М О Т И В И
към Присъда от 16.10.2018 г.
по н.о.х.д. № 3025/18 г. по описа на СГС,
НО, 30-ти състав
--------------------------------------------------------------------------------
Подсъдимият Т.С.Г., с ЕГН: **********,
е предаден на съд по повдигнатото му от Софийската градска прокуратура (СГП) обвинение
за квалифициран грабеж по чл. 199, ал.1, т.3, вр. чл. 198, ал.1 НК - за това,
че чрез използвана принуда, довела до причиняване на средна телесна повреда на Б.Л.П.,
около 08.10 ч. на 17.12.2017 г. в гр. София (кв. „********“, ул. „********)
отнел от владението на пострадалата П. чужди движими вещи на обща стойност 10
лв., с намерение противозаконно да ги присвои.
Пред
СГС и
прокурорът, и частният обвинител П. не поддържат обвинението. Основният
довод на представителя на СГП е недоказаното авторство на деянието, а причината
за това - изначално опороченото разпознаване на Г. в досъдебното производство,
което е било съпътствано от съществени процесуални нарушения, станали видими в
съдебната фаза на процеса. С посочената теза изцяло съгласен е и самият
подсъдим, който пледира да бъде оправдан.
За
да изясни делото о т ф а к т и ч е с к а с т р а
н а, Софийският градски съд съобрази следните обстоятелства:
Подсъдимият Т.С.Г., с
ЕГН: **********, е роден на *** ***. Същият
е българин и български гражданин, със средно образование, работещ на свободна
практика, неженен, неосъждан (реабилитиран) и живее в гр. София, кв. „********“,
ул. „********“ № 7.
На 11.12.2017 г. подс. Г.
постъпил на работа в дружеството „Д.“ ООД,
като работното му място било в гр. Перник. По същото време той бил
адресно регистриран в гр. Стара Загора, но фактически живеел в гр. София, кв. „********“,
ул. „********“ № 7.
На 17.12.2017 г., въпреки
че било почивен ден (неделя), подсъдимият бил повикан в работата си в гр.
Перник (където се явил около 7.30 ч.) за да участва в отстраняването на
производствена авария. Приблизително по това време – около 08.10 ч.
пострадалата Б.Л.П. (вуйна на подс. Г.)***) заедно със своя съпруг – св. П.П.. В
посочения час неустановено по делото лице почукало на вратата на къщата и преди
св. П. да отвори, непознатият се представил с името „Б.“ и казал, че е син на братовчедка на съпруга й. Поискал
сумата от 100 лв., които му трябвали, защото предизвикал ПТП. Пострадалата отказала да отвори, при което въпросното лице счупило
стъклото на вратата с ръка, блъснал П. на земята и преминавайки покрай нея,
влязъл в жилището й, като през цялото време бил с качулка на главата, стигаща
до устата му. При падането си св. П.
получила контузия, изразяваща се в счупване на дясната бедрена кост,
довело до трайно затруднение в
движението на десния долен крайник за повече от 30 дни. След проникването на
неустановения извършител във вътрешността на жилището, лицето започнало да
разхвърля и да търси ценни вещи, но открил и взел в себе си единствено 1 бр.
черно кожено портмоне (на стойност 5 лв.) и 1 бр. банкнота от 5 лв., която
обаче била стара емисия, извън парично обращение. След това напуснал къщата на
сем. П. и избягал, като нито пострадалата, нито нейният съпруг (св. П., който
по същото време лежал на леглото в стаята) не успели да възприемат покритото с
качулка негово лице.
При анализа на д о к
а з а т е л с т в а т а съдът
достигна до два основни извода: а)
че деянието на грабежа, вкл. и на причинената с него телесна повреда е изяснено
по несъмнен начин; и б) че
формулираното в обвинителния акт твърдение за авторството (в лицето на подс. Т.Г.)
е необосновано и не се подкрепя от установените обстоятелства.
Показанията
на частния обвинител Б.П. (л. 49, гръб от н.о.х.д., вкл. и прочетените от д.п.
– л.7 и л.18, на осн. чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.1-2 НПК), на нейния съпруг –
св. П.П. (л. 54 от н.о.х.д, вкл. прочетените от д.п. – л. 55, на осн. чл. 281,
ал.5, вр. ал.1, т.1 НПК), на свидетелите М. (л. 55 от н.о.х.д.), М. (л.83, гръб
от н.о.х.д.), Д. (л.56 от н.о.х.д.) и М. (л.81, гръб от н.о.х.д.) са
еднопосочни относно факта, че на 17.12.2017 г. в жилището на пострадалата П. е
било осъществено насилствено проникване, съчетано с отнемане на вещи (с
уточнението, внесено пред съда от самата П., че отнетата й банкнота на практика
е била без стойност, защото е от емисия, която вече е извън обращение). Техните
изявления се подкрепят от обстоятелствата, отразени в протокола за оглед
(конкретно – относно счупеното стъкло на вратата, л. 5-6 от д.п.), от приобщените
като писмени доказателства (по реда на чл. 283 НПК) медицински документи (епикриза,
фиш за спешна помощ и т.н. – л. 38 и сл. от д.п.) и от изготвената възоснова на
тях СМЕ от в.л. Н. (л. 23-26 от д.п.), приета в с.з. на 26.09.2018 г. (л. 49 от
н.о.х.д.).
Оттук
нататък обаче, съдът прие за недоказано авторството на самото деяние, защото
прецени, че материалите, на които прокурорът се е позовал, за да изготви
обвинителния акт, страдат от неотстраними в съдебната фаза пороци, не могат да
бъдат кредитирани като достоверни и съществено разколебават обвинителната теза.
Основният документ, използван за първоначалната обосновка на обвинението, е
протоколът от извършеното разпознаване на подсъдимия по снимки (л. 17 от д.п.,
ведно с фотоалбум – л. 15-16 от д.п.), но той следва да бъде изключен от
доказателствените материали, поради провеждане на въпросното действие по разследването
при съществени нарушения на процесуалните правила.
Първо, не е било налице изключението по чл. 171, ал.4 НПК, при което законът
допуска разпознаването да се извърши „по снимки“, вместо „на живо“. По делото
няма нито един документ, обосноваващ хипотезата, че „…не е възможно да се
покаже самото лице“ (чл. 171, ал.4 НПК), тъй като самоличността на подс. Г. е
била установена, а неговото призоваване е било въпрос на оперативни и
процесуални усилия. Такива обаче, изобщо
не са били полагани, защото изисканата от съда справка (л. 75 от н.о.х.д.),
приета в с.з. на 16.10.2018 г. (л. 81 от н.о.х.д.) сочи, че до този момент Г.
изобщо не е бил обявяван за издирване от органите на МВР. Освен това, той е бил
открит за призоваване, когато е следвало да му бъде предявено постановлението
за привличане на обвиняем (л.51 от д.п.), което логично поставя въпроса каква е
била пречката за осигуряването му преди това да участва „на живо“ в разпознаването.
Второ, самото действие по разследването „разпознаване“ е протекло
нерегламентирано, защото при реализирането му е участвало само едно поемно лице
– свидетелят М.М.. Това се потвърждава както от неговите показания в с.з. на 26.09.2018 г. (л. 55 от н.о.х.д),
така и от тези на съпругата му В.М. (л. 83, гръб от н.о.х.д), чийто подпис
фигурира под „№ 2“ в протокола на л. 17, гръб от досъдебното производство. Св. М.
потвърждава, че не е присъствала на разпознаването, защото по същото време е
била в дома си, където е полагала грижи за своето внуче, а документът й е бил
донесен за подпис по-късно от М.М., което обяснява и различния вид на
използваното химикално мастило.
И трето, самата ситуация, в която при т.нар. „разпознаване“ св. П. е посочила
подс. Г. (лицето под „№1“) като извършител на грабежа, е резултат от упражнено
спрямо нея неправомерно внушение от разследващите органи и поднасянето за подпис на предварително изготвени документи,
с чието съдържание тя не е била запозната. Непосредствено проведеният от съда
на 26.09.2018 г. разпит на частната обвинителка (л. 49, гръб от н.о.х.д.)
разкри редица обстоятелства, които са в коренно противоречие с дадените от нея
при разследването показания, прочетени по реда на чл. 281, ал.1, т.1-2 НПК (л.
7 и л. 18 от д.п.). Тук, пред скоби, следва да се обърне внимание, че
изявленията й в откритото съдебно заседание относно начина, по който е разпознала
подс. Г., бяха доста объркани, непоследователни и накъсани и на практика - нямаха
нищо общо с казаното от нея в досъдебните й разпити. Става ясно, че преди да се
пристъпи към формалното разпознаване по снимки (чл. 171, ал.4 НПК) на св. П. да
били предявявани различни фотоалбуми, а в деня на самото разпознаване,
проведено в дома й (14.02.2018 г.), тя е
видяла не само снимката на подсъдимия, но и трите имена на лицето още преди
същият да бъде посочен от нея като извършител. Освен това, личните й съмнения,
че именно подсъдимият е автор на нападението са били породени не от това, че тя
го е видяла, а от внушения на полицейските органи и „слухове в квартала“. Съдът
не откри житейска логика в това, при влизането на извършителя в жилището на
пострадалата тя не е видяла лицето му (поради данните, че е бил с качулка до
устата, както самата П. твърди) и в същото време – впоследствие да го разпознае
чрез посочване на неговата снимка от фотоалбума. Нещо повече, след прочитане на
показанията на свидетелката в с.з. на 26.09.2018 г. (л. 53, гръб – л. 53 от
н.о.х.д.), стана ясно, че в досъдебното производство П. е подписала и двата
протокола за разпит, без изобщо да разбере, че е била разпитвана (т.е. в
нарушение на чл. 139, ал.2 и ал.5 НПК) и без да знае реалното съдържание на
изготвените от нейно име изявления. Така например, пред съда частната
обвинителка беше категорична, че никога не е казвала пред разследващия орган,
че нападателят й е бил „от ромски произход“ (л.53 от н.о.х.д.), както е
отразено във финалната част на прочетения протокол на л.8 от д.п. Прави
впечатление също така, че вписаните от нейно име показания, отразени на л. 18
от д.п., са съдържали описание на извършителя, пригодено към външния вид на
подс. Г. (доколкото цитираният втори разпит е бил предназначен за нуждите на
разпознаването – чл. 170 НПК) – „светла кожа“, „леко плешив“, „висок около 170
см.“, но те влизат в коренно противоречие с последващата теза на П., че не е
видяла неговото лице при влизането му в жилището й. Изследвайки посоченото
разминаване, съдът постави на пострадалата изрично въпроса как е разполагала с
данните за външния вид на нападателя си (л. 53 от н.о.х.д), а от предоставения
неин отговор става ясно, че тя е разполагала с тях от предварително възприет
снимков материал, т.е. ситуация, при която нужната за целите на разпознаването информация
й е била предварително внушена по нерегламентиран начин.
Съдът
даде доверие на непосредствено изслушаните обяснения на подс. Г. в с.з. на
26.09.2018 г. (л. 47 и сл. от н.о.х.д.), вкл. и по отношение на версията му, че
по време на грабежа е бил на работа в гр. Перник. Цялостното му процесуално
поведение сочи на желание да съдейства
за изясняване на обективната истина. Представеният от него договор № 197/11.12.2017 г. (л. 77 от
н.о.х.д.) в действителност обосновава, че след 11.12.2017 г. Г. е бил трудово
ангажиран в гр. Перник, а изисканата официална справка от НОИ (л. 72 от
н.о.х.д.) потвърждава трудовите му правоотношения с дружеството „Д.“ ООД.
Преценявайки о т п р а в н а с т р а н а
установените по делото
факти, първоинстанционният съд намери, че в действителност на 17.12.2017 г.
спрямо ч.о. П. е бил осъществен квалифициран грабеж на вещи, макар една от тях
(банкнота извън обращение) да не е имала никаква имуществена стойност, а
другата (портмонето) да е оценена едва на 5 лв. Причинената на пострадалата „средна
телесна повреда“ (счупване на дясната бедрена кост, довело до трайно затруднение в движението на десния долен
крайник за повече от 30 дни - според нормативната дефиниция на чл. 129, ал.2 НК) обуславя и приложението на по-тежко наказуемия състав по чл. 199, ал.1, т.3 НК, защото именно употребената принуда, съпътствана от това телесно увреждане,
е била избраният от дееца метод, начин и средство за отнемането на чуждото
имущество, макар и с незначителна стойност.
Така, макар деянието на
грабежа да е несъмнено установено, по делото не се доказа, че то е извършено
именно от подсъдимия Г., което налага същият да бъде признат за невинен – чл.
304 НПК. Процесуалните нарушения при събирането на основните обвинителни
доказателства и невъзможността формулираната в обвинителния акт теза да се
обоснове с други доказателствени способи могат да имат само този логичен
завършек. Досъдебното обвинение се е крепяло единствено на коментирания
протокол за разпознаване на подсъдимия, във връзка чието съставяне обаче се
констатират не просто данни за дисциплинарно нарушение на разследващия орган
(както твърди прокурорът във финалната си пледоария), а индиции за документно
престъпление по чл. 311, ал.1 НК (доколкото в началната част на същия е
отразено невярно обстоятелство – физическото присъствие на поемното лице В.М.).
Липсата на възможност съдът да упражни сигнална функция по отношение на това
държавно своеволие налага въпросното обстоятелство единствено да бъде
констатирано в мотивите към присъдата, а преценката за действията, които да се
предприемат оттук нататък да бъде извършена от компетентната прокуратура.
Макар и да е наясно, че
иззетите при огледа от дома на ч.о. П. стъклени частици са предмети, към които
пострадалата няма никакви претенции за връщане, съдът съобрази, че статутът им
на веществени
доказателства по делото налага за тях да има изрично произнасяне (чл.
301, ал.1, т.11 НПК). Единствената процесуална възможност е след влизане на
присъдата в сила (чл. 111, ал.1 НПК) те да бъдат върнати на П., която (като
правоимащо лице) да прецени по-нататъшното разпореждане с тях.
При този изход на делото,
направените в неговия ход разноски за възнаграждения на вещите
лица следва да останат за сметка на
държавата – чл. 190, ал.1 НПК.
По тези съображения, СГС
(НО, 30 с.), постанови присъдата си.
СЪДИЯ при СГС: