Решение по дело №20087/2018 на Районен съд - Пловдив

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  3573                      30.09.2019 година                            град Пловдив

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на десети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Ангелина Димитрова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20087 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Париж, рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А, клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София сг. 14, представлявано от Д.Д.- ***-***, чрез пълномощника си *** Н.А.М., е предявил против Р.О.Ч., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 12066/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 6722/ 30.07.2018 г., парични суми, както следва: сумата от 1 022, 83 лева- главница, дължима по договор за кредит за покупка на стоки или услуги № ****от 18.04.2016 г. и сумата от 78, 16 лева- мораторна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 11.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 27.07.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, както и деловодните разноски.

В исковата молба е посочено, че с договор за кредит за покупка на стоки или услуги № ****от 18.04.2016 г. ищецът отпуснал на ответника кредит в размер на 3 566, 04 лева. Сумата била усвоена от лицето, който с подписа си удостоверил, че я получил, като тя трябвало да бъде върната на 18 месечни вноски, всяка от по 244, 89 лева, при ГПР- 30, 70 % и ГЛП- 27. 07 %. Длъжникът преустановил плащането на вноските по кредита на 20.05.2017 г., като погасил само 12 месечни вноски. Така на основание чл. 3 от договора, цялото вземане станало предсрочно изискуемо, като остатъчната главница била в размер на 1 022, 83 лева (неплатените 6 броя вноски). Длъжникът бил уведомен на посочения в договора адрес за настъпване на изискуемостта, а и вече целият дълг бил падежирал, поради което сумите по кредита били изцяло дължими. С оглед забавата, се дължала и мораторна лихва от 78, 16 лева за периода 20.06.2017 г.-11.07.2018 г. За събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 12066/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, се издала заповед за изпълнение. Същата била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез назначения му в производството по делото особен представител е подал писмен отговор, с който счита исковете за неоснователни. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен поради неспазване на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП. На първо място, липсвала разписана методика за формиране на ГПР- какво се включвало в него и как бил получен този процент. За потребителя по ясен и разбираем начин не се установявал размерът на всички разходи, които ще дължи. Кредиторът бил длъжен да посочи кои са компонентите, които оскъпяват допълнително заема, за е ясно какво точно било включено. Липсата на тези обстоятелства водела до недействителност на правоотношението на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. На второ място, разпоредбите за възнаградителна лихва били нищожни. Размерът на лихвата от 27, 07 % бил висок и тази клауза се явявала неравноправна, на основание чл. 146 ал. 1, вр. чл. 143 т. 19 от ЗЗП, защото третирала неправилно икономически по- слабия участник в оборота. Алтернативно се твърди, че лихвата била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, защото надвишавала двукратно размера на обезпечения със застраховка процесен кредит. Моли се за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание особеният представител поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 6722/ 30.07.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 12066/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 022, 83 лева- главница, дължима по договор за потребителски заем № ****от 18.04.2016 г. и сумата от 78, 16 лева- мораторна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 11.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 27.07.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, както и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 75 лева- държавна такса от 25 лева и юрисконсултско възнаграждение от 50 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

            С договор за кредит за покупка на стоки или услуги № ****от 11.04.2016 г. на ответника е предоставен заем в общ размер на 3 566, 04 лева- за закупуване на корпусна мебел с цена 3 167 лева и застрахователна премия от 399, 04 лева. Кредитът е следвало да се погаси на 18 равни месечни вноски, всяка в размер от по 24, 89 лева, при първа вноска- 20.05.2016 г. и последна- на 20.10.2017 г. Уговорени са ГЛП- 27, 07 % и ГПР- 30, 70 %.

            Като писмени доказателства са приети договора, ведно с ОУ по застраховката, както и фактура за закупената стока- мебели. Представени са още погасителен план, както и справка за извършените и оставащи плащания по заема.

До длъжника е изпратена и покана за доброволно изпълнение, получена лично.

            По делото е приета съдебно- счетоводна експертиза, според която по сключения между страните договор за кредит предоставената на ответника сума (3 566, 04 лева) е послужила за закупуване на стока по фактура (3 167 лева), като в същата е включено и закупуване на застраховка (399, 04 лева). Посочени са размера на платените от длъжника вноски, както и остатъчното задължение за главница (1 022, 83 лева) и лихва за забава (78, 16 лева за периода 20.06.2017 г.- 11.07.2018 г.). Отбелязано е още, че в годишния процент на разходите се включвали договорната лихва и застраховката, като всички плащания на длъжника били отразени от кредитора като погашения.

            При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

            Няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, финансирал закупуването на конкретна стока, като между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума. Безспорно е, че кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а пък ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Законът за потребителския кредит.

            Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата дори само на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

            В отговора са наведени възражения за недействителност на договора за кредит (от гледна точка на стойността на ГПР) или пък нищожност на отделни негови клаузи (за прекомерност на възнаградителната лихва), но макар и да липсваха тези съображения, трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя или за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми.

            Съдът при своята служебна проверка намира, че на първо място, договорът е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Макар и формално такава сума да е посочена в договора- 4 408, 02 лева, сборът от сумите на цената на стоката- 3 167 лева и застрахователната премия- 399, 04 лева, е много по- малък и не става ясно за какво точно се дължи разликата до по- високата сума в размер на около ¼ от стойността кредита. Въпросното законово изискване е въведено именно, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 30, 70 %, а пък лихвения процент е 27, 07 %, без обаче да е записана точната стойност в лева като сума. Също така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива, като едва в ССчЕ се установява какви разходи точно формират ГПР (лихва и застраховка), но тези обстоятелства трябва да са записани в договора, за да знае изначално потребителят колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

            На второ място- не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 27, 07 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

            На трето място, нарушена е нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, която изисква в погасителния план трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена. Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват. В процесния договор обаче липсва информация колко е размерът на възнаградителната лихва, както и с изплащане на всяка вноска каква част от лихвата се погасява, а в погасителния план са посочени само падежна дата и размера на месечната вноска, погасяваща пропорционално главницата. Това създава необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на съглашението.

            Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените основания не е необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. Доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи, тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е. на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията, което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради липса на основание.

            С оглед недействителността на кредита поради несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно да се излагат съображения досежно останалата претенция за възнаградителна лихва, тъй като при всички положения нищожността на договора освобождава потребителя от задължението да остане отговорен за разходи по кредита извън „чистата“ му стойност- отпуснатата в заем сума. Сумата за лихва, претендирана от кредитора, не е част от предоставения заем от 3 566, 04 лева, а представлява допълнителни разходи по кредита, поради което се явява недължима, предвид недействителността на договора.

            Доколкото не се доказа да съществува присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.

            С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, принципно на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива обаче не се претендират от страната, а и няма доказателства да са реално направени, поради което и не следва да й се присъждат. Направените от ищеца разноски за внесени държавна такса, за депозити за особен представител и за вещо лице, както и за юрисконсултско възнаграждение на неговия пълномощник си остават за сметка на страната. Особеният представител на ответника има право на разноски от внесения за него депозит от ищеца, независимо от изхода на спора, като сумата ще му бъде издаден РКО при поискване.

 

Поради изложеното, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Париж, рег. № *********, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А, клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София сг. 14, представлявано от Д.Д.- ***-***, против Р.О.Ч., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 12066/ 2018 г. на ПРС, XV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 6722/ 30.07.2018 г., суми, както следва: сумата от 1 022, 83 лева- главница, дължима по договор за кредит за покупка на стоки или услуги № ****от 18.04.2016 г. и сумата от 78, 16 лева- мораторна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 11.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението- 27.07.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, както и направените в заповедното производство разноски в общ размер на 75 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му  на страните.

 

                                                                                   СЪДИЯ :  /п/

Вярно с оригинала.

АД