Р Е Ш Е Н И Е
№ ...
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, 3 състав, в публично
заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет
и пета година в състав:
СЪДИЯ:
ВЕНЕТА ЦВЕТКОВА
при секретаря Румяна Аврамова, като
разгледа т.д. № 2249/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 258 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД /първоначално исковете са предявени
като частични, но след допуснато в о.с.з. от 27.09.2021 година изменение по чл.
214 ГПК исковете се считат предявени в пълнен размер, както следва – главница в
размер на 178 715,14 лева и обезщетение за забавено плащане в размер на 21 942,
25 лева/. Макар в доклада да не е
посочена като правна квалификация и нормата на чл. 258 ЗЗД, доколкото на
страните са указани всички подлежащи на установяване факти по делото, не се
налага отмяна хода на устните състезания за допускане на изменение в тази
връзка.
По реда
на инстанционния контрол е установена международната
компетентност на българския съд да разгледа спора, поради наличието на действително
споразумение
между страните за избор на съд, по силата на което компетентен за разрешаване
на споровете във връзка с договора е българският съд /чл. 25 от Регламент /ЕО/
№ 1215/2015 г./. Същото е обективирано в общите условия, неразделна част и
съдържащи се в договора, от който ищецът твърди да произтечат неговите права.
Ищецът Г.Р. ООД, ЕИК: ********* твърди наличието на облигационни
отношения между страните по договор за наем, с елементи на изработка, като
ищецът в качеството си на наемодател е предоставил за ползване движими вещи на
ответника Ф. ООД, дан. № ДЕ *********, дружество регистрирано по законите на
Германия, със седалище в Германия, който не е заплатил в цялост уговорената
цена, включително за договорен монтаж и демонтаж. Сочи, че цената по договора е
била дължима на три вноски, последната от които, свързана с демонтажа на
отдадената под наем вещ, не е заплатена от ответника, при съответно точно
изпълнение на задълженията на ищеца, включително да демонтира съоръженията.
Твърди, че е канил ответника да погаси задълженията си извънсъдебно, но това не
се е осъществило. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът Ф. ООД, дан. № ДЕ *********, чуждестранно дружество,
регистрирано по законите на Германия, оспорва исковете с твърдения, че
представеният от ищеца договор не обективира постигнато съгласие и не носи
подпис на представител на ответното дружество, като оспорва и да е получавал
фактури, проформа фактури или покана за доброволно изпълнение.
По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже настъпването на
следните факти: 1) че между страните са възникнали облигационни отношения по
договор за наем за процесния период, като ищецът е поел и задължение за монтаж
и демонтаж на отдадената под наем вещ; 2) че по договора за ответника е
възникнало задължение за заплащане на наемна цена в претендирания размер; 3.) че
наемодателят е изпълнил задължението си и е предал вещта на наемателя, като е
монтирал, а впоследствие и демонтирал същата; 4.) начална дата на
забавата.
На първо място, следва да се посочи кое е приложимото право в настоящия
спор.
Относно установяване на приложимото право по отношение на конкретното
правоотношение, доколкото същото се характеризира като частноправно, с
трансграничен елемент и произтича от сключен договор между търговски дружества,
регистрирани и действащи по законите на две държави – членки на Европейския
съюз, пряко приложим е Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на
Съвета от 17 юни 2008 година. В същия са уредени правилата за определяне на
приложимото право към договорни задължения (Рим I)
и основен принцип по т. 11 е свободата на страните да избират приложимото право
в системата от стълкновителни норми в материята на договорните задължения. Този
принцип пряко е възпроизведен и в нормата на чл. 3, според която договорът се
урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да
следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая. Чрез избора
си страните могат да изберат право, приложимо за целия или за част от договора.
Съгласно чл. 10 от Регламента, сключването и действителността на договор или на
отделна негова разпоредба се определят от правото, което би било приложимо
съгласно настоящия регламент, ако договорът или разпоредбата бяха действителни.
В чл. 25 от договора, така и в т. 12 от инкорпорираните в договора Общи
условия, страните са обективирали съгласие относно приложимост на българското
законодателство при спор относно възникването, съществуването и силата на
сключения договор.
Следователно, по силата на чл. 10 от Регламента, според българския закон
следва да бъде разгледано възражението на ответника за липсата на сключен
договор между страните, които настоящият съдебен състав намира за
неоснователни.
Ищецът представя и твърди да е сключил с ответника договор за наем на
оборудване от 19.07.2019 година, със съдържанието по документа, приложен към
исковата молба. Видно от договор със смесено съдържание № 19-07/2019ТВ от
19.07.2019 г., ведно с Общи условия, същите съдържат от името на немското
дружество поставен печат и подпис на лице, действащо от името н аюридическото
лице. Следователно, неоснователно е възражението на ответника, че представените
документи не реферират към ответното дружество. Ответникът не проведе доказване
и във връзка с оспорване истинността на документа, което е пречка за съда да
приеме, че се касае за неистински документ. Последният е частен и има формална
доказателствена сила по отношение на факта, че обективираните в документа
изявления изхождат от посочените като издадател лица, която не беше преодоляна
в процеса.
По същество оспорването на представения договор и общи условия към него
от ответника се отнася по-скоро към наличието или не на представителна власт за
лицето, подписало документите от името на ответното дружество и приложимостта
на презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 301 ТЗ, а оттам и дали
евентуално извършени без представителна власт действия по сключване на договора
обвързват дружеството.
От значение в тази насока, на първо място, е представената и разменена
между страните електронна кореспондениця, а именно – имейли от 22.07.2019
година /л. 55 от делото на Софийски апелативен съд/, които според вещото лице
по допуснатата и приета от Софийски апелативен съд съдебно-техническа
експертиза са разменени между електронни адреси ********rts.com и *******com и всички са
изпращани и до адрес: ******** /последният посочен
като начин и адрес за кореспонденция в самото съдържание на договора/. Вещото
лице, също така, е установило, че в разменената кореспонденция от тази дата, се
съдържа получен от ищеца имейл с прикачен файл, наименован и съдържащ договор
при общи условия, който съответства по външни белези с представения по делото
/видно от отразеното в заключението/, вкл. относно наличието на подпис и печат на
Ф. ООД под договора, съдържащ се във файла. Това означава, че от името на
ответното дружество е изпратено предложение за сключване на процесния договор,
което е достигнало до знанието на и е прието от ищеца. Вещото лице допълва още,
че в пощата, посочена от ищеца описаните в експертизата имейли от 22.07.20219
година са налични, заедно с приложенията в тях, както и че не е установило
осъществена манипулация. Сочи също така и че към имейл от същата дата са
прикачени и проформа фактури и по-конкретно- представените по делото, в които
изрично е посочено като основание за издаване – процесния договор. Тези
доказателства установяват водената между страните кореспонденция във връзка с
отношенията по повод сключване на процесния договор и постигнатото общо
съгласие относно съдържанието на облигационната връзка.
На следващо място, трябва да се вземат предвид и неоспорените платежни нареждания от 30.07.2019 г. и 22.10.2019 г.,
удостоверяващи извършени от „Фепс ГмбХ“ в изпълнение на чл. 6, ал. 4, т. 1 и т.
2 от процесния договор плащания за сумата от 94 146 евро без ДДС, платени по
проформа фактура № ********** във връзка, с която в последствие е издадена
фактура № ********** от 30.07.2019 г. и за сумата от 91 377 евро без ДДС по
фактура № ********** от 30.07.2019 г., които плащания напълно съответстват на
уговорените в договора първи две вноски от възнаграждението /съответно - 34 % и
33 % от уговорената цена/. Съвпадението на заплатените суми и уговореното между
страните, както и липсата на конкретно оспорване на плащанията от страна на
ответника, налага извод за това, че последните са извършени след и в изпълнение
на задълженията по договора от 19.07.2019 година, от страна на ответника.
Според чл. 301 ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. В конкретния случай, дори договорът при
общи условия да е подписан от името на ответника от лице без надлежна
представителна власт от името на търговеца и лицето, оправомощено да осъществява
законното представителство на същия, то предвид извършените плащания в
изпълнение на задълженията по него, е налице изрично потвърждаване на тези
действия и по-конкретно –сключване на договора и обвързване на ответното
дружество като страна по него, при установените в него съществени елементи на
съдържанието /в сходен смисъл Решение № 57
от 07.06.2011 г. по т. д. № 546/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 89 от
12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/.
Ето защо, съдът приема, че страните са обвързани от договора от
19.07.2019 година и приложимо в отношенията между страните по повод на него е
българското право, включително по отношение на изпълнението, тълкуването и
погасяване на задълженията /чл. 12 от цитирания по- горе Регламент/.
Съобразно постигнатото общо съгласие, ищецът е предоставил на ответника
за временно ползване оборудването, описано по оферта в чл. 1 от договора, за
срок от 20.07.2019 година до 20.10.2019 година и съобразно посоченото в чл. 7,
ал. 1, с целево предназначение за конкретно събитие и дейност, като е уговорено
и че следва фактически да се предаде за ползване на грузинско дружество, в
Грузия. Според договора, ищецът е поел задължение да достави оборудването в
Грузия, както и да монтира същото. За доставката и относно състоянието на
монтираното оборудване, след монтаж страните са се съгласили да съставят
приемо- предавателен протокол /чл. 3, ал. 2 и чл. 7, ал. 8/.
Видно от двустранно подписан протокол /л. 226-228 от делото/, на
15.08.2019 година, от името на ответното дружество е приет монтажът на
доставено оборудване от страна на ищеца, съобразно договор № 19.07/2019.
Доколкото описаното в протокола оборудване съвпада като вид и спецификации на
това, предмет и конкретизирано по договора от 19.07.2019 година и според чл. 1
от същия, съдът приема, че приемо-предавателният протокол удостоверява
изпълнение на задълженията на ищеца за доставка и монтаж на съоръжението,
предмет на процесното облигационно правоотношение. Уговорената в чл. 6 наемна
цена е от 276 900 евро без ДДС и в същата са включени и транспорт и разходи за
монтаж, демонтаж и обслужващ персонал. Същата е дължима на три вноски –
авансово 34% до 2 дена от сключване на договора, 33% - след доставка на
оборудването и 33% - след демонтажа на оборудването. Според чл. 6, ал. 4 и ал.
7, договорът поражда действие между страните и има правни последици от
получаване авансовото плащане от наемателя по чл. 6, ал. 4, т. 1.
Следователно, с извършените на 30.07.2019 г. и 22.10.2019 г. плащания,
се установява по делото от една страна - влизане в сила и пораждане на
съответните правни последици на договора за наем на оборудване между страните
по делото, а от друга страна – изпълнение на задължението на наемодателя за
доставка и монтаж на оборудването, съгласно условията по чл. 7. За втората
група факти, извършеното плащане има характер на действие с правни последици, тъй
като от една страна потвърждава извършените без представителна власт действия,
с които от името на ответника лицето Билали е приело изпълнение на задълженията
по доставка и монтаж на оборудването съобразно договора от 19.07.2019 година, а
от друга страна - има характер и на извънсъдебно признание относно изпълнение
на предпоставките за заплащане на сумите по чл. 6, ал. 4, т. 1 и т. 2 от
договора или – за възникване насрещното задължение на ответното дружество за
заплащане на цената по договора. Това признание на неизгоден за страната факт
има доказателствена стойност и е противопоставимо на тази страна в процеса – за
това, че ищецът е изпълнил задълженията си за доставка и монтаж на отдаденото
под наем съоръжение. В подкрепа на тези изводи са и представените по делото международни
товарителници, от които също се установява наличието на извършени доставки на
стоки от вида на уговорените по договора.
Според чл. 7 от договора, периодът на демонтаж на наетата вещ е следвало
да се извърши в периода 10.09.2019 година – 20.09.2019 година, като според чл.
6, ал. 4, т. 2 – последната част от цената от 91 377 евро, представляващи
33% от същата, е дължима след демонтаж на оборудването. Ответникът не оспорва
оборудването да е било демонтирано от ищеца, нито твърди да е задържал същото. Напротив,
установява се от неоспорената коренспонденция от 02.03.2020 година /л. 234-235
от делото/, в която се съдържа извънсъдебно писмено признание от името на
ответното дружество, че съоръженията са били демонтирани. В тази връзка следва
изрично да се отбележи, че в договора не се съдържа изрично изискване демонтажът
на съоръженията да бъде усдостоверен с нарочен, съставен от страните двустранен
протокол. Следователно, съдът приема за доказано обстоятелството, че ищецът е
изпълнил задълженията си по договора и за него е възникнало потестативното
право да претендира уговореното възнаграждение в неговата цялост, от което се
установи да е останала непогасена част, съответстваща на претендирания в
исковата молба размер, дължим съобразно чл. 6, ал. 4, т. 2 от договора, след
демонтаж на наетото оборудване.
Ето защо, искът за главница съдът приема да е основателен, доколкото
претендирания размер е под съответната левова равностойност на дължимата част
от възнаграждението от 91 377 евро.
Искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен.
Задължението за заплащане на
последната част от общо дължимото възнаграждение по договора е дължимо,
съобразно чл. 6, ал. 4, т. 2 – след демонтажа на оборудването.
Вземането е парично, поради което при допусната забава в неговото изпълнение
наемателят - ответник дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер
на законната лихва от деня на забавата.
При липса на доказателства за противното, по делото следва да се приеме
за установено, че към настоящия момент е налице неизпълнение на това парично задължение.
От представените писмени доказателства и по-специално договора от
19.07.2019 година е видно, че страните не са постигнали конкретна уговорка за
това в какъв срок или момент след демонтажа следва да бъде изпълнено задължението
за заплащане на останалата част от възнаграждението. Ето защо следва да се
приеме, че то няма характер на срочно и за да се определи от кой момент
длъжникът изпада в забава, трябва да се приложи правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Според последното, когато няма определен ден за изпълнение на едно задължение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
Ищецът е представил като доказателство /л. 31 и сл./ изготвена и
адресирана до ответника писмена покана за плащане на конкретната сума, но няма
представени доказателства тази покана да е изпратена или получена от страна на
наемателя. Ето защо, не се доказа в процеса ответникът да е изпаднал в забава за
изпълнение на процесното задължение преди датата на подаване на исковата молба
и съответно – не дължи обезщетение на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД преди този
момент.
Изрично следва да се посочи, че в имейла на л. 234-235 от делото от
02.03.2020 година, отправен до ответника, не е обективирано волеизявление на
ищеца за отправена покана за плащане, а имейлът от 04.03.2020 година няма данни
да е получен от немското дружество.
По разноските:
Предвид изхода от
производството, право на разноски имат на двете страни, съответно на уважената
и отхвърлена част от исковете и предвид направените искания в тази насока.
Ответникът, обаче,
не е представил доказателства за сторени разноскив производството, поради което
такива не могат да му бъдат присъдени.
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК и заявено своевременно искане, на ищеца са дължими разноски от
общо 12 028 лева лева /за държавна такса, адвокат в настоящото производство и
изготвени преводи на документи/, като разноските, сторени пред Софийски
апелативен съд, са присъдени с постановеното от въззивния съд определение и не
подлежат на повторно компенсиране. В съдебно заседание от 27.01.2025 година се
представят и доказателства за това разноските да са сторени реално, вкл. е
заплатено и адвокатското възнаграждение.
Неоснователно е
възражението за прекомерност на ответника, който е сторил разноски за адвокат,
надхвърлящи претендирания от ищеца размер.
Според чл. 78, ал.
5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им
част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата и съответно – установен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г.,
издадена от Висшия адвокатски съвет. Същевременно, обаче, в Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че национална правна
уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет и съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта"
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Това означава, че посочената
разпоредба противоречи на правото на европейския съюз и по силата на принципа
на примата /изведен от практиката на СЕС по делата Van Gend en Loos срещу
Nederlandse Administratie der Belastingen (дело 26/62) и Costa срещу ENEL (дело
6/64)/, националният съд е длъжен да остави неприложена вътрешната правна
норма, която е в противоречие. Поради това съдът не може да приложи, като противоречаща
на забраната за ограничаване на конкуренцията Наредба, така и нормата на чл.
78, ал. 5 ГПК, която предвижда долна граница за определяне на размерите на
възнагражденията, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. Тези размери, обаче,
служат за насока на съда при определяне на справедливото и достойно
възнаграждение на адвоката в конкретния случай, доколкото Наредбата е приета
именно от съсловната организация. Такива ориентири също така могат да се
открият и в Наредбата за правната помощ, която определя размери на
възнаграждения в аналогични хипотези, както и също така видът на спора,
количеството, обемът на извършената работа, фактическата и правна сложност на
делото /в този смисъл Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д.
№ 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 343 от 15.02.2024 г.,
постановено по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о./ са от значение за
определяне на съответното на положения от адвоката труд възнаграждение.
При съобразяване
на горното, съдът намира, че няма причина за намаляване на възнаграждението на
ищеца поради прекомерност, тъй като същото е под минималните граници на
посочената по-горе НМРАВ, съответства на правната и фактическа сложност на
делото и действията, извършени от процесуалния представител. Делото се
характеризира с определена степен на усложненост от фактическа и правна страна,
с оглед наличието на множество спорни факти, касаещи възникването и
съдържанието на облигационна връзка, както и относно правната интерпретация на
установените по делото факти.
Следователно, при
съобразяване на уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъдят
разноски от 10 712,72 лева.
Така мотивиран,
СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Ф. ООД, дан. № ДЕ *********, чуждестранно
дружество, регистрирано по законите на Германия да заплати на Г.Р. ООД, ЕИК: *********, на основание
чл. 79, ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 258 ЗЗД сума в размер на 178 715,14 лева, представляваща
левовата равностойност без ДДС на незаплатена част от от 91 377 евро от
общо дължимо възнаграждение по Договор за наем № 19-07/2019 ТВ от 19.07.2019
година, дължима по чл. 6, ал. 4, т. 2 от договора - след демонтажа на
оборудването, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 19.11.2020
година и до окончателното й погасяване, както и на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД
– сумата от 10712,72 лева –
съответни съдебни разноски в настоящото производство.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Р.
ООД, ЕИК: ********* срещу Ф. ООД, дан. № ДЕ *********, чуждестранно дружество,
регистрирано по законите на Германия иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 21 942,25 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на горната главница за периода 26.08.2019
година – 10.11.2020 година.
Решението може да
бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на
препис.
СЪДИЯ: