Р Е Ш Е Н И Е №262653
20.12.2021 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР Р.
при секретаря Катя Грудева, като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 14834/2020 г. по описа на същия съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК –
решение по исково производство.
Иск на Г.М.П., ЕГН **********,***, против „Ай
Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1463 ,
район Триадица , бул. „Витоша„ № 146, да
се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сума от 618.78 лева, като
недължимо платено възнаграждение по недействителен договор за предоставяне на поръчителство между страните от дата *********.
Твърденията в исковата молба са, че между П.
и третото на спора лице „Кредисимо „ АД имало договор за паричен заем под № *******,
сключен на ****** година. По силата на договора, П. получил назаем сума от 1400
лева, който следвало да върне ведно със възнаградителна лихва, при фиксиран годишен процент на кредиторовото
възнаграждение по заема в размер на 41.24 % и
посочен в договора годишен процент на разходите от 50 %. Освен така
договорените плащания , „Кредисимо „ АД
претендирало и заплащане на допълнително вземане в размер от 1000 лева ,
което се дължало на ответника като възнаграждение по договор за поръчителство
от същата дата. Твърди се обаче, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основанието по чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 от
същия закон, тъй като в него не били
вписани както общата дължима от П. сума , така и годишния процент на
разходите по договора. Отделно са изложени доводи , че е нищожна поради
заобикаляне на добрите нрави клаузата в договора, с която е определен размер на възнаградителната лихва по него от
40 %“ на годишна база , тъй като този размер надхвърля повече от три пъти
размера на законната лихва за забава. Релевира се и нищожност на договора за
поръчителство , тъй като П. не дал съгласие за такъв договор и такъв не бил
подписван от него; договорът за поръчителство бил недействителен и поради това
, че главното задължение не съществувало.
Предвид твърдяната недействителност на двата
договора или клаузата за размера на
възнаграждението, е искано от съда да постанови решение, с което да осъди
ответното дружество да върне на ищеца сума от 50 лева, недължимо платена като
възнаграждение на поръчителя по договора
за поръчителство, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаването на исковата молба - 09.11.2020г до окончателното изплащане. Иска се
и присъждане на разноските по спора , а
на процесуалния представител на ищеца –
и хонорар по чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В хода на производството
пред първоинстанционния съд , но преди устните състезания , размерът на претенцията е увеличен и се иска да се осъди ответното дружество да
заплати на ищеца сума от 618.78 лева недължимо платена по същия договор.
Ответникът оспорва иска, отрича нарушение на
чл. 11 от ЗПК , отрича и основание за
нищожност на договорите за потребителски кредит или поръчителство, или отделни
клаузи от тях. Моли исковете да бъдат отхвърлени, и да му се присъдят
направените разноски.
Вещото лице по проведената счетоводна
експертиза дава заключение , че П. е получил по договора за потребителски
кредит № *******/*******г. сумата от 1400 лева , като е върнал на „Кредисимо „
АД общо 1138 лева , с които е погасил 408.91 лева от главницата , 206.31 лева
от договорната лихва ,7.13 лева обезщетения за забава и 515.65 лева от
възнаграждението за поръчителство, като последната сума е администрирана към
гаранта. Задълженията по договора за кредит са погасени предсрочно в пълния си
размер, чрез рефинансиране с ном договор
за кредит със същия кредитодател , под номер *********, като на гаранта са
платени още 101.13 лева , или общо 618.78 лева .
Иск с правно основание в чл.34
от ЗЗД във връзка с чл. 26 ал. 1 предл. ІІІ то , ал. 2, предл. ІІ ро , и
във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит и
чл. 138 ал. 2 изр. І от ЗЗД. Искът е осъдителен, и затова е допустим.
Предвид изложеното от страните и
ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази следното:
Хипотезата на двустранна реституция по
смисъла на чл. 34 от Закона за задълженията и договорите предполага сключването
на недействителен договор и плащане на суми по него.
Сключването на договора за потребителски
кредит с „Кредисимо“ АД , под номер № *******/*********г. не е спорно между страните; то е и доказано,
като на л. 7 от делото има копие от него, а вещото лице дава заключение, че
сумата от 1400 лева е усвоена от П..
Тъй
като договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит , той следва да се подчинява на закрепените там правила
за потребителска защита на кредитополучателите. С оглед датата на сключването
му , приложима е редакцията на ЗПК , обн. ДВ
, изм., бр. 17 от 26.02.2019 г.
Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид
Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.),
в сила от 1 януари 2015 г. според
едниствения член на което , „годишния размер на законната лихва за просрочени
парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на
БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не трябва да надхвърля повече от 50.05 %. В приложеното
под № 1 към договора фигурира годишен процент на разходите от точно 50 %, и общ
размер на всички плащания. С това посочване
формално са изпълнени изискванията на чл. 11 от ЗПК и нищожност на
основанието по чл. 22 от ЗПК не може да бъде установена.
Разпоредбите
на Закона за потребителския кредит обаче „се прилагат и в случаите, когато
между потребителя и кредитора са сключени няколко договора за кредит, …… чието
сключване е с цел или резултат заобикаляне изискванията на закона“ (чл. 3 ). Затова,
и за да постигне законът целите си по чл. 2, той следва да се приложи
и по отношение на договорите, с
които потребител – кредитополучател сключва с трето лице възмезден договор за
„гаранция“ , който договор на практика
съставлява възмездно поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД. Горното важи с
още по – голяма сила тогава, когато кредитодателя и гаранта са свързани по
смисъла на §1 от Търговския закон лица – установява се при справка в търговския регистър, че „Кредисимо“ ЕАД,
ЕИК *********, е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК
*********. След като плащането на тази
гаранция не е обусловено от неизпълнението по договора за потребителски кредит,
а е неизбежно - дължи се и при точно
изпълнение, и с оглед това, че включването на размера на възнаграждението
по договора за гаранция води до годишен
процент на разходите, който ще надвиши законната граница от 50.05 %, договора
за гаранция заобикаля разпоредбата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК и следва да бъде
приет за нищожен в своята цялост.
Тъй като гаранта е , на практика, собственост
на кредитодателя, договорът за гаранция е лишен от предмет и заобикаля и
изискването за добросъвестност, при което е нищожен и поради противоречие с
добрите нрави, след като отсъства годно да поръчителства лице.
Договорът за гаранция / поръчителство е и
неравноправен по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – той води до значително неравновесие между
договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по
договора за кредит. Тук следва да се отбележи и разпоредбата на т. ІV .4 изр.
последно от общите условия на договорите
на „Кредисимо„ АД , според която непредставянето на обезпечение автоматично
води до отказ за сключване на договора, тоест, заобикаля се и разпоредбата на чл. 10 ал. 2 от ЗПК , след
като кредитор и гарант са свързани лица.
Не се споделя обаче довода на ищеца и за
нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата, определяща размера
на кредиторовото възнаграждение. Договорът е сключен на 21.03.2016г., при фиксиран лихвен процент от 41.24 % на
годишна база, със срок от дванадесет месеца, при общ размер на възнаграждението
от 332.08 лева, разсрочено като част от месечната погасителна вноска. Затова и
договорната лихва е част от методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и
участва във формирането на годишния процент на разходите ,който на свои ред е
лимитиран императивно по размера си.
Тоест, възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно регулиран,
макар и опосредено, при което довода за противоречие на размера на
кредиторовото възнаграждение с добрите нрави не може да бъде споделено. Съдът е
запознат с практиката на съдилищата , според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, (решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на
I т. о. на ВКС и др. ), но тази практика е формирана и следвана преди
въвеждането на максимален размер на ГПР в позитивното право.
По
имущественото разместване като елемент на реституцията по чл. 34 от ЗЗД:
Факта на плащането на първите шест вноски е
признат от ответника в отговора му на исковата молба , а вещото лице е дало
заключение, че на гаранта са платени общо 618.78 лева възнаграждение за
поръчителство.Съдът кредитира това заключение и приема да е доказан факта на
имушественото разместване.
Разноските по иска се присъждат в тежест на
ответното дружество , тъй като искът е уважен в пълен размер. Дължи се хонорар на представител на ищеца, на
основание чл. 38 от Закона за адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за
имущественото състояние на ищеца и съдът
не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се
определя да е минималния такъв от 360
лева (дружеството е данъчен субект , регистриран съобразно Закона за данък
„добавена стойност „ ). В полза на ищеца не може да бъде присъден допълнителен
хонорар за явяване в повече от две съдебни заседания, тъй като третото и
последно заседание е проведено с оглед напрвеното във второто такова изменение
на иска по почин на ищеца.
Воден от изложеното и на основание чл.
235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Осъжда
„Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на Г.М.П.,
ЕГН **********,***, сума от 618.78
лева - главница, недължимо платено по
недействителен договор за предоставяне на поръчителство от дата 21.03.2016г.,
възнаграждение на поръчителя, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаването на исковата молба - 09.11.2020г до окончателното изплащане.
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1463,
район Триадица, бул. „Витоша„ №
146, да заплати на Г.М.П., ЕГН **********,***, сумата от 190
лева разноски по делото
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1463,
район Триадица, бул. „Витоша„ №
146, да заплати на адвокатско дружество „Г. „ , БУЛСТАТ **********, със
седалище и адрес на дейност в ****************„ ** ет. * офис *, сумата от 360
лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ