия.
Във въззивната жалба жалбоподателите са се позовали и на
Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022 година по т.д. 1/2021 година на
ОСГТК на ВКС. Те поддържат, че съдът би могъл да присъди пълните
претендирани размери на обезщетенията за неимуществени вреди от 140 000
лева за Ф. Д. А. и от 150 000 лева за Ф. Д. А. дори при прилагане
9
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като преценката му за размера на
справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е
ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума,
надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. За да се приложи
цитираното тълкувателното решение, е необходимо при определяне на
размерите на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД, преценявайки конкретните обективно съществуващи
обстоятелства съгласно задължителната съдебна практика – раздел ІІ от
Постановление № 4 от 23.12.1968 година на Пленума на ВС, съдът да
достигне до извода, че справедливият размер е по-висок от претендирания от
ищците и да го намали съгласно чл.51, ал. 2 от ЗЗД при наличие на
основания за това. В случая не сме изправени пред такава хипотеза.
На първо място следва да се посочи, че ищците не са изложили
никакви доводи за неправилност на решението в частта, с която са
определени размерите на обезщетенията им за неимуществени вреди по
справедливост, преди тяхното намаляване с 30%, колкото е приетото
съпричиняване, а във въззивното производство съдът е ограничен от
посоченото в жалбата съгласно чл. 269, изречение второ от ГПК.
За пълнота следва да се посочи, че след преценка на доказателствата,
събрани по делото и установените с тях конкретни обстоятелства, свързани с
отношенията между двете ищци и техния починал баща и с болките и
страданията, които им е причинила неговата смърт, съдът намира, че
определените обезщетения съответстват на принципа за справедливост по чл.
52 от ЗЗД, както и на размерите, които са присъждани от съдилищата при
смърт на родител към меродавния момент – месец юли 2020 година, респ. че
не са налице основания за определяне на обезщетения в по-високи размери
по настоящото дело.
Към момента на смъртта си ДА е бил на 64 години, Ф. А. – на 43
години и Ф. А. – на 42 години. Двете ищци са имали свой собствен живот от
дълги години, живели са в различни населени места – Ф. А. в село Г. С., а Ф.
А. – в село Р., докато техният баща е живял в град С.. Освен двете ищци,
които са еднокръвни сестри, починалият ДА има още четири деца, които са
еднокръвни братя и сестри на ищцата Ф. Д. А..
От свидетелските показания на разпитаните в първоинстанционното
10
производство свидетели Д. Д. и Г. М. се установява, че и двете ищци имат
свои собствени семейства и навършили пълнолетие деца, че контактите
между тях и баща им не са били постоянни, а са осъществявани по няколко
пъти в годината, когато или ДА е пътувал до населените места, в които
живеят дъщерите му, или те са го посещавали. Според свидетеля Д. Ф. А. не
разчитала на помощта на баща си, тя имала работно семейство. След смъртта
на баща си тя станала малко по-унила, преди това била по-разговорлива.
От показанията на свидетелката М. е видно, че контактите между ДА
и Ф. А. са били малко по-интензивни, ДА прекарвал по няколко месеца през
лятото при дъщеря си, за да й помага при розобера, когато идвал, носел пари
и подаръци за нея и децата . Освен това при развода между родителите на Ф.
А. тя първоначално останала при своя баща ДА и живяла при него около 11
години, но след това се върнала при майка си в село Х. Д., тъй като втората
жена на баща й не я искала. След като се омъжила, Ф. А. се преместила в
селото на съпруга си – Р.. Свидетелката М. установява също, че Ф. А. е
приела тежко смъртта на своя баща, плачела, мислела, че той все още е жив и
че ще отиде да й помага, изпълнявала всички необходими ритуали след
смъртта му.
Въз основа на преценката на събраните по делото доказателства,
обсъдени по-горе, въззивният съд намира, че определените размери на
обезщетенията от 140 000 лева за Ф. А. и 150 000 лева за Ф. А. са
справедливи, съобразени с конкретните обстоятелства, установени по делото.
Доказателствата не дават основание за определяне на обезщетения над тези
размери. При намаляване на посочените размери на основание чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД поради съпричиняването с 30 %, дължимите обезщетения са в размер на
98 000 лева за Ф. А. и 105 000 лева за Ф. А., които се дължат ведно със
законната лихва от датата на сезиране на застрахователя с претенциите на
двете ищци за заплащане на застрахователно обезщетение – 09.11.2020
година, до окончателното им изплащане.
Първоинстанционното решение е в този смисъл. Липсва основание за
отмяната му в отхвърлителната част и за постановяване на ново решение по
същество, с което на двете ищци да се присъдят допълнителни обезщетения
за неимуществени вреди от смъртта на техния баща, над тези, присъдени с
решението на ОС – Стара Загора.
11
При неоснователност на въззивната жалба ищците дължат на
ответника „Д. О.“ АД направените във въззивното производство разноски.
Претендирани са разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът
има право на такова съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, доколкото пред
въззивната инстанция е представляван от юрисконсулт. Съдът определя
дължимото юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 37 от Закона за
правната помощ във връзка с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, в размер на 360 лева. Тази сума следва да му бъде заплатена
от двете жалбоподателки.
Във въззивното производство съдът е сезиран и с частна жалба вх. №
7319/09.06.2023 година, подадена от адвокат П. К. – пълномощник на ищците
Ф. Д. А. и Ф. Д. А., срещу определение № 327/12.05.2023 година, постановено
по т. дело № 1214/2021 година на ОС – Стара Загора, постановено в
производство по чл. 248 от ГПК.
С цитираното определение е оставена без уважение молба вх. №
3237/10.03.2023 година на адвокат П. К. за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, съдържаща искане да
й се присъди допълнително адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 5490 лева с ДДС за осъществената
безплатна правна помощ на Ф. Д. А. и в размер на още 5346 лева с ДДС за
осъществената безплатна правна помощ на Ф. Д. А.. В молбата по чл. 248 от
ГПК се поддържа, че размерите на адвокатското възнаграждение следва да
бъдат определени съобразно разпоредбите на Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждение след изменението, обнародвано с
ДВ бр. 88/04.11.2022 година, влязло в сила преди приключване на устните
състезания в първоинстанционното производство. Има и искане за
присъждане на допълнително възнаграждение на основание чл. 7, ал. 9 от
Наредба № 1 за три съдебни заседания, тъй като по делото са насрочени и
проведени общо пет съдебни заседания.
Срещу частната жалба не е подаден писмен отговор от „Д. О. з.“ ЕАД.
Въззивният съд намира, че частната жалба срещу определението по чл.
248 от ГПК е допустима.
12
Адвокат К. е осъществила безплатна правна помощ на двете ищци Ф.
Д. А. и Ф. Д. А. в първоинстанционното производство въз основа на два
договора за правна помощ и съдействие, съответно от дати 04.08.2020 година
и от 28.07.2020 година, в които изрично е отразено, че адвокатската помощ се
оказва безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата – на
материално затруднени лица.
В този случай съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се
определя от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 и се осъжда другата страна да го заплати.
Първият спорен въпрос е дали адвокатското възнаграждение на
адвокат К. следва да бъде определено съобразно разпоредбите на Наредба №
1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения преди или след
изменението, обнародвано в ДВ бр. 88/04.11.2022 година, в сила от 08.11.2022
година.
Договорите за правна помощ и съдействие са сключени преди
изменението на Наредбата. Адвокат К. обаче реално е предоставяла
безплатна правна помощ на ищците в първоинстанционното производство и
след влизане в сила на изменението на Наредба № 1, обнародвано в ДВ бр.
88/2022 година от 04.11.2022 година, доколкото последното съдебно
заседание, в което са събирани доказателства и е даден ход на устните
състезания, е проведено на 14.12.2022 година. С оглед на това при
определяне на възнаграждението от съда със съдебния акт, с който
приключва производството пред първата инстанция, следва да бъде
приложена Наредба № 1 с измененията, обнародвани в ДВ бр. 88/2022 година.
Трайноустановена е практиката на ВКС, че отговорността за разноски се
урежда от действащия закон, тя е материалноправен институт, по отношение
на който изменението на нормативния акт относно размерите на адвокатските
възнаграждения няма обратно действие. В случаи като настоящия обаче, със
самия договор за правна помощ не се определя размер на възнаграждението,
а само се постига съгласие правната помощ да бъде предоставена безплатно.
Определянето на възнаграждението е правомощие на съда, което той
упражнява при приключване на производството пред съответната инстанция,
прилагайки действащите към този момент разпоредби на наредбата. В тази
13
хипотеза не става дума за обратно действие на материалноправни норми, а за
прилагане на действащите норми към момента на упражняване на
правомощието на съда да определи размера на адвокатското възнаграждение.
Единият от субективно съединените искове – този на Ф. Д. А., е с цена
150 000 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
определен на основание чл. 7, ал.2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е 10650 лева без ДДС. С 20% ДДС,
колкото се дължи в случая, тъй като адвокат К. е регистрирана по ЗДДС,
размерът е 12780 лева. От тях с оглед изхода на спора пред първата инстанция
ответникът „Д. О.“ АД й дължи адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, с включен ДДС, в размер на 8946 лева. С
първоинстанционното решение са присъдени 4356 лева за оказаната
безплатна правна помощ на Ф. Д. А., поради което то следва да бъде
изменено, като се присъди допълнително възнаграждение в размер на 4590
лева с ДДС.
Въззивният съд намира за неоснователно искането на адвокат К. за
присъждане на допълнителни възнаграждения на основание чл. 7, ал. 9 от
Наредба № 1 за осъществена защита по дело с повече от две съдебни
заседания. В случая не са налице условията на цитираната законова
разпоредба. В първоинстанционното производство са проведени общо четири
съдебни заседания, като адвокат К. е участвала реално само в първото от тях –
това на 27.04.2022 година чрез преупълномощен от нея адвокат. В следващите
две съдебни заседания на 23.06.2022 година и на 12.10.2022 година адвокат К.
не се е явявала лично, като е пуснала молби за отлагане на делото поради
непредставяне на допусната експертиза. В тези съдебни заседания не са
извършвани никакви други процесуални действия, освен отлагане на делото,
за да се осигури възможност за изготвяне на експертизата. Участието на
адвокат К. в последното проведено по делото съдебно заседание – на
14.12.2022 година, е чрез подробно писмено становище по доказателствата и
по съществото на спора. Т.е. процесуални действия са извършвани и
подробни становища по исковете и доказателствата са изразявани в две от
общо четирите съдебни заседания. Поради това не следва да се присъждат
допълнителни възнаграждения на основание чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1.
Горните съображения, касаещи липсата на основание за приложение
14
на разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения важат и по отношение на осъществената
безплатна правна помощ на ищцата по другия субективно съединен иск - Ф.
Д. А.. Този иск е с цена 140 000 лева. Минималното адвокатско
възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е 10250 лева без ДДС,
или 12300 лева с ДДС. От тях с оглед изхода на спора адвокат К. има право на
възнаграждение с ДДС в размер на 8610 лева. Първоинстанционното
решение, с което е присъдено възнаграждение по този иск в размер на 4164
лева, следва да бъде изменено, като се присъди допълнително такова от 4446
лева с включен ДДС.
Произнасянето на въззивният съд по частната жалба срещу
определението по чл. 248 от ГПК, макар и съдържащо се в диспозитива на
решението, има характер на определение и подлежи на обжалване пред ВКС
с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, за
разлика от самото решение, което подлежи на обжалване в едномесечен срок.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 59 от 15.02.2023 година, постановено по
т. дело № 1214/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО:
-е отхвърлен искът на Ф. Д. А., ЕГН ********** от с. Р., ул. С. № *,
срещу ,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. В., № **, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на нейния баща Д. А. А., настъпила в резултат на ПТП от
22.07.2020 г., в размера над 105 000 лева до претендираните 150 000 лева по
частичен иск за общата сума от 200 000 лв., ведно със законната лихва от
09.11.2020 година до окончателното изплащане на сумата;
- е отхвърлен искът на Ф. Д. А., ЕГН **********, от с. Г. С., ул. „Б.“ №
8, срещу ,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.
С., бул. В., № **, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на нейния баща Д. А. А., настъпила в резултат на ПТП от
15
22.07.2020 г., в размера над 98 000 лева до претендираните 140 000 лева по
частичен иск за общата сума от 200 000 лв., ведно със законната лихва от
09.11.2020 година до окончателното изплащане на сумата;
ОСЪЖДА Ф. Д. А., ЕГН ********** и Ф. Д. А., ЕГН **********, да
заплатят на ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата от 360 лева разноски за
въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ОТМЕНЯ определение № 327 от 12.05.2023 година, постановено по т.
дело № 1214/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора в
производство по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба вх. №
3237/10.03.2023 година на адвокат П. К. за изменение на решение №
59/15.02.2023 година в частта за разноските, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
Изменя решение № 59/15.02.2023 година, постановено по т. дело №
1214/2021 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта за
разноските, като:
ОСЪЖДА ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на адв. П. К. от САК,
със съдебен адрес: гр. К., ул. С. ****** допълнително адвокатско
възнаграждение в размер на 4590 лева с ДДС, наред с присъдените с
решението 4 356 лева с ДДС / или общо 8946 лева/ за оказана безплатна
правна помощ на ищцата Ф. Д. А., ЕГН **********, в производството пред
ОС – Стара Загора, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА ,,Д. - О.“ ЕАД, ЕИК *****, да заплати на адв. П. К. от САК,
със съдебен адрес: гр. К., ул. С. ****** допълнително адвокатско
възнаграждение в размер на 4446 лева с ДДС, наред с присъдените с
решението 4164 лева с ДДС / или общо 8610 лева/ за оказана безплатна
правна помощ на ищцата Ф. Д. А., ЕГН **********, в производството пред
ОС – Стара Загора, съразмерно с уважената част от иска.
Решението в тази му част, имащо характер на определение, подлежи на
обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17