РЕШЕНИЕ
№ 535
гр. гр. Хасково, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640100002 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес:
*************, чрез Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ
*********, представлявано от управителя Д.М.М., съдебен адрес: *************, против
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от П.Б.Д..
С определение № 129/25.01.2024 г., постановено по гр. дело № 2 по описа за 2024 г. на
РС – Хасково, е допуснато до участие в настоящия процес и е конституирано като трето лице
помагач по искане на ищеца – “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М..
Ищецът твърди, че на 18.10.2021 г. сключил договор за паричен заем № 4288507 с
“Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който същият получил сума в размер на 1000
лева, при уговорени седмични вноски, а размерът на месечния лихвен процент не бил
посочен. В чл. 4 от този договор било предвидено, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителят следвало да отговаря на следните
условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум
1
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или
да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството.
На същата дата 18.10.2021 г. ищецът и ответникът сключили помежду си договор за
предоставяне на гаранция № 4288507, по силата на който ответното дружество поело
задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на ищеца.
Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на
задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство,
ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 463,19 лева,
която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични
думи на „Изи Асет Мениджмънт" АД което пък от своя страна, съгласно договора, било
упълномощено от „Файненшъл България“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението
се дължало в полза на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД като „Изи Асет
Мениджмънт" АД единствено било овластено да приеме плащането (фактически да получи
паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). С
оглед на това, именно ответникът бил материално легитимиран да отговаря по процесната
претенция.
Поддържа се в исковата молба, че ищецът е погасил изцяло процесния кредит.
Изложено е, че между „Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и ищеца като заемател,
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000
лева. Заемодателят бил небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане па влогове или други възстановими средства. Ищецът бил физическо
лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е. страните имали
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, то
следвало, че с характеристики на потребителски договор бил и договорът за предоставяне
па поръчителство № 4288507. Доколкото последният бил акцесорен на този за предоставяне
на потребителски кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от
валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на
основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било
обусловено от валидността па договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и
чл.4 и поради тази причина следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения,
имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт" АД бил
едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България" ЕООД и в тази връзка
кредиторът и поръчителят били свързани лица, което било видно от Търговски регистър към
АВ.
2
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 1- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до
настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална
недействителност, защото последиците й възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23
ЗПК).
Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури
едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следвало да отговарят на
горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от
сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител).
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налагали разбирането, че по своето същество тя
представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на
практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала за
потребителя били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1000 лева). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по
договора или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройни, кумулативно
поставени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът целял да го „насочи" към единствената форма на
обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави -
обезпечение от одобрено от заемодателя дружество. Това дружество бил именно ответникът,
който бил и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид това, разходът за
потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България" ЕООД бил сигурен и
изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство било
необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две
обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) били на практика
невъзможни за осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство
били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и
гарантиращото дружество.
Изложено е по-нататък в исковата молба, че кредиторът не включвал
възнаграждението но договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този
начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Необходимо било в
ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да
3
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно
ще дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР, но от съдържанието на договора,
потребителят не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниквало
задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било
с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на
ГПР. В случая, акцентът се поставял не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но
и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му било известно (чрез изначалното му
включване в разходите но кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да
сключи договора.
На следващо място е посочено в исковата молба, че С.ят договор за предоставяне на
поръчителство № 4288507 бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на
посоченото по-горе правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт" АД,
за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че
поръчителят „Файненшъл България" ЕООД изпълнел и погасял вземането на длъжника, то
имал право на регрес срещу него за пълната стойност па платеното (чл. 5, ал. 1 от договора
за поръчителство). Следователно, срещу заплащането па възнаграждението по договора за
поръчителство, ищецът не бил получил каквато и да е услуга, просто задължението му от
едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били
свързани.
Изложен е и следващ довод в подкрепа на твърдението за нищожност на договора, а
именно: Правната уредба на договора за поръчителство се съдържала в разпоредбите на чл.
138 - чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се
задължавал спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение. Съгласно Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро търг. отделение „Поръчителството, на основание чл. 138 ЗЗД се
учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя", тъй като в полза
на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело
задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, както
било в случая.
Освен това, собственик на капитала на поръчителя „Файненшъл България" ЕООД бил
заемодателят по договора за заем - „Изи Асет Мениджмънт" АД. Основен предмет на
дейност на ответника били гаранционни сделки, каквато била и процесната. Печалбата на
„Файненшъл България" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се
разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт" АД. В
случая търговецът - кредитор обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без
значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3,
4
ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане
на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало
да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със
сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което
впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт" АД.
Договорът за поръчителство нямал за цел реалното обезпечаване на договора за заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя
в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД, кредиторът плащал вземането си сам на себе си.
Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на
договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по
друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на
добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер
на 46 % от сумата по отпуснатия заем. Така се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост и се накърнявали добрите нрави. В случая в разрез с нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в
правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Въз основа на тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде признато в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство № 4288507 е нищожен, както и да бъде осъден ответника да
заплати на ищеца сумата от 463,19 лв. /след допуснато изменение в размера на предявения
иск в съдебно заседание, проведено на 12.06.2024 г./, представляваща недължимо платена
сума по нищожен договор за поръчителство № 4288507, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 21.12.2023 г. до окончателното
й изплащане.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение, за което е представен списък по чл.80 ГПК.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от страна на ответника, но не и от конституираното трето лице – помагач “Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Ответникът "Файненшъл България" ЕООД счита на първо място, че
исковата молба е нередовна, а предявеният установителен иск – недопустим. По същество
ответникът излага подробни съображения за това, че сключеният между страните договор за
поръчителство не е нищожен като се поддържа становището, че полученото от ответника
възнаграждение е получено на валидно правно основание. Всички твърдения на ищеца били
несъстоятелни, неоснователни и неаргуметирани. Престациите не били нееквивалентни,
нито били нарушени добрите нрави. По тези и по други, подробно изложени в отговора
съображения, моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски, за което представя
списък по чл.80 ГПК.
5
В писмени молби конституираното трето лице – помагач “Изи Асет Мениджмънт“
АД възразява против участието си в производството като излага съображения относно
липсата на пороци, водещи до нищожност на договора за паричен заем.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото договор за
паричен заем № 4288507 от 18.10.2021 г. между заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД и
заемателя Е. С. М., че е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е
задължил да предаде в собствеността на заемателя сума в размер на 1000 лв., а заемателят се
е задължил да я върне в срок от 26 седмици на 13 равни двуседмични погасителни вноски,
всяка от които в размер на 84,37 лв., заплащайки фиксиран ГЛП в размер на 35 % и ГПР в
размер на 40.24 % при първа падежна дата – 04.11.2021 г. и последна падежна дата –
21.04.2022 г.
В чл. 4 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на
заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да
отговарят на конкретно описани в договора условия; банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем между поръчителя и
ответник в настоящото производство и "Файненшъл България" ЕООД (финансова
институция с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки) и
потребителя Е. С. М. е сключен договор за предоставяне на гаранция № 4288507 от
18.10.2021 г., съгласно който потребителят е възложил, а гарантът се е задължил да издаде
гаранция за плащане за изпълнение на парични задължения в полза на "Изи Асет
Мениджмънт" АД, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, в т. ч. задължение за връщане
на заемната сума в размер на 1000 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва,
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи
за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договор за предоставяне на гаранция за поемане на задължението потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 463,19 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 35,63 лв., и дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че кредитът
е погасен предсрочно на 18.03.2022 г. като общо за погасяване на задължението по
6
процесния договор за паричен заем и по договора за поръчителство са внесени 1555,21 лв., в
т.ч. 1092,02 лв. платени на “Изи Асет Мениджмънт“ АД и 463,19 лв. – на "Файненшъл
България" ЕООД. Вещото лице е изчислило, че при включване във всяка погасителна вноска
и на сумата от 35,63 лв. по договора за поръчителство оскъпяването за срока на кредита е 56
%, а годишният процент на разходите /ГПР/ - 538,49 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално допустими, тъй като
ищецът има правен интерес да предяви както установителен иск за прогласяване
нищожността на сключен между страните договор, така и осъдителен – за връщане на
предадени без основание парични суми. Това е така, тъй като дали ищецът ще предяви
установителен иск за установяване на недействителността на правоотношението между
страните или ще упражни правото си предяви иск за връщане на недължимо платеното при
начална липса на основание (нищожност на договор), или и двете, стои изцяло във волята на
ищеца. Освен това, разликата между двата иска, освен целения правен резултат, е и в
тежестта на доказване.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като
съображенията за това са следните:
Както бе посочено по-горе, съдът намира за безспорно установено, че между ищеца и
конституираното трето лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт " АД е сключен договор за
паричен заем № 4288507 от 18.10.2021 г., при посочен в договора годишен процент на
разходите /ГПР/ от 40,24 %. Като условие за отпускане на кредита е предвидено неговото
обезпечаване - чл. 4 от Договора. В изпълнение на това задължение между ищеца и
ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция №
4288507 от същата дата, по силата на който ищецът е поел задължение за заплащане на
сумата от по 35,63 лева с всяка двуседмична погасителна вноска по договора за паричен
заем, като общата сума по обезпечителния договор възлиза на 463,19 лева, а главницата по
кредита е в размер на 1000 лева.
Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит, сключен с
“Изи Асет Мениджмънт“ АД е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е
разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е
скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
7
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за
заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него
паричен ресурс, видно и от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща
до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК
относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от
законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се
явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на
обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че
потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и
клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза,
която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички
останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита.
Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да
бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая, действителният
размер на ГПР надхвърля многократно законоустановения минимум от 50 %, а именно става
538,49 %, ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати се включи и
разхода за възнаграждение за гаранция по чл.4 от договора за паричен заем, което само по
себе си води и до недействителност на договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Нищожността на договора за паричен заем № 4288507 от 18.10.2021 г., сключен с
конституираното трето лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт" АД влече след себе си и
нищожност на сключения към него договор за предоставяне на гаранция № 4288507 от
същата дата с ответника „Файненшъл България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо
договора за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на
задълженията по договора за заем.
На следващо място, според настоящия съдебен състав, сключеният между ищеца и
ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4288507 от
18.10.2021 г. е недействителен и поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1,
8
предл. 3 ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да се предположи, че ищецът-
потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в
зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано
със заемодателя лице, посочено от С.я него. Договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице- търговец, което по занятие
сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска
отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в
полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по
договора за кредит. Следователно договорът за предоставяне на гаранция е нищожен,
поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като
само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения,
срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за С.я
него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и
разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под
формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието
на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради
противоречие с добрите нрави е налице и при съществена нееквивалентност на престациите,
каквато съдът приема, че е налице в случая.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожността на договор
за предоставяне на гаранция № 4288507 от 18.10.2021 г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
поради противоречието му с добрите нрави е основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по договора за предоставяне на
гаранция, поради което платените суми по него са предадени при начална липса на
основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като
съдът достигна до извод за нищожност на договора за предоставяне на гаранция № 4288507,
вкл. и по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената сума се явява получена без основание и се
дължи връщането й на ищеца.
Не се оспорва от ответника, а и се установява от заключението на назначената по
делото съдено-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил сумата от общо 463,19 лева на
ответника "Файненшъл България" ЕООД. В случая липсва основание за получаването на
тази сума, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.12.2023 г.
до окончателното й изплащане.
9
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 400 лева, от които 100 лева за платена държавна такса и 300 лева за
възнаграждение за вещо лице.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско дружество „Димитър
Милев“, БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на
упражняване на дейността: гр.София, ж.к. „Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2, офис 11.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат Димитър Милев, съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в
Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-
428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.
Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са
доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС
от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр.
член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива
съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Д.М. процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен
състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в
10
полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело в размер общо на 480 лева за двата иска с включен ДДС по аргумент от § 2а от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде
заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското
възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на
ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова;
Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото в случая адвокатското дружество
безспорно е регистриран по ДДС – л.49 от делото, то върху определения от съда минимален
размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор за предоставяне на гаранция № 4288507 от
18.10.2021 г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: ************* и
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от П.Б.Д., на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ на
Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *************, сумата от 463,19 лева, като недължимо
платена по нищожен договор за предоставяне на гаранция № 4288507 от 18.10.2021 г.,
сключен между Е. С. М. и „Файненшъл България“ ЕООД, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.12.2023 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
офис 40-46, представлявано от П.Б.Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Е. С. М.,
ЕГН **********, с адрес: *************, сумата от 400,00 лева, представляваща направени
по делото разноски.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2,
11
офис 40-46, представлявано от П.Б.Д., да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Димитър Милев“, БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на
упражняване на дейността: *************, сумата от 480,00 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело.
Посочената на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка, по която да се преведат
присъдените суми на ищеца е: IBAN: ********************.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на
ищеца - “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /П/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
12