Решение по дело №2298/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 1517
Дата: 16 декември 2019 г.
Съдия: Иван Александров Анастасов
Дело: 20195300502298
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е    1517

 

гр.Пловдив, 16.12.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 02.12.2019г., в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ

ИВАН АНАСТАСОВ

                                                                                                                          

 

при участието на секретаря: Валентина Василева

 

като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 2298/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Кредитреформ България“ЕООД против решение № 3224/30.07.2019г. по гр.д.№ 17713/2018г. на ПдРС, ХХІ гр.с., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за осъждане на въззиваемата Д.П. да заплати сумата от 350 лева- главница по договор за кредит от 12.10.2015г., сключен от същата с „4финанс“ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на делото, както и сумата от 78,98 лева- наказателна лихва за периода 12.11.2015г.- 31.01.2018г., вземанията по които са прехвърлени с договор за цесия от 01.02.2018г. в полза на жалбоподателя. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че не са налице доказателства за сключване на горепосочения договор за кредит между „4финанс“ЕООД и Д.П.. Мотивира се подробно по какъв начин е спазена предвидената в закона форма за сключване на договора. Оспорва се и констатацията на районния съдия относно липсата на доказателства за предоставяне на преддоговорна информация. Във връзка със сключване на договора за кредит се оспорват и констатациите за недоказаност на дадено от кредитополучателя съгласие за сключване на договора. Твърди се, че договорът за кредит представлява разновидност на договор за заем за послужване, който като реален се сключвал с предаване на парите или други вещи. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковете.

От въззиваемата Д.П. е подаден отговор на въззивната жалба чрез назначения й особен представител адв.Н.Д., с който оспорва същата. Изложени са доводи в подкрепа изводите на първоинстанционния съд и се иска потвърждаване на решението му.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по първоинстанционното дело е образувано по искова молба на „Кредитреформ България”ЕООД против Д.С.П., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на 12.10.2015 г. между ответницата и „4финанс” ЕООД /с търговска марка „Вивус”/ бил сключен договор за кредит № **********, под формата на електронен документ по реда на ЗПФУР. По конкретно се сочи, че след предоставяне на кредитополучателя на проект за договора на интернет страницата на „Вивус“, същият го подписал с активиране на бутон „Подпиши“. С активирането на този бутон се считало, че се подписва всяка една страница от договора, както и от общите условия към същия. На кредитополучателя по банков път била предоставена сумата от 150 лева, която следвало да бъде върната в срок от 30 дни. Съгласно т.8.1 и т.8.2 от ОУ към договора, Д.П. имала право да кандидатства за втори кредит, преди да е върнал първия. Тя се възползвала от тази възможност, като при отпускане на допълнителната сума, договорът се изменил чрез подписване на нов от дата 21.10.2015г., без промяна на съществуващите условия, с изключение на размера на задължението, който нараснал на 350 лева. И към датата на падежа и след това, независимо от предприетите от кредитора опити за доброволно уреждане на отношенията, задължението по договора за кредит не било погасено, поради което била начислена и наказателна лихва. На 01.02.2018 г. бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, с който вземанията били прехвърлени на „Кредитреформ България“ЕООД, като длъжникът бил надлежно уведомен.

         С подадения от ответницата, чрез назначения й особен представител адв.Н.Д., отговор на исковата молба, исковете се оспорват като неоснователни и недоказани. С представената писмена защита е оспорено наличието на валидно възникнало договорна правоотношение между П. и дружеството- кредитодател.

         Основен спорен въпрос е, дали между въззиваемата и „4финанс“ЕООД е сключен договор за потребителски кредит от разстояние със съдържанието на представения с исковата молба по първоинстанционното дело писмен договор № **********/12.10.2015г.. Както беше посочено по- горе, твърдението на жалбоподателя, заявено още в исковата молба, е, че, след предоставяне на кредитополучателя на проект за договора на интернет страницата на „Вивус“, същият го подписва с натискане на бутон „Подпиши“. Безспорно е, че този вид договор попада в приложното поле на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл.18, ал.1, т.3 от този закон, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. Също така, съгласно чл.18, ал.2 от ЗПФУР, за доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕП. В исковата молба по никакъв начин не е мотивирано по какъв начин натискането на бутона „Подпиши“ удостоверява авторство на електронен подпис, с титуляр кредитополучателя. Съгласно чл.13, ал.1 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги / старо заглавие Закон за електронния документ и електронния подпис/ в редакцията му към  месец октомври 2015г., електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена към електронно изявление, за установяване на неговото авторство. Следователно не може да има съмнение относно обстоятелството, че, за да подпише договора с електронен подпис, въззиваемият би следвало да притежава такъв подпис, а не да ползва бутон на интернет страницата на кредитодателя. Съгласно чл.13, ал.2 и ал.3 от ЗЕДЕУУ в редакцията им към месец октомври 2015г., електронните подписи биват два вида. И за двата вида са налице следните изисквания: да дават възможност за идентифициране на автора; да са свързани по уникален начин с автора; да са създадени със средства, които са под контрола единствено на автора, и да са свързани с електронното изявление по начин, който осигурява установяването на всякакви последващи промени. Обективно невъзможно е, като не е ползвал средство, което да е единствено под негов контрол, въззиваемият да е генерирал електронен подпис.

         Във въззивната жалба се твърди, че „посредством натискането на бутона „Подпиши“ е сключен договор за кредит в електронна форма по смисъла на чл.3, т.35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014г.. Съгласно посочената точка от регламента, „електронен документ" означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. По делото обаче не е представен електронен носител или разпечатка от такъв, от който да е видно, че, след предоставяне на кредитополучателя на проект за договора, със съдържанието на този, представен с исковата молба на хартиен носител, е бил задействан бутон „Подпиши“ и то именно от Д.П.. Наличието на разписки за извършени на 12.10.2015г. и на 21.10.2015г. плащания на сумите от 150 лева и 200 лева в полза на въззиваемата, с посочване в разписката на номера на договора, съставлява индиция, но не и пряко доказателство за сключването на договор за потребителски кредит. Липсва законова, а и житейска презумция за това, че, ако дадено лице извърши действие, което би могло да се характеризира като такова по изпълнение на определено договорно задължение, то следва да се приеме, че е сключен съответен вид договор. При наличието единствено на разпечатка от текста на договора, без никакви данни за положен под някаква форма подпис от кредитополучателя или изразено от посоченото като кредитополучател лице съгласие с условията на договора, дори и само чрез натискане на съответен бутон на интернет страницата на кредитодателя, не е налице достатъчно основание да се приеме, че такъв договор действително е сключен. Ето защо, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено и без да бъдат обсъждани останалите доводи на въззиваемата против претендираните от нея вземания.

         Предвид гореизложеното, съдът

РЕШИ :

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 3224/30.07.2019г. по гр.д.№ 17713/2018г. на ПдРС, ХХІ гр.с., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя „Кредитреформ България“ЕООД искове за осъждане на въззиваемата Д.П. да заплати сумата от 350 лева- главница по договор за кредит от 12.10.2015г., сключен от същата с „4финанс“ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на делото, както и сумата от 78,98 лева- наказателна лихва за периода 12.11.2015г.- 31.01.2018г., вземанията по които са прехвърлени с договор за цесия от 01.02.2018г. в полза на жалбоподателя.

         Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                         ЧЛЕНОВЕ: