Р Е Ш
Е Н И
Е № 130
гр.
Пловдив, 18.04. 2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАТЯ
ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 110/2019
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 267 от 11.07.2018 година, постановено по т.
дело № 68/2017 година по описа на Окръжен съд – С., са отхвърлени исковете с правно основание чл.
422 от ГПК във връзка с чл. 430 от ТЗ, предявени от „И.“ АД, със седалище и
адрес на управление ***, ЕИК ***, срещу К.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** и О.Д.М., с ЕГН **********,
с адрес ***, за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на б.сумата
в размер на общо 48 673.21 лв., произтичаща от договор за потребителски кредит
на физическо лице срещу ипотека № 180/05.11.2007 г. и анекс № 1/25.09.2012 г. и
присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение № 316/31.05.2017 г. и
изпълнителен лист от 01.06.2017 г., издадени по ч. гр. д. № 628/2017 г. по
описа на РС – С., като неоснователни и недоказани. С решението е оставено без
разглеждане искането на К.Н.М. и О.Д.М. за присъждане на разноските по делото,
като недопустимо поради просрочие.
С определение № 1258 от
23.11.2018 година, постановено от първоинстанционния съд в производство по чл.
248 от ГПК, е осъдено „И.“ АД да заплати
на К.Н.М. и О.Д.М. направените от тях
разноски за първоинстанционното производство в размер на 1990 лева заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „И.“ АД изцяло. Оплакванията във въззивната
жалба са за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и
постановяване на решението в противоречие с материалния закон, както и за
необоснованост, като се твърди, че решението противоречи на действителното
фактическо и правно положение. Във въззивната жалба се поддържа неправилност на
изводите на първоинстанционния съд за ненастъпила предсрочна изискуемост на
задълженията по сключения между страните договор за кредит поради нередовно
връчване на длъжниците на волеизявлението на банката. Твърди се, че събраните делото доказателства, на които е
направен подробен анализ във въззивната жалба установяват, че б.е изпълнила задължението си
да уведоми длъжниците за предсрочната изискуемост. При условията на
евентуалност се поддържа, че дори да се приеме ненастъпила предсрочна
изискуемост на кредита, на жалбоподателя следвало да се признае съществуването на вземането на
вноските с настъпил падеж, като първоинстанционният
съд в нарушение на процесуалните правила не бил предприел необходимите действия
за изясняване на делото от фактическа и
правна страна досежно размера на тези вноски. Необоснован бил и извода на съда,
че липсвали доказателства за падежиралите вноски. Те били конкретизирани в
представената справка по чл. 366 от ГПК
и доказателства за тях се съдържали в представените погасителни планове. Искането е да се отмени първоинстанционното
решение и да се постанови ново по същество, с което да се уважи предявения иск
по чл. 422 от ГПК, като се признае за установено съществуването на вземането на
б.за исковите суми, дължими по договора за кредит, сключен между страните, при
обявената и настъпила предсрочна изискуемост. Жалбоподателят претендира присъждане
на направените разноски в първоинстанционното и въззивното производство, както
и на разноските от заповедното производство.
Срещу въззивната жалба е подаден
писмен отговор ответниците в първоинстанционното производство К.Н.М. и О.Д.М.
чрез процесуалния им представител адвокат Н.Д. с изразено становище за нейната
неоснователност.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивната
жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно обжалване, а
именно от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението, с което са отхвърлени предявените
искове. При подаване на въззивната жалба
е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок. Съобщението за
изготвеното решение е връчено на жалбоподателя на 23.07.2018
година, а въззивната жалба е изпратена по куриер на 06.08.2018 година.
По същество, съобразявайки становищата
на страните и конкретните оплакванията във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Пред Окръжен съд – С.по т. дело №
68/2017 година е предявен иск по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването
на вземането на „И.“ АД от К.Н.М. и О.Д.М.
по договор за потребителски кредит на физическо лице срещу ипотека № **от 05.11.2007 година, сключен на
05.11.2007 година, по който първият ответник е кредитополучател, а втората
ответница – солидарен длъжник и анекс №
1 от 25.09.2012 година към този договор. В исковата молба се твърди, че е
усвоен пълния размер на отпускания
кредит от 30 000 лева. С анекс № 1 бил предоговорен размера на кредита на
32 000 лева, както и едногодишен гратисен период за заплащането на главницата. Твърди се, че ответниците са
преустановили плащането на задълженията си по договора, считано от 26.10.2012
година за дължими вноски по лихвите и от 26.09.2013 година за дължими вноски по
главницата. Поради това и на основание чл. 8 ал. 1 т. 1 от договора б.изпратила
на ответниците на 24.02.2017 година нотариална покана, съдържаща изявлението й, че обявява кредита
за изцяло предсрочно изискуем, считано от датата на връчване на нотариалната
покана и покана в тридневен срок от получаването й да издължат сумите по
кредита. Връчването на нотариалната покана било удостоверено от нотариуса на
18.04.2017 година, след като на 30.03.2017 година било залепено уведомление по
чл. 47 ал. 1 от ГПК.
На 26.05.2017 година б.– ищец
подала заявление по чл. 417 т. 2 от ГПК
и се снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист по ч.гр. дело № 628/2017 година по
описа на Районен съд – С.солидарно срещу двамата длъжници за следните суми: сумата от 32 000 лева главница; 12452,92 лева
просрочена договорна / възнаградителна/ лихва върху главницата за периода от
26.09.2012 година до 17.04.2017 година включително; сумата от 2168,61 лева - лихви за забава върху просрочената главница
за периода от 26.09.2013 година до 25.05.2017 година включително; сумата
1103,06 лева – неустойка за забава върху просрочените лихви за периода от
26.10.2012 година до 26.02.2015 година включително; сумата от 480 лева –
комисионни за управление на кредита; сумата от 334,62 лева дължими застрахователни
премии; сумата от 62 лева – такси за обслужване на разплащателната сметка и
сумата от 72 лева – такса за връчване на нотариалната покана; законната лихва върху главницата, считано от
26.05.2017 година до окончателното й изплащане, както и разноски за заповедното
производство в размер на 973,47 лева държавна такса и 100 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Ответниците подали възражение по
чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение,
поради което б.предявява установителен иск с искане да се признае за установено
съществуването на вземанията по договора за кредит, предмет на издадената
заповед за изпълнение, като й се присъдят разноските за заповедното и исковото
производство.
Ответниците оспорват предявения
иск по чл. 422 от ГПК по основание. Доводите им са свързани с ненастъпилата
предсрочна изискуемост на задълженията по кредита поради това, че до тях не е
достигнало изявлението на б.за обявяването й. Освен това се поддържа нищожност
на анекс № 1 в частта, с която е прието, че дължимата главница по договора е в
размер на 32 000 лева, като се твърди, че в този общ размер са включени
освен главницата лихви и такси, без да е
конкретизиран размера на всяко едно от тези вземания, като по този начин било предвидено
начисляване на лихви върху лихви. Твърди се, че върху една и съща главница било
уговорено начисляване на няколко
различни вида лихви – просрочена договорна /възнаградителна/ лихва, лихва за
забава върху просрочена главница и неустойка за забава върху просрочени лихви.
Това според ответниците било анатоцизъм, а клаузите, предвиждащи начисляването
на лихва върху лихвата и неустойка върху лихвата били нищожни. Направено е и
възражение за нищожност на чл. 5 от анекс № 1 от 25.09.2012
към процесния договор за кредит. Поддържа се също така възражение за
настъпила погасителна давност по отношение на претендираните лихви и неустойки,
тъй като периодите, за които се претендирали, били значително по-големи от
предвидените в чл. 111 б. „б“ и б.“в“ от ЗЗД. Не били доказани и исканията за
заплащане на комисионни за управление на кредита, застрахователни премии, такси
за обслужване на разплащателната сметка
и нотариални такси.
Страните сочат доказателства в
подкрепа на твърденията си.
От събраните по делото доказателства
е установена следната фактическа обстановка:
На 05.11.2007 година между ищеца „И.“
АД и ответниците К.М. – кредитополучател и О.М. – солидарен длъжник е сключен договор за потребителски кредит на
физическо лице срещу ипотека № **от
05.11.2007 година. Размерът на отпуснатия кредит е 30 000 лева за текущи нужди със срок на издължаване 240
месеца. В чл. 4 ал. 1 от договора е предвидено дължимите по договора главница,
лихви, неустойки, такси и комисионни, ведно с всички разноски да се изплащат от
кредитополучателя, като изплащането на главницата и лихвите се извършва на 240
равни месечни анюитетни вноски, всяка в размер от 287,52 лева, дължими
ежемесечно на 26-то число. В чл. 3 ал. 1 от договора е предвиден размера на
дължимата договорна /възнаградителна/ лихва. Той е фиксиран и е 9,9 % месечно
върху усвоената част от сумата по кредита. В чл. 3 ал. 2 от договора е уредена
лихвата при просрочие в заплащането на главницата - лихвата за редовен дълг плюс 10 пункта годишно
върху просрочената сума до окончателното й изплащане. При просрочие на лихвите
в чл. 3 ал. 3 от договора е предвидено, че се дължи неустойка в размер на 0,05%
на ден върху просрочената сума до пълното й издължаване.
Между страните е безспорно, а и от
представените писмени доказателства – молба № 8019-3/20.09.2012 година, се
установява, че поради затруднения на кредитополучателя и солидарния длъжник за
обслужване на кредита те са поискали предоговарянето му и по тяхно искане е сключен анекс № 1 от 25.09.2012
година. С чл. 1 от анекса страните са се съгласили, че към момента на
подписването му задълженията на кредитополучателя са 32000 лева, включващи
главница, лихви и такси. Договорен е едногодишен гратисен период за
издължаването на главницата с годишна лихва за гратисния период от 4,85% и
10,10% след изтичане на гратисния период. Съгласно чл.2.3. от анекса през
гратисния период кредитополучателят се е задължил да заплаща само дължимата
лихва по кредита в размер на 129,33 лева. В чл. 2.4. от анекса е предвидено, че след гратисния период
издължаването на кредита ще се извърши на 171 месечни анюитетни вноски с
фиксиран размер от 353,71 лева, с изключение на последната, която е 351,92
лева. Крайният срок за издължаването на кредита не е променен – 26.11.2027
година.
Първата група въпроси, на които
съдът следва да отговори, е за наличието на нищожни клаузи в анекс № 1 към
договора за кредит, каквито доводи се поддържат от ответниците.
По делото е безспорно, а и от
приетата съдебно-икономическа експертиза, която съдът възприема като
компетентна, незаинтересована и неоспорена от страните се установява, че
първоначално отпуснатата и усвоена на
13.11.2007 година сума от кредитополучателя е 30 000 лева., от които 29550
лева са изтеглени на каса и 450 лева е изплатената еднократна комисионна за
управление на кредита. Вещото лице е установило, че кредитополучателят е внасял
суми за погасяване на задълженията си по кредита по специално откритата банкова
сметка ***.09.2010 година, след което
заплащането на задълженията е преустановено. Това е наложило подписването на
анекс № 1 от 25.09.2012 година по молбата на ответниците. С него е прието, че
размерът на дължимата сума – главница по кредита е вече 32000 лева, включваща
28795,18 лева неиздължен остатък от получената сума и 3204,82 лева капитализирани неиздължени
възнаградителни лихви. Към момента на подписване на анекса б.е опростила на
кредитополучателя сумата от 4140,66 лева, включваща възнаградителна лихва,
лихва върху просрочена главница, неустойка за просрочени лихви и
застрахователна премия.
Предоговарянето на размера на
главницата между страните с подписването на анекс № 1 и включването в този размер освен на
неизплатената част от получената сума и
на част от просрочените възнаградителни лихви не води до анатоцизъм, както
поддържат ответниците, а става дума за капитализиране на просрочени
възнаградителни лихви, което не е забранено от закона. Капитализирането на
просрочената възнаградителна лихва е резултат от постигнати уговорки между
кредитора и кредитополучателя, то не води до начисляване на лихви върху лихви,
а е насочено към преструктуриране на кредита, за да бъде облекчено положението
на кредитополучателя, който е изпаднал в забава при изплащането на задълженията
си. Без уговорки за преструктурирането
на кредита, каквито в случая има в анекс № 1, кредитополучателите биха били
поставени в по-неблагоприятно положение при наличие на договорена неустойка за забавено плащане на
възнаградителните лихви / чл. 3 ал. 3 от договора/ и наказателна лихва върху
просрочената главница / чл. 3.ал. 2/.
Неоснователни са и доводите, че с
договора и анекса е предвидено начисляване на няколко вида лихви върху една и
съща главница. С договора и анекса са предвидени на първо място договорни /възнаградителни/ лихви, които представляват възнаграждението
на б.за отпуснатата сума - чл. 3 ал. 1 от договора и чл. 2.1. и 2.2. от
анекса, касаещи гратисния период от 12
месеца за изплащането на главницата и
периода след изтичане на гратисния. Предвидените в договора и анекса клаузи за
възнаградителни лихви не са неравноправни. От съдържението им, както и от
приетата съдебно-икономическа експертиза е видно, че те са с фиксирани размери,
уточнени от страните, не е предвидена едностранната им промяна от б.и такава не
е извършвана. Обстоятелството, че с анекса е предвиден малко по-висок процент
на възнаградителната лихва - 10,10% при фиксирани в договора 9,90% не е
основание да се приеме неравноправност на клаузата на чл. 2.3. от анекса. Става
дума за индивидуално уговорена клауза между страните, при съобразяване на
обстоятелството, че към момента на подписване на анекса кредитополучателите са били в забава при изплащането на дължимите
погасителни вноски и че с анекса е предвиден едногодишен гратисен период за главницата
с много по-ниска лихва от 4,85% / чл. 2.1. от анекса/.
Втората лихва, уговорена с
договора и анекса, е наказателната. Тя не се покрива с възнаградителната, дължи
се само при просрочване на погасяването на задължението за главница и е предвидена в размер на 10 пункта годишно над
договорения лихвен процент / чл. 3 ал. 2
от договора и чл. 5.2. от анекса/, дължима само върху просрочената сума до
момента на издължаването й.
Просрочването на задължението за
възнаградителна лихва е обвързано с индивидуално уговорено между страните
задължение за заплащане на неустойка в
размер на 0,05 процента на ден върху просрочената сума до издължаването й / чл.
3 ал. 3 от договора и чл. 5.3 от анекса/.
Става дума за различни,
индивидуално уговорени между страните наказателни лихви и неустойка, свързани
съответно с просрочване на задълженията
за погасяване на дължимите главници и договорни лихви, поради което твърдението
на ответниците, че е предвидено начисляване на различни лихви и неустойки върху
една и съща главница, е неоснователно.
Неоснователни са доводите на нищожност на чл. 5 от анекса. Освен
обсъдените по-горе клаузи на чл.5.2. и 5.3 от анекса, в чл. 5.1. е уговорена
такса за промяна на условията по
договора в размер на 50 лева, а в чл. 5.4. – 4%
комисионна за предсрочно погасяване чрез рефинансиране от друга банка.
Това са индивидуално уговорени клаузи между страните, с конкретни размери и
конкретни условия, при които те се дължат и няма основание да се приеме тяхната
неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Основният спорен момент между
страните по делото е свързан с настъпването на предсрочната изискуемост на
кредита, по-конкретно с въпроса достигнало ли е до кредитополучателя и
солидарния длъжник изявлението на б.за нейното обявяване.
В чл. 8 ал. 1 от договора за
кредит, който не е променен анекса от 25.09.2012 година е предвидено, че б.може
да обяви предсрочната изискуемост на задълженията по кредита в пет хипотези,
сред които в т. 1 е посочено допуснато от кредитополучателя просрочие на
погасителна вноска или вноски по кредита
за всеки един от договорените падежи по чл. 4 ал. 1 / всяка една от
240-те анюитетни вноски, дължими до
26-то число на месеца/.
Настъпването на обективните
предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита е безспорно между страните
и е установено от приетите писмени доказателства и съдебно-икономическата
експертиза. От тях се установява, че ответниците са преустановили плащанията на
задълженията си по договора още на
03.09.2010 година. След това по взаимно съгласие на страните е сключен
анекс № 1 от 25.09.2012 година, като е
безспорно, че дължимите вноски по него / от 129,33 лева в едногодишния гратисен
период / и 351,92 лева, считано от 26.09.2013 година не са заплащани. По този
начин към 18.04.2017 година, на която дата б.е обявила кредита за предсрочно
изсикуем, е имало 55 броя просрочени вноски за лихви, първата от които е била
дължима на 26.10.2012 година и 44 броя просрочени вноски от главницата, първата
от които дължима на 26.09.2013 година.
За да настъпи предсрочната
изсикуемост на кредита обаче, освен неплащането на определен брой вноски,
какъвто е настоящия случай, или настъпването на други предвидени в договора
обстоятелства, е необходимо б.да е обявила предсрочната изискуемост на кредита
на длъжниците и то преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК. Това е разрешението, дадено по задължителен за съдилищата начин в
практиката на ВКС – т. 18 от ТР № 4/2013 година от 18.06.2014 година по
тълкувателно дело № 4/2013 година на ОСГТК.
При сключването на договора и
анекса е посочено, че кредитополучателят К.М. и солидарният длъжник О.М. живеят
на адрес ***. Чл. 6 ал. 2 от договора задължава кредитополучателя да уведомява
писмено б.за всяка промяна на данните и информацията, включително на посочения
в договора адрес за кореспонденция. Предвидено е, че при неизпълнение на това
задължение всички уведомления, покани и съобщения, изпратени на стария адрес на
кредитополучателя ще се приемат за връчени.
Безспорно е между страните, че
ответниците са напуснали адреса в град С.и са се преместили да живеят в село Ф.,
Община С., че за тази промяна б.не е уведомена и че промяната на местоживеенето
им е станала преди банката-ищец да изпрати до ответниците нотариална покана,
съдържаща изявлението й за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В приложеното към настоящото дело
заповедно производство – ч.гр. дело № 628/2017 година по описа на Районен съд –
С.се съдържа нотариална покана от 24.02.2017 година, адресирана до двамата
ответници на адреса в село Ф., в която са посочени размерите на задълженията по
договора за кредит и анекса към 21.02.2017 година и се съдържа изявлението на б.за обявяване на
всички задължения по кредита за предсрочно изискуеми, считано от датата на
връчване на поканата, както и покана до длъжниците за доброволно изпълнение в
тридневен срок от получаването й.
Върху нотариалната покана е направено отбелязване за три поредни
посечения на адреса на ответниците - на
24.02.2017 година в 15,30 часа, на 16.03.2017 година в 9 часа и на 30.03.2017
година в 14 часа, като е посочено, че те не са намерени на адреса и не е намерено лице,
което е съгласно да получи съобщението. На 30.03.2017 година на масивната
дървена входна врата на къщата на
ответниците е залепено уведомление по чл. 47 ал. 1 от ГПК, като нотариусът е
удостоверил, че в двуседмичния срок по чл. 47 ал. 2 от ГПК от залепване на
уведомлението ответниците не са се явили, за да получат нотариалната покана,
поради което на 18.04.2017 година е удостоверено от нотариуса нейното връчване
при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира,
че извършените от б.действия и извършеното удостоверяване от нотариуса са достатъчни, за да се приеме редовност на
връчването на изявлението й за
предсрочна изискуемост на ответниците при условията на т.нар. „фингирано
връчване“ по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Връчването на изявлението за
предсрочна изискуемост от нотариус под формата на нотариална покана е допустим
способ съгласно непротиворечивата съдебна практика. Отразяването от нотариуса върху нотариалната покана за броя и времето на
посещенията, за констатациите при тези
посещения и за извършените действия по залепване на уведомление на входната
врата има официален удостоверителен характер, който не е оспорен от ответниците
и не е опроверган от събраните по делото доказателства.
Доводите, че посещенията, макар и
три на брой и извършени за период по-дълъг от един месец, са в работното време
на ответниците, не се отразяват на
редовността на фингираното връчване. Става дума за връчване, осъществено преди
изменението на разпоредбата на чл. 47 ал. 1 от ГПК с ДВ бр. 86 от 27.10.2017
година. Изискването поне едно от трите посещения да е в неприсъствен ден, е
въведено едва с това изменение. Към момента на осъщественото от нотариуса
връчване на нотариалната покана, представена по настоящото дело, е в сила разпоредбата на чл. 47 ал. 1 от ГПК,
според която когато ответникът не може да бъде намерен на посочения адрес и не
се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва
уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен
достъп - на входната врата или на видно място около нея, а когато има достъп до
пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Изискването на
цитираната разпоредба е спазено при връчване на нотариалната покана, като
изрично е удостоверено от нотариуса, че около входната врата не е имало
пощенска кутия. Нещо повече, при връчването нотариусът е съобразил и
съдебната практика по чл. 47 ал. 1 от ГПК, създадена преди изменението
на разпоредбата с ДВ бр. 86/2017 година. Необходимостта за не по-малко от три
посещения в различно време на деня в рамките на повече от месец е наложена именно от съдебната практика, с която
нотариусът се е съобразил / напр. определение
№ 559 от 16.07.2014 година по ч.гр. дело № 4222/2014 година на ВКС,
четвърто г.о./.
Съдът не споделя доводите на
ответниците за нередовност на връчванията поради това, че посещенията са във
време, в което те обичайно са на работа и не пребивават на адреса си. На първо
място следва да се посочи, че по делото не е установено какво е работното време
на ответниците. По отношение на ответника
К.М. от представените служебна бележка
№ 3665/21.08.2017 година на ГД „О.“
към М.и заповед от 29.04.2015 година на
Началника на Областно звено „О. – С.“ се установява само, че той е държавен
служител по ЗМВР на длъжност „с.по О.та“ в ОЗ „О. – С.“ към министъра на
правосъдието от 09.06.2003 година и че с цитираната заповед са му възложени
функциите по О. на Районен съд – З.. Тези доказателства не установяват
работното време на ответника. Що се отнася до ответницата О.М., нейното работно
време също не е установена. Тя самата в качеството си на едноличен търговец си
е издала служебна бележка, в която е отразено, че работи в кафе-аперитив „П.“ в
град С.с работно време от 7,30 до 22 часа. Това е изявление на страната по делото в писмен вид, което по тази причина
е оспорено от ищеца и не може да бъде ценено като доказателство. Други доказателства
за установяване на това обстоятелство по делото не са представени.
Удостоверяването на нотариуса, че
ответниците не са намерени на адреса при
три посещения в различно време от деня в
продължение на повече от месец и че не е намерено лице, съгласно да получи
нотариалната покана, е съобразено с действащата към онзи момент законова
разпоредба на чл. 47 ал. 1 от ГПК и съдебната практика. Това удостоверяване е
достатъчно, за да се премине към залепване на
уведомление на входната врата на ответниците. Извършените действия по
залепването на уведомлението, удостоверени от нотариуса, не са оспорени от
ответниците. При положение, че на входната им врата е имало залепено
уведомление, в което е посочено, че имат двуседмичен срок да получат
нотариалната покана, изпратена от б.и че те не са проявили никаква активност за
това, следва да се приеме редовност на връчването по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
Следва да се отбележи, че настоящият
състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд, свързани с адреса, на
който е изпратено изявлението за
предсрочна изискуемост. Връчването е осъществено на адреса, установен при
справка в НБД за населението в страната,
до която нотариусът има достъп. Самите ответници не отричат обстоятелството, че
тяхното местоживеене ***, респ. че не се намират на адреса в град С., посочен в
договора за банков кредит. При това положение не могат да се правят каквито и
да е изводи от това, че изявлението за предсрочна изискуемост не е изпратено до
адрес, за който ответниците безспорно не се намират и на който не биха могли да
го получат, а до актуалния им адрес. Още повече, че в договора има клауза / чл.
6 ал. 2, обсъдена по-горе/, даваща възможност на б.да се позове на връчването
на изявлението на адреса, който ответниците са напуснали, след като те самите
не са я уведомили за новия си адрес. В случая обаче б.е проявила по-голяма от
дължимата активност по договора, като е открила сама новия им адрес, на който е
връчено изявлението й за предсрочна изискуемост при условията на чл. 47 ал. 5
от ГПК.
Приемайки настъпила предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за кредит, считано от 18.04.2017 година,
съдът следва да се произнесе по
въпроса кои от сумите, предмет на издадената заповед по чл. 417 от ГПК и на
установителния иск по чл. 422 от ГПК се дължат от ответниците на ищеца. При
отговора на този въпрос следва да бъдат взети предвид и направените от
ответниците възражения за погасяване по
давност на вземанията на б.за лихви и неустойки. Действително възраженията за
давност са общи за лихви и неустойки, основани на разпоредбите на чл. 111 б.
„б“ и „в“ от ЗЗД, без каквато и да е друга конкретизация. Въпреки липсата на
конкретизация обаче, доколкото се поддържа, че процесните вземания на б.са
погасени поради изтичане на кратката тригодишна давност, съдът е длъжен да се
произнесе по това възражение, което е направено своевременно с отговора на исковата
молба.
По отношение на дължимата
главница по договора за банков кредит възражение за погасяване по давност не е
направено, поради което съдът не го обсъжда. Следва да се посочи, че такова
възражение би било и неоснователно. Вземането на б.за главница се погасява с
общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. В случая става
дума за уговорено със съгласието на
кредитора частично изпълнение от страна на длъжника на общото, неделимо
задължение по договора за кредит чрез ежемесечни
анюитетни погасителни вноски, което не
превръща договора в такъв за периодични платежи, респ. по отношение на
дължимите вноски за главницата е
неприложима предвидената в чл. 111 от ЗЗД тригодишна погасителна давност. В тази насока е и съдебната практика
/ напр. решение № 38 от 26.03.2019 година по т. дело № 1157/2018 година на ВКС,
второ търговско отделение/. Петгодишната давност за вноските по договора
започва да тече от момента, в който те са станали изискуеми, т.е. от
настъпването на техния падеж. От съдебно-икономическата експертиза, както и от
банковото извлечение, което не е оспорено от ответниците е установено, че просрочието при заплащане на дължимите главници по кредита е с
начален момент 26.09.2013 година. Заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 26.05.2017 година. Към този
момент не е изтекла петгодишната
погасителната давност на нито една от
дължимите вноски по главницата. С оглед на това
и съобразявайки неоспореното от
ответниците счетоводно извлечение от банковите книги и справките за дължимите
суми по процесния договор, представени с исковата молба, както и съдебно –икономическата
експертиза, съдът намира, че предявеният иск по чл. 422 от ГПК следва да бъде
уважен за пълния размер на претендираната главница, а именно за сумата от
32 000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК -
26.05.2017 година до окончателното й изплащане.
Не така стоят нещата с
направеното от ответниците възражение за погасяване по давност на вземанията на
б.за лихви и неустойки. За тях е приложима кратката тригодишна погасителна
давност.
Предмет на предявения иск по чл.
422 от ГПК е дължима при просрочие на
лихвите неустойка по чл. 3 ал. 3 от договора. За неустойките е приложима
кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111 б. „б“ от ЗЗД. Претенцията
на ищеца е за заплащане на неустойка за забава
върху просрочените лихви в размер на 1103,06 лева за периода от
26.10.2012 година до 26.02. 2015 година включително. Дължимостта на тази
неустойка помесечно за посочения период се установява от представените от б.и
неоспорени от ищеца справки / стр. 23- 26 от първоинстанционното дело/. От
съдебно-икономическата експертиза е установено, че размерът на неустойката
съобразно уговорката в договора – 0,05%
на ден върху просрочените възнаградителни лихви, за фиксирания в
заявлението по чл. 417 от ГПК и в исковата молба период – 26.10.2012 година до
26.02.2015 година е дори в по-висок от претендирания от ищеца, а именно 1192,32
лева, като ищецът не е направил
увеличение на иска си по предвидения за това ред по ГПК. Заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено
на 26.05.2017 година. Дължимите неустойки по договора, чийто падеж е настъпил
преди 26.05.2014 година, са погасени по давност. Видно от справката,
представена от самата банка, това са неустойките, дължими през периода от 26.11.2012 година до
26.04.2014 година включително в общ размер на 389,94 лева.
За дължимите неустойки в този размер и за посочения период предявения
иск по чл. 422 от ГПК следва да бъде отхвърлен поради погасяването му по
давност. Искът за неустойки по чл. 3 ал. 3 от договора следва да бъде уважен в
размера на 713,12 лева, включващ дължимите такива през периода от 26.05.2014
година до 26.02.2015 година съобразно фиксирания от б.период в заявлението по чл. 417 от ГПК и в исковата молба.
Претендираните от б.вземания за
лихви - възнаградителни и наказателни,
се погасяват също с кратката тригодишна давност съгласно чл. 111 б. „в“ от ЗЗД.
Предмет на предявения установителен иск са възнаградителните лихви, дължими за
периода от 26.09.2012 година до 17.04.2017 година в размер на 12452,92 лева.
Този размер е посочен в представената от
ищеца и неоспорена от ответника справка / стр. 23/, която съдържа данни за
размерите на възнаградителната лихва, дължими помесечно с падеж 26-то число на месеца за целия
исков период. От съдебно-икономическата
експертиза е видно, че общият размер на възнаградителните лихви за този период
е изчислен правилно от б.и е 12452,92 лева. Съдът намира, че част от вноските
по кредита, представляващи дължимата възнаградителна лихва, са погасени по давност,
в каквато насока има направено възражение от ответниците. При подадено
заявление по чл. 417 от ГПК на 26.05.2017 година са погасени по давност
дължимите възнаградителни лихви с настъпил падеж преди 26.05.2014 година. Става
дума за 19 на брой вноски с падежи между
26.10.2012 година и 26.04.2014 година с общ размер на 3293,58 лева, вземането за които е погасено по
давност. За този размер и период искът за възнаградителните лихви е
неоснователен поради изтекла давност за вземането. Предявеният установителен
иск по чл. 422 от ГПК за дължими възнаградителни лихви по договора за кредит е
основателен до размера на 9159,34 лева
дължими лихви за периода от 26.05.2014 година до 18.04.2017 година.
Претенцията на ищеца за дължими
наказателни лихви по чл. 3 ал. 2 от договора – поради просрочие по главницата е
в размер на 2168,61 лева за периода от 26.09.2013 година до 25.05.2017 година
включително. Дължимите наказателни лихви
с настъпили падежи през този период и техните размери са посочени от
ищеца в неоспорената справка. Видно от справката на стр. 24-26 от
първоинстанционното дело, представена от банката, наказателната лихва е
начислявана върху просрочения размер на главницата съобразно уговорено в чл. 3
ал. 2 от договора и чл. 2.2. от анекса, а именно 10,10 % договорна лихва и 10 пункта
наказателна надбавка. / например върху първата просрочена вноска за главницата
от 84,38 лева за първия месец на просрочието
е начислена наказателна лихва от 1,41 лева, която сума е 20,20% върху 84,38 лева, разделено на 12, тъй
като посоченият размер на наказателната лихва е годишен, а начисляването е за един месец/. В
съдебно-икономическата експертиза е извършено преизчисление на дължимите
наказателни лихви с твърдение, че б.ги е изчислявала с процент, равен на сбора от договорената
възнаградителна лихва 4,85% и 10,10% плюс 10 процента наказателна
надбавка. При извършеното от вещото лице
преизчисляване на размера на наказателните лихви то е посочило, че техният
размер за фиксирания в исковата молба период от 26.09.2013 година до 25.05.2017
година е 1749,93 лева. Към заключението
липсват таблици и справки, от които да е видно как точно е извършено това
преизчисление, респ. при какви лихвени проценти е определен посочения от вещото
лице размер на наказателните лихви. С оглед на това и като се има предвид
установеното от съда, че в изготвената справка от б.наказателните лихви са
начислявани точно съобразно договореното между страните в чл. 3 ал. 2 от
договора, съдът не възприема съдебно-икономическата експертиза в частта й за размера на наказателните лихви. Още
повече, че по делото този размер е установен от извлечението от счетоводните
книги на б.и справките, които тя е представила и не е оспорен от ответниците.
Доколкото има оспорване, то касае само погасяването на част от дължимите вноски
за наказателна лихва по давност.
Преди да обсъди погасените по
давност вноски за наказателна лихва, съдът следва да посочи, че последните две
вноски – тези с падеж 26.04.2017 година в размер на 196,30 лева и с падеж 26.05.2017
година в размер на 536 лева са недължими и иска за тях следва да бъде
отхвърлен. Става дума за наказателни лихви, начислени след обявената от б.предсрочна
изискуемост на кредита на 18.04.2017 година. След предсрочната изискуемост не
се дължат никакви лихви по договора за банков кредит, освен остатъка от
главницата, ведно със законната лихва върху нея. Това е разрешението, дадено по
задължителен за съдилищата начин с т. 2 на ТР 3/2017 година от 27.03.2019
година по т.д. 3/2017 година на ОСГТК на ВКС.
Освен недължимите суми за
наказателни лихви, начислени след обявената предсрочна изискуемост на кредита,
недължими са и погасените по давност вноски с настъпил падеж през периода от
26.10.2013 година до 26.04.2014 година включително, чиито размер, видно от
справката е 40,26 лева. Или общият размер на дължимите наказателни лихви за
периода от 26.05.2014 година до 18.04.2017 година, за които следва да бъде
уважен иска по чл. 422 от ГПК, е 1395,99 лева. За останалите суми и периоди
искът е неоснователен.
Що се отнася до претендираните
комисионни за управление на кредита от 480 лева, дължими застрахователни премии
от 334,62 лева, такси за обслужване на разплащателната сметка в размер на 62
лева и такса за връчване на нотариалната покана в размер на 72 лева, те са
установени от представеното по делото счетоводно извлечение от банкова сметка, ***-икономическата
експертиза. Ответниците ги дължат на основание чл. 6 от договора. Поради това
съдът намира, че искът по чл. 422 от ГПК е установен по основание и размер за
тези суми и следва да бъде уважен.
Имайки предвид изложените до тук
мотивити, съдът намира, че предявеният иск по чл. 422 от ГПК е основателен до
размера на общо 44217,07 лева, от които 32000 лева главница, 713,12 лева
неустойки по чл. 3 ал. 3 от договора, 9159,34 лева възнаградителни лихви, 1395,99 лева
наказателни лихви по чл. 3 ал. 2 от договора, 480 лева комисионни за управление
на кредита, 334,62 лева дължими застрахователни премии, 62 лева такси за
обслужване на разплащателната сметка и 72 лева такси за нотариални покани. До тези размери първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и следва да се постанови ново по съществото на спора, с
което да се уважи предявения иск по чл. 422 от ГПК, включително за дължимата
законна лихва върху главницата, считано от 26.05.2017 година до окончателното й
изплащане.
За разликата от 44217,07 лева до претендираните 48673,21 лева,
включваща недължими неустойки по чл. 3 ал. 3 от договора в размер на 389,94 лева, недължими възнаградителни лихви в размер
на 3293,58 лева и недължими наказателни
лихви в размер на 772,62 лева първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Имайки предвид изхода на спора,
съдът следва да се произнесе по исканията на страните за направените
разноски в исковото производство, както
и по искането на „И.“ АД за присъждане на разноски за заповедното производство.
Разноските на „И.“ АД в
заповедното производство са претендирани
в размер на общо 1073,47 лева, от които 973,47 лева е държавната такса и
100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по чл. 78 ал. 8 от ГПК във
връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ. Съобразно изхода на спора ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на „И.“ АД разноски за заповедното производство в
размер на 975,19 лева.
При общ размер на разноските,
направени от „И.“ АД за първата
инстанция 1373,47 лева, включително 100 лева юрисконсултско възнаграждение, ответниците му дължат съобразно изхода на
спора 1247,72 лева.
Разноските на ответниците,
направени пред първата инстанция са в размер на 1990 лева заплатено адвокатско
възнаграждение. Те са им присъдени от първоинстанционния съд с оглед изхода на
спора пред него изцяло. Присъждането на тези разноски е станало с определение №
1258 от 23.11.2018 година, постановено в производство по чл. 248 от ГПК. Това
определение е свързано с решението и е в зависимост от изхода на спора. По тази
причина съдът намира, че няма пречка същото да бъде отменено частично над
размера на дължимите разноски на ответниците съобразно изхода на спора, макар
срещу него да не е подадена самостоятелна жалба. С оглед изхода на спора на
ответниците се дължат разноски за първата инстанция в размер на 182,19 лева. Над този размер до общо присъдените 1990
лева определение № 1258/23.11.2018 година на ОС – С.следва да бъде отменено.
За въззивната инстанция
ответниците имат право на разноски в същия размер от 182,19 лева, тъй като
видно от списъка по чл. 80 от ГПК и договора за правна помощ единствените
реално направени разноски са за адвокатско възнаграждение в размер на 1990
лева.
Жалбоподателят „И.“ АД претендира
разноски за въззивната инстанция в размер на 973,47 лева заплатена държавна
такса и 450 лева юрисконсултско възнаграждение. Съдът съобразявайки
разпоредбата на чл. 25 ал. 2 от Наредбата за правната помощ от една страна, а от друга цената на
предявените искове намира, че на жалбоподателя следва да бъде определено
юрисконсултско възнаграждение в този размер.
С оглед на това и на изхода на спора ответниците следва да бъдат осъдени
да заплатят на „И.“ АД разноски за въззивната инстанция в размер на 1293,15 лева.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 267 от 11.07.2018 година, постановено по т.
дело № 68/2017 година по описа на Окръжен съд – С., В ЧАСТИТЕ, С КОИТО:
са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, предявени от „И.“ АД,
със седалище и адрес на управление ***,
ЕИК ***, срещу К.Н.М., ЕГН **********,
с адрес *** и О.Д.М., с ЕГН **********, с адрес ***, за признаване за
установено, че ответниците дължат солидарно на б.сума в размер на общо 44217,07
лева, включваща 32 000 лева
главница, 9159,34 лева договорна
/възнаградителна/ лихва върху главницата за периода от 26.05.2014 година до
17.04.2017 година, 1395,99 лева лихва за забава върху просрочената главница за
периода от 26.05.2014 година до 18.04.2017 година, 713,12 лева неустойка за забава върху просрочените
лихви, дължима за периода от 26.05.2014 година до 26.02.2015 година, 480
лева комисионни за управление на кредита, 334,62 лева дължими
застрахователни премии, 62 лева такси за обслужване на разплащателната
сметка и 72 лева такса за връчване на нотариалната покана, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 26.05.2017 година до окончателното й
изплащане, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
По
предявения от „И.“ АД, със седалище и адрес на управление ***, ЕИК ***, срещу К.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** и О.Д.М., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на ответниците съществуването на следните вземания
на „И.“ АД, произтичащи от договор за потребителски кредит на физическо лице
срещу ипотека № 180/05.11.2007 г. и анекс № 1/25.09.2012 г., при обявена
предсрочна изискуемост на кредита на 18.04.2017 година, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 316/31.05.2017
г. и изпълнителен лист от 01.06.2017 година по ч. гр. д. № 628/2017 г. по описа на РС – С.,
в общ размер на 44217,07
лева, включващ:
- 32
000 лева главница;
-9159,34
лева договорна /възнаградителна/ лихва върху главницата за периода от
26.05.2014 година до 17.04.2017 година;
-1395,99
лева лихва за забава върху просрочената главница за периода от 26.05.2014
година до 18.04.2017 година;
-713,12 лева неустойка за забава
върху просрочените лихви, дължима за периода от 26.05.2014 година до
26.02.2015 година;
-480
лева комисионни за управление на кредита;
-334,62 лева дължими застрахователни премии;
-62 лева такси за обслужване на
разплащателната сметка;
-72 лева такса за връчване на нотариалната
покана;
-законната
лихва върху главницата от 32 000 лева, считано от 26.05.2017 година до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 267 от 11.07.2018 година, постановено по т.
дело № 68/2017 година по описа на Окръжен съд – С.В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
ОТМЕНЯ определение
№ 1258 от 23.11.2018 година, постановено по т. дело № 6882017 година по описа
на Окръжен съд – С.В ЧАСТТА, С КОЯТО „И.“ АД, ЕИК ***, е осъдена да
заплати на К.Н.М., ЕГН **********, и О.Д.М., ЕГН **********,***, разноски за първата
инстанция в размера над 182,19 лева
до 1990 лева.
ОСЪЖДА К.Н.М., ЕГН **********, и О.Д.М., ЕГН **********, да заплатят на И.“ АД, ЕИК ***,
следните суми, представляващи дължими
разноски за заповедното и исковото производство, съобразно с уважената част от
исковете :
-сумата
от 975,19 лева разноски за
заповедното производство;
-сумата
от 1247,72 разноски за
първоинстанционното производство;
-сумата
от 1293,15 лева разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА И.“ АД,
ЕИК ***, да заплати на К.Н.М., ЕГН **********, и О.Д.М., ЕГН **********, разноски за въззивната
инстанция в размер на 182,19 лева
съобразно с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.