№ 545
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000501790 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 153 от 23.03.2024 год., постановено по гр.д.№ 777/2023 год. по описа на
Окръжен съд Благоевград, 3-ти състав, Прокуратурата на Република България е осъдена на
правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на Г. И. Б. сумата от 50 000 лева,
представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно
повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан по НОХД № 630/12
год. по описа на РС-Кюстендил, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от
08.09.2022 год. до окончателното плащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен
до пълния размер от 550 000 лева, както и е отхвърлен иска за сумата от 12 950 лева,
обезщетение за имуществени вреди. С решението са разпределени разноските между
страните.
С определение № 570 от 22.052024 год. по същото дело в производство по чл.248 от ГПК
съдът е оставил без уважение молбата на адв. П. Ш., процесуален представител на ищеца да
измени постановеното решение в частта за разноските досежно присъденото адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
Решението е обжалвано от ищеца Г. И. Б. в частта с която искът за неимуществените вреди е
отхвърлен за разликата от 50 000 лева до 550 000 лева. Твърди се, че в обжалваната част
решението е неправилно, постановено в нарушение на чл. 52 от ЗЗД и при несъобразяване с
всички доказани по делото обстоятелства, относими към размера на обезщетението, както и
1
определеното обезщетение не е съобразено с практиката по сходни случаи. Иска се отмяна
на решението в обжалваната част и уважаване на иска до посочения размер. Претендира
разноските по делото.
Решението е обжалвано и от ответника Прокуратура на Република България в осъдителната
част, като се излагат доводи за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД досежно присъдените
вреди, тъй като определеният размер за неимуществените вреди е завишен и отново не е
съобразен с практиката. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и постанови
ново, с което иска да бъде изцяло отхвърлен.
Въззиваемите страни по жалбите оспорват същите.
Подадена е и частна жалба от адв. Ш., като пълномощник на ищеца срещу определението на
съда, постановено в производството по чл.248 от ГПК, в която се твърди, че размерът на
дължимото възнаграждение следва да бъде определен съгласно Наредба № 1/2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, което не е сторено от
първоинстанционният съд.
Ответника по частната жалба не взема становище по нея.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваните части за валидно и допустимо. По очертания от оплакванията в
жалбите предмет на въззивен контрол намира следното:
Предмет на производството пред първоинстанционният съд е иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Ищецът Г. И. Б. излага в исковата си молба, че на 15.09.2006 г. бил привлечен като обвиняем
за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.чл.201 от НК, като спрямо него била взета
мярка за неотклонение задържане под стража за срок от 72 часа, която по-късно е била
изменена в „домашен ареуст“, продължила два месеца. Твърди се, че с Присъда №
15/16.03.2018 г. на РС-Кюстендил е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото
обвинение, която присъда с Решение № 260009/08.09.2022г. на Окръжения съд е потвърдена.
Поддържа, че случаят намерил широко отражение по националните и регионални медии,
загубил контакти, приятелства, затворил се, не излизал от дома, самоизолирал се, ограничил
личните и социални контакти. По делото били проведени десетки открити съдебни
заседания, на които присъствал лично, като всяко явяване е свързано с голям стрес и
притеснение. Вследствие на незаконното му обвинение не могъл за си намери работа. Станал
затворен, избухлив, много нервен, не се усмихва, неизпитва щастие, обезверен, без желание
да прави каквото и да било. За причинените му неимуществени вреди претендира
обезщетение в размер на 550 000 лева, заедно със законната лихва от датата на влизане в
сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане.
Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорил иска, като твърди, че е
действал съгласно правомощията делегирани му по материалния и процесуалния закон.
Отделно от това предявената претенция е силно завишена. Моли съда да постанови съдебно
решение, с което да отхвърли иска.
2
Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният
съд и е следната:
Не се спори, че с постановление за привличане на обвиняем от 15.09.2006 г. постановено по
ДП № 452/2006 г. по описа на РПУ-гр.Петрич, пр.пр. № 1591/2006г. по описа на Районна
прокуратура - Петрич, ищецът Г. Б. е привлечен като обвиняем за това, че за периода 2002 г. -
2004 г. на пункта на Управление „Пътни такси и разрешителни“ - Кулата, в качеството му на
длъжностно лице - контрольор на ГС „Кулата, Златарево, Илинден" е присвоил около 546
882 лева, собственост на Изпълнителна агенция „Пътища“ - София, връчени му в това
качество или поверени му да ги пази или управлява, като присвояването е в големи размери -
престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.с чл.201 от НК. В деня на привличането му, с
постановление от 15.9.2006 г. е задържан за срок от 72 часа, а по искане на прокуратурата за
постановяване на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ е образувано
ЧНД № 2412/2006 г., по което с определение от 18.09.2006 г. на РС Петрич му е определена
мярка за неотклонение „домашен арест“, която обвиняемия търпял в продължение на два
месеца. Не се спори, че досъдебното производство е продължило почти 6 години. От страна
на ответника е внесен обвинителен акт в съда, но поради отводите на съдиите от РС Петрич,
делото е изпратено на Районен съд Кюстендил, където е образувано НОХД № 630/2012 г. С
Присъда № 15/16.03.2018 г. постановена по делото, ищецът е признат за невиновен и е
оправдан по обвинението обвинение. По протест на ответника е образувано ВНОХД №
454/2018г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, по което съдът с окончателно Решение №
260009/08.09.2022 г. е потвърдил оправдателната присъда.
Пред първоинстанционният са разпитани трима свидетели за установяване на претърпените
неимуществени вреди. Така свидетеля Д., колега на ищеца и също подсъдим по
наказателното дело установява, че преди да им повдигнат обвинения, тогавашният вътрешен
министър Р. П., заедно с районната прокурорка излезли по телевизията да говорят, че са
хванали голяма група престъпници. Всички колеги в т.ч. и ищеца били съсипани, омърсени.
Хората ги гледали като престъпници и им се подигравали, всеки месец всички заедно
отивали в съда на заседанията. Посочва, че били съсипани семействата и психиката им, за
тях живота свършил, тъй като на всяко заседание чакали присъда, което било един
постоянен тормоз. Където са ходили да търсят работа /не може да посочи коя фирма/ им е
отказвано, заради повдигнатото обвинение. Свидетеля постоянно се е чувал с Г. и сочи че
той има психически заболявания, душевни, отпаднал е, не може да ходи сред хората, не
може да спи. Хората по улиците говорели, чуваш как се шушука зад гърба ти по улицата, в
магазина.
Свидетеля К., кум на ищеца, сочи, че знае за наказателното производство, което се водило
16 години, тъй като се виждали с Г. през цялото време. Установява, че преди той е бил един
лъчезарен човек, а наказателното дело го е сринало, избягвал да се среща с хора, станал
нервен, когато му е звънял не е искал да му вдигне, разказвал му е, че ходи сам по балкана,
да не среща хора, имал притеснения да не го осъдят и вкарат в затвора. Преди хората го
поздравявали, говорили с него, когато са го срещали на улицата или на кафе, а след това са
3
го избягвали. Приятелите му се отдръпнали от него, а здравословното му състояние рязко се
влошило, като зъбите му опадали, косата му окапала, в отношенията в семейството също
имало напрежение, тъй като не могъл да си намери работа и нямал средства. Споделял на
свидетеля, че има недостиг на пари и имал нужда от помощ, която свидетелят оказвал.
Свидетеля Б. - Б., дъщеря на ищеца пък установява, че баща й изпитвал страх, че е възможно
като бъде осъден да излежи някаква ефективна присъда, във връзка с тези тежки обвинения.
Тъй като живеят в малък град, в който се знае абсолютно всичко притесненията били още
по-силни. Баща й преди това бил много весел и позитивен човек, но след това се обърнал на
180 градуса, станал много изнервен, сприхав, крещял, карал се у дома за нищо, не могъл да
спи, разхождал се през нощта по апартамента, разболял се от няколко заболявания, без преди
това да е имал оплаквания. Емоционалното състояние и здравословното му състояние се
влошило драстично, което е необратимо и до днес, възникнали проблеми между него и
майка й, карали се, крещяли си, докато преди отношенията били нормални, прегръщали се,
целували се. След като излязъл от ареста бил недоспал, уморен човек, краката му бяха
подути. Установява, че дядо й /баща на баща й/, който е бивш служител на митница,
започнал да се кара с баща й, спорели и до ден днешен отношенията им, както и тези с
майка й са охладнели и не са се възстановили. Свидетелката чувала от познати, че е ходил да
пита за работа в държавния и частния сектор, но отговорът е бил: „Когато ти мине делото
едва тогава, защото си обвиняем“. Установява, че след като приключило наказателното дело
го взели на работа за два месеца в АПИ, но го уволнили, бил в изпитателен срок. И до сега е
изнервен, кипва бързо, не спи, не е спокоен.
От представените публикации и свидетелските показания се установява, че случаят е
намерил широко отражение, както по националните медии – телевизии и вестници, така и в
регионалните. Правени са изявления по националните телевизии и от тогавашния министър
на МВР, от прокурора, наблюдаващ делото, от директора на полицията на Благоевград.
При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът намира, че е сезиран с
иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините
за вреди /ЗОДОВ/, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно чл.2 от
ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени от органите на следствието,
прокуратурата и съда от незаконно обвинение в престъпление, в случай, че лицето бъде
оправдано. Съдът приема, че отговорността на държавата в лицето на нейните държавни
органи е предвидена с оглед репариране на вредите, причинени при осъществяване
властническите функции на държавата, в лицето на нейните органи, които безспорно са
възложени и на ответника по делото, което е и единственият критерий, изведен в ЗОДОВ.
Две от предпоставките за възникване на отговорност, съгласно цитираната по-горе
разпоредба, са наличието на обвинение в престъпление и оправдателна присъда по това
обвинение. В конкретния случай Прокуратурата е обвинила ищеца в извършване на
престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.с чл.201 от НК, като е изготвила обвинителен акт и е
поддържала обвинението пред съда, като съдът е постановил оправдателна присъда спрямо
4
обвиняемия. По протест на ответника е развито и въззивно производство, потвърдило
първоинстанционната оправдателна присъда. С оглед на това съдът счита, че действията на
органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на Европейската
конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската държава. Въз основа на
изложеното съдът приема, че в настоящия случай са налице предпоставките, визирани в чл.2
от ЗОДОВ, поради което следва да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатото
срещу ищецът обвинение и постановената оправдателна присъда от съдилищата.
Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, които се явяват пряка и
непосредствена последици от увреждането. Съгласно константната практика на ВКС
критерият „справедливост”, посочен в чл. 52 ЗЗД не е абстрактен и при определяне размера
на обезщетението съдът следва да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за
търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства като: начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтьт, възрастта на
увредения, общественото му положение и т.н..
В настоящият случай се установи, че в резултат на воденото срещу ищеца наказателно
производство по повдигнатото обвинение, същият като пряка и непосредствена последица е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно
безпокойство. Безспорно е също така, че това се е отразило на личните му контакти, на
самочувствието му като млад човек. Затворил се в себе си, променил поведението си. В тази
насока са показанията на разпитаните по делото свидетели, които следва да се ценят тъй
като са придобити въз основа на лични впечатления, но при условията на чл.172 от ГПК.
При определяне на обезщетението също така следва да бъде взето впредвид и
обстоятелството, че спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“,
продължила за срок от два месеца, както и че производството е приключило в сравнително
продължителен срок от около 16 години, с оглед многото подсъдими лица и тежеста на
обвинението.
На следващо място следва да бъде взета впредвид съдебната практика, според която за
определени професии /магистрати, адвокати, военни, митнически служители и др./,
очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са
изключително завишени, поради което незаконното обвинение на лица, упражняващи
подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху
неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за
извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация, а
настоящия случай е точно такъв.
При определяне на обезщетението следва да бъде отчетено установеното по делото
злепоставянето на ищеца чрез публично дискредитиране на личността му в социален и
професионален план, предвид множеството публикации в медиите със съответните заглавия
и изявления за присвояване на суми в големи размери, като изявления са правени и от най -
високо ниво - от министъра на МВР, наред с изявленията на наблюдаващия делото прокурор
и директора на полицията в гр. Благоевград. Установи се от свидетелските показания, че
5
ищецът не е успял да надмогне случилото се и към момента, както и разрив в отношенията
със съпругата му, както и напрежение /спорове/ в отношенията с баща му по повод делото.
Неоснователни са доводите на ищеца за наличие на причино-следствена връзка между
повдигнатото обвинение и нововъзникланите заболявания, като опадане на косата му и на
зъбите му, както и появата на дерматит. За установяване на тези обстоятелства са
необходими специални знания дали от стреса и притесненията са възможни да настъпят тези
вреди и дали те са единствената причина за появата им, за тяхното наличие, които
разпитаните свидетелите не притежават. По същите съображения съдът не приема и
твърдението за причинената му от стреса и артериална хепертония.
Настоящият състав като взе предвид всички тези обстоятелства, преценени съобразно
принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗОДОВ, времето
през което се е водило наказателното производство, както и времето което ищеца е прекарал
с мярка за неотклонение „домашен арест“, социално-икономическата обстановка в страната
към 2022 год., счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди е
необходима сумата от 50 000 лева. За тази сума предявеният иск с правно основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционният съд решението на Благоевградския окръжен съд следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК съдът приема следното:
Определението е законосъобразно.
Настоящия състав напълно възприема доводите, изложени в определение № 50015 от
16.02.2024 год., постановено по т.д.№ 1908/22 год. по описа на ВКС, ТК, I отделение, според
което с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
6
адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за
всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав
следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба №
1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ
на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата
на чл.36, ал.1 от ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно
адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско
възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36,
ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при
безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на
уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет.
По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се
гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява
свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.
Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на
същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за
предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната
помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за
заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.
Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на
чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани
пред съда от юрисконсулт.
Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка
на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по
ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното
бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА -
от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само
адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция
на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.
Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се
предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото,
семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се
осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени.
7
Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като
конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на
извършваната дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени
минимален и максимален размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение
на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация,
без възможност да го намалява под определения размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези
в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Например: по НЗПП за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде
увеличено с 50% при интерес над 10000 лева, а за приподписване на касационна жалба – от
50 лева до 120 лева, съответно по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение при
интерес до 10000 лева е 1300 лева, а за изготвяне на касационна жалба или отговор - в
размер не по-малко от 1200 лева.
При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги се установява, че
е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално
затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи
различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се
изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно
процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда
на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да
възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от
съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната
помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга, независимо
че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен
интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би
могъл да договаря дори и в общия случай.
Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство,
осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА, като
и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита по
конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две различни
наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи.
Действително при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност
за преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените минимални и
максимални размери, а ограничението до максималния размер по чл.78, ал.8 ГПК отразява
обстоятелство, че юрисконсултът работи по договор с представлявания. Независимо от това
насрещната страна понася в различен размер отговорността за разноските в зависимост от
избора на доверителя–дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на
минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от
всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да
8
са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда
при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в
наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в
аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че в полза на адв. П. Ш. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца, като
материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.2 ЗА в размер под минималния по
наредбата. За определянето му съдът съобразява извършените правни и процесуални
действия, осъществени в три съдебни заседания. Делото не се отличава с фактическа или
правна сложност пред първоинстанционният съд, поради което правилно е прието, че
дължимото от Прокуратурата на Република България възнаграждение на адв. Ш. следва да е
в размер на 909 лева.
В този смисъл, като е отхвърлил молбата на адвоката в производството по чл.248 от ГПК,
съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
При този изход на спора пред въззивния съд страните не си дължат разноски, поради което
съдът не следва да присъжда такива.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 153 от 23.03.2024 год., постановено по гр.д.№ 777/2023 год.
по описа на Окръжен съд Благоевград, 3-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение 570 от 22.05.2024 год. по същото дело, постановено в
9
производство по чл.248 от ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10