РЕШЕНИЕ
№ 4090
гр. Пловдив, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330118485 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от В. М. Л. кумулативно
обективно и пасивно субективно съединени установителни искове, както
следва:
1. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД установителен иск за приемане
за установено в отношенията между страните, че клаузата за възнаградителна
лихва по договор за заем № **/31.05.2021 г. е нищожна;
2. против „Файненшъл България“ ЕООД установителен иск за приемане
за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на
поръчителство по договор за предоставяне на поръчителство № **/31.05.2021
г. е нищожна;
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен договор за заем № **/31.05.2021 г. По силата на
така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на
сумата от 1 000 лв. В договора било установено, че ищеца следва да върне
сумата на девет месечни погасителни вноски – всяка в размер от 130, 44 лв.,
за периода от 03.07.2021 г. до 28.02.2022 г. Сочи, че размерът на дължимата
възнаградителна лихва е посочен в клаузата на чл. 2, т. 6 от договора като 40
%., като е установен годишен процент на разходите по кредита от 47, 82 %
Твърди, че в деня на сключване на договора за потребителски кредит е
сключен договор за поръчителство от 31.05.2021 г. между В. М. Л. и
„Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който „Файненшъл България“
1
ЕООД поел задължение да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. Сочи, че в
договора е установено, че последният влиза в сила, ако потребителят не
изпълни задълженията си по чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за заем за
предоставяне на обезпечение, за което е установено изключително кратък
срок. По силата на така сключения договор за поръчителство длъжникът поел
задължение за заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя в размер
на сумата от 1 013, 04 лв., платима разсрочено – на вноски, всяка от които в
размер от 112, 56 лв. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, като счита, че
недействителността на двете клаузи произтича както от недействителността
на договора, така й от тяхната недействителност на самостоятелно основание.
Твърди, че клаузата за възнаградителна лихва е установена в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва
при необезпечени кредити, респ. двукратния размер на законната лихва – при
обезпечени кредити. Твърди, че клаузата, установяваща задължение за
заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство противоречи на
материалния закон и на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като така
установеното възнаграждение, представлява разход по кредита, който следва
да бъде включен при определяне на годишния процент на разходите, като при
съобразяването му се достига до превишаване на ограничението, установено в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че възнаграждението по договора за
поръчителство представлява услуга по кредита и последното е установено в
нарушение на чл. 10 а ЗПК. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който
излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че в сключения
договор бил ясно посочен лихвения процент и годишния процент на
разходите по кредита. Договорната лихва представлявала цената за ползване
на усвоения паричен ресурс, като счита, че тази цена не може да бъде
приравнена на възнаградителната лихва, доколкото заемодателят не
предоставя средства, придобите чрез публично влогонабиране, поради което
счита, че не следва да се обсъжда съответствието на тази цена с добрите
нрави. Твърди, че подписвайки договора при посочените параметри ищецът
сам е преценил възможностите си, поради което счита, че не е налице
противоречие с добрите нрави. Твърди, че законната лихва за забава не
ограничава правото на страните да уговарят цена на услугата в различен
размер, като счита, че задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е такова за заплащане
на обезщетение за забава и за разлика от лихвата няма възнаградителен
характер. Счита, че размерът на годишният лихвен процент е определен
изрично по размер, като е съобразен с ограниченията, установени в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че не е налице соченото от ищеца
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на
2
разходите е установен в размер, съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и не надвишава петкратния размер на законната лихва. Твърди, че ГПР
представлява възнаграждението на кредитора и други допускания, свързани с
договора за потребителски кредит, а възнаграждението за поръчителя,
произтича от друго правоотношение, поради което не е част от установения в
договора ГПР, който е фиксиран. Следователно в договора не била
предвидена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и
уговорени допълнителни допускания. Сочи, че в договорът за поръчителство
изрично е предвидено, че последният влиза в сила единствено ако
заемополучателят не изпълни задължението си за предоставяне на
обезпечение в установения тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на
ЗПК годишният процент на разходите се определя към датата на сключване
на договора за паричен заем, поради което към този момент не е известно
дали заемополучателят ще изпълни задължението си за предоставяне на
поръчителство. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на
договора за поръчителство, като сочи, че за изтъкнатото противоречие на
последния с нормите на добрите нрави, не е посочена конкретна обосновка.
Сочи, че не е налице нееквивалентност на престациите, тъй като поръчителят
се задължава да отговаря с цялото си имущество солидарно с длъжника за
изпълнение на неговите задължения. Твърди, че поръчителят е сключил
договора за поръчителство само и единствено, поради възлагане от страна на
ищеца и само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение.
Поддържа, че дори да се приеме, че договорът за заем е недействителен, тъй
като ищецът не е изпълнил задължението си за предоставяне на другите две
обезпечения по договора за заем, последният дължи възнаграждение на
поръчителя. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в
който излага съображения за нейната неоснователност. Сочи, че основният
предмет на дейност, който осъществява и е вписан в ТР, е предоставяне на
гаранционни сделки по занятие. Твърди, че ищецът, с цел да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията си по договора
за кредит, установени в клаузата на чл. 4 от Договора, е потърсило неговите
услуги. Сочи, че причината за сключване на договора от страна на ответника
е именно възможността за получаване на възнаграждение. Твърди, че
договорът за поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави,
като не е налице твърдяната от ищцата явна нееквивалентност на
престациите, доколкото срещу възнаграждение е поел задължение да отговаря
с цялото си имущество – солидарно с длъжника, за изпълнение на неговите
задължения. Сочи, че е сключил договора за поръчителство само и
единствено поради възлагане от страна на ищеца и именно предвид
установеното възнаграждение за предоставената услуга. Сочи, че договорът
за поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, тъй като
3
приложение следва да намери принципа за свободата на договарянето между
страните, установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че не е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в договора и е
ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора за
кредит, като последният е в размер от 47, 82 % и не е по висок от пет пъти
размера на законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в
договора е фиксиран като е посочена и общата сума за заплащане, а
годишният процент на разходите се определя по формула, която е определена
в Приложение № 1 към ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство е второ, акцесорно облигационно правоотношение, поради
което не следва дължимата по него такса за възнаграждение на поръчителя да
бъде включена в годишния процент на разходите по договора за кредит.
Поддържа, че твърденията за недействителност на договора за поръчителство
не следва да се кредитират, тъй като ответното дружество е вписано като
финансова институция, която предоставя гаранционни сделки по занятие,
като извършва търговската си дейност в съответствие с всички приложими
законови разпоредби. По така изложените съображения се моли за
отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените в
производството разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с са кумулативно обективно съединени
искове и пасивно субективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца
В. М. Л. и „Изи Асет Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем №
** от 31.05.2021 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на ищеца –
кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на девет месечни погасителни вноски – всяка в размер на
сумата от 130, 44 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата
в общ размер от 1 173, 96 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40 % и
годишен процент на разходите от 47, 82 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали
съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с
осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания – да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
4
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “Изи Асет
Мениджмънт” АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 “Редовен”; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за
сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност – тридесет дни след
крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от
заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен Договор за предоставяне на поръчителство №
** от 31.05.2021 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД чрез „Изи
Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на посредник, и В. М. Л. –
потребител. По силата на така сключения договор по възложение на
потребителя поръчителят поема задължение да сключи договор за
поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за изпълнение на всичките му задължения,
възникнали по силата на договор за паричен заем № **, а именно –
задължение за връщане на заемната сума от 1 000 лв. Установено е, че
договорът влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни задължението
си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок. С
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство е
установено, че за поемане на задължението от поръчителя, потребителят
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 1 013, 04 лв., платимо
разсрочено на вноски – всяка в размер от 112, 56 лв., дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Договора е
установено, че потребителят заплаща възнаграждението по начините,
установени в договора за паричен заем. С клаузата на чл. 3, ал. 3 е
договорено, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластен да приема вместо
поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за заплащане на
възнаграждение по договора.
По отношение на породеното между страните облигаторно
правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява
такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на
договора за кредит, с които обстоятелства се обосновава и
недействителността на клаузите от договорите за паричен заем и за
поръчителство. Съдът намира, че не следва да пристъпва към изследване на
изложените основания за недействителност на договора за паричен заем,
доколкото е сезиран с установителен иск за установяване недействителността
на определени клаузи.
По отношение на иска за установяване недействителността на
клаузата за възнаградителна лихва, предявен против „Изи Асет
5
Мениджмънт“ АД, съдът намира следното:
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на
посочената клауза, тъй като последната е установена в противоречие с
добрите нрави с оглед обстоятелството, че уговорения лихвен процент
надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити,
респ. двукратния размер на законната лихва – при обезпечени кредити.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите. В разпоредбата на чл. 2,
т. 6 от договора е установен фиксиран размер на възнаградителната лихва от
40 %.
Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а именно да
представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс,
от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на
договора.
Размерът на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на
кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока
на договора сума и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Към момента на сключване на процесния договор - 31.05.2021 г.,
действа разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. Посочената
разпоредба следва да бъде съобразена при определяне на максималния размер
на възнаградителната лихва, когато в годишния процент на разходите не са
включени други разходи по кредита. Съдът не възприема доводите на ищеца
за съизмеримост на размера на възнаградителната лихва с двукратния размер
на законната лихва при обезпечени кредити, какъвто е процесния. От
установената съдебна практика на Върховния касационен съд не може да бъде
изведено обвързващо тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания
за лихви, приложимо за всички случаи.
В този смисъл и предвид изложеното предявеният иск за установяване
недействителността на клаузата за възнаградителна лихва следва да се
отхвърли като неоснователен.
6
По предявеният установителен иск против „Файненшъл България“
ЕООД, съдът намира следното:
В договора за гаранция е установено, че задължението на поръчителя –
в качеството му на трето лице по обезпечаваното задължение, е възмездно,
доколкото последното се поема срещу насрещното задължение на заемателя
за заплащане на възнаграждение от 1 013, 04 лв., платимо на вноски, всяка от
които в размер на сумата от 112, 56 лв. При тълкуване клаузите на договора и
действителната обща воля на страните на основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира,
че обезпечението от страна на ответника е поето срещу възнаграждение – т.е.
възмездно, но заплащането му е установено разсрочено, ведно с месечните
погасителни вноски по заема. Установено е, че заемодателят е овластен от
поръчителя да приема заплащане на задълженията по договора за
предоставяне на поръчителство.
Съдът намира, че клаузата установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение по договора за поръчителство е недействителна, доколкото
последната е сключена с цел установяване на допълнително задължение за
длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитодателя.
На първо място следва да се посочи, че съгласно уговорките,
установени в договора за кредит, условие за отпускане на финансовият
ресурс, представлява обезпечаване на вземането на кредитодателя с
поръчителство от трето лице, одобрено от страна на кредитора – заемодател –
арг. чл. 4, ал. 1, т. 3 от договора за паричен заем.
На следващо място, съдът намира, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство е установено в полза на кредитодателя по
договора за кредит, доколкото чрез сключване на процесния договор,
последното постъпва в неговия патримониум. Това е така, тъй като
кредитодателят “Изи Асет Мениджмънт” АД и поръчителят “Файненшъл
България” ЕООД имат качеството на свързани лица на поръчител срещу
възнаграждение.
Този извод на съда се подкрепя и от клаузите на договора за
предоставяне на поръчителство, в които е установено, че възнаграждението
по договора се заплаща ведно с месечните погасителни вноски чрез „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, който да се счита овластен да приема изпълнение на
задължението.
7
Следва да се посочи, че с договора за поръчителство поръчителят се
задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По
отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако
плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със
законната лихва от деня на плащането. Следователно и доколкото по принцип
договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по
силата на последния в полза на кредитора се поражда право да претендира
вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник,
няма пречка този договор да е установен като възмезден, но такова
задължение следва да се установи за обезпечения кредитор като насрещна
престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение.
Установяване на такова задължение в тежест на главния длъжник, също
следва да се приеме за сключено с цел установяване на допълнително
възнаграждение за кредитора. Възнаграждението, установено в договора за
поръчителство е в размер, надвишаващ размера на главницата по заемното
правоотношение. Това възнаграждение представлява разход по кредита, който
следва да бъде включен в годишния процент на разходите по кредита. С
включването му в годишния процент на разходите би се достигнало до
нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща максимален
размер на годишния процент на разходите. В този смисъл клаузата следва да
се приеме за недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради което
предявеният иск следва да бъде уважен.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски, с
оглед изхода на правния спор, в размер на сумата от 50 лв. за заплатена
държавна такса по отношение на уважения установителен иск.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – адв. И., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер от 400 лв., определено на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. Към така
посочения размер на възнаграждението следва на основание пар. 2 а от
Наредбата да се добави данък добавена стойност като се присъди сумата от
480 лв. с ДДС, която да бъде възложеня на ответника „Файненшъл България“
ЕООД, против който предявеният иск е уважен.
При този изход на правния спор следва в полза на ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД да се присъдят разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 120 лв., определено с оглед
фактическата и правна сложност на правния спор, предмет на производството
по делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ.
8
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. М. Л., ЕГН **********, с адрес гр. П.,
**, против „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал Неру” № 28,
ет. 2, ап. 40-46, иск за приемане за установено в отношенията между страните
на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата за възнаградителна лихва по
договор за заем № **/31.05.2021 г. е нищожна.
ОСЪЖДА В. М. Л., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, сумата от 120
лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по гр.д.
№ 18485/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по
предявения от В. М. Л., ЕГН **********, с адрес гр. П., **, иск с правно
основание чл. 124 ГПК, че клаузата за заплащане на поръчителство по
договор за предоставяне на поръчителство № **/31.05.2021 г. е нищожна.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на В. М. Л., ЕГН **********, сумата от 50 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 18485/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на на
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *****, с адрес гр. П., ул. **, сумата от
480 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № 18485/2021 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
9