Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 01.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година
в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Светлана Влахова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5989 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединение установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК
вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ.
Ищецът - „У.Б.“ АД, твърди, че на 25.04.2008 г. сключил с ответника - „Р.Т.Б.” ЕООД, договор за кредит, изменен с подписани между страните анекси, по силата на който предоставил на последния комбиниран кредит в общ размер от 9 500 000 евро, като отпуснатите средства са разпределени в две кредитни линии – част от средствата в размер на 7 916 000 евро са предоставени като инвестиционен кредит, а останалата част от средствата в размер на 1 584 000 евро са предоставени като оборотен кредит. Отпуснатият оборотен кредит е усвоен до размера от 1 080 000 евро.
С договора кредитополучателят е поел задължение да върне оборотния кредит в срок до 30.09.2010 г., както и да заплаща възнаградителна лихва в размер на базов лихвен процент плюс надбавка от 4 %. С анекс № 2 от 29.01.2009 г. към договора за кредит страните са постигнали съгласие, че текущо начисляваните възнаградителни лихви по оборотния креди няма да се дължат на падежите, а ще се капитализират към главницата от кредита. Към датата на падежа задължението на кредитополучателя по този договор е в общ размер от 1 183 142, 50 евро, от които 1 080 000 евро – главница по оборотния кредит и 103 142 евро – възнаградителна лихва, която е капитализирана към главницата. Ищецът твърди, че ответникът не е платил на падежа тези свои парични задължения. За тези вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която от страна на ответника е подадено възражение. С оглед на това ищецът моли да се постанови решение, с което да се признае за установено по отношение на него, че „Р.Т.Б.” ЕООД му дължи сума в размер на 1 080 000 евро – главница по отпуснатия оборотен кредит, както и сума в размер 103 142 евро – възнаградителна лихва по чл. 4.1 от договора за кредит, която е капитализирана към главницата. Претендира в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.
Ответникът по исковете - „Р.Т.Б.” ЕООД, ги оспорва. Твърди, че договорът за кредит е подписан от името на ищеца от лице, което няма представителна власт да направи това. Посочва, че не е усвоявал кредит в посочения в исковата молба размер. Оспорва, че падежът по договора за кредит е уговорено да настъпва на твърдяната от ищеца дата, както и че се е съгласил да заплаща възнаградителна лихва в претендирания размер. Заявява, че е извършвал плащания за погасяване на задълженията си по договора за кредит. Прави възражение за погасяване по давност на предявените вземания. Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и прстрана следното:
За да отговори на въпроса дали по делото се доказва, че между страните по спора е сключен договора за кредит, който се сочи от ищеца като правопораждащ претенциите му факт, съдът съобразява, че от представените в производството доказателства, се установява, че между страните в настоящото производство е образувано и друго дело, което към момента е приключило с влязло в сила съдебно решение. Това е т.д. № 116/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав, което има за предмет предявен от „У.Б.“ АД срещу „Р.Т.Б.” ЕООД установителен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуване на вземане за възнаградителна лихва, което произтича от същия договор, който се сочи като факт, от който произтичат вземанията, които са предмет на предявените в настоящия процес установителни искове, а именно договор за кредит, сключен на 25.04.2008 г.
Влязлото в сила решение, постановено в хода на приключилото исково производство, има сила на пресъдено нещо, която важи в отношенията между страните в процеса, като нейните обективните предели се разпростират върху предмета на делото, т.е. върху установеното с него право, включително и върху факта, от който то произтича, т.нар. правопораждащ факт. Следователно силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен предявен иск за дължимост на едно парично вземане, което произтича от сключен договор, обхваща и факта на съществуването на този договор. Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение обхваща още и тези факти, които са възникнали към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, след която решението е влязло в сила, и въз основа на които ответникът е могъл да предяви правоизключващите и правоунищожаващите възражения срещу правопораждащия вземането факт, в които се включват и тези факти, които водят до недействителност на правната сделка, която представлява основание на предявения иск, включително такива, водещи до нейната абсолютна нищожност или висяща недействителност. Пропуснатите от ответника възражения, които се основават на обстоятелства от вида на посочените, се преклудират и същият не може да ги упражни в друг процес, доколкото така ще се стигне до подновяване на вече разрешен с окончателно съдебно решение спор, което е недопустимо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК. Това означава, че ответникът, който е пропуснал да направи възражения за нищожността на правната сделка, която се сочи като правопорждащ факт на вземането, чието съществуване е установено по задължителен за страните начин в диспозитива на постановеното влязло в сила съдебно решение, в хода на процеса, който е приключил с този съдебен акт, не може да се позове на тази нищожност в друг, последващ процес, нито като предяви иск за прогласяване нищожността на тази сделка, нито като заяви възражение за нищожността й като защита по предявен срещу него друг иск, по който тя е посочена като основание. В този смисъл е практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК – Решение № 137/ 12.10.2015 г., постановен по т.д. № 2618/ 2014 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 115/ 10.01.2012 г., постановен по т.д. № 883/2010 г. по описа на ВКС, I т.о. В тази насока са и мотивите, изложени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г., постановено по тълк.д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Като се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено т.д. № 116/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав обхващат факта на съществуване на сделката, от която се твърди, че произтича вземането за възнаградителна лихва, която представлява договор за кредит, сключен на 25.04.2008 г., между „У.Б.“ АД и „Р.Т.Б.” ЕООД. Тя важи в отношенията между страните по спора, които са страни и по приключилото дело, и е задължителна за тях и за съда, който е длъжен да приеме за установено от посоченото съдебно решение, че този договор за кредит, на който ищецът основава и предявените в настоящия процес искове, е сключен, както и че той е действителен. Недопустимо е в настоящото производство да бъдат разглеждани каквито и да е възражения, направени от ответника за недействителност на договора за кредит, които са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, каквото е възражението, заявено с писмения отговор, че този договор е подписан от лице без представителна власт и като такъв не е породил присъщите му правни последици. Това възражение се основава на факти, настъпили преди приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след която решението по т.д. № 116/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав е влязло в сила, и следователно са обхванати от силата на пресъдено нещо и са преклудирани.
При тълкуване на съдържанието на представения по делото писмен договор за кредит от 25.04.2008 г., както и на подписаните към него дванадесет броя анекси, които обективират насрещните волеизявления на двете страни за съгласие по отношение на всички основни елементи от съдържанието на сделката за банков кредит, се установява, че по силата на този договор банката е предоставила на кредитополучателя „Р.Т.Б.” ЕООД кредит в общ размер на 6 496 666, 66 евро, който е отпуснат като комбиниран кредит - част от него е предоставен като инвестиционен кредит в размер на 5 416 666, 66 евро, а друга част като оборотен кредит в размер на 1 080 000 евро. По силата на този договор за кредитополучателя е възникнало насрещно задължение да върне предоставената му в заем сума на определена по общо съгласие на страните дата, която при съобразяване на съдържанието на самия договор и подписаните впоследствие анекси, с които той е валидно изменен, е 30.09.2010 г.
Главното задължение на кредитополучателя да върне получените в заем парични средства, възниква от момента, в който те са предоставени от банката на кредитополучателя. От заключението на изготвената от вещото лице Р.С. съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитополучателят „Р.Т.Б.” ЕООД е усвоил парични средства в размер на 1 080 000 евро от уговорения с договора кредитен лимит по предоставения оборотен кредит, което е станало на 23.05.2008 г., когато е усвоена сума в размер на 488 574, 47 евро и на 23.06.2008 г., когато е усвоена сума в размер на 591 425, 53 евро. Това се установява и от анекс № 1 от 28.11.2008 г. към договора за кредит, който е подписан от представители на двете страни по спора и следователно съдържа изявления на всяка една от тях. При тълкуване на съдържанието на този анекс се установява, че в него е обективирано изявление както на кредитора, така и на кредитополучателя, че към датата на сключването му, която е крайният срок, до който последният може да усвоява парични средства по двата кредитни лимита, усвоените суми от отпуснатия оборотен кредит са в общ размер от 1 080 000 евро. Това изявление на „Р.Т.Б.” ЕООД има характер на извънсъдебно признание на неизгоден за тази страна в настоящия процес факт, поради което има доказателствено значение в процеса.
След като по делото се доказа, че кредитополучателят „Р.Т.Б.” ЕООД е усвоил парични средства в размер на 1 080 000 евро по предоставения оборотен кредит, то трябва да се приеме, че в негова тежест е възникнало задължението да върне на „У.Б.“ АД тези парични средства и той дължи да го изпълни.
С чл. 4.1. от договора за кредит, който е изменен с анекс № 4 от 24.04.2009 г. към него, кредитополучателят е поел задължение, наред с главницата, да заплаща на банката и лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента ясно посочени в клаузата - 1-месечния Юрибор, който към датата на сключване на договора е 4, 386 % и фиксирана надбавка от 4 %. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена с чл. 4.1. от договора за кредит.
От момента, в който кредитът е усвоен от „Р.Т.Б.” ЕООД, т.е. от 23.05.2008 г. и от 23.06.2008 г., дружеството е започнало да ползва получените парични средства и следователно от този момент в негова тежест е възникнало и задължение да заплаща на банката възнаградителна лихва за това в уговорения размер. От заключението на изготвената от вещото лице С. съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на задължението за възнаградителна лихва, начислена за периода от 31.10.2008 г. до 30.09.2010 г. възлиза на сумата от 103 142, 50 евро.
На следващо място съдът съобразява, че в процеса ищецът се позовава на клаузата на § 2 от анекс № 2 от 29.01.2009 г. към договора за кредит, като счита, че с нея между страните е постигната договорка, която променя вида на задължението за възнаградителна лихва, което губи характера си на акцесорно такова и се превръща в главно задължение по кредитната сделка. Ето защо и съдът следва да се произнесе по това каква е волята на страните, изразена в тази уговорка от договора за кредит и как се отразява тя върху характера на предявеното парично вземане за получаване на сума в размер на 103 142, 50 евро.
В тази връзка, на първо място трябва да се посочи, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено по т.д. № 116/ 2015 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав не обхваща въпроса за характера на предявеното в настоящия процес парично вземане за получаване на сума в размер на 103 142, 50 евро. Това е така, тъй като, както беше посочено, тя се разпростира само върху установеното с решението право, което е такова за дължимост на възнаградителна лихва за определен период и размер, което макар и да произтича от същия договор е различно от това, което е предмет на предявения в настоящия процес иск. Силата на пресъдено нещо на това решение не обхваща въпроса за това какъв характер има вземането, което представлява основа за начисляване на присъдената възнаградителна лихва, защото то не е предмет на предявения в приключилия процес иск и съдът не се е произнасял по въпроса за неговото правно естество и не го е подвеждал под приложимата към него материалноправна норма /не му е давал правна квалификация/.
За да се приеме, че едно вече възникнало задължение променя характера си и става друго, което е от различен вид и се поражда при настъпване на различни факти, трябва да бъде установено, че между кредитора и длъжника по него е постигнато съглашение за новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД.
За да е налице съгласие за новация
на едно задължение, слева да се установи осъществяването на всички елементи от
фактическия състав на чл. 107 ЗЗД, които са следните: 1) съществуване на валидно
възникнало задължение, което се погасява, 2) валидно възникване на нов дълг, 3)
наличие на разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като при
обективната новация двете задължения трябва да имат различен предмет, 4)
съществуване на намерение за новиране. За да има обективна новация разликата
между старото облигационно отношение и новото такова трябва да засяга някой от неговите
съществени елементи. Тогава, когато промяната, която се уговаря между страните,
засяга несъществен елемент от едно облигационно отношение, какъвто е например
срока, в който възникналото задължение трябва да бъде изпълнено, включително
когато се уговаря, че то ще бъде изпълнявано разсрочено във времето, не е
налице новация, защото с изменението на такива елементи на едно задължение не
се извършва промяна нито в предмета, нито в основанието на стария дълг и
последния всъщност не се погасява. В тази насока е практиката на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 136 от 06.11.2015 г.,
постановено по т.д. № 2483/2014 г. по описа на ВКС, II т.о.
С § 2 от анекс № 2 от 29.01.2009 г. към договора за кредит страните по спора са постигнали съгласие, че дължимата лихва за 31.01.2009 г. и следващите начислявани ежемесечно лихвени плащания по оборотния лимит няма да се дължат на датите, на които се начисляват, а ще се капитализират към главницата от кредита, като кредитополучателят е длъжен да погаси главницата заедно с така капитализираната лихва на крайния падеж за погасяване на кредита. При тълкуване на волята на страните, изразена в съдържанието на тази клауза, съдът счита, че с нея те са постигнали съгласие за това, че неплатеното от кредитополучателя задължение за възнаградителна лихва, което вече е възникнало, ще подлежи на изплащане, заедно със задължението за главница и в същите срокове като него. Следователно тази уговорка е такава, с която се изменя само момента, в който длъжникът трябва да изпълни своето задължение за заплащане на възнаградителна лихва, като това няма да става на първоначално уговорения падеж, а на падежа, на който е уговорено да се погасява задължението за главница, т.е. едновременно с последното. Промяната на падежа на едно задължение представлява несъществен негов елемент, поради което и съгласието за това, постигнато между страните, не може да се квалифицира като обективна новация. В съдържанието на клаузата на § 2 от анекс № 2 от 29.01.2009 г. към процесния договор за кредит липсва изявление на страните, че те ще считат задължението за възнаградителна лихва за погасено и че се съгласяват на негово място да възникне друго задължение по договора за кредит, което е различно по вид и възниква при различни факти от това за лихва, а именно на задължение за връщане на получените в заем парични средства, което възниква при предаване за временно и възмездно ползване на допълнителна парична сума от банката на кредитополучателя. Това означава, че тази клауза не представлява съгласие за новиране на задължението за възнаградителна лихва и с нея не се стига до промяна на вида на това задължение. То запазва своя характер на акцесорно задължение за възнаградителна лихва, като единствената промяна, която настъпва в резултат на така постигната уговорка, е в негов несъществен елемент – в срока, до който то трябва да бъде изпълнено, който е срока за изпълнение на главното задължение. Обстоятелството, че липсва воля на страните за промяна на вида на задължението, което вече е възникнало като такова за лихва по чл. 430, ал. 2 ТЗ, се установява и при съобразяване на това, че в самия договор то продължава да се дефинира като задължение за лихва, което съществува заедно с главницата и се погасява заедно с нея.
С оглед горното, се налага изводът, че по делото се доказа, че по договора за кредит от 25.04.2008 г. в тежест на ответника са възникнали две парични задължения, първото от които е такова за връщане на получените в заем парични средства в размер на 1 080 000 евро, а второто е такова за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 103 142, 50 евро.
Задълженията на кредитополучателя за заплащане на главница в размер на 1 080 000 евро и на възнаградителна лихва в размер на 103 142, 50 евро са срочни, тъй като в договора за кредит страните са уговорили изрично датата, на която те следва да бъдат изпълнени. Първоначално определените в съдържанието на сделката за банков кредит падежи на задълженията за главница и лихви са изменени по общо съгласие на страните по сделката с няколко, подписани от тях анекси, последният от които е от 30.06.2010 г., с които е уговорено, че и двете задължения трябва да бъдат изпълнени от „Р.Т.Б.” ЕООД в един и същи момент - в срок до 30.09.2010 г. Към датата на сезиране на съда е настъпил така уговорения падеж, на който е следвало да бъдат изпълнени задълженията за главница и за възнаградителна лихва, поради което следва да се приеме, че към този момент те са изцяло изискуеми и „У.Б.“ АД може да претендира тяхното изпълнение, включително по съдебен ред.
Ответникът не твърди и не доказа да е погасил тези свои задължения нито на падежа, нито към настоящия момент. Той обаче е направил в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 367 ГПК/, възражение за погасяване по давност на предявените от ищеца вземания за връщане на предоставената в заем сума и за заплащане на възнаградителна лихва, което възражение следва да бъде разгледано.
Съдът първо трябва да отговори на въпроса какъв е давностния срок, с изтичане на който се погасяват тези вземания, като направи извод за това при съобразяване на характера на всяко отделно вземане и на правилата, регламентирани в разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД.
Първото от вземанията, което е предмет на предявения установителен иск, представлява такова за връщане от кредитополучателя на получените в заем парични средства в размер на 1 080 000 евро съгласно договор за банков кредит, сключен на 28.11.2008 г. Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение на това задължение е общия петгодишен срок.
Второто от предявените
вземания е такова за получаване на възнаградителна лихва по сключения договор
за банков кредит, което не е променило своя характер по общо съгласие на
страните, тъй като воля за новиране на задължението не е изразена в клаузата на
§ 2 от анекс № 2 от 29.01.2009 г. към
договора за кредит. С оглед на това то се погасява с кратката тригодишна
давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б „в” ЗЗД.
В чл. 114, ал. 1 ЗЗД е предвидено, че давността за погасяване на вземането започва да тече от деня, в който то е станало изискуемо, като съгласно ал. 2 ако тази изискуемост е уговорено да настъпва след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Вземането на кредитора „У.Б.“ АД за получаване на сума в размер на 1 080 000 евро е срочно, тъй като в договора за банков кредит страните са постигнали съгласие за датата, до която то трябва да бъде изпълнено, която е 30.09.2010 г. От тази дата започва да тече давността за погасяване на това вземане, която изтича на 30.09.2015 г. Искът за установяване дължимостта на това вземане от ответното дружество е предявен преди тази дата – на 28.09.2015 г., на която е подадено заявление по чл. 417 ГПК и която съгласно изричната норма на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита и за момент на предявяване на установителния иск за съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение. Това като време е преди изтичане на погасителната давност, поради което и направеното възражение от страна на ответника за погасяване по давност на правото на иск на ищеца за тази сума, е неоснователно. Това означава, че предявеният иск за установяване дължимостта на сумата от 1 080 000 евро е основателен и като такъв трябва да бъде уважен.
Вземането за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 103 142, 50 евро също е срочно, тъй като страните по кредитната сделка са уговорили датата, на която то трябва да бъде изпълнено от кредитополучателя, която е същата като тази, на която последният е длъжен да погаси задължението за главница, а именно на 30.09.2010 г. Тази дата е началната такава, от която тече давността за погасяване на вземането за възнаградителна лихва, която, както се посочи, е тригодишна и следователно изтича на 30.09.2013 г. Искът за установяване дължимостта на вземането за възнаградителна лихва е предявен след тази дата – на 28.09.2015 г., която дата е тази на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, което означава, че той е предявен след изтичане на погасителната давност. Следователно направеното възражение от страна на ответника за погасяване по давност на правото на иск на ищеца е основателно в тази му част и предявеният иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимостта на вземането за възнаградителна лихва в размер от 103 142, 50 евро трябва да бъде отхвърлен.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед изхода на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски, както в исковото, така и в заповедното производство, които съдът разглежда също в настоящия процес съгласно указанията, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г., постановено по тълк. дело № 4/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в общ размер от 93 261, 04 лв., от които 92 561, 04 лв. – платена държавна такса за разглеждане на заявлението по чл. 417 ГПК и на исковата молба и 700 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещи лица по ССЕ. При съобразяване на това и на размера на уважената част от предявените искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца, следва да се присъдят разноски в общ размер на 85 130, 85 лв.
Ответникът не е представил доказателства за реално направени разноски за защита в производството, поради което такива не следва да му се присъждат съобразно на отхвърлената част от предявените искове.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск с правно
основание чл. 422 ГПК, предявен от
„У.Б.” АД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, срещу „Р.Т.Б.” ЕООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
че „Р.Т.Б.” ЕООД дължи на „У.Б.” АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сума в размер на 1 080 000 евро /един милион и осемдесет хиляди евро/,
представляваща задължение за
връщане на предоставен оборотен кредит с падеж 30.09.2010 г., което е
възникнало по договор за кредит, сключен на 25.04.2008 г., изменен с дванадесет
анекса към него, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28.09.2015 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното й
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „У.Б.” АД срещу „Р.Т.Б.” ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за установено, че „Р.Т.Б.” ЕООД дължи на „У.Б.” АД сума в размер на 103 142 евро /сто и три хиляди сто четиридесет и две евро/, представляваща неплатена възнаградителна лихва, дължима съгласно чл. 4.1 от договора за кредит, сключен на 25.04.2008 г., изменен с дванадесет анекса към него, която съгласно § 2 от анекс № 2 от 29.01.2009 г. към договора за кредит се дължи от кредитополучателя заедно с дължимата по кредита главница, поради погасяване на този иск по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Р.Т.Б.” ЕООД да заплати на „У.Б.” АД сума в размер на 85 130, 85 лв. /осемдесет и пет хиляди сто и тридесет лева и осемдесет и пет стотинки/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: