№ 5
гр. Велики Преслав, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Соня Анг. Стефанова
като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело №
20243610100434 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от М. И. С. срещу
„К.“ ЕООД установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК за
обявяване за нищожни на клаузи от Договор за потребителски кредит № 986021 от
22.12.2023 год., сключен между ищцата М. И. С., от една страна, в качеството й на
кредитополучател и ответника „К." ЕООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, а
именно – чл. 18 (1) от Договора, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение и чл. чл. 13, ал. 2 от Договор, уреждащ разходите за извънсъдебно събиране на
вземания в тежест на потребителя.
Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит № 986021 от
22.12.2023 год., сключен с „К." ЕООД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 2000
лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 949,52 лева и неустойка в размер
на 3902,85 лева, при срок за погасяване на кредита от 18 месеца. Допълва, че по договора
бил уговорен фиксиран лихвен процент от 47%, годишен процент на разходите от 58.27%.
Сочи, че по силата на чл. 6, ал. 1 от Договора за заем е следвало в срок от 2 (два) дни от
сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:
1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно на подробно изброените в дуговора условия. Акцентира, че
съгласно чл. 18, ал. 1 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в
размер на 3902,85 лв. Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение,
което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения
по-горе размер била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план
заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата
сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в
договора сума в размер на 2949,52 лева, а значително по-голяма - в размер на 6858 лева.
Ищецът счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
1
обезпечение след сключването на договора (чл. 18 от Договора) е нищожна, тъй като чрез
нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Заявява, че така
договорената неустойка всъщност съставлява допълнителна и гарантирана за Кредитора
икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Настоява, че предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не
зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Акцентира, че
неустойката се начислява като добавък към погасителните вноски и се дължи и при редовно,
точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Поддържа, че клаузите, с които е уговорена неустойката са неравноправни по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Счита още, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като
кредиторът вместо да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент е прехвърлил изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение, което му поведение противоречи на нормата на
чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Релевира, че неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция
или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора.
Обръща внимание, че изискванията към поръчителите са толкова завишени, че
осигуряването им като гаранти по кредита е реално невъзможно в предвидения кратък
двудневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Застъпва становище за противоречие на въпросната клауза с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
като счита, че неустойката е уговорена с единствената цел да предостави сигурна печалба за
кредитора, като заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза
по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Настоява, че клаузата е нищожна на осн.
чл. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като е неравноправна и не е индивидуално уговорена.
Допълва, че атакуваната клауза от договора е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречи на добрите нрави, с оглед завишения размер на неустойката спрямо
размера на отпуснатата главница.
Ищецът моли да бъде прогласена нищожността и на чл. 13, ал. 2 от Договора за заем,
като неравноправна клауза, предвиждаща начисляването на допълнителни разходи при
забава или неизпълнение на задължението. Доколкото тези разходи са обвързани с
неизпълнение на задължение по договора, ищецът счита, че следва да бъдат възприемани
като неустойка. Настоява, че тази неустойка от една страна противоречи на чл. 33 от ЗПК, а
от друга страна няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции, а е просто средство за обогатяване на кредитора и води до скрито
оскъпяване на кредита.
Изтъква, че дори да се приеме, че въпросната неустойка всъщност представлява „такса“,
то същата е уговорена в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен това
изброените дейности - изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора
действия във връзка със събиране на задължението. Поддържа, че тези дейности нямат
характеристиката „допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият
кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението,
2
следователно не попадат в изброените в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Допълва, че дори и да
се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са
такива по управление на кредита и „таксуването" им за сметка на потребителя противоречи
и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. Предвид
гореизложеното, ищецът счита, че клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договора за заем е нищожна на
основание чл. 10а, ал. 2, чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК и се явява неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 3 от ЗЗП.
Моли исковата му претенция да бъде уважена, като бъде признато за установено в
отношенията между страните, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна
на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и че клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договора за
потребителски кредит, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест
на потребителя, е нищожна на осн. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Претендира присъждане на сторените
съдебно деловодни разноски. Моли да бъде присъден адвокатски хонорар на процесуалния
му представител при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не
оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството
му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата
молба параметри.
Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че
договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са
съобразени с всички изисквания на ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор.
Изтъква, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по
договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна,
точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди
сключването на договора.
Допълва, че ищецът е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на
отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, бил е добре
запознат с това свое право, но не се е възползвал от него.
Ответникът сочи, че към датата на сключване на договора нормативно определеният
лимит на ГПР е бил 69 %, а ГПК по договора е бил в размер на 58,27%, поради което не е
налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Настоява, че уговорената неустойка не е включена, но и не следва да бъде включвана в
ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. Изтъква, че неустойката е проявление на свободата на договаряне
между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, поради което счита, че е изначално невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Допълва, че договорената неустойка е дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, освен това е с фиксиран
размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Ответникът излага, че неустойката се
дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, съгласно
чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. Заявява, че цитираната клауза не е в противоречие с нормата
на чл. 11, т. 18 от ЗПК, предвиждаща възможност за предоставяне на обезпечения при
потребителското кредитиране.
Акцентира още, че ищцата е можела да удължи двудневния срок за осигуряване на
3
обезпечение чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но същата
не се е възползвала и от тази възможност.
Ответното дружество навежда твърдение, че всъщност ищцата е била недобросъвестна,
тъй като явно изначално не е имала намерение да предостави обезпечение. Сочи, че в
качеството си на кредитор е направил предварителна оценка на вредите от липсата на
договореното обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в
договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Поддържа, че в конкретния случай не налице нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП,
като кредитполучателят е бил надлежно информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като
има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана
неустойка в точен и индивидуално определен размер.
Ответникът обръща внимание, че между страните по делото са сключени общо 9
договора за идентични кредитни продукти, които също съдържат уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, т.е. другите 8 договора имат
идентични условия, като тези на атакувания в настоящото производство, а ищцата очевидно
се е запознала с тях многократно.
Ответникът категорично се противопоставя и на твърденията за нищожност на клаузата
на чл. 13, ал. 2 от Договора, уреждаща разходите за извънсъдебно събиране на вземания.
Излага, че разходите за извънсъдебните действия на кредитора спрямо длъжника в случай на
неизпълнение от страна на последния не представляват такси по договора. Акцентира, че
тези суми стандартно са за сметка на длъжника в случай на неизпълнение и в други
правоотношения, не само между търговец и потребител. Сочи, че обстоятелството, че е
определен лимит на тези разходи, изцяло в полза на потребителя, и този лимит е посочен в
Тарифата на търговеца не ги превръща в такси за допълнителни услуги. Обръща внимание,
че в Тарифата разходите за събиране на просрочени задължения са ясно разграничени от
таксите, които кредиторът събира за допълнителни услуги, последните по желание на
потребителя.
Предвид изложените доводи, ответното дружество моли исковата претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендира сторените съдебно-деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран и насрещен главен осъдителен иск с
посочено правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответницата по насрещния
иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 1624,63 лева, представляваща част от
неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № 986021 от 22.12.2023 г. в
общ размер на 2000 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск
до окончателното плащане. В условие на евентуалност, в случай, че целият договор бъде
обявен за недействителен, предявява осъдителна претенция с пр. осн. чл. 23 от ЗПК за
осъждане на ответницата по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата
от 1624,63 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за
паричен заем № 986021 от 22.12.2023 г. в общ размер на 2000 лева, ведно със законна лихва
от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.
Към насрещния иск е приложено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост
на цялото задължение на ищцата по процесния Договор за потребителски кредит, което
според ищеца по насрещния иск към 21.08.2024 г. възлиза на обща стойност от 5049,33 лева,
от които 2000 лева главница, 519,60 лева възнаградителна лихва, 1672,41 лева договорна
неустойка и 857,32 лева такси.
4
Кредиторът излага, че кредитополучателят е направил само едно плащане за погасяване
на задълженията си по договора на 20.01.2024 г. в размер на 375,37 лева, с което е погасена
единствено първата вноска по кредита. Навежда твърдение, че понастоящем ответницата по
насрещния иск е в просрочие на 7 вноски. Счита, че са налице предпоставките на чл. 13, ал.
3 от Договора за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита. Акцентира, че
предявеният насрещен иск е частичен, отнася се единствено за вземането за главница, и е в
размер на 1624,63 лева от общо дължима сума за главница по договора в размер на 2000
лева.
Моли насрещната искова претенция да бъде уважена по наведените съображения и
претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на насрещните искови претенции, в който
ответникът по насрещните искове взема становище по тяхната процесуална допустимост, но
неоснователност. Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, но размерът на приложимия лихвен процент,
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя, посочени в договора
не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.
Настоява, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото
уговорената неустойка, която се дължи при непредоставяне на обезпечение от потребителя
неоснователно не е взета предвид при изчисляване на ГПР. Допълва, че посоченият в
договора размер на ГПР е заблуждаващо по- нисък от действителния, което отново е
заобикаляне на закона по чл.26 ал.1 от ЗЗД и договорът за кредит следва да бъде прогласен
за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Изтъква, че съобразно практиката на СЕС
посочването на занижен ГПР, какъвто е настоящият случай, подтиква или може да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, и тази
невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на
основание член 6, параграф 1 от Директива 2005/29.
Предвид недействителността на договора за заем, моли да насрещната претенция да бъде
отхвърлена като неоснователна на поисканото договорно основание.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е
писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба
и моли същата да бъде уважена.
В съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител, като в
депозирано писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК излага, че поддържа отговора на
исковата молба и моли насрещният му иск да бъде уважен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Страните не спорят, а и от представения договор за потребителски кредит № 986021 от
22.12.2023 год., сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на
кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател се установява, че
кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 2000 лева. Видно от ангажирания
погасителен план към договора падежът на последната вноска е 23.06.2025 год. (общо 18
броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер на 381 лева с включена неустойка.
ГПР възлиза на 58,27 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент,
който към датата на сключване на договора за кредит бил 47 % годишно.
В чл. 6 от договора е предвидено, че ищецът следва да представи обезпечение –
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на кумулативно изброените условия в двудневен срок от датата на сключването на
договора, като при непредоставяне на обезпечението дължи неустойка в размер на 3902,85
5
лева (съгласно чл. 18 от Договора).
Приложена е и тарифата за таксите и разходите, събирани от „К.“ ЕООД.
Не е спорно между страните, а и от ангажираната справка за актуалния дълг по
процесния договор се установява, че ищцата е погасила сума в размер на общо 375,37 лева,
разнесени както следва: 297,04 лева за неустойка и 78,33 лева за договорна лихва.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Предявени са частични главен насрещен осъдителен иск с пр. осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и
съединен в условие на евентуалност, в случай, че целият договор бъде обявен за
недействителен, частичен насрещен осъдителен иск с пр. осн. чл. 23 от ЗПК.
Релевирано е възражение от ответника по насрещните искове с пр. осн. чл. 22 от ЗПК - за
недействителност на договора за кредит.
По допустимостта на предявените установителни претенции:
Искът за прогласяване нищожността на клаузи от сключен между страните договор,
е допустим. Правният интерес на ищцата произтича от качеството й на страна по договора,
която е навела доводи и възражения относно недействителността на този договор, респ. на
отделни негови клаузи.
По основателността на предявените установителни претенции:
За да бъде основателна предявената искова претенция ищецът следва в условията на
пълно и главно доказване да докаже, че посочените клаузи от договора, сключен с
ответника, са нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно поради
нарушение на императивни норми на закона, както и поради заобикаляне на императивни
правни норми или поради накърняване на добрите нрави, както и че същите имат
неравноправен характер. В тежест на ответника е да докаже всички факти, на които
основава своите искания или възражения, в това число, че уговорените между страните по
Договора за потребителски кредит клаузи за неустойка и за разходи за извънсъдебно
събиране на вземания са валидни и като такива обвързват страните, че оспорените като
неравноправни клаузи са индивидуално уговорени, че длъжникът виновно не е изпълнил
договорното си задължение, във връзка с което е била уговорена неустойката или го е
изпълнил лошо, или със забава.
В тежест на ищеца по насрещната искова молба е да докаже: 1. наличието на валидно
договорно правоотношение, възникнало по силата на Договор за потребителски кредит №
986021 от 22.12.2023 год., което обвързва страните; 2. обстоятелството, че ответникът е
усвоил договорената сума в пълен размер; 3. размер на непогасената главница по процесния
договор за кредит (доколкото се претендира само част от главницата); 4. Настъпила
предсрочна изискуемост на вземането, обявена надлежно на ответника. В тежест на
ответника по насрещната искова молба е да докаже, че е погасил претендираните вземания,
както и всички факти, на които основава своите искания и възражения, в това число и
възражението с пр. осн. чл. 22 от ЗПК - за недействителност на договора за кредит.
С доклада по делото съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните наличието на валидно облигационно правоотношение между ищеца
(кредитополучател) и ответника (кредитор), по повод сключения между тях Договор за
потребителски кредит № 986021 от 22.12.2023 год., по силата на който на
кредитополучателя е отпусната главница в размер на 2000 лева, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 от
ГПК.
Съгласно чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Договора за заем кредитополучателят е следвало в срок от
6
2 (два) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от
следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на подробно изброените в договора
условия, а именно: при един поръчител – да има осигурителен доход в размер на не по-
малко от 3 пъти размера на МРЗ за страната; при двама поръчители – всеки от тях да има
осигурителен доход не по-малко от 2 пъти размера на МРЗ за страната; да не е поръчител по
друг договор за кредит, сключен с кредитора; да не е заемател по договор за заем, сключен
със заемодателя, по който е налице неизпълнение; да няма кредити към банки или други
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си за размера на получавания от тях доход.
В чл. 18, ал. 1 от Договора за заем е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение или ако предоставеното обезпечение не
отговаря на предвидените в договора условия, кредитополучателя ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 3902,85 лв.
Не е спорно, че ищецът е потребител и процесният договор има елементите на
потребителски такъв, поради което спрямо него се прилагат разпоредбите на ЗЗП.
Нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител“, а именно - уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза
трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред,
тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл
изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C-
96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС.
Съдът като съобрази съдържанието на атакуваната клауза от процесния договор - чл. 18,
ал. 1, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, разпоредбите
на приложимата национална нормативна уредба и практиката на СЕС намира, че същата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и като такава е нищожна на осн. чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП и чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като съображенията за това са следните:
На първо място безспорно се установява, че клаузите относно обезпечеността на кредита
(чл. 6 и чл. 18 от Договора за заем) не сочат на доброволност при избора на обезпечение,
дори напротив: от формулировката им става ясно, че ако потребителят желае да заплаща
реалната стойност на отпуснатия му кредит, трябва да осигури посоченото по-горе
обезпечение, в противен случай ще следва да заплаща неустойка за неизпълнение на
задължението си (да осигури обезпечение – 1 или 2 физически лица гаранти, отговарящи на
посочените условия или банкова гаранция) в немалък размер.
От прочита на цитираните по-горе клаузи от договора се налага и изводът, че в
конкретния случай същите имат за цел единствено обезвреда на кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в пряко противоречие
с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени
сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции.
Не без значение е и обстоятелството, че кредитополучателят не е имал реална
възможност за избор на "поръчител" по договора за паричен заем. Въведен е изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 2-дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което лишава
7
заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Прави впечатление, че изискванията на които следва да отговарят гарантите, които
длъжникът следва да осигури в изпълнение на договореностите между страните, са
изключително високи, предвид обстоятелството, че се касае за кредитна институция,
предоставяща бързи кредити, обикновено на ниска стойност, както е и в настоящия случай –
2000 лева.
Следва да се обърне внимание още и на обстоятелството, че уговорената неустойка при
непредоставяне на изисканото обезпечение се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не (арг. чл.
6, ал. 5 от Договора).
Не на последно място следва да се акцентира и върху стойността на уговорената
неустойка – 3902,85 лева. Съпоставено с размера на отпуснатия кредит от 2000 лева, съдът
намира, че същата е несъразмерно висока (почти два пъти по-висока от размера на
отпуснатия кредит) и безспорно поставя в неравноправно положение потребителя.
Предвид изложеното, клаузата, с която е договорена неустойка за неизпълнение на
задължение на длъжника по процесния договор за заем за осигуряване на поръчители – 1
или 2 физически лица, отговарящи кумулативно на подробно изброените в чл. 6, ал. 2 от
договора условия или за предоставяне на банкова гаранция, е неравноправна по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗПотр. и плащания по същата не се дължи.
Коментираната клауза се явява неравноправна и на основание чл. 146, ал. 4, вр. ал. 1
ЗЗПотр., доколкото липсват доказателства същата да е индивидуално уговорена. Освен това
чрез нея на практика заемодателят се стреми да получи парични суми над отпуснатата
главница и договорената възнаградителна лихва, които не му се следват, което от своя
страна води до допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова
услуга по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр.
Не на последно място, клаузата за неустойка е нищожна и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, тъй като единствената цел, за която е
уговорена излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна
(така ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., т. 3 ОСТК).
Освен това в чл. 11, т. 10 от ЗПК е уредено, че договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Следва да бъдат посочени основните
данни, които са послужили за изчисляване на ГПР. Целта на уредбата е чрез императивни
норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита.
В конкретния случай в процесния договор е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност – 58,27%, като липсва ясна,
разбираема и недвусмислена информация как е формиран той. Единствено в чл. 18, ал. 3 от
Договора е изрично посочено, че дължима неустойка при непредоставяне на обезпечение в
размер на 3902,85 лева не се включва при изчисляване на ГПР. Независимо от горното,
абсолютно несъстоятелно е твърдението на ответника, че неустойката не следвало да се
включва и отчита при формиране на ГПР. Единственото, което кредиторът се стреми да
постигне по този начин е да заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която
гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
8
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Доколкото ГПР по договора
е над 58%, а ответникът призна, че договорената неустойка по атакуваната клауза не е била
отчетена при формирането му, въпреки че е следвало да бъде отчетена, то същата се явява
нищожна на още едно основание – чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК.
Ирелевантно за предмета на доказване в настоящото производство е обстоятелството, че
ищцата е можела да удължи двудневния срок за осигуряване на обезпечение чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора, още повече, че на практика условията, на
които трябва да отговаря обезпечението са изначално неизпълними, защото са твърде
завишени.
Въпреки твърденията на ответника, в договора за заем не е предвидена възможност за
предоставяне на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед,
например.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че наведеното от ответника по
насрещния иск М. И. С. възражение за недействителност на процесния договор за
кредит на осн. чл. 22 от ЗПК е основателно, поради следното:
Както по-горе беше посочено, очевидно отразеният в договора ГПР е много по-нисък от
действително прилагания между страните (доколкото неустойката неоснователно не е
включена в ГПР), няма яснота относно методиката на формирането му, а всичко това дава
невярна информация на потребителя относно общите разходи по кредита, което следва да се
окачестви като нелоялна, в частност заблуждаваща търговска практика по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че и клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 4 от Договора е неравноправна по смисъла на
чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост на осн. чл. 22 от ЗПК, тъй като не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК.
Неравноправна е и клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договор, предвиждаща разходите за
извънсъдебно събиране на вземания да се възлагат в тежест на потребителя.
Съгласно ал. 2 на чл. 13 от Договора в случай, че заемателят не изпълни задължението си
за погасяване на кредита или се забави при изпълнение на това си задължение, същият
дължи заплащане на разходите, направени от заемодателя за събирането на вземането му по
просрочен кредит, съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „К.“ ЕООД.
Разходите за събиране на вземането при забава в плащането на вноска се изразяват в
изпращане на съобщения, покани и уведомления, провеждане на телефонни разговори,
посещения на адреса на заемателя. В случая липсват каквито и да било доказателства, че
кредиторът е сторил разходи във връзка със събиране на просрочени вземания. Според
настоящия съдебен състав клаузата, с която е договорено, че заемателят ще заплати всички
разходи, направени от заемодателя за събирането на вземането му по просрочен кредит
съгласно Тарифата, без да се държи сметка за извършени конкретни и реални разходи от
страна на кредитора (ако изобщо са извършени такива), които следва да бъдат възстановени
от длъжника, е пореден опит на кредитора да получи плащания, които не му се следват,
водещи до допълнително финансово натоварване за кредитополучателя. В чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо и тази клауза от договора като
9
водеща до допълнително неоснователно обременяване на потребителя на финансова услуга,
се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗПотр. Освен това тя влиза в
колизия с императивните разпоредби на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК и в този
смисъл е нищожна като противоречаща на закона (арг. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД).
Обстоятелството, че ищецът не се бил възползвал от възможността в рамките на 14 дни
да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл.
29 ЗПК, както и фактът, че имало други 8 договора за кредит, сключени между същите
страни, не прави цитираните по-горе клаузи от договора действителни и не променя
изводите на съда досежно тяхната неравноправност, респ. нищожност.
По изложените по-горе мотиви, исковите претенции са основателни и доказани и като
такива следва да бъдат уважени.
По предявените насрещни искови претенции:
Предвид основателността на предявените искови претенции съдът дължи произнасяне по
своевременно депозирания и приет за съвместно разглеждане в рамките на настоящото
производство насрещен главен осъдителен иск с пр. осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответницата по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от 1624,63
лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за паричен
заем № 986021 от 22.12.2023 г. в общ размер на 2000 лева, ведно със законна лихва от датата
на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. Главният насрещен иск следва
да бъде отхвърлен, доколкото съдът намери за основателни възраженията за
недействителност на целия договор за кредит.
Основателен е, обаче, и следва да бъде уважен съединеният в условие на евентуалност,
осъдителен иск с пр. осн. чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответницата по насрещния иск да
заплати на ищеца по насрещния иск горепосочената сума от 1624,63 лева, ведно със законна
лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното плащане.
Няма спор, че между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит, като
потребителят е получил заемната сума от 2000 лева, за която е кандидатствал, както и че е
извършил плащания по договора в размер на 375,37 лева, като видно от приобщената
справка за актуалния дълг по процесния договор 297,04 лева от горепосочената сума са
отишли за погасяване на претендираната неустойка по чл. 18 от Договора и 78,33 лева - за
договорна лихва. Според чл. 13, ал. 3 от Договора, при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя по договора, кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Такова изявление е направено с насрещната искова молба, към която е приложено
Уведомление за предсрочна изискуемост от ответника до ищеца, като с получаването на
насрещния иск от длъжника, той се счита уведомен за намерението на кредитора. И двете
необходими предпоставки (обективната - неплащането на суми по дълга и субективната
волеизявлението на кредитора) в случая са налице, поради което следва да се приеме, че
ищецът по насрещния иск има правото с насрещния иск надлежно да обяви кредита за
предсрочно изискуем. При това положение, длъжникът вече изгубва привилегията на срока
и вноските до края на срока на кредита (падеж на последна погасителна вноска - 23.06.2025
год.) стават веднага и автоматично предсрочно изискуеми.
Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК гласи, че по недействителен договор потребителят връща
само чистата стойност на кредита (в случая 2000 лева – главница), но не дължи лихви, такси
или други разходи. Установи се по делото, че ответницата по насрещния иск е направила
плащания в размер на 375,37 лева, които предвид установената недействителност на
договора за потребителски кредит следва да бъдат отнесени за погасяване само на
главницата по същия. Т.е. чистата стойност, която подлежи на връщане по кредита е в
претендирания размер от 1624,63 лева, поради което евентуалния насрещен осъдителен иск
10
е основателен и следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се полагат
сторените от него в настоящото производство разноски – заплатена държавна такса в размер
на 206,11 лева. Ответникът следва да заплати и адвокатско възнаграждение на адв. Г. за
осъществената от него правна помощ и съдействие на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Представен е списък на разноските, с който адв. Г.
претендира адвокатско възнаграждение в размер на общо 1020,29 лева (400 лева за първия
иск и 620,29 лева за втория иск).
Своевременно е релевирано възражение от страна на ответника за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. На първо
място, в случая кумулативно съединените искове не налагат отделна защита, поради което се
дължи едно възнаграждение. При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът
следва да вземе предвид Решение на съда от 25.01.2024 год. по дело C‑438/22 год.,
образувано по преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд, което е
задължително за всички национални съдилища (арг. чл. 633 от ГПК). В цитираното решение
е възприето, че бългapcĸитe cъдилищa не са длъжни бeзycлoвнo дa ce cъoбpaзявaт c
тapифaтa зa минимaлни aдвoĸaтcĸи възнaгpaждeния, пpиeтa oт Bиcшия aдвoĸaтcĸи cъвeт. В
решението е застъпено, че ако се ycтaнoви, чe Hapeдбa зa минимaлнитe paзмepи нa
aдвoĸaтcĸитe възнaгpaждeния пpoтивopeчи нa пpaвилaтa нa ĸoнĸypeнциятa пo члeн 101,
пapaгpaф 1 и 2 ДФEC, нaциoнaлният cъд e длъжeн дa oтĸaжe дa пpилoжи тaзи нaциoнaлнa
пpaвнa ypeдбa пo oтнoшeниe нa cтpaнaтa, ocъдeнa дa зaплaти cъдeбнитe paзнocĸи зa
aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe, вĸлючитeлнo и ĸoгaтo тaзи cтpaнa нe e пoдпиcaлa ниĸaĸъв
дoгoвop зa aдвoĸaтcĸи ycлyги и aдвoĸaтcĸo възнaгpaждeниe. Съдът на ЕС категорично е
посочил, че нaциoнaлнaтa пpaвнa ypeдбa, cпopeд ĸoятo aдвoĸaтът и нeгoвият ĸлиeнт нe
мoгaт дa дoгoвopят възнaгpaждeниe в paзмep пo-ниcъĸ oт минимaлния, oпpeдeлeн c нapeдбa
нa BAдC, a cъдът съответно нямa пpaвo дa пpиcъди paзнocĸи зa възнaгpaждeниe в paзмep
пo-ниcъĸ oт минимaлния тpябвa дa ce cчитa зa oгpaничeниe нa ĸoнĸypeнциятa „c oглeд нa
цeлтa“ пo cмиcълa нa тaзи paзпopeдбa. Застъпено е още, че „пpи нaличиeтo нa тaĸoвa
oгpaничeниe нe e възмoжнo пoзoвaвaнe нa лeгитимнитe цeли, ĸoитo ce твъpди, чe пocoчeнaтa
нaциoнaлнa пpaвнa ypeдбa пpecлeдвa, зa дa нe ce пpилoжи зaбpaнaтa нa oгpaничaвaщитe
ĸoнĸypeнциятa cпopaзyмeния и пpaĸтиĸи“.
Изложените по-горе обстоятелства дават право на съда да определи размера на
адвокатското възнаграждение, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното
дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито и от минималния размер на адвокатските
възнаграждения, предвиден в Наредбата. В разглеждания случай става въпрос за дело с
ниска фактическа и правна сложност, било е проведено само едно открито съдебно
заседание, по което процесуалният представител на ищеца не се е явил, не са били
назначавани експертизи, нито са се събирали допълнителни доказателства, освен
приложените към исковата молба и насрещния иск. Действително, адвокатската работа
изисква заплащане, като размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде
справедлив (арг. чл. 36 ЗАдв.). Този справедлив размер се определя от съда, като се вземе
предвид фактическата и правна сложност на производството, както и материалният интерес,
а според настоящия съдебен състав адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева
удовлетворява положения от адвоката труд.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по насрещния иск също следва да се
11
присъдят сторените съдебно деловодни разноски в размер на 65 лева – заплатена държавна
такса и 480 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно отправеното искане,
представения списък на разноските и доказателствата за направата им.
Водим от горното, Районен съд – Велики Преслав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД,
вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗПотр по иск, предявен от М. И. С., ЕГН:
**********, с пост. адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „Б.Д.а“ № 11 срещу „К.“ ЕООД, ЕИК:
........., със седалище и адрес на управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), бул. „Ц.Ш.“ №
115Е, ет.5, представлявано от законния си представител Н.П.П. – Управител, клаузата на чл.
18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 986021 от 22.12.2023 год., сключен между
ищцата М. И. С., от една страна, в качеството й на кредитополучател и ответника „К."
ЕООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, уреждаща начисляване на неустойка в
размер на 3902,85 лева при непредоставяне на договореното в чл. 6, ал. 1 от същия договор
обезпечение (безусловна банкова гаранция или поръчителство на 1 или две физически лица)
в 2-дневен срок от сключване на договора или при предоставяне на обезпечение, което не
отговаря на условията, посочени в чл. 6, ал. 1 от Договора.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
и чл. 33, ал. 1 от ЗПК по иск, предявен от М. И. С., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С.,
общ. С., обл. Ш., ул. „Б.Д.а“ № 11 срещу „К.“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на
управление: гр. С., общ. С., обл. С. (столица), бул. „Ц.Ш.“ № 115Е, ет.5, представлявано от
законния си представител Н.П.П. – Управител, клаузата на чл. 13, ал. 2 от Договор за
потребителски кредит № 986021 от 22.12.2023 год., сключен между ищцата М. И. С., от една
страна, в качеството й на кредитополучател и ответника „К." ЕООД, от друга страна, в
качеството му на кредитор, предвиждаща начисляване в тежест на потребителя на разходи за
извънсъдебно събиране на вземания съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от
„К.“ ЕООД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление:
гр. С., общ. С., обл. С. (столица), бул. „Ц.Ш.“ № 115Е, ет.5, представлявано от законния си
представител Н.П.П. – Управител срещу М. И. С., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С.,
общ. С., обл. Ш., ул. „Б.Д.а“ № 11 главен насрещен осъдителен иск за осъждане на
ответницата по насрещния иск М. И. С. да заплати на ищеца по насрещния иск сумата от
1624,63 лева, представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договор за
паричен заем № 986021 от 22.12.2023 год. в общ размер на 2000 лева, ведно със законна
лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 23.08.2024 год. до окончателното
плащане, на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА М. И. С., ЕГН: **********, с пост. адрес: гр. С., общ. С., обл. Ш., ул. „Б.Д.а“
№ 11 ДА ЗАПЛАТИ на „К.“ ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление: гр. С.,
общ. С., обл. С. (столица), бул. „Ц.Ш.“ № 115Е, ет.5, представлявано от законния си
представител Н.П.П. – Управител сумата от 1624,63 лева, представляваща част от
неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № 986021 от 22.12.2023
год. в общ размер на 2000 лева, ведно със законна лихва от датата на депозиране на
насрещния иск – 23.08.2024 год. до окончателното плащане, на осн. чл. 23 от ЗПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: ........., представлявано от законния си представител Н.П.П. –
Управител ДА ЗАПЛАТИ на М. И. С., ЕГН: ********** сумата от 206,11 лева,
представляваща заплатена държавна такса в първоинстанционното производство, на осн. чл.
12
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК: ........., представлявано от законния си представител Н.П.П. –
Управител ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., Адвокатска колегия – Ловеч адвокатско
възнаграждение за първа инстанция в размер на 500 лева, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36,
ал. 2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
ОСЪЖДА М. И. С., ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на „К.“ ЕООД, ЕИК: .........,
представлявано от законния си представител Н.П.П. – Управител съдебно деловодни
разноски за първа инстанция в размер на 545 лева, включващи 65 лева – заплатена държавна
такса по предявения насрещен иск и 480 лева – адвокатско възнаграждение.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните, заедно със съобщението за
постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Ш.ски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на страните.
Съдия при Районен съд – Велики Преслав: _______________________
13