Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 05.01.2023г.

 

            В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                               

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5133 по описа за 2021г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          С решение от 08.12.2020г., постановено по гр.дело №62617/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, са отхвърлени предявените от И.Й.Г., с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в град Плевен, срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“ и МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. за установяване на нарушение на забраната за дискриминация чрез неравно третиране, извършено през периода от 05.05.2017г. до 11.05.2017г. по време на престоя на ищеца в затвора в град София, изразяващо се в настаняване в спални помещения, несъответстващи на здравословните и хигиенни изисквания, а именно - липса на душ - слушалка в килията, както и поради ухапвания от дървеници и липса на възможност прозорците в килията да се отварят. С решението е осъден И.Й.Г., с ЕГН **********, да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“ сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството. С решението е осъден И.Й.Г., с ЕГН **********, да заплати на МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството.

            Постъпила е въззивна жалба от ищеца - И.Й.Г., с ЕГН **********, с която се обжалва изцяло решение от 08.12.2020г., постановено по гр.дело №62617/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.71 ал.1, т.1 от ЗЗДискр., като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и прилагане на закона. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е обосновал извода, че не е налице спрямо него дискриминационно отношение в сравнение с други лишени от свобода лица, настанени в I-ва група в затвора в град София, със статут „чужда делегация“. Поддържа се, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че ищецът е бил настанен в килия в затвора в град София, в която е нямало душ-слушалка, нямало е възможност прозорците да се отварят, както и е бил ухапан от дървеници, което е наложило да посети лекар и да приема медикаменти. В тази връзка се излага, че в хода на съдебното производство са доказани твърдяните от ищеца факти, на основание на които може да се обоснове предположение, че по отношение на него е осъществена дискриминация по признак „лично положение“ от страна на ответниците. Твърди се още, че неправилно СРС е присъдил в полза на ответниците разноски за юрисконсултско възнаграждение, без да отчете факта, че юрисконсултите са служители по трудово правоотношение при ответника и получават трудово възнаграждение, поради което претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователна. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове с правно основание чл.71 ал.1, т.1 от ЗЗДискр..

      Въззиваемите страни - ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“ и МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО, чрез процесуален представител юрисконсулт Е.Д., депозират общ писмен отговор, в който вземат становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и при съобразяване със съдопроизводствените правила и приложимия материален закон. Твърди се, че обоснованият краен извод на СРС, че ищецът не е бил третиран различно въз основа на признак „лично положение“ спрямо лицата, лишени от свобода, настанени в I-ва група при затвора в гр.София, със статут „чужда делегация“, напълно съответства на събраните по делото доказателства. Поддържа се още, че правилно СРС приема, че нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗДискр. не освобождава ищеца от задължението да заплати  на насрещната страна претендирани разноски при неоснователност на предявените искове, предвид на което с оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 от ГПК основателна се явява претенцията за ответниците за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Предявени са от И.Й.Г., с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в град Плевен, срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“ и МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. за установяване на нарушение на забраната за дискриминация чрез неравно третиране по признак „лично положение“, извършено през периода от 05.05.2017г. до 11.05.2017г. по време на престоя на ищеца в затвора в град София, изразяващо се в настаняване в спални помещения, несъответстващи на здравословните и хигиенни изисквания, а именно - липса на душ - слушалка в килията, както и поради ухапвания от дървеници и липса на възможност прозорците в килията да се отварят.      

            Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от И.Й.Г., с ЕГН **********, срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“ и МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените такива от районния съд в атакувания съдебен акт. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр. в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. С оглед на така цитираната разпоредба съдът приема, че ищецът, който твърди, че е бил подложен на дискриминация следва да докаже факти, въз основа на които може да се направи извод, че е налице дискриминация, изразяваща се в различно, неравно третиране на лица на основата на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Нормите на ал.2 и ал.3 на чл.4 от ЗЗДискр. съдържат определения на понятията "пряка дискриминация" и "непряка дискриминация". Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл.4, ал.1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредби, критерии или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. И в двата случая, за да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от горепосочените признаци, трябва да се направи сравнение между начина, по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т.е. по отношение на които са налице сравними сходни обстоятелства. Санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по- неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. Неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обусловен/обвързан именно от защитен признак. В този смисъл не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице или лица, а е необходимо да се докаже още, че това неблагоприятно третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл.4, ал.1 от ЗЗДискр..

С оглед на изложеното да се обоснове извод за наличие на дискриминационно отношение следва да са ангажирани доказателства относно осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна страна, така и по отношение на субектите. Това означава, че предмет на доказване са следните обстоятелства: налице ли е разлика в третирането и то неблагоприятна; случай за сравнение; кой е признакът, предмет на защита; причинна връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак.

В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – показанията на разпитаните свидетели М.С. и Н.Д., които следва да се кредитират като дадени в резултат на техни преки и непосредствени впечатления, не са противоречиви, а напротив – кореспондират с останалите приети по делото писмени доказателства - копие от книга за лишени от свобода, които имат нужда от медицинска помощ, копие от амбулаторен журнал на СБАЛЛС с регистриран амбулаторен преглед на ищеца на 07.05.2017г., както и писмо от Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“- затвор, гр.София, с рег. №4503/20.06.2017г., съдът намира, че по делото е установено, че при престоя на ищеца в затвора в гр.София през процесния период – от 05.05.2017г. до 11.05.2017г., първоначално на 05.05.2017г. е бил настанен самостоятелно в килия №17 на територията на 1-ва група, със статут „чужда делегация“, а след това на 07.05.2017г. е бил преместен в килия №29 поради оплаквания, че е бил изпохапан от дървеници, като и двете килии, в които е бил настанен, не са отговаряли на здравословните и хигиенни изисквания – имало е наличие на дървеници, нямало е душ-слушалка, както и не е имало възможност прозорците да се отварят и да се проветряват помещенията. Сам по себе се доказаният по делото факт, че през процесния престой на ищеца в затвора в гр.София е бил настанен в килии на територията на I-ва група, със статут „чужда делегация“, които несъответстват на общоприетите стандарти за хигиена и грижа за здравето, не представлява форма на дискриминационно отношение. Това е така, тъй като да се установи твърдяното от ищеца дискриминационно отношение спрямо него, следва да се докаже, че по отношение на него е появено раазлично, по-неблагоприятно третиране, преценено спрямо други лица при сравними сходни обстоятелства. В случая ищецът не е установил, че е третиран различно от лицата, със статут „чужда делегация“, намиращи се в затвора в гр.София, които са именно лицата, поставени в сравними сходни обстоятелства с него. Изложените от въззивника-ищец твърдения че е третиран различно въз основа на признак „лично положение“ или вследствие на неговата позиция да защитава накърнените му човешки права не се подкрепят от събрания по делото доказателствен материал. По делото не се установи, че ищецът е бил настаняван поради изложените от него обстоятелства в по-зле оборудвани килии.

По горните аргументи въззивният съд намира, че по делото не е установено, че ищецът е бил поставен в различно, по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите лица, които са били настанени в затвора в град София, на територията на I-ва група, със статут „чужда делегация“. Напротив – от съдържанието на приетото като неоспорено писмо от Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“- затвор, гр.София, с рег. №4503/20.06.2017г., се установява, че всички лица, със статут „чужда делегация“, са настанявани на територията на I-ва група, в килии, в които условията са били сходни. Не се установи да е било налице различно третиране по отношение на настаняването на ищеца, респ. същият да е бил настаняван в конкретни килии във връзка с условията в тях, напротив, от показанията на свидетеля М.С. се установява, че настаняването в затвора е в зависимост от свободните килии, от броя на лишените от свобода.

             С оглед гореизложеното, съдът намира, че по делото не са налице доказателства за обстоятелството, че ищецът е бил третиран по различен начин спрямо останалите лица, лишени от свобода, настанени на територията на I-ва група, със статут „чужда делегация“ в затвора в гр.София през процесния период. Следователно не е налице доказване от ищеца на дискриминационно поведение, поради което за ответниците не е възникнало задължение да доказват, че при настаняването на лицата, лишени от свобода, настанявани на територията на I-ва група, със статут „чужда делегация“ в затвора в гр.София, са спазени изискванията за равно третиране. Само при успешно доказване от ищеца на наличието на поведение от страна на служители на ответниците, обективно годно за доведе до дискриминация на ищеца по защитен признак „лично положение”, което в случая не е сторено, за ответниците би възникнало задължението да докажат, че техните служители с поведението си не са засягнали принципа на равно третиране. По въпроса за доказателствената тежест е налице произнасяне на ВКС, обективирано в решение №511/27.07.2010г. на ВКС по гр.д. №587/2009 г., III Г.О..

По горните аргументи въззивният съд счита, че по делото не е доказано, че е осъществена пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., тъй като не се установи различно, по- неблагоприятно третиране на същия спрямо други лица, лишени от свобода, настанявани на територията на I-ва група, със статут „чужда делегация“ в затвора в гр.София, т.е. не са установени елементите от фактическия състав  на дискриминация спрямо ищеца по защитен признак „лично положение” на наведените от него основания. Предявените искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., се явяват неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.    

На следващо място с оглед изхода от спора доводите във въззивната жалба на ищеца за незаконосъобразност на съдебния акт в частта за разноските не следва да се обсъждат. В случая няма инициирано от ищеца производство по чл.248 от ГПК и съответно няма постановен акт на първостепенния съд, в която единствено възможна хипотеза при подадена частна жалба съдът би могъл да ревизира съдебния акт в частта на разноските независимо от изхода на спора.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски имат въззиваемите страни - ответници. Въззивният съд счита, че противно на твърденията на въззивника нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗДискр. не е приложима относно претенцията на ответниците за присъждане на сторените разноски. Така цитираната разпоредба не се отнася за задължението за заплащане на разноски на другата страна при неоснователно воден процес, тъй като тези разходи не могат да бъдат оставени за сметка на страната, в чиято полза е решен спора, нито да бъдат заплатени от държавата. По тези съображения настоящият състав счита, че претенцията на ответниците за присъждане на разноски във въззивното производството е основателна и в тяхна полза следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за всяка от тях в размер на 50.00 лв. при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл.78, ал.8, изр.2-ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл.37, ал.2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /в този смисъл е определение №518/03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. №4461/2019г., IV Г.О., Г.К./.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.12.2020г., постановено по гр.дело №62617/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 31-ви състав.

          ОСЪЖДА И.Й.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ на НАКАЗАНИЯТА“, с адрес: град София, бул.“*********; на правно основание  чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА И.Й.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на МИНИСТЕРСТВО на ПРАВОСЪДИЕТО, с адрес: град София, ул.“*********“ №1; на правно основание  чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 50 лв. /петдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :     

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ : 1./      

 

 

                                                                       2./