РЕШЕНИЕ
№122
гр. Пловдив, 18.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІ състав, в открито заседание на шести октомври, през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,
при секретаря Ваня Петкова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 1298 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.226, във връзка с чл.203 и следващите от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК / вр. чл. 104, ал. 1 от Закона за
държавния служител /ЗДСл/.
Производството
по делото е образувано във връзка с Решение № 7103 от 10.06.2020 г.,
постановено по адм. дело № 11644/2019 г. на ВАС, с което е отменено решение №
1628/24.07.2019 г. по адм. д. № 1045/2019 г. на Административен съд – Пловдив и
делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на същия съд със задължителни указания, свързани със
събирането на конкретни доказателства.
Началото на
производството е поставено по искова молба от Б.Р.Н., ЕГН **********,***,
депозирана чрез адв. Л.К., против
Българска Агенция по безопасност на храните (БАБХ) с правно основание по
чл.104, ал.1 от Закона за държавния служител и цена на иска в размер на 4560,00
лева, съставляващи обезщетение за времето, през което ищцата е останала без
работа вследствие на незаконно уволнение по отменена по съдебен ред Заповед №
ОСОС-32 от 04.05.2017 г. на ИД на БАБХ за прекратяване на служебно
правоотношение. Сумата се претендира със законна
лихва от датата на завеждане на исковата молба - 08.04.2019 г. до окончателното
й изплащане. Твърди се, че след датата на уволнението ищцата не е полагала труд
по трудово, служебно или гражданско правоотношение, като се претендира
обезщетение за срок от 6 месеца – от 05.05.2017 г. до 05.11.2017 г. с основание
чл.104, ал.1 от ЗДСл, като се излагат доводи, че ответникът до момента на депозиране
на исковата молба не е изплащал на ищцата обезщетение за оставане без работа.
Като база за определяне на размера на претендираното обезщетение се сочи
размера на получаваното от ищцата месечно възнаграждение, отразено по служебната
ѝ книжка, а именно такова от 760 лева. Претендирани са с исковата молба
сторените по делото разноски. В съдебно заседание пред настоящия съд, редовно
призована ищцата не се е явила и не е изпратила представител, като не е
изложила допълнително становище.
Ответникът –
Българска агенция по безопасност на храните още с писмено становище по исковата
молба е изложил доводи относно неоснователност на претенцията за заплащане на
сума от 4560 лева като обезщетение за периода 05.05.2017г. – 05.11.2017 г. на основание чл.104, ал.1 от ЗДСл, тъй като
със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение за ищцата е разпоредено изплащането на обезщетение по чл.106, ал.4 от
ЗДСл, както и такова по чл.106, ал.2 от ЗДСл – за времето, през което е
останала без работа, но за не повече от два месеца, което обезщетение за периода от 05.05.2017 г. до
04.06.2017 г. и от 05.06.2017 г. до 04.07.2017 г. на това основание е било
изплатено от ответника на ищцата и то възлиза на 1520 лева /760 лв. + 760 лв./.
Сочи се, че обезщетението по чл.104, ал.1 и това по чл.106, ал.2 от ЗДСл се
основават на един и същи юридически факт – оставането на лицето без работа
поради прекратяване на служебното правоотношение и заплащането на обезщетение
за един и същи период от време би довело до неоснователно обогатяване. Поради
това и в съдебно заседание при първото разглеждане на делото искът се оспорва
само по размер. Пред съда, разгледал първоначално делото, разноски от ответната
страна не са били претендирани. Пред настоящия съд, ответникът се представлява
от процесуалния му представител главен юрисконсулт Б., като се оспорва иска по
отношение на размера му и се излага становище, че следва същият да бъде уважен
до размер на сумата от 3040 лв., като се иска отхвърляне на иска в останалата му част като неоснователен и недоказан. Поддържа
се в тази посока, че в хода на производството са представени доказателства, от
които се установява, че ищцата Б.Н. е възстановена на работа с основно
възнаграждение от 760 лева, което следва да се вземе като основа за определяне
на обезщетение за оставането ѝ без работа, но само за четири месеца. Иска
се присъждане на възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита. Прави
се възражение по размера на претендираното от жалбоподателя като разноски
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като
разгледа становищата и възраженията на страните по делото и след преценка на
събраните по делото доказателства, включително и тези, събрани в изпълнение на
задължителните указания на ВАС, дадени с отменителното
му решение, намери за установено следното:
Въпросите относно допустимостта на иска вече
са разгледани при първоначалното разглеждане на делото и спор по тях няма,
като, както е прието от съда, разгледал първоначално исковата молба, искът е с правно
основание по чл.104, ал.1 от ЗДСл, който е такъв за
обезщетение от отменен незаконосъобразен административен акт - заповед за
прекратяване на служебно правоотношение и като такъв подлежи на разглеждане по
реда на чл.
203 и следв. от АПК, а съгласно разпоредбата на чл.204, ал.1 от АПК, иск за обезщетение
за вреди, настъпили в следствие на незаконосъобразни актове на административни
органи и длъжностни лица, може да се предяви след отмяната на административния
акт по съответния ред. На основание чл.125 от ЗДСл имуществените
спорове се предявяват в 3-годишен срок. В разглеждания случай, заповедта за
прекратяване на служебното правоотношение на ищеца е отменена с влязло в сила
съдебно решение, а искът е предявен в срока по чл.125 от ЗДСл, поради което същият
е процесуално допустим.
По
същество исковата претенция се явява и частично
основателна.
От приложените
и приети по делото доказателства, се установява следното от фактическа страна:
Със Заповед
№ ОСОС-32 от 04.05.2017 г. на ИД на БАБХ, на основание чл.106, ал.1, т.2 от
ЗДСл, чл.5, ал.1, т.10 от Устройствения правилник на БАБХ /изменен с ПМС № 90
от 16 април 2015 г., обн. в ДВ, бр. 29 от 21.04.2015
г. и утвърдено длъжностно разписание на Областна дирекция по безопасност на
храните – Пловдив, било прекратено служебното правоотношение на ищцата Б.Н. на
длъжност „главен инспектор“ в отдел „Контрол на храните“, с ранг IV-ти младши при
Областна дирекция по безопасност на храните /ОДБХ/ – Пловдив, считано от датата
на връчване на заповедта. Заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение била връчена на ищцата на 05.05.2017 г. и след обжалването
ѝ по съдебен ред била отменена с
решение № 53/09.01.2018 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по
адм. дело № 1768/2017 г., потвърдено с окончателно решение № 3139/05.03.2019 г.
по адм. д. № 2620/2018 г. на ВАС.
Междувременно,
с две декларации съответно такава с вх. № 1406/05.06.2017 г., както и с вх.№
1680/05.07.2017 г. при ОДБХ-Пловдив ищцата декларирала, че за периода от
05.05.2017 г. до 04.06.2017 г. и съответно от 05.06.2017 г. до 04.07.2017 г. не
е започвала работа и не е получавала възнаграждение, за което приложила копие
от трудова и служебна книжка. Декларациите ищцата подала с основание по чл.106,
ал.2 от ЗДСл. На основание посочената разпоредба, на ищцата за оставането
ѝ без работа било начислено и реално изплатено от ответника по банков път
обезщетение за два месеца за периода от 05.05.2017 г. до 05.07.2017 г. в размер
на две основни месечни заплати от по 760 лева, или общо 1520 лева, върху което
бил удържан и дължимият данък по ЗДДФЛ.
След влизане
в сила на решението по отмяната на незаконосъобразната заповед за уволнение на
ищцата, същата на 15.03.2019 г. се явила за заемане на предишната си длъжност,
за което бил съставен протокол и на ищцата била връчена длъжностна
характеристика, като същата била възстановена на длъжността „главен инспектор“
в Отдел „Контрол на храните“ при ОДБХ –Пловдив с основна заплата отново от 760
лева, каквато получавала и към момента на уволнението ѝ, независимо, че
други лица, заемащи същата длъжност в ОДБХ-Пловдив, съгласно степента на
основната заплата, определяна в диапазона 600-2000 лева, получавали по-високо
основно възнаграждение средно с около 10 процента. Това основно възнаграждение
и започнало да се начислява и изплаща на ищцата, като било превеждано също по
банков път.
Горната
фактическа обстановка се установява въз основа на писмените доказателства,
събрани при разглеждането на делото за първи път пред Административен съд
Пловдив, както и пред ВАС, а така също и представени при разглеждане на делото
от настоящия състав, както и отчасти от приетата съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът кредитира съдебно-счетоводната експертиза, като изготвена обективно от
вещо с лице с необходимите професионални знания и опит. Съдът, обаче, възприема
при постановяването на решението си заключението само касателно втората от
поставените на експертизата задачи, а именно досежно извършената проверка за
действително извършеното изплащане на ищцата Н. на сума за обезщетение за
оставането ѝ без работа от страна на ответника за два месеца в размер на
1520 лева на основание чл.106, ал.2 от ЗДСл. В частта по т.1 от заключението,
при постановяване на решението си, макар да е налице осъществено с експертизата
надлежно изчисление на базата на осъществените от вещото лице проверки по
отношение на други лица, заемащи същата длъжност, съдът взе предвид факта, че
на практика след отмяната на незаконното уволнение ищцата е била отново
възстановена на работа по служебното си правоотношение. Поради това и се
съобрази с разясненията, дадени от вещото лице в съдебното заседание, което е
изрично посочило, че при извършената проверка в ОДБХ не му е било предоставено
конкретно досието на ищцата, поради което и не е проверено какво е именно
нейното основно възнаграждение и изчисленията са направени на база на средното
такова за други лица, заемащи същата длъжност, по отношение на които обаче, във
времето е било завишавано в определените граници основното възнаграждение. В
крайна сметка, при коментара на представените в последното съдебно заседание от
ответника писмени доказателства, с които вещото лице се запозна в залата,
същото е заявило, че размерът на основното възнаграждение на ищцата при
възстановяването ѝ на работа е същото като при уволнението ѝ, а
именно 760 лева. Впрочем, именно такъв размер на основно възнаграждение
претендира ищцата като основа за изчисление на размера на обезщетението
ѝ. Поради това и определянето на по-голям размер на основно
възнаграждение от експертизата към момента на признаване на уволнението за
незаконно, който именно е релевантният за определяне обезщетението съгласно
чл.104, ал.1 от ЗДСл, доколкото ищцата се е явила и е възстановена на работа, е
без значение в случая, доколкото ищцата е претендирала конкретен размер на
обезщетение, основан на по-нисък размер на основно възнаграждение, а съдът е
ограничен в рамките на исковата претенция и не следва да присъжда по-голям
размер на обезщетение от претендирания. В случая, при преценката си относно
основата за определяне на обезщетението, съдът взе предвид и приетите в
последното съдебно заседание писмени доказателства, представени от ответника,
които са такива, пряко относими към експертизата по делото, допусната в
изпълнение задължителни указания на ВАС и които е следвало да се съобразят от
вещото лице по тази експертиза, поради което и по отношение на тях не е налице
забрана за приобщаването им по чл.226, ал.2 от АПК.
По същество
не е налице спор между страните относно дължимостта
на обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл, като се установява и да са налице нормативноустановените основания за това, а именно, на
първо място, отмяна по съдебен ред на заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение на ищцата Н.. Съгласно посочената разпоредба, в такъв случай държавният служител има
право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента
на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме
службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече
от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата
или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право
на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението,
изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение.
В случая от приетите по
делото копия от трудови и служебни книжки, както и справка от НАП се
установява, че ищцата действително не е работила по служебно или друго
правоотношение в рамките на шестте месеца, съставляващи исковия период, като
това не се и оспорва от страна на ответника по делото. Поради това и принципно
на същата се дължи обезщетение за този шестмесечен период, което следва да се
изчисли в размер на основната ѝ заплата, определена към момента на
признаването на уволнението за незаконно /05.03.2019 г./, доколкото не е
изпълнена другата хипотеза на чл.104, ал.1 от ЗДСл, а именно ищцата да не се е
явила за заемане на службата. Напротив, установено е, че тя се е явила за
възстановяване на службата на 15.03.2019 г. в ОДБХ - Пловдив. Установено е също
така и че ищцата е била възстановена на работа от ответника по служебното си
правоотношение с основна месечна заплата от 760 лева.
Спорът между страните е
единствено досежно конкретния общ размер на обезщетението, което се дължи от
ответника, съответно периода, за който се дължи то, като в тази връзка е и
възражението на ответника за приспадане на извършеното вече плащане на
обезщетение за оставане без работа на основание чл.106, ал.2 от ЗДСл за двата
месеца юни и юли в рамките на исковия период, а именно за сумата от 1520 лева.
С оглед на установеното
категорично от приетата по делото ССЕ, че на ищцата е било изплатено
обезщетение за оставането ѝ без работа по реда на чл.106, ал.2 от ЗДСл от
страна на ответника за два месеца от по 760 лева или общо от 1520 лева за
времето 05.05.2017 г. – 05.07.2017 г., който период е част от исковия такъв, а
това се установява, макар и косвено и от съдържанието на молба от ищцата до ОДБХ
Пловдив вх. № 920/19.03.2019 г., в която всъщност тя претендира обезщетение
само за четири месеца, то съдът намира, че от размера на обезщетението, което
следва да присъди на основание чл.104, ал.1 от ЗДСл, следва да се приспадне
така посоченият размер на обезщетението, изплатено ѝ на основание чл.106,
ал.2 от ЗДСл, в която връзка са и указанията на ВАС в отменителното
решение № 7103/10.06.2020 г. по адм. дело № 11644/2019 г. Това е така, тъй като
на практика и двете обезщетения са
дължими в случаите на прекратяване на служебното правоотношение, сиреч и двете
произтичат от едно и също фактическо основание - прекратяването на служебното
правоотношение и оставането на лицето без работа, при което обезщетяват едни и същи вреди. Разликата се състои в законосъобразността на
административния акт, с който прекратяването е направено. Когато същият е
законосъобразен, дължимото, съгласно чл.106, ал.2 от ЗДСл, обезщетение е в
размер на две месечни заплати. Когато актът е незаконосъобразен и е отменен по
съответния ред с влязъл в сила съдебен акт, дължимото обезщетение е в размер на
6 основни месечни възнаграждения. Недопустимо е поради това и за един и същ
период от време (в случая първите два месеца на оставане без работа поради
прекратяване на едно и също служебно правоотношение) служителят да получи
обезщетение в двоен размер, тъй като това би довело до неоснователното му
обогатяване. Ето защо и при определяне на обезщетението съгласно чл.104, ал.1
от ЗДСл, което не може да е за повече от шест месеца, съдът ще следва да
присъди такова само за четири месеца, тъй като ищцата вече е получила от
ответника обезщетение за първите два месеца от оставането ѝ без работа
вследствие на незаконното уволнение.
При
определяне размера на обезщетението, съдът, като взе предвид разпоредбата на
чл.104, ал.1 от ЗДСл, както и факта, че уволнението е признато за незаконно на
05.03.2019 г., а ищцата се е явила за възстановяване на службата преди
уволнението на 15.03.2019 г., намери, че обезщетението следва да се определи
въз основа на начисляваната и изплащаната от органа по назначаването на ищцата
след възстановяването ѝ основна заплата, която се равнява и на тази
получавана към момента на прекратяване служебното ѝ правоотношение, а именно
760 лева. Този размер е претендиран и като основа за определяне на
обезщетението и с исковата молба и въз основа на него е изчислено и изплатеното
и обезщетението по чл.106, ал.2 от ЗДСл за срок от два месеца. Относно размера
на основната месечна заплата на ищцата за месец март 2019 г., когато ищцата се
е явила да заеме службата и е била възстановена на нея, съдът взема предвид
приетите по делото писмени доказателства, представени от ответника в последното
съдебно заседание, както и разясненията на вещото лице, дадени в същото
заседание. Този подход за определяне момента, към който се преценява размерът
на основното възнаграждение, служещо за основа за изчисление на обезщетението,
е възприет и в трайната практика на ВАС, като напр. в Решение № 15433 от 11.12.2020 г. на ВАС по адм. д. №
6615/2020 г.
При това
положение и размерът на дължимото обезщетение за четирите месеца от 05.07.2017
г. до 05.11.2017 г. се равнява на 3040 лева / 4 х 760 лв./, за която именно
сума следва да се уважи иска, като същият се отхвърли за разликата до пълния
предявен размер от 4560 лева и съответно за периода от 05.05.2017 г. до 04.07.2017
г., като неоснователен.
Настоящият състав намира за основателно и
направеното акцесорно искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението,
което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС,
ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая отмяната на незаконната заповед за
прекратяване на служебното правоотношение е от 05.03.2019 г., но ищцата е
претендирала законна лихва от датата на исковата молба – 08.04.2019 г., поради
което и следва да ѝ се присъди такава върху сумата на обезщетението от поисканата
по-късна начална дата до окончателното изплащане на дължимото обезщетение.
С оглед изхода от спора на страните се дължат разноски
съразмерно на уважената и съответно отхвърлената част от иска.
В рамките на
първото разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е видно ищцата да е
направила и претендирала разноски за адвокат от 1000 лева, в която връзка е
приложен договор за правна помощ, удостоверяващ направения разход. В
производството пред касационната инстанция ищцата също е доказала с приложения
договор да е направила разноски от 600
лева за адвокатско възнаграждение и е претендирала разноските. Пред настоящия
съд такива не са претендирани.
От страна на
ответника при първото разглеждане на делото пред административния съд не е
правено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като такова е
направено с искане за присъждане на минималния размер в производството пред ВАС,
както и пред настоящия съд, като ответникът е видно да е направил и разноски за
държавна такса от 70 лева за касационното обжалване и за депозит за вещо лице
от 100 лева, внесени по настоящото дело, които претендира. От страна на
процесуалния представител на ответника е направено и възражение за прекомерност
на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.
С оглед на посоченото и предвид указаното от страна на
ВАС в отменителното му решение относно произнасянето
по разноските при окончателното разглеждане на спора, след връщането му на
административния съд, като взе предвид, че възражението на ответника за
прекомерност на претендираните разноски от ищцата е основателно единствено в
частта му касателно разноските за първата инстанция, съдът счете, че следва да
го уважи, като намали размера на адвокатското възнаграждение на 550 лева,
вместо претендираните 1000 лева. За този си извод съдът взе предвид, че минималният
размер, съгласно чл.8, ал.1, т.2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, при тази цена на иска възлиза на 549 лева,
както и че процесуалното представителство на ищцата е осъществено единствено
чрез депозиране на исковата молба и писмена молба преди съдебно заседание, без
реално участие на пълномощника в проведените съдебни заседания по делото. По
отношение на претендираните разноски за адвокат за производството пред ВАС,
които се установява да са заплатени в размер на 600 лева, същият не се явява
прекомерен, като се има предвид минималния размер на възнаграждението и фактът,
че пълномощникът на ищцата е участвал в проведеното съдебно заседание по
делото. Поради това и при изчисление на разноските, съразмерно на уважената част от иска, то на ищцата ще следва да бъдат
заплатени от страна на ответника разноски за адвокатско възнаграждение от 766,
67 лева.
На ответника пък от страна на ищцата ще следва да бъде
заплатена сумата от 246, 67 лева, съставляващи сбора на разноските, изчислени
също съразмерно на отхвърлената част
от иска за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер за две инстанции,
определен на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, както и за държавна такса и внесен депозит за вещо лице.
С определение
от 26.06.2020 г., постановено по настоящото дело, съдът е задължил ищцата да
внесе по депозитна сметка на Административен съд - Пловдив сумата от 100,00 лв.,
съставляваща част от определеното възнаграждение за вещото лице, дължимо от
ищцата, по допуснатата по указание на ВАС съдебно-счетоводна експертиза. Ищцата
не е изпълнила това свое задължение, включително и след последваща покана,
поради което и при приемане на експертизата дължимата част от възнаграждението
за вещото лице от 100 лева, която не е била внесена от страната, е била поета и
изплатена от бюджета на съда. В ЗДСл се съдържа разпоредба за освобождаване от
държавна такса в производствата пред съд, но не и от разноски. Поради това и
ищцата следва да бъде осъдена да внесе по сметката на Административен съд -
Пловдив частта от направените разноски от бюджета на съда за заплащане на вещо
лице, изчислена съразмерно на уважената част от иска, а именно сумата от 33,34
лева. Останалата част от сумата, платена от бюджета на съда, изчислена също по
съразмерност, а именно 66,67 лева, ще следва да бъде заплатена от ответника по
сметката на Административен съд Пловдив.
Мотивиран от
изложеното Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Българската агенция по безопасност на храните - гр. София, бул. “Пенчо
Славейков“ №15А да заплати на Б.Р.Н., ЕГН **********,***, сумата от 3040,00 лв. /три хиляди и четиридесет лева/, представляваща обезщетение по
чл.104, ал.1 от ЗДСл, за периода от 05.07.2017 г. до 05.11.2017 г., през който Б.Р.Н.
не е заемала държавна служба
поради признато за незаконно уволнение, ведно със законната лихва от 08.04.2019 г. до
окончателното изплащане на обезщетението.
ОТХВЪРЛЯ иска на Б.Р.Н., ЕГН ********** *** за
обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл за сумата над 3040,00 лева до пълния
предявен размер от 4560,00 лева, както и за периода от 05.05.2017 г. до
04.07.2017 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Българската агенция по безопасност на храните, гр. София, бул.
“Пенчо Славейков“ № 15А да заплати на Б.Р.Н., ЕГН **********,***, сумата от 766, 67 лв. /седемстотин шестдесет и
шест лева и шестдесет и седем стотинки/, представляващи направени от Б.Р.Н.
разноски за адвокат за две инстанции, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Б.Р.Н., ЕГН **********,*** да заплати на
Българската агенция по безопасност на храните, гр. София, бул. “Пенчо
Славейков“ № 15А, сумата от 246,67 лева /двеста
четиридесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща
направените по делото разноски за юрисконсултска
защита за две инстанции, депозит за вещо лице и държавна такса, съразмерно с
отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА
Б.Р.Н., ЕГН **********,*** да заплати по сметката на Административен
съд – Пловдив сумата от 33,34 лева /тридесет
и три лева и тридесет и четири стотинки/, съставляваща направени разноски
от бюджета на съда, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА Българската агенция по безопасност на храните, гр. София, бул.
“Пенчо Славейков“ №15А да заплати по
сметката на Административен съд – Пловдив сумата от 66,67 лева /шестдесет и
шест лева и шестдесет и седем стотинки/, съставляваща направени разноски от
бюджета на съда, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: