№ 1160
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-21 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Свилен Станчев
при участието на секретаря Снежана Ат. Апостолова
като разгледа докладваното от Свилен Станчев Гражданско дело №
20221100109135 по описа за 2022 година
прецени:
Делото е образувано по предявени от Б. Н. Т. срещу Прокуратурата на
Р. България обективно съединени при евентуалност осъдителни искове с
правно основание чл. 225 ал. 1 от Закона за съдебното власт, за заплащане на
обезщетение на основание освобождаването на ищеца от длъжност прокурор
във ВКП, и съединени с тях искове с правно основание чл. 86 ЗЗД за
заплащане на законна лихва върху претендираните по главния и евентуалния
искове суми.
Ищецът Б. Н. Т. чрез процесуалния си представител излага, че е бил
освободен от длъжността прокурор с ранк прокурор във ВКП/ВАП, с място
на работа Прокуратура на Р. България/Върховна касационна
прокуратура/магистрати във ВКП/отдел 02 Досъдебен, считано от 03.12.2019
г., на основание чл. 165 ал. 1 т. 1 ЗСВ (поради навършване на 65 годишна
възраст) и решение на Прокурорската колегия на ВСС по протокол № 36 от
27.11.2019 г. – Заповед № РД-08-1521 от 29.11.2019 г. на главния прокурор. В
заповедта било разпоредено на ищеца да се изплати еднократно парично
обезщетение в размер на 2,6 брутни месечни възнаграждения,
представляваща разликата до 20 брутни месечни възнаграждения. Ищецът
твърди, че е следвало да му бъде изплатено обезщетение в размер на 20
брутни месечни възнаграждения на основание чл. 225 ал. 1 ЗСВ.
Ищецът работел на длъжността прокурор в РП Ивайловград от
30.07.1982 г. до 16.09.1985 г., заместник районен прокурор при СРП от
16.09.1985 г. до 23.11.1987 г., прокурор във Военно-окръжна прокуратура
София, от 22.04.1998 г. до 31.01.2000 г. прокурор във Военно-апелативна
прокуратура и от 01.02.2000 г. до 03.12.2019 г. прокурор във ВКП. При
1
освобождаването му от Военно-апелативна прокуратура ищецът получил
обезщетение в размер на 20 098,39 лева. Според ищеца това обезщетение е
различно по своя характер от дължимото по чл. 225 ал. 1 ЗСВ – то било
изплатено на основание чл. 237 ал. 1 от ЗОВСРБ не като брой заплати, а като
общ размер на парично обезщетение. Тъй като обезщетението, получено през
2000 г., било за освобождаването на ищеца от кадрова военна служба, то не е
следвало да се приспада от дължимия брой заплати по ЗСВ. Ищецът оспорва
и начина, по който е преизчислено в счетоводството на ответника
обезщетението, получено през 2000 г., което е следвало да бъде приравнено
на 9,6 заплати, а не на 17,5 заплати, както е направено изчислението. На
основание тези доводи, ищецът определя дължимото му се от ответника
обезщетение на 139 800 лева, равняващо се на 20 брутни месечни
възнаграждения, и при евентуалност на 10,4 заплати.
На основание изложените обстоятелства, в исковата молба и
уточнението с вх. № 76968 от 16.11.2022 г. са направени искания до съда да
осъди ответника Прокуратура на Р. България да заплати на ищеца Б. Н. Т.
следните суми:
- по предявения главен иск, сумата от 139 800 лева претендирано
обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения;
- сумата от 38 910,99 лева законна лихва върху главницата от 139 800
лева, за периода от 03.12.2019 г. до 30.08.2022 г.;
- при условията на евентуалност, сумата от 72 711,60 лева,
претендирано обезщетение в размер на 10,4 брутни работни заплати;
- сумата от 20 238,07 лева законна лихва върху претендираната при
евентуалност главница от 72 711,60 лева, за периода от 03.12.2019 г. до
30.08.2022 г.
Ответникът Прокуратура на Р. България оспорва исковете със следните
възражения:
- възражение за еднократния характер на обезщетението при
прекратяване на служебното правоотношение според действалата нормативна
уредба към датата на прекратяване и произтичащото от това според ответника
приспадане на предходно получено обезщетение при последващо
освобождаване от длъжност;
- възражение за начина на определяне на първоначалното обезщетение,
което представителят на ответника приема като равняващо се на 17,399 броя
брутни месечни възнаграждения, изчислени според броя прослужени години,
размера на заплатата при освобождаването на ищеца през 2000 г. и
коригиращия коефициент от 1,45 по чл .237 ал. 1 от ЗОВСРБ;
- възражение за изплатено на ищеца обезщетение при освобождаването
му от кадрова военна служба през 2000 г. като прокурор във Военно-
апелативна прокуратура, което според представителя на ответника е
изплатено на ищеца в качеството му на прокурор, независимо че е бил
военнослужещ и на длъжност в Министерството на отбраната;
- възражение срещу коректността на периода, за който се претендира
законна лихва по главния и евентуалния иск.
2
Съдът като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, прие от фактическа и правна страна следното:
По делото няма спор относно фактите. Прието е за безспорно
установено с доклада на съда, че ищецът Б. Н. Т. е заемал длъжности
прокурор във Военноокръжна прокуратура София от 23.11.1987 г. до
21.04.1998 г., и прокурор във Военноапелативна прокуратура от 22.04.1998 г.
до 31.01.2000 г. Безспорно е установено, че ищецът е получил обезщетение в
размер на 20 098,39 лева при освобождаването му от Военноапелативна
прокуратура през 2000 г. Не се спори и че на ищеца било определено
обезщетение в размер на 2,6 брутни месечни възнаграждения при
освобождаването му като прокурор във ВКП на 03.12.2019 г. Безспорно е и
изплащането на ищеца на обезщетение по чл. 225 ЗСВ в общ размер 18 117,90
лева. В съдебно заседание страните са заявили, че не спорят и съдът е приел
за безспорно, че при прекратяване на служебното му правоотношение на
03.12.2019 г. брутното трудово възнаграждение на ищеца е било в размер
6991,50 лева.
Спорният въпрос е при прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца на 03.12.2019 г., от дължимото парично обезщетение по чл. 225 ал. 1
ЗСВ следвало ли е да се приспадне полученото парично обезщетение със
заповед № 44 от 28.05.2000 г. при повишаването на ищеца от длъжност
прокурор във Военноапелативна прокуратура в длъжност прокурор във ВКП
и последвалото го освобождаване на ищеца от кадрова военна служба със
заповед № КВ-421 от 08.03.2000 г. на министъра на отбраната. Според
представителя на ищеца, основанията за изплащане на двете обезщетения са
различни – предходното обезщетение е било изплатено при освобождаването
на ищеца като кадрови военнослужещ в Министерството на отбраната и не
следва да се приспада от дължимото обезщетение по реда на чл. 225 ал. 4
ЗСВ. Според представителя на ответника, стажът на ищеца във военните
прокуратури се приравнява на стаж в органите на съдебната власт,
предходното обезщетение по реда на ЗОВСРБ е било получено от ищеца за
прослужено време на длъжността прокурор и следва да се приспадне от
обезщетението, дължимо при прекратяване на служебното правоотношение.
Статусът на ищеца като магистрат към дата 08.03.2000 г. е бил предмет
на уредба в отменения Закон за съдебната власт (обн. ДВ бр. 59 от 22.07.1994
г., отм. ДВ бр. 64 от 07.08.2007 г.) в редакцията на закона след изменението
обн. ДВ бр. 38 от 09.05.2000 г. Положението му като военнослужещ е било
уредено в чл. 124 ал. 2 ЗСВ (отм.) и в отменения Закон за отбраната и
въоръжените сили (обн. ДВ бр. 112 от 27.12.1995 г., отв. ДВ бр. 35 от
12.05.2009 г.), редакцията след изменението, обн. ДВ бр. 69 от 03.08.1999 г.
Безспорно, като прокурор във Военно-окръжна прокуратура от 23.11.1987 г.
до 21.04.1998 г., прокурор във Военно-апелативна прокуратура от 22.04.1998
г. до 31.01.2000 г. и прокурор във ВКП до 03.12.2019 г., по силата отменения
Закон за съдебната власт и действащия ЗСВ, от 25.07.1994 г. до 03.12.2019 г.
ищецът е имал качеството си на магистрат. Като прокурор във Военно-
окръжна прокуратура и прокурор във Военно-апелативна прокуратура, той е
бил независим от военните органи, съгласно чл. 113 ал. 2 ЗСВ (отм.). Стажът
3
му в тези учреждения безспорно има характер на стаж в органите на
съдебната власт. Същевременно ищецът, в качеството си на прокурор във
Военно-окръжна прокуратура и Военно-апелативна прокуратура, е бил на
кадрова военна служба, съгласно чл. 37 ал. 2 ЗОВСРБ (отм.), от която е бил
освободен със заповед № КВ-421 от 08.03.2000 г. на министъра на отбраната
(цитирана в заповед № 44 от 29.05.2000 г. на Военно-апелативния прокурор –
л. 18). Стажът му в тези учреждения има характер и на прослужени години на
кадрова военна служба по смисъла на чл. 237 ал. 1 ЗОВСРБ. В конкретния
случай, от значение за спорния въпрос е не дали ищецът към 08.03.2000 г. е
имал качеството на магистрат или на военнослужещ (безспорно той е имал и
двете качества), а в кое от двете качества – на магистрат, или на
военнослужещ, той е получил обезщетението, което му е определено със
заповед № 44 от 29.05.2000 г. на военно-апелативния прокурор.
Според чл. 139г от ЗСВ (отм.) в редакцията, действаща към 29.05.2000
г., при прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране
съдията, прокурорът и следователят, който е работил през последните десет
години в системата на съдебната власт, има право на обезщетение в размер
брутното трудово възнаграждение за двадесет месеца. Съгласно цитираната
разпоредба в тази редакция, основанието за възникване право на обезщетение
по Закона за съдебната власт е било единствено прекратяване на трудовото
правоотношение при пенсиониране. Впоследствие чл. 139г ЗСВ (отм.) е бил
изменен (ДВ бр. 74 от 2002 г.), като с нова ал. 1 е прието, че правото на
обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение възниква
независимо от основанието. Но към датата, на която ищецът е бил освободен
от кадрова военна служба със заповед № КВ-421 от 08.03.2000 г. на
министъра на отбраната (цитирана в заповед № 44 от 29.05.2000 г.), е била в
сила редакцията на чл. 139г ЗСВ (ДВ бр. 133 от 11.11.1998 г.) преди
изменението от 2002 г., според която единствено прекратяването на
трудовото правоотношение поради пенсиониране на магистрата е било
основание за изплащане на обезщетение. Не се спори по делото, че по време
на освобождаването си от кадрова военна служба ищецът не е бил
пенсиониран, а е бил повишен в длъжност прокурор във ВКП. Поради това,
към датата на освобождаване от кадрова военна служба 08.03.2000 г., за
ищеца не е възникнало право на обезщетение по ЗСВ (отм.) и не е имало
основание за изплащане на такова обезщетение. Право на обезщетение към
дата 08.03.2000 г. за ищеца е могло да възникне единствено по силата на чл.
237 ал. 1 от отменения ЗОВСРБ, на основание освобождаването на ищеца от
кадрова военна служба. Това право на обезщетение е възникнало за ищеца в
качеството му само и единствено на военнослужещ, а не в качеството му на
магистрат, защото към дата 08.03.2000 г. ищецът като магистрат не е имал
право на обезщетение, по арг. от чл. 139г (редакция към тази дата) от ЗСВ
(отм.). След като ищецът е получил обезщетението по силата на заповед № 44
от 29.05.2000 г. не в качеството си на магистрат, а за освобождаването си от
военно служба, не е имало основание за приспадане на обезщетението по чл.
237 ал. 1 ЗОВСРБ (отм.), получено от ищеца на основание заповед № 44 от
29.05.2000 г., от обезщетението по чл. 225 ал. 1 от действащия ЗСВ (редакция
4
ДВ бр. 49 от 2018 г.), на което е имал право ищецът при освобождаването му
от длъжност прокурор във ВКП на 29.11.2019 г.
Горните съображения обуславят правния извод на съда, че при
прекратяването на служебното си правоотношение на 03.12.2019 г. ищецът е
имал право на обезщетение по чл. 225 ал. 1 ЗСВ в размер на толкова брутни
възнаграждение, колкото прослужени години има в органите на съдебната
власт, но не повече от 20. Ищецът е имал общо 37 години 5 месеца и 3 дни
прослужени години в органите на съдебната власт. Той е придобил право на
обезщетение в размер на 20 брутни месечни възнаграждения към датата на
освобождаването му от длъжност 03.12.2019 г. Брутното му месечно
възнаграждение към тази дата е било 6991,50 лева. Общият размер на
дължимото обезщетение по чл. 225 ал. 1 ЗСВ е 139 830 лева. По делото е
безспорно установено, че ответникът е заплатил на ищеца обезщетение по чл.
225 ЗСВ в размер на 18 177,90 лева. Дължимото от ответника на ищеца
обезщетение до пълния размер на 20 брутни месечни възнаграждения е
121 652,10 лева. Предявеният главен иск е основателен до този размер. В
останалата част до предявения размер от 139 800 лева искът следва да се
отхвърли.
Искът с правно основание чл. 86 ЗЗД е частично основателен.
Изискуемостта на обезщетението настъпва при освобождаване на ищеца от
длъжност по аргумент от редакцията на чл. 225 ал. 1 ЗСВ. Страните не
уточняват датата, на която е заплатено обезщетението от 18 177,90 лева,
поради което съдът приема, че сумата е изплатена на 12.10.2020 г., която е
датата на издадения от ответника документ (л. 20). За периода от 03.12.2019 г.
до 12.10.2020 г. ответникът дължи на ищеца законна лихва върху сумата от
139 800 лева, която законна лихва е в размер на 12 232,51 лева. За периода от
13.10.2020 г. до датата, предхождаща предявяването на исковата молба –
29.08.2022 г., ответникът дължи законна лихва върху сумата от 121 652,10
лева. Размерът на законната лихва за този период е 23 181,49 лева. Общият
размер на дължимата законна лихва е 35 414 лева. Искът с правно основание
чл. 86 ЗЗД е основател до този размер. В останалата част до предявения
размер от 38 910,99 лева искът следва да се отхвърли.
Ответникът дължи на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1760 лева, според уважената част от исковете. Съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника в размер на 450 лева,
от които ищецът следва да заплати на ответника 54 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България гр. София, ЕИК
*********, адрес: гр. София бул. Витоша” № 2 да заплати на Б. Н. Т. ЕГН
**********, адрес: гр. София ул. **** сумата от 121 652,10 лева (сто
двадесет и една хиляди шестстотин петдесет и два лева и десет стотинки)
неплатена част от обезщетение, дължимо при освобождаване на Б. Н. Т. от
5
длъжност прокурор във ВКП на 03.12.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба 30.08.2022 г. до окончателното
изплащане, като отхвърля предявения иск с правно основание чл. 225 ал. 1 от
Закона за съдебната власт над тази сума до предявения размер от 139 800
лева.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България гр. София да заплати
на Б. Н. Т. сумата от 35 414 (тридесет и пет хиляди четиристотин и
четиринадесет) лева, от която 12 232,51 лева законна лихва върху сумата от
139 800 лева за периода от 03.12.2019 г. до 12.01.2020 г., и 23 181,49 лева
законна лихва върху сумата от 121 652,10 лева за периода от 13.10.2020 г. до
29.08.2022 г., като отхвърля предявения иск с правно основание чл. 86 ал. 1
ЗЗД в частта му над 35 414 лева до предявения размер от 38 910,99 лева.
Осъжда Прокуратура на Република България гр. София да заплати на
Б. Н. Т. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1760 лева.
Осъжда Б. Н. Т. да заплати на Прокуратура на Република България гр.
София юрисконсултско възнаграждение в размер на 54 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6