Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, ....05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 15199
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 11.08.2019 г. по гр.д. № 8582 по описа за 2017 г. на СРС, 60-ти
състав е отхвърлен предявения от „Е.2.“ ЕООД иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД вр. чл. 367 от ТЗ вр.
чл. 1 § 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на
стоки /CMR/ за
признаване на установено спрямо ответника, съществуването на вземане на ищеца в
размер на сумата от 586. 75 лв., представляваща остатък от дължимо
възнаграждение за извършен международен превоз на стоки по маршрут Гърция –
България по фактура № 18216/13.05.2016г., като погасен чрез прихващане с
насрещно вземане на „С.Т.“ АД, с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД,
за сумата в размер на 586. 75 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди от неизпълнение на заявка – договор за извършване на международен
транспорт № 50161004807/22.06.2016г., като е признато съществуването на вземане
на „Е.2.“ ЕООД срещу „С.Т.“ АД за законна лихва върху главницата от датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение– 14.10.2016г. до влизане в
сила на съдебното решение. С решението, по предявения иск с правно основание
чл. 415 от ГПК вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е признато
за установено, съществуването на вземане на „Е.2.“ ЕООД срещу „С.Т.“ АД в
размер на сумата от 15. 84 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от
08.07.2016г. до 14.10.2016г., което вземане е предмет на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 20.10.2016 г. по ч.гр.д. № 57723 по
описа за 2016 г. на СРС, 60 с-в и е осъдено „С.Т.“ АД е да заплати на „Е.2.“
ЕООД сумата 340 лв. – извършени в заповедното и исковото производство разноски.
Срещу
решението в отхвърлителната му част е подадена
въззивна жалба от ищеца „Е.2.“ ЕООД, с доводи за неговата неправилност, поради
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Оспорва се наличието на виновно неизпълнение от
страна на ищеца на договора-заявка за извършване на международен превоз от
22.06.2016г. Поддържа се, че СРС неправилно не е кредитирал показанията на
шофьора, зает при ищцовото дружество. Сочи се, че същият
се е явил на уговорената дата за поемане на товара – 23.06.2018г., като
причината за да не бъде натоварена стоката е в насрещната страна по делото, която е
представила неправилен референтен номер за товара. Това неизпълнение се
установявало както от представената електронна кореспонденция между страните,
така и от депозираните свидетелски показания. Въззивникът оспорва извода на
съда, че шофьорът на ищеца е бил на неправилен адрес. Посочва, че видно от
представените разпечатки от навигационната система на превозното средство, с
което е следвало да бъде извършен превозът, водачът се е намирал на посочения в
договора-заявка адрес. Оспорва извода на районния съд, че закъснялото
изпълнение е било безполезно за ответника, доколкото след срока на договора
същите действия се възлагат на друго лице. Излага съображения, че претърпените
от ответника вреди не могат да се изчислят на база разликата в навлото на
последващо ангажирания превозвач, доколкото не може да се направи извод дали то
отговаря на пазарните и обичайни цени при подобен вид отношения. Моли съда да
отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната
му част и да уважи предявения иск, с присъждане на разноски.
Постъпила
е въззивна жалба и насрещна въззивна жалба от ответника „С.Т.“ АД, в частта, с
която са уважени предявените установителни искове. Оспорва, подадената от ищеца
„Е.2.“ ЕООД въззивна жалба, по подробно изложени
съображения. Поддържа се, че първоинстанционното
решение в атакуваната от него част е неправилно, поради противоречие с
материалния закон. Посочва се, че районният съд неправилно е определил момента
на настъпване на погасителния ефект на прихващането. В тази насока посочва, че
на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, прихващането има обратна сила и следва да
счита за настъпило на 12.07.2016г. – издаване на протокол за прихващане от
ответника. Излага съображения, че предвид акцесорния характер на претенциите за
заплащане на законна лихва, същите следва да бъдат отхвърлени при отхвърляне на
главните искове. Моли съда да отмени решението в частта, с която са уважени
предявените от ищеца искове за признаване на установено дължимостта
на законна лихва от ответника, като отхвърли същите с присъждане на разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от
ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо в обжалваната част.
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр.
чл. 367 от ТЗ вр. чл. 1 § 1 от Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)
за признаване за установено възникването на вземане за извършен международен
превоз на стоки (навло). Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 20.10.2016 г. по ч.гр.д. № 57723 по описа за 2016 г. на СРС, 60
с-в, „С.Т.“ АД е осъдено да заплати на „Е.2.“ ЕООД сумата от 586.75 лв.,
представляваща остатък от главница по фактура № 18216/13.05.2016г., ведно със
законната лихва от 14.10.2016г. до окончателното изплащане на вземането; сумата
15.84 лв. – лихва за забава за периода от 08.07.2016 г. до 14.10.2016 г., както
и сумата от 265 лв. разноски по делото. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК,
длъжникът е подал възражение срещу заповедта, като в изпълнение на дадените от
заповедния съд указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, ищцовото
дружество е предявило разглежданите искове.
По
делото е представен заявка-договор за извършване на международен транспорт изх.
№ 50161003436/09.05.2016г. на „С.Т.“ АД, с която е възложено на „Е.2.“ ЕООД
извършването на международен превоз на стока. Уговорена е възнаграждение (навло) в размер на 800 лв. плюс ДДС. Във връзка с договора,
ищецът е издал на ответника фактура № 18216/13.05.2016г. на стойност 960 лв.
По
делото е представен заявка-договор за извършване на международен транспорт от
изх. № 50161004807/22.06.2016г. на „С.Т.“ АД, с която е възложено на „Е.2.“
ЕООД извършването на международен превоз на стока с автомобил с номер BT1175KB/WU756FE. Посочени са дата и час на товарене –
23.06.2016г., 12:00 ч., което е следва да бъде осъществено на товарен пункт с
посочен адрес „Vebrugge Terneuzen Terminals bv, Office Cargo Service, Zwedenweg
t, 4538BH, harbournr. 1361 Holland (Navigation: Osloweg, Terneuzen NL) 4538 TERNEUZEN, THE NETHERLANDS“. Разтоварването е следвало да бъде извършено на
28.06.2016г. от 08:00 часа. Уговорено е възнаграждение за превоза (навло) от 3716. 08 лв. плюс ДДС. С чл. 3.5 от договора е
уговорен срок за товарене/разтоварване без компенсации за превозвача до 24
часа.
Представен
е и заявка-договор за извършване на международен транспорт от изх. № 50161004889/24.06.2016г.
на „С.Т.“ АД, с която е възложено на ЕТ „Б.Б-А.“ извършването на международен
превоз на стока с автомобил с номер Е8100ВХ/Е7517ЕА. Посочени са дата и час на товарене - 24.06.2016г. от
12:00 ч., което е следвало да бъде осъществено на товарен пункт с посочен адрес
„Vebrugge Terneuzen Terminals bv, Office Cargo Service, Zwedenweg
t, 4538BH, harbournr. 1361 Holland(Navigation: Osloweg, Terneuzen NL) 4538
TERNEUZEN, THE NETHERLANDS“. Разтоварването е
следвало да бъде извършено на 29.06.2016г. от 08:00 часа. Уговорено е
възнаграждение за превоза (навло) от 4302. 83 лв. +
ДДС. Въз основа на договора на „С.Т.“ АД, е била издадена фактура на стойност
5163. 40 лв. с ДДС, която е била заплатена с платежно нареждане от 22.08.2016г.
По
делото е представено изявление за прихващане изх. № 1600199/12.07.2016 г., с
което „С.Т.“ АД уведомява „Е.2.“ ЕООД,
че извършва прихващане на негово вземане на стойност 586,75 лв. по протокол за
неустойка с вземане на „Е.2.“ ЕООД в размер на 960. лв. по фактура
18216/13.05.2016г., като няма данни това изявление да е достигнало до ищеца. Представен
е протокол № **********/12.07.2016г. за неустойка съгласно Заявка-договор №
50161004807 - 22.06.2016 г., 23.06.2016
г., Холандия – Гърция за сумата от 586.75 лв.
По
делото са представени заверени преписи от възпроизведена електронна
кореспонденция между служители на ищеца и ответника, проведена на 22.06.2016
г., както и на 23.06.2016 г. от 11 до 16 часа. Видно от същата, ищецът е имал
интерес товаренето да бъде извършено на 23.06.2016 г. или 24.06.2016г. На
23.06.2016 г. служител на ответника изисква от ищеца правилен референтен номер,
като служител на ищеца потвърждава валидността на подадения номер. Служител на
ответника посочва, че камионът на ищеца не се намира на адреса по заявката. На
ищеца са дадени указания, че шофьорът му следва да се авизира
в офис с номерата, които са му подадени, като след това ще бъде снабден с друг
номер, който да му послужи пред товарните рампи. От страна на ответника е
предложен телефонен номер на лице на име Анита, която да окаже съдействие във
връзка с товаренето.
Представено
е извлечение от тахографа на товарния автомобил на
ищеца, с който е следвало да бъде извършен превозът, видно от което, на
23.06.2016г., в процесния времеви период, водачът на ответника се е намирал на
улици Osloweg и Noorwegenweg в Terneuzen, NL.
По
делото е разпитан като свидетел К.Б.Г.– зает при ищеца шофьор на товарен
автомобил, който е следвало да извърши превоза на 23.06.2016г. Свидетелят дава
показания, че на посочения ден е отишъл на подадения му адрес. Там е имало
гише, на което е следвало да се регистрира, като е следвало да посочи
референтен номер, след което е насочван към конкретен склад, където следва да
се осъществи товаренето. Свидетелства, че полученият от него референтен номер
не бил актуален и следвало да изчака посочването на друг. Стоял е в склада от
сутринта до късния следобед. Било необходимо да напусне, защото пречел на другите
камиони. Нямало е как да чака още, защото е работното му време е свършвало.
Работното му време се засичало от тахограф и нямало
как да работи след края му, като можел да управлява товарният автомобил след
ползване на 11-часова почивка.
По
делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля В.О.Х..
Свидетелят посочва, че работи в „С.Т.“ АД от 4 години като мениджър на екип. Свидетелства,
че шофьорът на ищеца е снабден с референтен номер за пратката – номер, нужен за
намирането и натоварването ѝ. Бил уведомен от служители на ищеца, че подадената
референцията е неправилна и следва да започва с 0. Тази информация е била
предадена на клиента - изпращач на стоката, който от своя страна уведомил свидетеля,
че камионът не се намира на адреса. Впоследствие тази информация е била
подадена на ищеца, като шофьорът му започнал да търси правилната администрация
в складовата база без успех. В ранния следобед на 23.06.2016г. свидетелят бил
уведомен от служители на ищеца, че товаренето нямало да може да бъде извършено,
защото това бил последният работен ден на шофьора за седмицата, след което
трябвало да ползва законова 45 часова почивка, която няма да му позволи да
извършва работна дейност през това време и нямало да може да натовари пратката
на 24.06.2016г. Свидетелят посочва, че било важно пратката да бъде натоварена
на 23.06.2016г. или на 24.06.2016г. След като бил информиран от служители на
ищеца, че пратката няма да бъде натоварена на посочените дни, свидетелят
намерил друг превозвач, който да извърши превоза. Възнаграждението на
последващия превозвач било по-високо от това предложено на ищеца. Съгласно
уговореното между страните, шофьорът на ищеца е имал задължение да изчака 24
часа на адреса, за да извърши натоварването, т.е. от 12 часа на 23.06 до 12
часа на 24.06.2016 г.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че за ищеца е
възникнало вземане в размер на 960 лв. по договор за международен транспорт от
09.05.2016г., като сумата 373.25 лв. е заплатена от ответното дружество. С
оглед приетата основателност на иска, разглеждал наведеното от ответника
възражение за материално и съдебно прихващане. СРС е приел, че за ответника не е
възникнало потестативно материално право на прихващане,
предвид липсата на ликвидност на активното вземане, поради което разгледал
евентуалното възражение за съдебно прихващане. Установил е сключването между
страните на предходен договор за превоз от 22.06.2016г., както и неизпълнение
от страна на ищеца по него, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа от
ищеца при приемането на товара. Предвид това е приел, че за ответника е
възникнало право да развали договора, което е било надлежно упражнено, както и
право на обезщетение за вреди от развалянето, равняващо се в разликата в
цената, която се наложило да заплати за осигуряването на транспортна услуга от
друг превозвач. След като е констатирал, че дължимото обезщетение се равнява на
исковата претенция, е отхвърлил последната като погасена чрез прихващане.
Посочил е, че въпреки отхвърлянето на иска, основателни се явяват претенциите
за законна лихва и разноски, доколкото ефектът на прихващането настъпва
занапред от момента на влизане в сила на решението.
По
делото не се спори, че между страните е сключен договор за международен
автомобилен превоз на стоки по заявка-договор за извършване на международен
транспорт от изх. № 50161003436/09.05.2016г., по който ищецът е изпълнил
задължението си да извърши договорения превоз. Не е спорно и че за ответника е
възникнало задължение за заплащане на навло по договора в размер на 960 лв. с
ДДС, както и че е налице доброволно извънсъдебно частично плащане в размер на
сумата 373.25 лв.
Спорен
по делото е въпроса относно възникнало за ответника на вземане за обезщетение
за вреди от развалянето на сключен между страните договор за превоз от 22.06.2016г.,
поради неизпълнение на ищеца, в качеството му на превозвач и настъпването на
прихващане с предявеното от ищеца вземане.
Съгласно разпоредбата на чл. 87, ал.
1 от ЗЗД, правната възможност да се
развали двустранен договор с едностранно волеизявление е обусловена от
осъществяване на следните материални предпоставки: наличие на действително
облигационно отношение; виновно неизпълнение на облигационно отношение от
страна на длъжника; кредиторът да е изправна страна по договора и едностранно
адресирано волеизявление от кредитора до длъжника за разваляне на договора, в
което е даден подходящ срок за изпълнение.
В случая по делото не е спорно
възникването на облигационно правоотношение по заявка-договор за извършване на
международен транспорт от изх. № 50161004807/22.06.2016 г. за извършване на
превоз на посочен от ответника товар от страна на ищеца.
В съответствие с правилото за разпределение
на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, ищецът-превозвач следва да
установи изпълнението на задълженията си по договора за международен превоз. Не
е спорно между страните обстоятелството, че посочената от ответника пратка не е
била натоварена на посочения ден и превозена до уговорената дестинация и по
този начин се установява неизпълнение от страна на ищеца. В същото време, от
представената кореспонденция, става ясно че натоварването не би могло да се
извърши и на следващия ден, поради използването от шофьора на ищеца на нормативно
установената междуседмична почивка. Съдът намира това
неизпълнение за съществено, предвид изричната клауза в договора, че
натоварването следва да бъде извършено на конкретен ден – 23.06.2016г. Съгласно проведената кореспонденция между
страните преди сключването на договора, пратката е следвало да бъде натоварена
на 23.06.2016 или, най-късно на 24.06.2016г. Ето защо процесният
договор има характера на фикс-сделка и забавеното
изпълнение би било безполезно за ответното дружество. Липсата на интерес от
закъснялото изпълнение не се опровергава и от ангажирането на друг превозвач от
шофьора, доколкото последният е следвало да натовари пратката на 24.06.2016г .
– в момент, съответстващ на интереса на ответника.
За
да възникне правото за разваляне на договора това неизпълнение следва да е
виновно. От нормите в разпоредбите на чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал. 2 ЗЗД
следва и общият принцип за презумпция за виновност при налично неизпълнение на
поети с договор задължения. Това означава, че в тази хипотеза неизправната
страна, в случая – ищецът, следва да обори презумпцията за наличие на вина за
неизпълнението на поети от нея задължения, като докаже че е положил дължимата
грижа при изпълнение на задълженията си. В тази връзка следва да се посочи, че
доколкото ищецът е търговец, той, чрез служителите му, дължи по-висока степен
на грижа – тази на добрия търговец. От негова страна са наведени доводи, че
пратката не е била натоварена, поради това че от страна на ответника е бил подаден
неправилен референтен номер. На първо място, по делото няма данни, че снабдения
от ответника референтен номер е бил неправилен. От представената по делото
електронна кореспонденция и депозираните в първата инстанция свидетелски
показания може да се направи извод, че неизпълнението се дължи на
невъзможността на шофьорът на ищеца да намери правилното място на товарене.
Видно от разпечатка на данни, регистрирани от монтирания в камиона на ищеца тахограф, шофьорът му се е намирал на улици - Osloweg и Noorwegenweg, съседни на посочената
в заявката-договор - Zwedenwegt.
Действително, в заявката-договор в скоби е посочена и улица Osloweg, но съдът намира, че това е направено с
оглед допълнителното прецизиране на мястото на товарене и с оглед използването
на навигационна системи. Независимо от това следва да се посочи, че улиците Osloweg и Zwedenwegt са съседни и
се намират в складова база, включваща различни складове и съответно
администрации към тях. С оглед дължимата от ищеца грижа на добрия търговец, той
е следвало, преди представяне на референтния номер, с който е бил снабден, да
се увери дали се е намирал пред правилния склад, след което да положи усилие да
издири, включително чрез изискването на съдействие от ответника, мястото за
получаване на товара. От друга страна, превозвачът не е планувал и осигурил
необходимото време за уточняване на мястото за приемане на стоката. В чл. 3.5. от заявка-договор за извършване на
международен транспорт от изх. № 50161004807/22.06.2016г. изрично е уговорен
срок за товарене/разтоварване без компенсации за превозвача до 24 часа. Ищецът-превозвач
не е съобразил, че шофьорът, който е бил на разположение, е следвало да
използва нормативно установената междуседмична
почивка и не би могъл да бъде на разположение за товарене на пратката за целия
уговорен с договора срок. С оглед на това не може да се приеме, че
ищецът-превозвач, чрез неговите служители, е положил дължимата според
ситуацията грижа на добрия търговец, нито че неизпълнението се дължи на
поведение на ответника и в този смисъл, че е оборена презумпцията за виновност.
Предвид
изложеното, за ответника е възникнало потестативно
право да развали договора за превоз, което съдът намира да е упражнено с
позоваването в отговора на исковата молба на последиците от развалянето.
При
разваляне на договора страните си дължат връщане на даденото и могат да
претендират възстановяване положението отпреди сключване на разваления договор
/възмездяване на понесени по сключването му и подготвянето на изпълнението му
разноски/, както и възмездяване на разликата в условията при които е задоволен
интереса на кредитора към момента на развалянето на договора, спрямо стойността
на собствената му престация. Обезщетението по чл. 88,
ал. 1, пр.второ вр. с чл. 82 ЗЗД е обезщетение за
нарушаване негативния интерес на изправната страна - от сключване на договора,
с цел удовлетворяване позитивния й интерес от неговото изпълнение, в който
смисъл е употребения в разпоредбата на чл. 88, ал. 1 пр.второ ЗЗД израз -
"неизпълнение на договора" – така Решение № 4 от 08.08.2014 г. по т.
д. № 1748/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. По делото се установява, че между
ответника и ЕТ „Б.Б-А.“ е сключен договор за извършване на неосъществения
превоз на цена от 5163. 40 лв. с ДДС, която е била по-висока от цената
уговорена между страните по делото с 586. 75 лв., в който размер възлизат
вредите на ответника от разваляне на договора. Съдът намира, че това
възнаграждение не е прекомерно високо в сравнение с това уговорено с ищеца,
като го превишава с по-малко от 20%, и е в рамките на установената свобода на
договаряне. Тази разлика може да бъде аргументирана и с интереса на ответника
да осъществи натоварването в най-кратък срок, което е от характера да повиши
цената на транспортната услуга - договорът с последващия превозвач е сключен в
същия ден, в който е следвало да се осъществи товаренето. Предвид изложеното,
за ответника е възникнало вземане в размер на 586 .75 лв. – обезщетение от
развалянето на заявка-договор за извършване на международен транспорт от изх. №
50161004807/22.06.2016г., което следва да бъде прихванато срещу предявеното от
ищеца вземане по фактура №
18216/13.05.2016г. в същия размер, като двете следва да се считат за погасени.
Ето защо предявеният иск за главницата следва да бъде отхвърлен като погасен
чрез прихващане, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Изискването
на чл. 103, ал. 1 ЗЗД за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска
да се извърши прихващане касае възникването и упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане, чиито
материален правопогасяващ ефект настъпва с факта на
отправяне на изявлението по реда на чл. 104, ал. 1 предл.
първо ЗЗД, от който момент двете насрещни, изискуеми и ликвидни вземания се
считат погасени. Възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ
съдебен процес като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск, е
допустимо и когато не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на съдебното
прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, с
което се установява съществуването на вземането и неговата изискуемост. Именно
от този момент същото е и ликвидно, установено по размера, в който се реализира
от съда - така Решение № 113 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II
г. о., ГК, Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г., I т.
о., ТК; Решение № 135/07.06.2019г. по гр.д. № 4273/2018г., ВКС, ІV ГО. Предвид така
приетия момент на проявяване на правното действие на съдебното прихващане, от
този момент настъпва и погасителния му ефект досежно
погасяване на претендираната главница, с оглед
изричното изявление в този смисъл.
Поради
изложеното, ответникът следва да понесе последиците от неизпълнение на
предявеното вземане до погасяването му, като дължи заплащане на законната лихва
върху претендирата сума от 586. 75 лв., както за
периода от 08.07.2016 г. до 14.10.2016 г., така и от 14.10.2016 г. до влизане в
сила на настоящото решение.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение като неоснователни, а обжалваното с тях решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
По
отношение начина на разпределение на разноските в първоинстанционното
производство – в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК, при отхвърлен иск за
главницата поради уважено възражение за съдебно прихващане, са налице доводи в
насрещната въззивна жалба на ответника, които не следва да бъдат обсъждани, тъй
като след уточнение във въззивното производство, е налице изявление на
въззиваемия – ответник, че няма направено в срок искане по чл. 248 ГПК, респ.
произнасяне на СРС по реда на чл. 248 ГПК, което да е предмет на въззивен
контрол. Начинът на разпределение на разноските в първоинстанционното
производство не може да бъде ревизиран по реда на въззивното обжалване, а само
по реда на чл. 248 ГПК.
По
отношение разноските във въззивното производство, настоящият съдебен състав
намира, че отговорността за разноските следва да бъде разпределена по общите
правила в хипотезата на отхвърлен иск за главницата. Поради неоснователност на двете
въззивни жалби, се дължат само разноски, относими към
защитата срещу подадената от насрещната страна жалба /Така О № 336/07.05.2013г.
по ч.т.д. № 638/2012г. на ВКС, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. С оглед изложеното, разноски за държавна такса по всяка от жалбите не
следва да се присъждат. Въззивникът – ищец няма
искане и не доказва сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция. Въззивникът – ответник претендира и
доказва разноски за адвокатско възнаграждение в размер на общо сумата 300 лв.,
като в представения договор за правна защита и съдействие сумата е посочена
общо за защита във въззивното производство. Поради изложеното, на въззиваемия –
ответник следва да се присъдят съразмерно само за подадения отговор на
въззивната жалба на ищеца, съобразно обжалваемия от
последния материален интерес, разноски в размер на сумата 146 лв. /при общо 150
лв. за подадения отговор/.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
11.08.2019г., постановено по гр.д. № 8582/2017 г. на СРС, 60-ти състав.
ОСЪЖДА „Е.2.“ ЕООД, ЕИК ********** да
заплати на „С.Т.“ АД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 146
лв. – разноски за въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.