Р Е
Ш Е Н
И Е
№
27.07.2018г.
гр.Димитровград
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Димитровградският
районен съд
на шестнадесети юли през
две хиляди и осемнадесета година
в публичното заседание в
следния състав:
Председател: АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА
Членове:
Съдебни заседатели:
Секретар Валентина
Господинова
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдия Антоанета Митрушева
гражданско дело № 140 по описа за 2018г.
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422
ал.1 от ГПК вр. чл.415 от ГПК.
ИЩЕЦЪТ – „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД гр.София твърди в депозираната искова молба, че между
страните били сключени Договор за мобилни услуги № ********* и Договор за
лизинг от 29.12.2015г., съгласно които на ответницата бил предоставен мобилен
телефонен номер ********** и мобилно устройство Telenor Smart Mini II White,
като предоставянето на устройството било уредено от страните в договора за
лизинг, съгласно който общата цена на лизинговата вещ е 114.77 лв. с вкл. ДДС.
За ползването й лизингополучателят се задължил да извърши 23 месечни вноски в
размер на 4.99 лв. с вкл. ДДС всяка, като било предвидено те да се фактурират с
месечните сметки за ползвани мобилни услуги.
Длъжникът не изпълнил свои парични задължения, начислени му в четири броя
фактури, издадени в периода м.януари 2016г. - м.април 2016г., а именно: Фактура
№ **********/01.01.2016г., издадена за отчетен период 29.12.2015г. -
31.12.2015г. и включваща следните задължения за посочения период: за мобилен
номер ********** месечна абонаментна такса 13.70 лв. и лизингова вноска за
мобилен апарат Telenor Smart Mini II White 4.16 лв., като общата сума,
начислена във фактурата, била 21.43 лв.
Фактура № **********/01.02.2016г., издадена за отчетен период 01.01.2016г.
– 31.01.2016г., включваща месечна абонаментна такса 12.49 лв., кратки текстови
съобщения(SMS) - 0.54 лв., разговори към „Грижа за клиента“ - 0.02 лв., такса
за спиране на номер 0.50 лв. и лизингова вноска за мобилен апарат 4.16 лв.,
като общата сума, начислена във фактурата, била 21.25 лв.
Фактура № **********/01.03.2016г., издадена за отчетен период 01.02.2016г.
– 29.02.2016г. на обща стойност 0.85 лв.
След предсрочното прекратяване на договорите между „Теленор България“ ЕАД и
З.Д. по нейна вина поради изпадането й в забава, на потребителя била издадена
фактура № **********/01.04.2016г., която включвала задължение за заплащане на
неустойка за предсрочно прекратяване на услуги чрез номер ********** в размер
на 281.39 лв. и предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за мобилно
устройство Telenor Smart Mini II White в общ размер на 104.79 лв., равняващ се
на 21 неначислени вноски. Размерът и основанието за възникване на задължението
били уредени в т.11 от Договор за мобилни услуги № *********/ 29.12.2015г.,
съгласно която в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните за
абонаментния план месечни такси от прекратяването на договора до края на
първоначално предвидения му срок на 29.12.2017г. Правото да бъде обявена
предсрочната изискуемост на неначислените лизингови вноски било уредено в чл.12
от Общите условия на оператора за договорите за лизинг, като предпоставка за
упражняването му било неизпълнението на паричните задължения на
лизингополучателя, в т.ч. по свързаните договори за мобилни услуги. Общата
сума, начислена във фактурата, била 386.18 лева.
Изискуемостта на вземанията по всяка от фактурите настъпвала 15 дни след
издаването й. В периода след издаване на първата от посочените фактури
длъжникът не бил извършвал плащания, като и към настоящия момент задълженията
не били погасени. В тази връзка било депозирано Заявление по чл.410 от ГПК до
РС - Димитровград, въз основа на което било образувано ч.гр.дело № 1678/2017г.
и издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като тази заповед
била връчена на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, се предявявал настоящият иск по чл.422 от ГПК.
С оглед на така изложеното, ищецът моли съдът да постанови решение, с което
да приеме за установено наличието на вземането му по издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр. дело № 1678/2017г. по описа на РС –
Димитровград, както следва: 429.71 лв., представляващи общ сбор на дължимите
суми съгласно Фактура № **********/01.01.2016г., Фактура № **********/ 01.02.2016г., Фактура №
**********/01.03.2016г., Фактура № **********/01.04.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането и присъдените в
заповедното производство деловодни разноски в размер на 385 лв. Моли ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца и всички направени разноски в настоящото
производство.
ОТВЕТНИКЪТ – З.С.Д. *** в законоустановения
едномесечен срок, чрез назначения й особен представител – адв.Т.К.,
депозира писмен отговор, в който посочва, че предявеният иск е допустим, но
неоснователен. Посочените фактури не удостоверявали подлежащи на изпълнение
вземания и като частни документи нямали обвързваща съда доказателствена сила,
а, от друга страна, ищецът не представял доказателства относно основанията,
произхода и размера на вземанията си. Освен това представените фактури не
съдържали в себе си данни, че обективираното в тях вземане касае ползвания от ответницата
мобилен номер или че се отнасят до предсрочно прекратяване именно на
представения по делото договор. Липсвали и доказателства относно неизпълнение
или предсрочно прекратяване на договора или че ответницата била надлежно
поканена да изпълни задължението си.
Представената по делото фактура от 01.04.2016г. не удостоверявала
изискуемостта на вземането за неустойка, доколкото съгласно нормата на чл.113
от ЗДДС, фактурата се издавала за извършена от доставчика стока или услуга,
каквато неустойката не била.
Не се установявало и колко, кога и кои са прекратените договори, били ли са
прекратени и какви са били причините за това. Не били представени и
доказателства, че ответницата е била уведомена за прекратяване на договора.
Не се представяли и доказателства за установяване наличието на
претендираните вземания за задължения от предишни периоди като размер и период.
При положение, че нямало пречка едно и също лице да има сключени няколко
договора, по които да ползва различни абонатни номера, посочването на името на
длъжника не било достатъчно да индивидуализира вземането.
По отношение на претендираната неустойка се посочва, че в т.11 от договора
за мобилни услуги страните предвидили възможност за плащане на неустойка при
прекратяване на срочния договор по вина на потребителя. За да претендира
плащане на уговорената в договорите неустойка, ищцовото дружество следвало да
докаже, че е прекратило тези договори през първоначалния срок и то по вина на
потребителя. Освен това, доколкото тези договори били сключени в писмена форма,
то на основание чл.87 ал.1 от ЗЗД ищецът можел да развали същите, като даде на
длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на
срока ще смята договора за развален, като това предупреждение следвало да е
писмено. В случая по делото липсвали доказателства ищецът да е предоставил на
ответника подходящ срок за изпълнение, да го е предупредил за развалянето на
договора, както и за последващо разваляне на същия.
Освен това самото прекратяване на договорите не станало през техния
първоначален срок, за да може ищецът да претендира плащане на неустойка от
страна на потребителя.
Сочи се още, че уговорената клауза за компенсаторна неустойка противоречи
на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от месечните такси до
изтичането на срока на договора, нарушава принципа на справедливост и
добросъвестност в гражданските отношения. Съгласно практиката на ВКС уговорка в
договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски
за периода от прекратяването(развалянето) до края на срока на договора има
характер на неустойка за вредите от развалянето, но неустоечната клауза била
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като съвпадала напълно с
обема на главното задължение, което обезпечава. Процесната уговорка обуславяла
извод за противоречие с добрите нрави и нищожност на клаузата, тъй като
съвпадала с обезпеченото главно задължение. Затова клаузата за компенсаторна
неустойка не породила валидно задължение в тежест на ответницата и предявеният
иск следвало да се отхвърли като неоснователен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено
от фактическа страна следното:
На 29.12.2015г. между страните по делото бил сключен
Договор за мобилни услуги № *********, съгласно който ищецът, в качеството му
на оператор, предоставил на ответника, като потребител, мобилен телефонен номер
+359********* за ползване при избран абонаментен план – Резерв Стандарт 14.99 с
тарифиране на интервали 60 секунди и стандартен месечен абонамент в размер на
14.99 лева. На посочената дата между страните бил сключен и договор за лизинг,
с който договор ищецът предоставил на ответника за временно и възмездно
ползване устройство марка Тelenor, Smart Mini ІІ White. Видно от клаузите на този договор лизингополучателят З.С.Д. се задължил да заплаща на лизингодателя в лицето на ищцовото дружество
за временното и възмездно ползване на устройството обща лизингова
цена в размер на 114.77 лева, с месечна вноска от 4.99 лева за период от двадесет и три месеца, считано от
датата на сключване на договора. Посочено е, че
съответната дължима месечна лизингова вноска ще се фактурира чрез сметката за
ползвани мобилни услуги.
Съгласно разпоредбата на т.11 от договора за мобилни
услуги, в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя,
последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните за абонаментния
план месечни такси от прекратяването на договора до края на първоначално
предвидения му срок - 29.12.2017г. Съгласно чл.12 ал.2 от Общите условия на оператора за договорите за лизинг,
месечните вноски и другите дължими плащания стават предсрочно изискуеми в
случай на прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или
фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в
плащане на дължими съгласно тези договори плащания.
За предоставените по цитираните
договори услуги ищецът издал следните фактури:
Фактура № **********/01.01.2016г.
за отчетен период 29.12.2015г. - 31.12.2015г., включваща месечна абонаментна
такса и лизингова вноска, с обща сума, начислена по фактурата - 21.43 лв.
Фактура № **********/01.02.2016г.
за отчетен период 01.01.2016г. – 31.01.2016г., включваща месечна абонаментна
такса, кратки текстови съобщения(SMS), разговори към „Грижа за клиента“, такса
за спиране на номер и лизингова вноска за мобилен апарат, с обща сума, начислена
по фактурата - 21.25 лв.
Фактура № **********/01.03.2016г.
за отчетен период 01.02.2016г. – 29.02.2016г. на обща стойност 0.85 лв.
Фактура № **********/01.04.2016г.,
включваща неустойка за предсрочно прекратяване на услуги чрез номер **********
в размер на 281.39 лв. и предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за
мобилно устройство Telenor Smart Mini II White в общ размер на 104.79 лв.,
равняващ се на 21 неначислени вноски.
Въз основа на подадено заявление от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД гр.София в РС – Димитровград е образувано ч.гр.дело № 1678/2017г. по описа на съда. По същото на 17.10.2017г. е издадена Заповед № 1049 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. С тази заповед е разпоредено длъжникът З.С.Д. да заплати на
кредитора „Теленор България“ ЕАД гр.София, сумата от 429.71 лв. – неплатени
далекосъобщителни услуги по Договор за мобилни услуги № ********* и Договор за
лизинг от 29.12.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
13.10.2017г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото: сумата
от 25 лв. – държавна такса и 360 лв. – адвокатско възнаграждение. Доколкото
заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, след
уведомяването на кредитора и в едномесечния срок
по чл.415 ал.1 от ГПК е предявен и искът, предмет на разглеждане в настоящото
производство.
С оглед цялостното
изясняване на делото от фактическа страна по същото бе назначена
съдебно-счетоводна експертиза. В депозираното в тази връзка заключение се
посочва, че ищцовото дружество издало на ответницата за
мобилен/фиксиран номер ********** следните данъчни фактури: Фактура № **********/01.01.2016г. на обща
стойност с ДДС - 21.43 лв., Фактура № **********/01.02.2016г. на обща стойност с ДДС - 21.25 лв., Фактура № **********/01.03.2016г. на обща стойност с
ДДС - 0.85 лв., Фактура № **********/ 01.04.2016г. на обща стойност с ДДС - 386.18 лв., като общата сума по фактурите
възлизала на 429.71 лв. Видно било извлечението на счетоводните сметки на
„Теленор България” ЕАД, че по
издадените четири фактури до момента няма извършени плащания.
Дължимите суми по фактурите били следните: по Фактура №
**********/01.01.2016г. за отчетен период 29.12.2015г. - 31.12.2015г. месечна такса - 16.44
лв. и вноска за лизинг - 4.99 лв. По Фактура № **********/01.02.2016г. за отчетен период 01.01.2016г. – 31.01.2016г. месечна такса, разговори
и текстови съобщения - 16.26 лв. и вноска за лизинг – 4.99 лв. По Фактура № **********/01.03.2016г. за отчетен период 01.02.2016г. – 29.02.2016г. месечна такса –
минус 4.14 лв. и вноска за лизинг – 4.99 лв. или общо дължима сума – 0.85 лв. По Фактура **********/01.04.2016г. за
отчетен период 01.03.2016г. –
31.03.2016г. неустойки предсрочно прекратяване на договора за услуги –
281.39 лв., неустойки за лизинг – 104.79 лв.
Така изложената фактическа
обстановка налага следните правни
изводи:
Съдът приема за безспорно установено, че представените по делото договор за мобилни услуги и договор за лизинг от 29.12.2015г. са валидно сключени и съответно обвързват страните по делото. Същите не бяха оспорени от ответната страна и доколкото носят подписите на лицата, посочени в тях като
издатели, съгласно чл.180 от ГПК съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В този смисъл следва да се приеме, че с подписването на процесните договор за мобилни услуги и договор за лизинг в правната сфера на всяка
от страните са възникнали съответни права и задължения. По делото не се оспорва, че ищецът
е изпълнил основното си задължение по договорите - да предоставя на ответницата мобилни услуги чрез телефонен номер 0*********, както и че й е предоставил лизинговата вещ - устройство марка Тelenor, Smart Mini ІІ White. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза бе
установен и фактът, че ответницата не е заплатила дължимите суми по
издадените фактури в уговорения срок, като доказателства относно факта на плащане на тези суми не бяха ангажирани и до датата на приключване
на съдебното дирене. Ето защо, съдът приема, че ответницата е неизправна страна по договорите, тъй като не е предложила на кредитора
изпълнение в уговорените срокове.
От Фактури № **********/01.01.2016г., №
**********/ 01.02.2016г. и № **********/01.03.2016г. се установява, че по тях има неплатена сума в общ
размер от 43.53 лева. Тези фактури касаят ползваните от абоната услуги по
договорите, предоставени от оператора, както и лизингови вноски, и доколкото се
доказа, че задълженията по тях са останали непогасени, претенцията за така
посочената сума се явява основателна и следва да се уважи.
Последната фактура № **********/01.04.2016г. включва два компонента: лизингови вноски след 01.04.2016г.
в размер на 104.79 лева(21 вноски по 4.99 лева) и неустойка за предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги в размер на 281.39 лева. По
отношение на първата сума следва да бъде отбелязано, че между страните е
сключен договор за лизинг, в който с положения в него подпис, абонатът е
декларирал, че му е предадена годна за употреба вещ, която отговаря на
съответните технически характеристики. С договора тази вещ му е предоставена за
ползване срещу месечно възнаграждение в размер на определени лизингови вноски,
които е следвало да се заплащат. Изпълнение обаче липсва, като ответницата не
доказва погасяване на задължението, поради което основателно са й били
начислени вноските, формиращи цената на устройството, като по отношение на тях
исковата претенция също следва да се уважи.
Неоснователна обаче се явява претенцията за
присъждане на неустойка. Съгласно чл.92 от ЗЗД задължението за неустойка
възниква при неизпълнение на конкретно задължение за едната страна по договора,
като страните следва да са уговорили начина, по който евентуално ще бъде
начислявана неустойката. В случая, от приложените по делото Общи условия се
установява, че при неплащане в срок на задължения за предоставени услуги,
доставчикът има право едностранно да прекрати договора, а същевременно договорът,
сключен между страните, съдържа клауза за уговорена неустойка в размер на
дължимите месечни такси до края на договора. В хода на производството по делото
обаче ищецът не установи кога са прекратени договорните правоотношения и по
какъв начин ответницата е била уведомена за прекратяването. Следва да се
отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е
елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй
като същата е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното
правоотношение. Доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че
надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила
на чл.87 ал.2 от ЗЗД и писмените договори подлежат на прекратяване с изявление
в същата форма. С оглед уговорения начин на изчисляване на неустойката -
оставащите до края на договора стандартни абонаментни такси, установяването на факта
на получаване на писмено предизвестие от абоната е от значение не само за
доказване на основанието, но и за размера на иска. Доказателства за едностранно
прекратяване на договора от страна на мобилния оператор поради виновно
неизпълнение на потребителя на услугата, не бяха ангажирани. Съдът не кредитира
представената покана за доброволно плащане, тъй като липсват доказателства
същата да е достигнала до ответницата. Дори да се приеме, че исковата молба
служи като изявление за разваляне на договора, то това изявление е направено след
съставянето на процесната фактура, с която е начислена неустойка, тоест към
момента на начисляването не е имало основание за това. По изложените
съображения, съдът намира, че по отношение на кредитора не е възникнало вземане
за неустойка при предсрочно прекратяване на договора.
За
пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че неустойката за предсрочно прекратяване на
договора за мобилни услуги следва да бъде квалифицирана и като неравноправна
клауза, с оглед наличието на предпоставките, предвидени в разпоредбата на чл.143
т.5 от Закона за защита на потребителите. В случая ответницата притежава
качеството „потребител“ по смисъла на § 13 т.1 от ДП на ЗЗП, а според чл.143 от ЗЗП „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно разпоредбата
на чл.146 ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за
нищожността, доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е
длъжен да следи служебно. Така при служебно извършената проверка съдът
намери за неравноправна клаузата, според
която потребителят дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договора, в
размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за
всеки номер, дължими до края на срока на договора. В случая, дори и да се приеме, че договорът между страните е
предсрочно прекратен, то това е сторено не от потребителя, а по инициатива на
оператора. Формален повод за това е обстоятелството, че потребителят не е
платил търсената в настоящото производство сума. Съдът намира, че в тази
ситуация, а именно при неизпълнение на парично задължение от страна на
потребителя, ищецът би могъл да претендира единствено лихва за забава върху
тази главница или пък неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в
необосновано висок размер. Неравноправна обаче би била клаузата, която
позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и
същевременно да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за
престация по вече прекратения договор, която не е предоставил. След като самият
оператор е предпочел да прекрати договора с потребителя, вместо да запази
неговото действие и да претендира изпълнение по него заедно с обезщетение или
неустойка за забава, то той не разполага с възможност едновременно с това, под
формата на неустойка, да претендира и за изпълнение на прекратения договор от
страна на потребителя и то за пълния срок на неговото действие, при това без
сам да предлага изпълнение. Следователно клаузата в този смисъл по т.11 от
сключения договор за мобилни услуги, според която в случай на прекратяване на
договора през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в
него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок, е неравноправна
и съответно нищожна. Тя не поражда какъвто и да било правен ефект и
следователно основаният на нея иск за сумата от 281.39 лева се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично
съответното парично вземане, по отношение на което е била издадена процесната заповед
за изпълнение. Искът се явява основателен за сумите за неплатения остатък по
трите цитирани по-горе фактури - 43.53
лева и за неплатените лизингови вноски – 104.79 лева, а неоснователен - за
сумата от 281.39 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за мобилни услуги.
Предвид изхода на производството, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, следва да присъдят по съразмерност. Изчислени съобразно
уважените вземания, разноските в полза на ищеца - заявител възлизат на сумата
от 132.89 лева.
На ищеца следва да бъдат присъдени съобразно уважената част на
претенцията и разноските в настоящото производство, произтекли от внесена
държавна такса, платено адвокатско възнаграждение, депозит за особен
представител и депозит за вещо лице, които определени съразмерно с уважените
вземания, възлизат на 253.69 лева.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на З.С.Д. с ЕГН : **********
***, че дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, ЕИК : *********, седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Младост“, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представляван от О.Б.Ш.–
изпълнителен директор, присъдената със Заповед № 1049/17.10.2017г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 1678/2017г. по
описа на РС – Димитровград сума в размер на 148.32 лв.(сто четиридесет и осем лева и 32 ст.) – неплатени далекосъобщителни услуги и лизингови вноски по Договор за мобилни
услуги № ********* и Договор за лизинг от 29.12.2015г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 13.10.2017г. до окончателното й изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване
на установено, че дължи и сумата от 281.39
лева(двеста осемдесет и един лева и 39 ст.) по Фактура № **********/01.04.2016г., представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА З.С.Д. с
ЕГН : ********** ***, да заплати на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК : *********, седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Младост“, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6,
представляван от О.Б.Ш.– изпълнителен директор, сумата от 253.69 лв.(двеста петдесет и три лева и 69
ст.) - разноски по настоящото производство, както и разноски в ч.гр.д.№
1678/2017г. по описа на РС – Димитровград в размер на 132.89 лв.(сто тридесет и два лева и 89 ст.).
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС –
Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: