№ 11079
гр. София, 08.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело
№ 20231110156443 по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 1 788,14 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017 г., с
краен срок за изпълнение – 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 11.08.2023 г. до окончателното плащане; 459,17 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.10.2017 до 31.12.2018 г.,
както и 1 047,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 02.10.2017 г. до
08.08.2023 г., за които суми по ч. гр. дело № 45187/2023 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.08.2023 г.
Ищецът А твърди, че между К и ответницата Т. Т. И. е сключен договор за
потребителски паричен кредит № 647978 от 02.10.2017 г. по електронен път по силата на
ЗПФУР, а именно: като част от системата за предоставяне на финансови услуги от
разстояние на кредитодателя чрез отправяне на предложение чрез използване на средства за
комуникация. Сочи, че на кредитополучателя е предоставена цялата изискуема от закона
информация в т. ч. и Общите условия при спазване на изискванията на ЗПК. Твърди, че по
силата на договора ответницата е получила сумата от 2 000 лв., която е следвало да върне
чрез 15 броя вноски от по 172,87 лв. всяка, в срок до 31.12.2018 г., съгласно погасителен
план, представляващ Приложение № 1 към него, при фиксиран лихвен процент от 41,24 % и
годишен процент на разходите (ГПР) от 50 %. Допълва още, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. и Приложение № 1 към него К е прехвърлил в
полза на ищеца вземанията си по договора срещу ответницата в общ размер на 3 294,99 лв.,
която е била уведомена за извършената цесия с имейл от 01.04.2021 г., с което обосновава
активната си материалноправна легитимация да претендира процесните вземания. Поддържа
още, че ответницата е неизправна страна по договора за потребителски кредит, тъй като до
изтичане на крайния срок на договора – 31.12.2018 г. не е върнала заемната сума по него.
Претендира и разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата Т. Т. И. не е подала отговор на исковата
молба. С възражението по чл. 414 ГПК заявява, че се намира в тежко финансово положение,
поради което е в невъзможност да заплати исковите суми. С уточнителна молба от
04.10.2023 г. (жалба) оспорва същите, считайки ги за погасени по давност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представения договор № 947978/02.10.2017 г. и Приложение № 1 към него се
установява, че на посочената дата е сключен договор за потребителски кредит, по силата на
който К, в качеството на кредитодател, се е задължил да предостави на Т. Т. И., в качеството
на кредитополучател, кредит в размер на 2 000 лв., срещу поемане от нейна страна на
насрещно задължение за връщане на същия в срок до 31.12.2018 г. съгласно погасителен
план. Уговорено е сумата да се изплаща посредством 15 броя месечни погасителни вноски
всяка в размер от по 172,87 лв., като кредитополучателят дължи и годишен лихвен процент
в размер на 41,24 % при годишен процент на разходите от 50,00 %, при което общият размер
на всички плащания възлиза на сумата от 2 593,05 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1 от договора като условие за пораждане на действието му
и усвояване на сумата по него е предвидено предоставянето на поръчителство от одобрено
от К юридическо лице в срок от 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредита.
В договора за предоставяне на кредит потребителят е индивидуализиран чрез
посочване на трите му имена, ЕГН, номер на лична карта, постоянен и настоящ адрес.
Като писмено доказателство по делото са представени и приети още общи условия за
предоставяне на кредити на К, приложими към договорите за предоставяне на
потребителски кредит.
Представена е разписка за извършено плащане № 2000000135792035/02.10.202017 г.,
удостоверяваща нареден от страна на К в полза на Т. Т. И. паричен превод в размер на
887,90 лв., както и справка – извлечение от системата на К по договор № 947978, според
която чрез „Изипей“ АД в полза на Т. Т. И. е заплатена сумата от 887,90 лв. с посочено
основание на превода „отпусната сума по нов заем“, както и сумата от 1 112,10 лв. с
посочено основание на превода „погасяване на задължения по стар заем с отпусната сума по
нов заем“.
В изпълнение на клаузата на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1 от договор за потребителски кредит
№ 947978 от 02.10.2017 г. между А, в качеството на поръчител, и ответницата Т. Т. И., в
качеството на потребител, е сключен договор за предоставяне на поръчителство от
02.10.2017 г., ведно с Приложение № 1 към него, по силата на който поръчителят се
задължава да сключи договор за поръчителство с К, по силата на който да отговаря пред
него солидарно с потребителя за изпълнението на всички негови задължения, възникнали
съгласно договор за потребителски кредит с отпусната сума от 2 000 лв. и краен срок на
погасяване – 31.12.2018 г., срещу което потребителят дължи месечно възнаграждение в
размер от по 113,17 лв., или общо за периода на действие на договора за кредит /15 месеца/ -
сумата от 1 697,55 лв.
В изпълнение на договора за предоставяне на поръчителство от 02.10.2017 г. е
сключен и договор за поръчителство от 02.10.2017 г. между К и А, по силата на който
кредитодателят се е задължил да отговаря солидарно с ответницата за изпълнение на
задълженията , произтичащи от договор за потребителски кредит с отпусната сума от 2 000
лв. и краен срок на погасяване – 31.12.2018 г.
По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.03.2021 г.
сключен между К, наречен в договора „Цедент 1“, А, наречен в договора „Цедент 2“ и А,
наречен в договора „Цесионер“, „Цедент 1“ продава в полза на цесионера свои парични
2
вземания, произтичащи от просрочени и незаплатени договори за кредит на физически лица,
сключени между „Цедент 1“ в качеството на кредитодател и физическите лица, в качеството
им на кредитополучатели, индивидуализирани в Приложение № 1 към договора, които към
23.02.2021 г. са в размер на 1 217 129,93 лв. По силата на договора „Цедент 2“ продава
възмездно на цесионера свои парични вземания, произтичащи от встъпване на поръчителя А
в правата на първоначалния кредитор по просрочени и неизплатени договори за кредит на
физически лица, сключени между първоначалния кредитор „Цедент 1“ като кредитодател и
физическите лица – кредитополучатели, както и вземанията на „Цедент 2“ по договорите за
предоставяне на поръчителство по потребителски кредити на К, ведно с техните
привилегии, обезпечения и другите им принадлежности, включително и с начислените
лихви. Предвидено е още, че вземанията на „Цедент 1“ са посочени в Приложение № 1 към
договора, а вземанията на „Цедент 2“ са индивидуализирани в Приложение № 1 към него,
които към 23.02.2021 г. са в размер на 11 494 818,60 лв. Уговорено е, че Приложение № 1 се
изготвя и подписва на хартиен носител от двете страни при сключване на договора и
съдържа поотделно описание на вземанията на „Цедент 1“ за всеки отделен договор за
потребителски кредит, вземанията на „Цедент 2“, произтичащи от встъпване на поръчителя
А в правата на първоначалния кредитор по просрочени и неизплатени договори за кредит на
физически лица, сключени между първоначалния кредитор „Цедент 1“ като кредитодател и
физическите лица – кредитополучатели, както и вземанията на „Цедент 2“. Изрично е
посочено, че прехвърлянето и фактическото предаване на вземанията, предмет на договора,
настъпва с подписването му. Отразено е, че неразделна част от договора за цесия са
Приложение № 1 – списък на индивидуализираните и прехвърлени вземания, Приложение
№ 2 – приемно-предавателен протокол, Приложение № 3 – пълномощно в полза на
цесионера за уведомяване на длъжниците по прехвърлените вземания съгласно чл. 99 ЗЗД и
Приложение № 4 – Рамков договор за поръчителство между между „Цедент 1“ и „Цедент 2“,
ведно с приложенията и анексите към него.
От служебно извършена справка в Агенция по вписвания, Търговски регистър, на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че принципал на А е К (с предишна
правноорганизационна форма АД), т. е. двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1,
ал. 2 от ДР на ТЗ.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9
ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: възникването на валидно облигационно правоотношение между К и
Т. Т. И. по силата на процесния договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017 г.
с твърдяното съдържание; изпълнение на задължението на К за предоставяне на заемната
сума по договора, при което за ответницата е възникнало насрещно задължение за връщане
на усвоената заемна сума; валидно постигната уговорка за връщане на кредита с надбавка
лихва; настъпване на изискуемостта на вземанията към длъжника и ищеца и уведомяване на
ответницата за извършената цесия; изпадане на ответницата в забава; размера на
претендираните суми.
В случая, ищецът А претендира установяване съществуването в негова полза на
вземания срещу ответницата Т. Т. И., произтичащи от договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.
3
2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. В случая, предвид
изложените от ищеца фактически твърдения относно начина на сключване на процесния
договор, съдът намира, че правоотношението между страните попада в приложното поле
именно на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил
съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления –
Закона за електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/. В
конкретния случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
изключително по електронен път, поради което приложение към същата намират нормите на
ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни знаци/.
Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП, в редакцията му към 22.11.2017 г., електронен документ е
електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП
съдът достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на
така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява признание
на неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава доказателствената стойност
на документа, без да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само
подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.
Наред с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
дело № 672/2017 г., І т.о., ВКС/ приема, че електронното съобщение, несъдържащо
квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална доказателствена сила,
не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление.
Ето защо, съобразявайки се с горните правни изводи, легалната дефиниция на
понятието „електронен документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. /съгласно която такъв документ е
съдържание, съхранявано в електронна форма, т. е. не е необходимо да е възпроизведено на
хартиен носител/, както и с оглед представените и приети по делото договор за
потребителски паричен кредит № 647978 от 02.10.2017 г. и договор за поръчителство от
02.10.2017 г., съдържащи подробна информация относно личните данни на ответницата Т.
Т. И., в т. ч. и три имена, ЕГН, адрес, номер на лична карта, с която информация няма
основание да се счита, че кредитодателят, респ. поръчителят биха разполагали в случай, че
същата не им е била предоставена именно от кредитополучателя, респ. поръчителя, съдът
приема, че процесните договори са били сключени именно от ответницата, която се е
съгласила на отправеното предложение от насрещната страна по тях, предоставяйки своите
лични данни. Предвид това, съдът намира за доказано по делото, че К /тогава АД/, в
качеството си на кредитодател и доставчик на финансови услуги, респ. А, в качеството си
на поръчител, са получили съгласието на заемополучателя, респ. потребителя Т. Т. И. за
4
сключването на двата договора от 02.10.2017 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Касае се
за информация, предоставена в електронна форма, логически свързана с електронното
изявление, за установяване на неговото авторство – арг. чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП.
В случая, по делото не се спори, че процесните договори, сключени между ответницата
Т. Т. И., кредитора К и поръчителя А, а именно: договор за потребителски кредит № 647978
от 02.10.2017 г. и договор за предоставяне на поръчителство от 02.10.2017 г. са били
подписани чрез използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние –
адрес на електронна поща и телефонен номер, който представлява валиден начин за
сключване на договори съгласно ЗПФУР и Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ приравнява
електронния документ на писмения му аналог, поради което правилата за връчване на
писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните документи.
Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК електронният документ се представя по делото
върху хартиен носител в заверен от представилата го страна препис, като
възпроизвеждането му на хартиен носител не променя характера му на електронен документ
/в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО/ и
доколкото от страна на ответницата не е поискано изрично представянето на преписите от
процесните договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017 г. и договор за
предоставяне на поръчителство от 02.10.2017 г. на дигитален носител, следва да се приеме,
че те представляват годно доказателство за авторството на обективираните във всеки от тях
изявления и тяхното съдържание. Ето защо, съдът намира, че е спазена формата за
действителност както на договора за потребителски кредит, така и на договора за
предоставяне на поръчителство, още повече, че от страна на ответницата не се релевирани
никакви оспорвания в тази насока. Нещо повече, ответницата И. не е оспорила и факта
относно получаването от нея на сумата от 2 000 лв., отпусната в нейна полза по силата на
процесния договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017 г., за което
свидетелства представената разписка за извършено плащане №
2000000135792035/02.10.202017 г., както и справка – извлечение от системата на К по
договор № 947978 (л. 89-90 от делото), установяващи, че част от отпуснатата сума от 887,90
лв. е преведена в нейна полза, а останалата такава от 1 112,10 лв. е послужила за погасяване
на нейно предишно задължение. Ето защо, съдът приема, че кредиторът К е изпълнил
задължението си за предоставяне на заемната сума в полза на кредитополучателя Т. Т. И.,
поради което за нея е възникнало насрещното задължение за връщане на същата в срок до
31.12.2018 г. съгласно погасителния план.
Както вече се посочи по-горе, между К и А е сключен договор за поръчителство от
02.10.2017 г., по силата на който поръчителят е поел задължение за сключване на договор за
поръчителство с Т. Т. И., въз основа на който да отговаря пред кредитора солидарно с
ответницата за изпълнение на всички поети от нея задължения, произтичащи от договор за
потребителски кредит в размер на 2 000 лв. със срок за погасяване – 31.12.2018 г. Съдът
намира, че по същество сключеният договор за предоставяне на поръчителство представлява
договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД, тъй като довереникът А се е задължил
да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия /сключване на
договор за поръчителство/ срещу уговорено възнаграждение. Установи се още, че в
изпълнение на чл. 4, ал. 1, пр. 2 от договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017
г. между А и Т. Т. И. е сключен договор за поръчителство от 02.10.2017 г., срещу което тя
дължи месечно възнаграждение в размер от по 113,17 лв., или общо за периода на действие
на договора за кредит (15 месеца) - сумата от 1 697,55 лв. Следователно, по силата на
посоченото съглашение от страна на А е било предоставено лично обезпечение –
поръчителство спрямо поетите от ответницата И. задължения към кредитора К.
С оглед горните правни изводи относно надлежното изпълнение на процедурата по
сключване на всяко от отделните съглашения – договора за потребителски кредит и
5
договорите за поръчителство към него, съдът намира, че доколкото страна по тях в
качеството на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид предмета на
сделките, то в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006
г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени от ответника основания, доколкото
нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно
предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши
цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В случая, процесният договор за потребителски кредит № 647978 от 02.10.2017 г.
съдържа посочване на общия размер на кредита (т. 3 от Приложение № 1 към договора),
фиксиран лихвен процент (т. 7 от Приложение № 1 към договора), годишния процент на
разходите (т. 8 от Приложение № 1 към договора), погасителен план и условията на
плащане, включително и условията за предсрочно погасяване на задълженията (чл. 7 от
договора) и правото на отказ от договора (чл. 8 от договора).
Както се посочи и по-горе, усвояването на кредита е обусловено от предоставяне на
поръчителство от одобрено от кредитора юридическо лице, като от служебно извършената
от съда справка в Агенция по вписванията – Търговски регистър се установява, че
принципал на А е К (с предишна правноорганизационна форма АД), т. е. двете дружества са
свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ, което представлява индиция за знание у
кредитора за наличието на допълнителни такси по договора под формата на уговорено
възмездно поръчителство още към момента на сключването му. Ето защо, съдът намира, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР на ЗПК за общ
разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, несъмнено вменяването на
ответницата И. на задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на
поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга,
която произтича от договора за кредит и която е задължително условие за усвояването му, в
какъвто смисъл е клаузата чл. 4, ал. 2 от същия. Въз основа на изложеното съдът прави
извод, че в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, а в случай, че
бъдат включени същите биха надвишили многократно нормативно установения размер от
50,00 %, поради което следва да се приеме, че процесният договор за потребителски кредит
№ 647978 от 02.10.2017 г. е сключен в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и е недействителен.
6
Както се изясни по-горе, в този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи /в този
смисъл е Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о./. Това
е така, дори и когато недействителността се установи в производство по предявен иск по чл.
79 ЗЗД (включително и в хипотезата на чл. 422, ал. 1 ГПК), какъвто е настоящият случай,
тъй като съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК се явява специален по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
На следващо място, за да обоснове активната си легитимация в процеса, ищецът А
излага твърдения, че има качеството на цесионер, възникнало в резултат на прехвърляне на
вземането от кредитодателя К, позовавайки се на договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 02.03.2021 г.
С договора за цесия се осъществява промяна в субективната страна на едно
съществуващо облигационно правоотношение, чрез прехвърляне на конкретно притезателно
субективно право от досегашния му носител на трето, чуждо на тази връзка лице. Този
договор е каузален, неформален и консенсуален и има за предмет вземане, което следва да
съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключването на
договора, т. е. с постигане на съгласие между страните вземането преминава от цедента
(стария кредитор) върху цесионера (приобретателя на вземането). Именно в този момент във
вътрешните отношения между тях цедентът престава да бъде кредитор, тъй като със самото
прехвърляне договорът се счита за изпълнен.
Вземането, предмет на договора за цесия, освен прехвърлимо, следва да бъде
индивидуализирано, както всяко субективно право – чрез своя носител, насрещно задължено
лице, правопораждащ юридически факт и съдържание.
В конкретния случай по делото не се доказва процесните вземания, чийто носител е
кредитодателят по договора за потребителски кредит, реално да са прехвърлени в полза на
ищеца – А. Това е така, тъй като видно от съдържанието представения договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. вземанията, предмет на същия, са описани в
Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора, в което следва да са описани
всеки един от отделните кредитополучатели. Действително по делото е представен и приет
като писмено доказателство самият договор за продажба и прехвърляне на вземания от
02.03.2021 г., но в същото време от страна на ищеца не е представено никое от
приложенията към него в т. ч. и Приложение № 1 – списък на индивидуализираните и
прехвърлени вземания, за да може да се извърши преценка дали предметът на извършената
цесия обхваща и вземанията, произтичащи от процесния договор за потребителски кредит
№ 647978 от 02.10.2017 г., сключен с ответницата Т. Т. И.. Наред с това, от съдържанието на
самия договор за цесия не става ясно конкретно кои вземания са предмет на транслативната
сделка, доколкото същите не са индивидуализирани по съдържание, насрещно задължено
лице и правопораждащия ги юридически факт. Посочен е единствено общият им размер,
както и, че произтичат от необслужвани договори за кредит на физически лица, без
конкретизация. Ето защо, съдът приема, че ищецът не е доказал своята активна
материалноправна легитимация в процеса, а именно, че е носител на вземанията, като в
негова тежест е било да установи при условията на пълно и главно доказване това
обстоятелство, което обаче той не е сторил. Следва да се отбележи още, че с доклада по
делото от 21.12.2023 г. съдът не е дължал даването на указания до ищеца, че не сочи
доказателства за надлежното прехвърляне на вземанията, които претендира, тъй като от
негова страна е представен самият договор за продажба и прехвърляне на вземания от
02.03.2021 г., а сам по себе си фактът дали той е годен да установи твърдяната цесия
подлежи на изследване по същество на спора.
7
От всичко изложено следва, че ищецът А не е доказал твърдението си да е носител на
процесните вземания спрямо ответницата Т. Т. И., в качеството си на цесионер по договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 02.03.2021 г. с цедента К, което прави
предявените установителни искове в. т. ч. и този за главница в размер на 1 788,14 лв.
недоказани и обуславя отхвърлянето им само на това основание.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – цялостна неоснователност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответницата, която обаче не претендира и
не доказва извършването на такива, поради което не следва да й се присъждат с настоящия
съдебен акт. С оглед изхода на спора, сторените от ищеца разноски следва да останат за
негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А, ЕИК ,, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 81 В, ап. 3 срещу Т. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„Индже Войвода“ № 13, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 1
788,14 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 647978 от
02.10.2017 г., с краен срок за изпълнение – 31.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 11.08.2023 г. до окончателното плащане; 459,17
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 02.10.2017 до
31.12.2018 г., както и 1 047,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
02.10.2017 г. до 08.08.2023 г., за които суми по ч. гр. дело № 45187/2023 г. по описа на СРС,
79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.08.2023 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8